Стефан Цанев бъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница22/25
Дата22.07.2016
Размер5.41 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

1371-1395

ГЛАВА XII


Прокълнатият цар
Цар Иван Шишман

И така, в един студен февруарски ден на 1371 година, там - в новоиздигнатия царски палат, зад непристъпните стени на крепостта Царевец, издигаща се като призрачен остров над дълбоките отвесни пропасти; далеч от кървавите сражения на полуострова, глух за стенанията на народа, сляп за бъдещето на държавата си - цар Иван Александър Асен издъхнал в обятията на Сара, оставяйки България надвесена над пропастта.

Не знам друга любов с такива трагически последици - не само за цял един народ, но и за целия Балкански полуостров, а може би за Европа и за света, защото българите (според свидетелствата на Флавио Биондо, Марк Антоний Сабелик и Платина) били най-могъ­щия народ, който можел да победи турската сила и докато те живеели в съгласие, нито само един техен враг, но дори и всичките им врагове заедно не успявали да ги надвият.

Но след като по вина на техните царе се разделили, царството им, което някога било тъй процъфтяващо, напълно се разпаднало - пише тъжно Мавро Орбини в книгата си „Цар­ството на славяните".

Ний пак сме били по-добре - България била разделена на три Българин, още по-зла съдба сполетяла обаче другото могъщо славянско царство на Балканите - след смъртта на Стефан Душан през 1355 година Сърбия се разпаднала на 10-15 Сърбии: освен Сърбията на сина му цар Стефан VII Урош, брат му Симеон Урош управлявал съвсем самостоятелно Тесалия, Епир и Етолия; Вълкашин се обявил за крал на земите между Прилеп, Скопие и Призрен, брат му Иван Углеша властвал около Сяр, тъстът на Иван - в Драма; братята Иван и Константин Делян владеели земите меж­ду Велбъжд, Щип, Кратово, Куманово и Злетово, а Лазар вла­деел Срем и Мачва на Дунава; Радослав Хлапен царувал в Бер, Костур и Воден, Андрей Гропа - в Охрид, а на юг от Сяр до Вардар - Богдан; около Горни Вардар господствал деспот Твърдко, в Зета около Шкодренското езеро - Балти, в Херцеговина - княз Воислав Войхнович, в Албания - Андрей Мусаки и синът му Карл Топия, в Босна - бан Стефан Котроманович.

Византия и тя не останала назад - младият Андроник IV въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог и империята се раз­паднала на 4:

Йоан царувал в Константинопол, Андроник IV - в Южна Тракия, брат му Мануил - в Солун, другото му братче - в Пе­лопонес.

Върху една италианска карта от онова време са отбеля­зани повече от 40 държавици на Балканския полуостров!

Кьорав да си, сакат да си, гламав да си - няма как да не ги завладееш.

И град след град, град след град - като започнали от Цимпе на Галиполския полуостров, турците влизали все по-навътре в Южна и Източна Тракия, превзели Димотика, Цурулум, Аркадиопол, Адрианопол (Одрин), Пловдив, Верея...

Никой не смеел да излезе насреща им.

Най-сетне деспот Углеш дигна всички сръбски и гръцки войски и брата си крал Вълкашин, и други мнозина велможи, а също и от Далмация и от Требине, нещо около 60 000 избра­на войска, която тръгна да изгони турците.

Тогава дойдоха и множество турци заедно с Мурад, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие край река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин.

Тогава слънцето помръкна по обяд, така че се виждаха звездите. Беше 26-тия ден от месец септември през 1371 го­дина, костите и на двамата останаха там непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен, турците ги преведоха през Галиполи, малцина бяха сполучили да се спасят и да се върнат.

Така описват битката при Черномен познатият ни монах Исая, друг един монах от Влашко, наречен Михаил Мокса, и безименният летописец на старата „Българска хроника".

След победата си турците се втурнали на запад и превзе­ли Самоков и Ихтиман, после Битоля, Прилеп, Дебър, Скопие и Призрен, Костур, Бер, Воден, Велес и Мелник; нахлули в Родопите - бастисали Раковица, Цепина, Станимака, Баткун, Зареница, Заград, Градище и Момина вода (там станало голямо сражение), спуснали се към морето и превзели Бурли, Ксанти, Ка­вала, Караферия, после Перперек и Диампол - и този град се сражавал, а другите се предавали, тъй като християнските държави бяха немощни и нямаше кой да им се съпротивлява.1

Шишман, един от най-видните невернишки царе, като чул, че султан Мурад ще дойде срещу него, събрал на едно място първенците на държавата си и след като се съвещавали, всички се съгласили да дадат джизие2 и изпратили пред­варително хараджа3 за три години.

Било направено изложение за подчинението им с усло­вие Шишман да се намира в услуга, да бъде готов да участва с цялата си войска във всеки поход. Като приел условието, била му оставена властта и страната и му била връчена сул­танска грамота.4

Мурад изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си царицата госпо­жа Тамара.5

Както виждаш, читателю, Шишман май въобще не се опи­тал да се съпротивлява и да воюва с турците - за да си осигури мира с тях, той доброволно се признал за васал (ще рече: под­властен, зависим, слуга - сиреч: полуроб) и насила пратил се­стра си в харема на султан Мурад.

Изглежда, за такива случаи Тацит е казал, че най-жалко­то робство наричат мир.

Случило се това скоро след смъртта на Иван Александър, вероятно през 1373 година. И същата година царят наш Иван Шишман тръгнал до воюва - срещу кого, мислите?

Срещу брата си Срацимир, естествено, защото му бил отнел любимата София, та сега двамата братя, понеже нямали други кахъри, взели, та се сбили, и Шишман бил горд, че победил брат си и си върнал пак София.

Порадвал се обаче Шишман на София само няколко годинки - зет му султан Мурад взел, че я завзел през 1382 година. За братската омраза стана дума и по-рано, читателю, няма нищо по-страшно от братската омраза. Разгневеният Сра­цимир, понеже бил внук на влашкия воевода Иванко Бесараб и бил женен за дъщерята на Николае Александру Бесараб, насъскал внук му Дан I да нападне милото му братче Шишман, но, както свидетелстват румънските хроники: В това време се случи, че Шишман, българският господар, уби воеводата Дан, господаря на румъните.

Тогава Иван Срацимир решил да скъса окончателно всич­ки връзки и нишки с Търновското царство и понеже видински­ят митрополит бил назначен от търновския патриарх, той го изгонил от Видин и помолил цариградския патриарх да му ръкоположи друг митрополит, сиреч Срацимир духовно преминал към Цариградската патриаршия.

Да не остане по-назад, същото направил и приятелят му Добротица, владетелят на третата България - Добруджанско­то княжество.

Докато нашите двама братя се карали и биели, кралят на богомилската Босна Твърдко I сключил военен съюз със сръбския княз Лазар, към тях се присъединил и албанският владетел Балша II, а също и някои войводи на Хърватско.

Твърдко бил женен за дъщеря на Срацимир, Шишман пък бил женен за дъщеря на Лазар, но дали тъстът на Твърдко (Сра­цимир) и зетят на Лазар (Шишман) са участвали поне духом в коалицията, не е известно, най-вероятно е да не са участвали не заради друго, а за­щото всеки от тях е мислел, че брат му ще участва, а да бъдат двамата братя заедно било невъзможно.

И тъй, сърби и босненци събрали 30-хилядна войска и потеглили против ордите на Мурад. Сражението се развихри­ло при Плочник край река Топлица и завършило с пълен погром на турците.

Радостната вест прелетяла като бяла лястовица над це­лия Балкански полуостров. Разбитият Мурад поискал помощ от шурея си Иван Шишман - нали според договора за васалство, той трябвало да участва с цялата си войска във всеки поход на турците, но Иван Шишман, окрилен от радостната вест, показал среден пръст на пратеника му.



Султан Мурад бил учуден от бунтарството и веролом­ството на безчестния Шишман, който дал на пратеника му такъв нахален, противен на споразуменията отговор; и когато в нарушение на договора Шишман наистина не пристигнал, след пълното изясняване на неговото лице­мерие, султанът от бързо по-бързо изпратил Али паша с тридесет хиляди конници, като му дал заповед, казвайки:

- Извърши колкото са предопределените набези в цар­ството на Шишман и завладей колкото е възможно крепости!

Али паша изпратил напред пет хиляди конници, те бързо като светкавица в нощната тъма слезли срещу крепостта Провадия, един храбрец на име Хюсеин с помощта на въже­на примка бързо и безшумно се изкачил горе на крепостта, след което изтеглил горе и други, те изрязали главите на за­щитниците на крепостта, които безгрижно спели.

С пълен блясък Али паша се отправил да завладее кре­постта Шумен, но населението го посрещнало, поискало милост и му предало крепостта. После съгласно височайша­та заповед той потеглил нататък и с божията подкрепа всеки ден завладявал по един район.1

И така Али паша превзел градовете Овеч, Мадара, Чер­вен, Русе, Тутракан, Свищов, после Силистра, накрая обсадил Никопол.



Безчестният Шишман потънал в морето на колебанията.

Той се бил затворил в Никополската крепост. Виждай­ки, че от ръцете му се изплъзва повечето от царството му и като разбрал ясно, че крепостта ще бъде завладяна, излязъл със семейството си и с близките си, надянал на врата си савана на покаянието и паднал в краката на Али паша, молейки прошка за престъпленията си, като направил себе си равен със земята.

Али паша довел Шишмана в столицата [Одрин] при па­дишаха. Срещу джизието за няколко минали и предстоящи години, заедно с предопределения размер на подаръка и приношението на изобилни богатства,

Шишман дошъл при султанската армия със сабя на уста и облечен в саван, извънредно смутен от позора си, тялото му се свлякло треперещо.

Обаче великодушният султан отминал кръвта и пре­стъпленията на този нещастник и полека-лека дал да се ус­покои пълното му с ужас и страх сърце.

Той благоволил да му остави областите на царството му, обаче назначил из средата на правоверния народ управи­тели на цялата област.1

След като нанесъл този нокаут на България, Мурад ре­шил да отмъсти на Сърбия за поражението, което бе претърпял преди две години при Плочник.



Турците прочее се отправиха към сръбската земя и там се разрази бран, в която от тях бе погубено преголямо мно­жество - безчислено войнство - и настана кръвопролитие.

Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър, прониза нечестивия Мурад, изхвърли с копие­то си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа.

Турците пък убиха сръбския княз Лазар в годината 6897, месец юни.

Баязид завзе царството на своя баща Мурад, покори под властта си и сръбската земя.2

Така описва накратко битката на Косово поле нашият ано­нимен летописец.

Косово поле е на север от планината Шар и обхваща едно пространство с дължина 10 часа път и ширина 4 часа. Княз Лазар бил събрал колкото се може по-голяма войска, защото знаел, че тук ще се реши съдбата не само на Сърбия, но и на целия Балкански полуостров.

Към сърбите се присъединила босненската армия на крал Твърдко под командването на Владко Хранич, хърватски дру­жини, предвождани от Иван Хорват, Мирчо Стария довел на бойното поле няколко хиляди власи, притекли се на помощ и мнозина владетели от Албания, имало дори маджари, имало и самоволно присъединили се българи - според старите хроники християнската армия наброявала 200 000 души, а още по-голям бил броят на турската войска.

Когато на 15 юни 1389 година слънцето изгряло над Църна гора (като знамение било Видовден!), цялото поле заси­яло от блясъка на шлемовете, ризниците и сабите.

Още преди да започне сражението при турците дотичал един сръбски дезертьор, поискал да съобщи нещо важно на Мурад, пуснали го в палатката на султана и тогава този Ми­лош Обилич, който бил преди това обвинен от сърбите в измяна, за да измие позора от лицето си, се нахвърлил върху Му­рад и го промушил с камата си, намазана с отрова - Мурад се сгърчил и издъхнал; присъстващият там Баязид насякъл на парчета убиеца на баща си и поел командването на турската армия.

Християните били сигурни в победата си и с песни вли­зали в боя, турците обаче, вместо да се отчаят от убийството на султана си, изпаднали във фанатична ярост - двете армии се сражавали с нечувана ожесточеност, победата клоняла ту на едната страна, ту на другата, Косово поле се затрупало със стотици хиляди трупове, река Лаб преляла от кръв...

Из Европа се разнесъл слухът, че турците са разгромени - в Париж, в църквата „Notre Dame" бил отслужен тържествен благодарствен молебен, на който присъствал и сам кралят Карл VI с придворните си.1

А на Косово поле боят не стихвал. Окървавеното слънце паднало като отсечена глава зад западните чукари, а сечта на глави на Косово поле продължавала.

Страшен се оказал за християните този Видовден!

Когато високо на пребледнялото лятно небе изгрял тънки­ят полумесец, при Баязид довели пленения княз Лазар, с един удар на меча си Баязид отсякъл главата на стария княз върху трупа на баща си и в този миг съзрял отражението на белия полумесец в червената локва кръв - и това станало знаме на империята.

Първата работа на победителя Баязид била да убие брат си Якуб, за да няма съперник за престола и понеже султанска кръв не бивало да се пролива, Якуб бил удушен.

С това Баязид сложил началото на една печална и страш­на традиция в турската история - братоубийствата: умре ли султанът, престолонаследникът убивал своите братя. (Мех­мед III, възцарявайки се през 1566 година, убил своите 19 братчета!)

След като заклал стария княз Лазар върху трупа на баща си и довели при него сина му Стефан Лазаревич и дъщеря му Оливера, преди да замахне отново с меча, Баязид бил улучен в сърцето - този суров мъж се влюбил на мига в Оливера и я поискал за жена, срещу което подарил живота на брат й, дори го оста­вил да си царува.

Оливера, известна от песните като Милева, а според други източници се казвала Деспина, станала любима жена на Бая­зид2, но красивата сръбкиня отмъстила за своя народ, като научила Баязид да пие вино и въпреки забраната на Корана, султанът всяка вечер търсел истината във виното - така бавно и сигурно затъвал в лъжата на удоволствията; той пръв от турските монарси отстъпил от простотата и строгостта на нравите и от аскетичния живот, с който се сла­вели първите султани, впиянчил се и започнал да води разгу­лен и развратен живот, карал пленени момчета и момичета да танцуват голи пред него, а той пиел и блудствал с тях по цели нощи.

Както биха казали древните, победата победила победи­теля. И само след десетина години Баязид довел империята си до пълна разруха, но за това ще стане дума по-нататък. А сега:



Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с по­бедите си и със завладяването на много народи, реши да ра­зори града Търново, понеже бил слушал, че той е много го­лям, красив и укрепен със стени, че има големи богатства и многобройно население, че е прочут както с църквите си, така и с царските си дворци.

Затова, като вдигна всичките източни войски, наче­вайки от персийските земи, Ликаония и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както бе заповядал (за да надмине с тях не само Дария, царя на персите и на мидийците, но дори и Александра Ма­кедонски), неочаквано нападна града.

Тъй пише ученикът на патриарх Евтимий и очевидец на тези събития Григорий Цамблак3.

Цар Шишман, като видял да се задава безбройната армия на Баязид, взел една главня от царското огнище, забил я в зе­мята и рекъл:

- Когато тази главня се раззелени и пусне клони, тогава отново българите ще имат царство.

След което заповядал да отковат подковите на коня му и да ги подковат наопаки, така че по дирите на подковите да се мисли, че конникът не е бягал нататък, а че уж е препускал насам - и тъй:

Цар Шишман и търновските господари избягали от Търново, дошли в град Средец, или София, и тук се спрели в някои тесни места покрай река Искър и по Витоша планина; и седем години стоял цар Шишман покрай Искър, имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода...

Тъй пък пише Паисий Хилендарски, прочел го бил в пре­пис или стар превод на някаква Шишманова грамота.

Странен е този наш цар Иван Шишман. Седи си, значи, той в крепостта Урвич край Искъра и се ослушва да не би отнейде да го сполетят турците, или пък, както разказват преданията, се лутал немил-недраг някъде по планините, а през това време, както разказва Цамблак,

Баязид обсади Търновград отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни, гледаше този чуден град и недо­умяваше как да го превземе, защото видя твърдостта на мястото, заградено с планински стръмнини и високи хълмо­ве и укрепено с високи стени, поради това варваринът щеше да се върне.

Той беснееше: заплашваше, че с огън ще изгори жите­лите, заканваше се да ги насече на дребни парчета, ако тъй продължават да са непокорни.

И нямало кой да спаси народа, понеже, както бе писал монахът Исая, не останал княз или вожд, или наставник ня­кой между людете.

Все пак останал бил един наставник между людете - ста­рият патриарх Евтимий, съвършеният исихаст, отрекъл се от всичко земно, който считаше за отечество само рая небе­сен1, но от народа си, изглежда, този мъж не се бил отрекъл и не бил забравил земното си отечество.

И се изправил старецът върху стените на Търновската крепост като някакво митично видение, вятърът развявал чер­ното му расо и белите му коси и както някой доблестен воевода, така и той не дава­ше гръб на вразите, дори когато го надвиват, а, събрал сет­ни сили, пазеше народа от изтребление, повдигаше падащи­те, подаваше ръка на препъващите се, поддържаше слабите, похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се - свидетелства присъстващият там Григорий Цамблак.



И тъй, о, скръбна повест, когато грехът надделя, из­веднъж в ръцете на турския цар дойде онова, което му се струваше, че никога няма да получи - той завзе града, но не чрез силата си, а след като замлъкна Божието предопреде­ление.

Пред какво е замлъкнало Божието предопределение? Как така изведнъж и тъй неочаквано - дори за Баязид! - е паднала Търновската крепост? Не със сила е била завзета, а когато грехът надделя!

Този грях, за който Цамблак премълчава от срам, може да бъде само един - предателство.

Преди да продължа нататък, читателю, мимоходом само ще спомена, че нашият народ е изрекъл една мъдрост, която е урочасала съдбата му: Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи, защото и Баязид Светкави­цата - султанът, който покорил Българското царство, си е наш човек, наполовина българин - знам, че историците ще се изсмеят, но тъй се говори сред народа (тъй казва и отец Паисий: „Тоя Баязид, син на Мария, дъщеря на българския цар Александър"), понеже, както вече видяхме, цар Иван Шишман, за да си спаси кожа­та, даде насила сестра си Тамара за жена на турския султан Мурад (народът даже песен е съчинил:


Цар Мурад Мари думаше:

— Маро ле, бяла българко...),


та тази наша почернена бяла Мара взела, че родила за отмъщение не само убиеца на брата си (което ще видим след малко), но и поробителя на окаяното ни отечество; не стига това, мълви народът, но когато този наш Баязидчо обсадил столицата ни Търново и безплодно атакувал три месеца поред отвесните стени на крепостта, високи по сто и кусур метра, и бил решил вече да се откаже и да си ходи отвъд Босфора, разгеле в този момент при него дошъл един наш човек -жид, естествено (евреите, както видяхме, са „прокълнатата причина за всички бедствия") и срещу не знам колко си хи­ляди жълтици този наш човек се спазарил да издаде тайните подземни тунели, по които бранниците на крепостта слиза­ли нощем да гребат вода от реката, по тях още същата нощ турците влезли в непревземаемия Търновград, изклали там всичко живо, и жидът, като дошъл да си иска наградата от Баязид, султанът, ако да беше само турчин, щял е сигурно да му даде обещаната торба жълтици, но понеже бил наполовина българин и поради това разбирал от предателства, рекъл:

- Предателят утре и нас ще предаде.

И заповядал да отсекат главата на предателя.

Жидът грабнал с две ръце отсечената си глава и търтил да бяга, бягал - бягал, изкачил се на Орлов баир край града и чак там паднал.

Погребали го на това място, нарекли го Жидов гроб и от онзи печален юлски ден на 1393 година до ден днешен (6 века вече!), който българин мине покрай този гроб, хвърля камък върху му, придружен с проклятие, та грамадата от дребни камъни, всеки може днес да я види: стърчи върху баира като египетска пирамида.

А на другия ден Баязид повика при себе си Божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход - уж да обсъдят някои общополезни работи.



И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глу­павите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв.

Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла сред църквата, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта - гърлата им превърна в играчка на ножа, а труповете им остави за храна на небесните птици.

А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата!1

Не забравил Баязид и патриарха воевода. Качили Евтимия високо на крепостните стени, та да се вижда екзекуцията от целия град, коленичил светият старец на същото онова мя­сто, откъдето предишния ден насърчаваше към мъжество бо­рещите се, писнали зурните, задумкали тъпаните, подложил Евти­мий кротко врат, замахнал палачът с брадвата, но - о, чудо! - ръката му се вкаменила във въздуха. Суеверен ужас обхванал турците, Баязид заповядал да пуснат светия старец.

Баязид действал безмилостно, но умно: той знаел, че за да заличиш в съзнанието на един народ спомена, че е бил на­род, трябва да го обезглавиш, сиреч да избиеш първенците му и което е много по-важно - да унищожиш културата му.

Затова той първо поругал църквите, превръщайки ги в обори или в джамии, след тях разрушил дворците, натрошил на парчета всички статуи, насякъл всички икони на трески, накрая изгорил библиотеките; най-видните между първенците, както вече видяхме, изклал, а другите заточил далече някъде в Азия, на заточение бил осъден и патриарх Евтимий.



Деца се разделяха с бащите си и братя с братята си, защото не се отвеждаха всички заедно, а едни, които се отличаваха по род, по богатство или по красота на лицето си се заточаваха, а други се оставяха.

Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и от разлъката с родни и с роди­на? Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се, с риданието си огласяваха хълмовете. Гледката предизвикваше сълзи дори у камъните на града!

А всред тях, подпирайки се с жезъл, вървеше великият Евтимий, облян в сълзи, и не от болест страдаше той, и не от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа.

А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си - ах, кой би спомнил това без сълзи! - те паднаха пред краката му, обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, едни от жените слагаха децата си пред него, други пък, които бяха наблизо, се удостояваха да целунат ръката му, а трети - дрехата му, други скубеха тревата, въз която стъпваше той, а ос­таналите, притиснати от тълпата и безсилни да се добли­жат до него, стенеха отдалече и молеха за последно благословение и за прошка - неговото отлъчване от тях бе раздяла с душата.1

А къде изчезна нашият цар? Изминаха две години, откак­то турците завзеха столицата на царството му, а него го няма никакъв. Още ли се крие в крепостта Урвич край Искъра, както пише Паисий? Или се бие с турците в Софийското равно поле, както се пее в песните? Или превзема Шумен - както твърди проф. Овчаров2?

Или е паднал в неравен бой край Самоков, както разказ­ват преданията? Или край Ихтиман? Или в Родопите? Или пък е загинал като един харамия, а не като цар - според проф. Златарски? Или, изоставен от народа и от болярите си, се е самоубил в Кайлъка край Плевен?

Не, скъпи читателю. Сега ще разкажа една история, коя­то ще ни заведе при нашия храбър цар Иван Шишман.

И така, след като разгромил сърбите на Косово поле и след като превзел столицата на България, Баязид решил да покори и народа отвъд Дунава.

Като дойде в земите на Влахия, Баязид се опълчи срещу воеводата Мирчо. Битката продължи цяла една седмица край бреговете на река Арджеш.3

Сред турците паднаха мнозина избрани между силни­те, както и християнските владетели, между които бяха Кон­стантин Драгаш и крал Марко. Такова безбройно множество копия бе преломено, че настана мрак - нищо не се виждаше от множеството стрели.

Там протече кървава река от безбройните човешки тру­пове, така че и сам Баязид се изплаши и побягна, като иска­ше да премине Дунава.4

Тогава Никополската крепост се владееше от един гос­подин на име Шишман (о, те вече за цар не са го смятали!), който плащаше харадж [васален данък] на нашия господар (хич не се сражавал, значи, господинът).

За да премине на отсамния бряг, Илдъръм хан поиска ладии от онзи - така и онзи му приготви. След като се озова на отсамния бряг, той накара да доведат гореспоменатия Шишман...5

Баязид беше не само бесен - това беше първото му по­ражение и то от някакъв си влах Мирчо! - Баязид беше и упла­шен: той видя смъртта си - не, не смъртта си, а това, което щеше да му се случи след 7 години: видя позорния си плен - и затова избяга от полесражението; той, който си мислеше, че нищо вече не може да му по­пречи да завладее целия свят, се видя затворен в желязна клет­ка като диво животно и макар да съзнаваше, че това е видение, изкърти зъбите си, за да прегризе въображаемите решетки на клетката; изплашеният човек е най-жесток - и още щом му доведо­ха Шишмана край брега на Дунава, той посегна към ятагана си, но оня покри главата си с бял саван, падна в краката му и зави като жена.

- Що не дойде - попита свирепо Баязид баджанака си, - що не дойде на помощ с войската си, както повелява договорът ни? Как дойде Стефан Лазаревич и се би юнашки под знамето на Мохамеда, как дойдоха Константин Драгаш и Крали Марко и проляха християнската си кръв за правата вяра, ти що не дойде да сразим власите?

Шишман започнал да обяснява на баджанака си, че той всъщност няма никаква армия, че болярите са го изоставили, че народът бяга от него като от чумав, че всъщност са го прогонили от Търново, понеже бил прокълнат, защото бил от майка еврейка, сиреч от рода на палачите Христови.

- Ти, викат ми, жид мръсен, и нашата християнска държава ще разпнеш върху кръста на историята, затова, великий, се крия в Никопол - викал Шишман, - иначе щяха да ме убият в Търново, ти знаеш ли колко български царе са убити в това проклето Търново - повече от десетима, та мене ли ще пожалят? И как да се защитя? Ти чул ли си, великий, да съм провел поне една битка - как да я проведа, с какво, като нямам войници, те и сърбите ме врънкаха, и тъстът ми Лазар, помогни ни, вика, бе Шишмане! - с какво да им помогна, като нямам ни един войник, и на тебе как да помогна - повярвай ми, великий!

Но великият Баязид не му повярвал (както няма да по­вярват и нашите историци), Шишман пак надянал на врата си белия саван на покаянието, пак залазил на колене и пак зацелувал самоотвержено краката на падишаха, мигал на парцали и молел за милост, надявал се, милият, Баязид да се смили, „нали сме баджанаци, пък и вуйчо, казват, че съм му бил", но Баязид не бил милостив като баща си Мурад и както Шишман се бил проснал ничком по очи пред него, замахнал с ятагана си и...



И му отсякъл главата - както пише кратко във въпрос­ната турска летописна бележка.

Но понеже очите на отсечената глава продължавали да мигат и да го гледат умоляващо, Баязид се ядосал и ритнал главата, тя се търкулнала надолу по стръмния бряг и пльосна­ла в мътните води на Дунава, течението я завъртяло насам-натам, после я понесло на­долу, все по на изток, все по на север...

Било 3 юни 1395 година.

Безславна смърт за един цар на една славна (някога) държава - ще рече всеки и ще е прав да го рече с болка, и тази болка, причинена от унижението, ни кара да лъжем, скъпи мой читателю.

Защото патриотично е да се разказва, че българският на­род героически се е съпротивлявал срещу поробителите, че царят му се е сражавал геройски - както се пее в песните:

Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила,

оттогаз е, мила моя майно ле, войска провървяла,

кон до коня, мила моя майно ле, юнак до юнака,

войвода им, мила моя майно ле, сам цар Иван Шишман -

дори народният певец, мила моя майно ле, е бил прину­ден от мъка да лъже, да измисля царя си такъв, какъвто му се е искало да бъде, че и народа си, защото е нямало, мила моя майно ле, ни кон до коня, ни юнак до юнака...

В нашата история има един друг свръхпарадоксален слу­чай. Кой не знае песните за Крали Марко, дето с единия си крак бил стъпил на Хемус, с другия на Пирина; Марко Кралевити, дето ден през ден убивал ту Муса Кеседжия (това, между другото, е единият от синовете на Баязид), ту троица арапи, ту освобождава ден през ден по три синджира роби; Марко Вълкашинов, дето „одил ми йе вов Анадола да са бий с турци яничари" - стотици песни у нас и още толкова песни се пеят в Сръбско за този нечуван юнак, а истината е отчайващо друга: хич не ми йе одил Марко вов Анадола да са бий с турци яничари, ами ми йе одил да бий чело пред султана, защото му йе бил най-послушният васал и хич не погива Марко в бой с турци анадолци на Косово поле, ами загива, както видяхме, в полето Ровене край Крайова, помагайки на тур­ците да завладеят Влашко.

Народът обаче го възпява, обезсмъртява този лъжегерой и предател, а истинските герои, онези, които наистина са се сражавали срещу турците анадолци и наистина са за­гинали на бойното поле - тях народът е захвърлил в тъмна­та бездна на своята памет.

Случаят е известен, умни хора са го обяснили на по-простите: това е отказ да се приеме неприятната действи­телност, желаното се приемало за действително и т.н., и т.н.

Друго ме тревожи мен обаче - тези странни историчес­ки мистификации се повтарят и сега пред очите ни: бивши­те сатрапи взеха да се правят на светци, васалите им се провъзгласяват за жертви на диктатурата, блюдолизците се изкарват борци за демокрация, мижитурките пък били конспиратори, а доносниците - национални герои.

И нищо чудно някой ден народът да възпей по стар навик точно тези юнаци, нищо чудно някой ден да осъмнем с нов Крали Марко.

Така е, мили читателю, в историите пише само за царе и тук-там за предатели, останалите хора потъват в оня бези­менен кюп, наречен народ, споменаван сегиз-тогиз в исто­рията като: „тръгнала толкова хилядна армия", или: „на бойното поле лежали еди-колко си хиляди трупа".

Вярно е, че мъжки се е сражавал Ямбол, отбранявала се и София, сражавала се е Цепина, Раковица и Баткун, и Търно­во, както видяхме, отчаяно се отбранявало, и Ловеч, и Момина вода, казват, са се сражавали, сражавали са се навярно и много други градове, градчета и селца, вечная памятъ Семиру, Йончу, Добромиру, Иваному и вси с ними мужествовавше на безбожния турки и кровъ пролять по православной вере християнской!1, но всички те са се сражавали поотделно, поединично, всеки сам за себе си, нямало е общодържавна съпротива, все­ки се мъчел да спаси сам своята кожа, а повечето доброволно са се предавали - като ония градчета, помниш ли ги, читателю: Аетос, Месемврия, Ахтопол, Анхиало, Пиргос, Аполония и прочие, и прочие, които, щом се зададял завоевател (или освободител), сами отваряли вратите на крепостите си и се предавали, след­вайки максимата, че ако искаш да оцелееш, не трябва да се сражаваш, а да се предаваш, така май и целият наш народ, като се задали турците, е последвал тази подла мъдрост - и сме оцелели...

Е, не е героично, нямали сме славна битка, битка на жи­вот и смърт, с която да се гордеят поколенията и да викат: пад­нали сме под робство, но геройски; нямаме Черномен и Плочник, нямаме Косово, нямаме Ровене; албанецът Скендербег в продължение на 24 години бра­нил отечеството си и 8 пъти разбивал турските армии; последният император на Византия Константин XI се сражавал като прост войник със сабя в ръка пред вратите на Константинопол - разпознали съсечения му труп по червени­те ботуши и султан Мехмед II Завоевателя заповядал да се погребе с царски почести близо до джамията Вефа под един камък без надпис, под сянката на една върба; просто канди­ло, масло за което се доставя от правителството, и сега се пали всяка вечер над гроба.2

Къде е нашето кандило? Пред кого да преклоним глава? На кого да се помолим? С какво да се утешим? С кого да се похвалим? Кого да дадем за пример на децата си - как се уми­ра за отечеството?

Къде е нашият Константин? Къде е нашият Скендербег? Къде е нашият Лазар? Къде е нашият Мирчо или нашият Твърдко?

Отсечената глава на нашия последен български цар се носи надолу по течението на Дунава и уплашено мига срещу звездите, носи се все по на изток, все по на север към делтата на великата река - отива натам, откъдето преди 700 години бе дошъл хан Аспарух, Белият конник, който заби меча си сред мъртвото поле, там, където сега бездомни кучета препикават руините на Плиска, и рече:

- Тук ще бъде България!

А България вече не съществуваше. Обезглавена, мигаше срещу звездите...

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница