Стоян камбарев огледала софия 2000

... Щастлив към, че в Студентския театър се научих да контролирам енергията си. Това ми помогна по-късно да създавам своите театрални светове, да обединявам хора с различни енергии, за да вървим по един общ път. Понякога някой от групата напускаше този път и аз полагах неимоверни усилия да го върна в него, защото имах нужда точно в този момент от енергията му.

... Страхувах се да бързам, а исках да направя много неща. Страхувах се, защото не исках да изгубя вярната енергия на партньорите си. Мисля, че наи-важното нещо в театъра са енергиите на хората, коиго го населяват, вярата им, че общият път ще ги изведе до един по-красив и съвършен хоризонт.

Понякога ми е страшно студено в театъра. Чувствам се изолиран, загубил вяра в пътя. който сьм избрал. Това чувство у мен създадоха чиновниците, които най-добре умеят да разбиват илюзии, да пъдят талантливите, да обслужват конюнктури. Моят път в театъра досега беше в непрекъсната борба срещу тези чиновници, които искаха да ме подчинят на волята си, да ме превьрнат в тяхно подобие, да разпилеят енергията ми.

... В театъра е нужна любов, която свързва съвършено различни хора и характери в едно - спектакъла.

... Обичам репетициите.

Те са единственото време, в което търся. Обичам това чувство Време на несигурност, на проверка, на любопитство, което ме обзема тук и сега. В такива моменти съм като хлапе, което иска да изпробва всички игри на света. Репетициите приличат на моите игри със сина ми Йосиф, в които двамата търсим, лутаме се из лабиринтите на фантазията. Да, децата са най-спонтанните същества на света. След това са актьорите.

Репетицията е възможност за среща на различни енергии, чувстви-телности и светове, в тях се раждат дреболиите, които аз наричам важните неща в едно представление. На репетиция е важна толерантността, защото тя носи надежда, че нещо се случва. Спираш и гледаш - нещо се оформя пред очите ти, ти все още не го разбираш, но полагаш усилия да го проу­мееш. Бавно, като с глина оформяш бъдещото представление. Чакаш и търпеливо извайваш формите на едно цяло, което крие в себе си куп изненади.

Работата върху едно представление е хем забавно, хем изтощително занимание, защото упорито слепваш куп безотговорни хрумки, опитваш с актьорите всичките им случайни хрумки, налагаш си воля и търпение да дочакаш премиерата... Репетицията, Обичам я и се плаша едновременно от нея. Тя ме пленява, вълнува, изостря сетивата ми до крайност, прави ме щастлив. Репетицията - най-голямото преживяване в театъра.

... Винаги съм казвал, че театърът с самотно занимание. В самотата откриваш пропуснати истини, емоции, светове, които си подминал. Спектакълът е приобщаването ти към самотните светове на други хора, изкушени от играта театър. Луташ се между собствените си крайности. И все пак някъде там в тази безумна, болезнена самота се ражда нещо. Нещо, което обичаш, което е нужно на други хора.

... Никога не съм искал да отправям послания, защото театърът е живот, случващ се тук и сега. Затова е тленно изкуство. Не оставя никакъв веществен кръг от доказателства за съществуването си освен няколко: пожълтели снимки, овехтял реквизит и декор. И спомени, без които не можеш - ти и неколцината преживели спектакъла. В тленността на театъра има някакво очарование, той свършва със спомена, а споменът е част от човешкия живот. Театърът е спомен и живот, никога смърт.

... Много е важно хората, които се занимават с театър, да изглеждат убедителни в собствените си очи. Играеш и си развълнуван зрител сам на себе си, като в сънищата. Театърът е блян, игра с начало и край. Обичам края на едно представление, защото поне при мен той винаги е начало на следващия ми опит да пътешествам из човешката природа.

... Не ми беше мъчно, че години наред критиката не забелязваше моите представления. Сигурно не са били добри. Страдах обаче от безразличието, с което критиците се отнасяха към почтените усилия и труда на група xopa там, в провинцията, да се изразяват чрез играта театър. Не знам каква е цената на това безразличие, но знам, че от това боли. Усетил съм го. Безразличието натрупа в мен огромно мълчание. Отказах се да разговарям, да обяснявам идеите си, да хленча. Разбрах, че чрез мълчанието можеш да бъдеш още по-убедителен и да въздействаш,

... Има автори, към които трудно посягам, респектът ми към тях се дължи на забраните, които съм усещал в театъра. Трябваше ми време да посегна на автори като Горки и Чехов. Странно усещане. Техните текстове ме привличат, но аз не знам какво да правя с тях. Понякога срещата ми с тях става случайно, както с Горки и "Майката". Видях как във Варна се вдига желязната завеса в театъра и тогава разбрах как ще направя своя спектакъл. За "Три сестри" видях лицето на една актриса и разбрах как тя ще проговори на сцената като една от героините.

... Уморих се да ме поучават. Искам да водя диалог с моите опоненти, студенти, съмишленици, искам да се чуваме, да си вярваме и да намираме заедно общия път към нашата работа. Знам, че минавам за труден режисьор, но трудността идва от максимализма ми в работата. Безсмис­лено е да губя своето и времето на моите партньори, искам нашите срещи да бъдат пълноценни, пълни с живот. И откровеност.

... В последните години ме занимава проблемът за пространството, героите живеят днес и сега, те населяват конкретно пространство, в което се разполагат, страдат, обичат, живеят, умират... Това пространство е магически кръг, кутия от страсти. Забавлявам се да попадам в тази кутия, но понякога искам отстранено да поставя похлупака й.

... Никога не съм мислил как се случва представлението в неговата цялост. Винаги съм тръгвал от дреболиите. Понякога се страхувам, че те са банални, инфантилни, досадни, но... дреболиите изпълват нашия живот и аз, без да искам, им се отдавам с наслада, флиртувам с тях, жонглирам, обичам ги... Дреболиите са част от живота такъв, какъвто е... В смъртта има някаква цялост, която ме плаши...