Стоян камбарев огледала софия 2000

В момента нашият театър подобно на книгозадоволяването ни из­живява своя пубертет. А нездравото любопитство към еротиката и секса, на които се дължи успехът на редица днешни публични изяви, са акнето, юношеските пъпки на лицето на днешната българска култура. Сигурен съм, че тези неща бързо ще се изживеят като средство за постигане на внезапен успех. Ще се изживеят и възмущенията, и протестите по тях и на всичко това ще започне да се гледа спокойно. Нищо не е скандално или преднамерено, или възмутително, ако е продиктувано от художествена необходимост. Аз така съм мислил винаги. Не съм изпитвал никога свян да използвам средствата на еротиката тогава, когато те напълно изразяват смисъла на дадена сцена. Единственото, което ме е занимавало, е всичко това да бъде художествено мотивирано и само по себе си художествено. Еротиката и сексът са твърде съществена част от човешкия живот и е просто невъзможно да бъдат прогонени от сцената.

Че театърът е един старателно подреден хаос. Какво написа?

Точно така, подреден хаос! Най-важният двигател за сценичното действие, за простъпките на отделните персонажи е случайността. Винаги ме е дразнила целесъобразността, независимо върху какъв текст съм работил. Случайната постъпка или дума, автономната траектория на всеки отделен персонаж, който не се опитва да опровергае траекторията на другия, а полага усилия да защити своята траектория. Всичко това води до своеобразен конфликт без директно конфликтуване. Винаги съм предпочитал тази позиционна война пред директния "ренесансов" сблъсък. Харесвам предчувствието за война, усиленото копаене на окопи, а не атаките на нож. Така или иначе хората не си бият шамари по цял ден. Те трудно излизат. Страхуват се да излязат от собствения си окоп. Просто не вярват в победата.

Той си е мой. Аз си го ценя. Защото го намирам дълбоко свързан с начина на живот на човека от XX век. Знам, че не съм се научил да го правя майсторски, че не съм го изчерпал, и затова не мога да се откажа от него. Но знам също така, че ще ми се наложи да се откажа тогава, когато тази театрална идея престане да ме занимава. Май трябва да свършваме, а?

Чрез една стипендия, която италианското правителство отпуска на двама българи, за да специализират в тяхното държавно театрално училище в Рим. Доколкото знам, има още едно в Милано. Плюс театрални школи и университети.

И за да се прави практически театър и да се обучават актьори, се иска всичко да се завърти около някаква личност, която да носи съществена театрална идея. И тъй като такива личности не се срещат толкова често, стойностите са съвсем условни. Подобно е положението и в Гърция. На­шият НАТФИЗ например се оценява от гръцките театрални специалисти като някаква Мека на европейското театрално образование, което за нас, неговите възпитаници, е доста парадоксално.

Не е възможно връзката с традицията, с която се сблъскваш на всеки ъгъл, да бьде прекъсната. Още повече, че италианците са имали късмета нито една политическа система да не е полагала усилия за изличаването на постигнатото през вековете. Вероятно на това се дължи разсипнически пръсканата енергия и потентност за изкуство от италианеца. Той живее театрално.

Българинът има невероятен потенциал и шанс именно в този момент от своята история. Врьщам се с нараснало уважение към това, на което ние сме способни, и започвам да мисля, че много лековато се отказваме от това, което имаме. Всеки наш контакт със западните култури, част от които не знаят, че съществуваме, е в състояние да ги респектира и да ни утвърди.

Той е единственият новосформирал се театър, който е имал организа­ция, преди да бьде административно благословен от Министерството на културата и от общината. Организация, твърде перфектна като представа за модерен театрален организъм. Това е нещото, което липсва на почти всички новосформирани театри - било общински, частни... Поради тази причина от първите дни на тяхното съществуване попадат в неминуемите капани на организационните проблеми и репертоарната неизбистреност. Голямата опасност пред един новосформиран театър е да бъде поредният театър. Да се създава трупа, защото има хора, на които им е попречено да се реализират, изобщо, негативностт като реакция е романтичен и твърде непрофесионален подтик.

Малък градски театър "Зад канала" е уникален и като съотношение трупа - обслужващ персонал, като техническа съоръженост. Острието на усилията е насочено към спектакъла, а не към осигуряване на хората в театъра. Актьорът е една поливалентна фигура; участва в спектаклите, но извършва още 3 -4 дейности, чувства се автор на живота в своя театър.

Това са страшно важни неща, когато се вземе предвид тоталното късане на взаимоотношенията в обществото. С удоволствие започвам да забеляз­вам, че колегите от театъра започват да отказват ангажименти вън от театъра, което за други с особено важно, понеже засяга хляба им.

Провинцията съществува като понятие и като механизъм. Където и да погледнем - и в Унгария, и в Полша, - модерните театрални течения започват от провинциалните градове. Може да ми се възрази, че това са други градове, други провинции, други народи, при които накъдето и да тръгнат социалните процеси, хората ще запазят потребността си за изкуство. Но истина е и че всеки театър си намира публика. Ние винаги сме мислили, че публиката трябва непременно да бьде много. Публиката на един театър е просто достатъчна. Тя е неговата аура, хранителната му среда. Аз не си правя илюзията, че публиката на Малък градски театър "Зад канала" е няколко хиляди...

...Без да излизам с програма като други колеги, продължавам или завършвам цикъл върху Пинтър. А директорът на Сатиричния театър е стар любител на Пинтър.

Самият театър представлява голям лабиринт с много сценични пространства. А аз още от ВИТИЗ предпочитам да работя в нетеатратни пространства. За добро или за зло, улавям се, че правя представления, които просто произлизат от архитектурата на пространството. В трупата на театъра, в който винаги ми се е искало да работя.

Вие сте "другото око", какво вижда погледът ви отвън?

Нещата, които се опитвам да правя, въобще не ги съобразявам с традицията па театъра. В онзи Сатиричен театър, какъвто го помним от нашата младост, аз не бих могъл да съществувам. Често с някои актьори сме от различни кръвни групи и това, което вече съм направил, трудно се задържа в чист вид. Но причината, смятам, е в мен и затова съм се заинатил да поставям тук. Може би искам да развия чувството си за хумор.

В последните години около този театър гравитират режисьори и актьори главно от по-младото поколение, с които ми е приятно да съм на едно място. Струва ми се, че вървейки сякаш срещу името "Сатиричен театър", срещу естетиката, с която зрителите са свикнали, може да се получи нещо по-многолико.

Само преди три години, ако някой ми беше казал, че ще правя вече втора постановка в Сатирата, щях да умра от смях. Обаче, ако получа трета възможност да работя, ще ми се тя да бъде върху текст па Чехов.

Остава само да добавя - известно е, че под заглавията на своите пиеси Чехов е написал: КОМЕДИИ.

В. "Детайли". 21.1.I994 Разговора води Рада Баларева


МНОГО, МНОГО ГЛАСОВЕ... ИСКАМ ДА ЧУЯ

В началото на репетицията вие поканихте актьорите да прочетат пиесата с думите "Искам да чуя с този хор човешки. .."и неволно употребихте едиа реплика на Висоцки в ролята на Хлопуша от драматичната поема па Есенин "Пугачов". „Я хочу видеть зтого человека..." Това случайно ли беше?

Да чуя човешкия хор в един текст е вид любопитство към живота. Например много ми е любопитна поетиката на Горан. Искам да разбера как се поражда този текст, странен за слушане, натурен и в същото време някак отместен встрани. До последния момент ще решавам този ребус; как се говори текстът на Горан, без да звучи като притча. Защото цялата пиеса от птичи поглед звучи като притча. Нова библейска притча за нещо, което ще се случи, но без да има каквато и да е притчовост в самото действие. Моята задача става прелюбопитна - как да се постигне това единство на реалности, как да се спее хорът човешки...

Не съм работил досега с варненски актьори. Но това, че не ги поз­навам, може да е за хубаво. Защото, когато режисьорът познава силните страни на артиста, той се изкушава да ги използва, особено когато е притис­нат от обстоятелствата. Аз не искам да правя това. Струва ми се, че до голяма степен работата ни опира до търсенето и откриването на интерес­ния човек, а не до репродуциране на готови, макар и печеливши умения. А колкото до дебюгантите... Авторът е малко необичаен, странен. В случая неопитността не е лошо нещо. И после отдавна съм се отказал от илюзията, че мога да разполагам с най-подходящите актьори. В края на краищата отговорността за този експеримент е моя. И, още нещо; това е една възможност колегите да си дадат сметка кой къде е... Очевидно е, че трупа като варненската се нуждае от свежа кръв. Такова кръвопреливане не става с презумпцията за неуспех, а става с доверие.

Нс обичам да говоря на тази тема, но щом ме питате, ще ви кажа: не съм участвал и няма да участвам.

Човек не бива да бьде чак толкова голям идеалист да вярва, че винаги играта е честна. Но би могъл, доколкото е възможно, да не участва в подобни мероприятия. Това, което се случва в столицата, е вид прива­тизация на театъра, обсебване на сфери на влияние.

Публична тайна е, че режисьорско-театроведчески групировки окупират територии в театрите, в пресата, във фестивалите, и това е само върхът на явлението.

С изострянето на финансовата ситуация ще настъпи тотално прераз­пределение на концесиите. Държавата най-после ще прекрати финанси­рането на калпак. Тъй че сега става нещо като първоначално натрупване на театрален капитал. Свидетели сме на настойчивите опити за устано­вяване па театрален монопол. Голямата игра е доста грубичка.

Това явление е драматично, тежко, но би могло и да се пародира в стила на Илф u Петров. Няма ли все пак да потърсите и вие малка концесия за себе си?

За такова боричкане е необходим друг талант, а аз го нямам. Затова не искам да участвам в никаква театрална партия. Мразя партийността от всякакъв вид и обичам "степните вълци". По-добре ми е да прочета някоя книга, да направя някакво представление, да опозная този или онзи, просто така... Съчувствам на младите хора, които сега започват пътя си. Те са поставени пред едно гигантско изкушение; да влязат или да не влязат в голямата игра. Огромно е изкушението да скочиш от пълната неизвестност в нещо, което ти осигурява шумна популярност. Всичко е възможно, зависи каква е цената.

Нещото, което винаги ме е занимавало, е точно хаосът, търсенето и намирането на неговия театрален израз. Един хаос, за да придобие естетически измерения, за да стане театрален хаос, трябва да бъде старателно подреден. Едва тогава той може да бьде ключ за изследване на някого или нещо.

Мисля, че всеки режисьор, ако е достатъчно честен, ще си признае, чс не го занимават послания на някакви идеи, а нещо дълбоко лично. Мисълта му е заета с неговия личен проблем. Само доказаните гении пораждат идеи. А не виждам наоколо чак толкова много гении. И затова изявленията на някои творци, че са обладани от идеи, от мисия, са зa мен различни видове изящни пози. Като целта на тези пози е да се впечатли публиката. Не смятам, че е унизително да си призная, че когато поставям едно представление, аз си правя публична терапия. Като разкривам личния си проблем, аз ангажирам и други хора в този театрален сеанс и проблемът престава да бъде личен. Например в този момент мен ме занимава не някаква идея, а нещо много по-първично - човешката неадекватност, дефектите, които дава човешката природа За мен думите изразяват един дълбоко скрит инстинкт за самосъхранение. Идеите, облечени с думи, скриват човека. В театъра аз обръщам внимание на такива неща, които са безусловни, които трайно се настаняват в паметта на човека.

В Чеховата естетика например съществуват парадоксални знаци, които са в страни ог главното, основното, но остават завинаги в човешкото съзнание: "кротка, тиха учителка тайно бие учениците си" или "човек, на когото влакът е отрязал крака, се безпокои, че в ботуша на отрязания крак има сто рубли".

Човешкото възприятие е много особено, то не помни това, което ние считаме за главно, то помни как еди-кой си с бръкнал в носа си, как е държал кутрето си капризно настрана. Защо се помнят тези неща? Защото това е същността. Случайно уловеното понякога изразява същността Дори чужденецът може много плътно да навлезе в проблематиката на едно така направено представление, без да разбира словото. Словото, което носи идеи„. Защо е така? Вероятно има други знаци, по-интересни, по-силни, по-запомнящисе. Например финалът на пиесата, който всъщност е ремарка; "Нахлува страшна светлина...¹¹ За мен това е знак. Намесва се друга сила. За да тегли чертата? Да унищожи всичко това? Или да умиротвори? Нейна си работа... Но тя идва. Израз на нескончаемите опити на хората да намерят равновесие между себе си и света: древните гърци, Фауст,,, Опити без изход. Но опитите продължават. Човешкото племе е инат племе. Това е глобалното, от една страна. От друга - пиесата звучи интимно. Балканите са интересно място, където много енергии се смесват и се поражда нещо уникално като Кустурица например и ранните му филми в Босна. Това е хор човешки, много, много гласове. Аз искам да ги чуя.

Проблематиката на пиесата е твърде актуална, много близка до ежедневието на българина и на човека на Балканите изобщо. Имам предвид цялата каша, която все повече се забърква и не е ясно до какво ще доведе - война, разпадане на държави, на структури и ценности, на целия досегашен живот. Един обратен деструктивен процес на фона на общия опит за създаване на по-глобални конструкции в Европа. Мисля, че балканските автори - и Кустурица, и македонецът Горан Стефановски, са страхотен лакмус за привидното благополучие, в което Европа твърди, че се намира след падането на желязната завеса. То крие толкова бомби със закъснител, че пред тях бледнеят и арабският фундаменталистки екстремизъм и всичко, което раздира света в момента. Защото на Балка­ните, както отбелязват хора, които се занимават с мистика, енергиите са изключително мощни.

Мен това изключително ме вълнува не като злободневие, а като една антиутопия, в която ние живеем. Светът па пиесата успява да се издигне над бита, без който не може, и достига до поетичност, която се цели в доста по-глобални проблеми. Става дума изобщо за човека камертон, за човека лакмус, датчик за кризи. Такива хора е имало винаги, като се почне от Хамлет.

Познавате ли автора па пиесата?

Лично не. Знам част от неговите пиеси, надявам се да се запознаем около премиерата. За половин месец предстоят две премиери на негови пиеси. Може би той ще успее да дойде в България. Горан Стефановски е от поколението автори, които успяват да съчетаят интелигентската драма с плътния натурализъм. Нашето време е лутане между крайната абстрак­ция - мисловна, интелектуална, и нещата от плът и кръв.

Усетих, че Горан Стефановски има нещо общо с моята кръвна група благодарение на опита ми с текстове на Константин Илиев. Аз лично смятам, че Константин Илиев е най-добрият български драматург точно поради тези особености на неговите текстове.

Какво потъва в черната дупка?

Трудно е да се каже, сигурно много неща. Черната дупка като понятие от физиката - концентрация на антиматерия, може да погълне гигантско количество материя, да засмуче цели галактики. Физиците твърдят, че тя е допирната точка на материята и антиматерията, на това отсам и онова отвъд. В буквалния смисъл понятието е употребено и по този начин - като тунел между тук и там. Дилемата, върху която хората с по-богата фантазия, с по-изтънчена чувствителност винаги са били поставени, е как да съчетаят повика отвъд с необходимостта и желанието да живееш реален живот тук. Не знам някой да го е постигнал, но това си е отколешна човешка мечта, като мечтата на Икар. Нещо подобно се случва и с нашия герой, но това не означава, че пиесата е мрачна. В нея има и страшни неща, и трагични неща, но и много нелепост, абсурд, искрен смях. Защото усилията, движенията, които извършва човек, за да реши теорема, която няма решение, са изключително нелепи, смешни, умилителни понякога. Заглавието не означава, че става дума за едно наплевателско отношение към нашия регион, към дивия балкански субект. Черната дупка вероятно е място, където човек може да изчезне, но и откъдето може да сс появи. Черна е, защото авторът не е толкова високомерен да твърди, че знае какво има оттатък.

Разбира се, че беше трудно. Защото пиесата е едновременно и ин­тимна, и космична. Тъй като съм работил върху Бекет, знам колко трудна задача е да се съчетае - да гледаш с микроскопа, да увеличаваш дребното и същевременно да го налагаш в контекста на някакъв космос. Стигнахме до едно екстремистко решение със сценографа Тодор Игнатов. Мъчим се да обединим в сценичното пространство тези два мащаба. Що се отнася до актьорите, тенденциозно избрах и от най-младите и неопитни колеги, и от по-опитните, та до най-опитните от варненската трупа. Заложих на риска с най-младите и до този момент съм изключително доволен. Рефлексията им е по-жива, по-автентична, неочаквана. По този начин се постига и мозайката, която авторът иска да нареди - да сблъска различни видове рефлексия – една, която усеща катастрофата, с рефлексията на по-улегналия, адаптивния човек.

Да. Наложи се твърде интересно самоизграждане на спектакъла в хода на репетициите. Исках да си дам възможност сам да стигна до тази музикална партитура, която ми трябва. Мисля, че този риск донякъде се оправда, защото спектакълът започна да изисква определени неща. Аз просто му се доверих. Музиката е модерна и едновременно автентична. Мъчех се отново да обединя двата подхода - абстрактно и конкретно средиземноморско звучене. Използвани са модерни групи - германски, австралийски.

Да започне да се отнася егоистично към собствения си потенциал, който е огромен и надвишава многократно потенциала на която и да е западноевропейска страна. Германия, Франция, Англия. САЩ са просто развиващи се страни в областта на театъра. Знам от собствен опит и наблюдения - в рамките на един сезон само в София има толкова квали-тетни постановки, колкото във Франция и Италия, взети заедно за цяла година. Това не е шовинизъм, а реалност. Надявам се българският театър най-после да престане да се занимава с глупости - все по-дълбоко на­веждане пред публиката в посока на все по-евтини текстове и представ­ления. Надявам се българският театър да престане да се занимава с политика, това не му е в природата, не влиза в предмета на неговата дейност. Надявам се, че нашият театър най-после ще успее да направи мощен пробив на големите европейски фестивали, където до този момент има негласно ембарго. Аз твърдя, че нашите колеги от Западна Европа се боят от нас.

Варненският театър има нужда от известно количество електрошокове, от театрални скандали, от нова театрална кръв, от по-голямо нахалство. В градове като Пловдив, Русе, Варна, Бургас има синдром на уседналост, на разполагане във времето и пространството, което умъртвява театъра. Тук човек трябва да се държи нахално, разбира се, по талантлив начин. Трябва да се занимава със смущаване на спокойствието на тези улегнали градове с традиции.

„ЧЕРНА ДУПКА "

Горан Стефановски е най-известният македонски автор на драма­тургични текстове в Европа и света. Той е признат специалист по теория на драмата, написал е няколко радиопиеси, рокопера. по негови сценарии са заснети няколко филма. Като културна фигура бих го поставил редом до един Кустурица. И ако Кустурица е известен на широката публика, а Стефановски - само на специалисти, това се обяснява с факта, че киното е по-популярно изкуство. Разбира се, фактът, че ние, българите, го откри­ваме толкова късно, говори лошо за нас. Защото тези хора успяха да изковат богатата потентност на мястото, където са се родили и създали и което може да ги направи граждани на света. Чрез собствения си живот и твор­чество те успяха да разтворят черупката на нашия доста затворен регион и изключително окуражителното е, че успяват да го правят по такъв блестящ начин. Балканите в един много малък мащаб побират в сгъстен вид цялата нетърпимост на света - войната в Босна е доказателство за това, И пак Балканите са една от най-пустите точки на сплитане на култури и религии, докато целият свят е обхванат от ксенофобия. Ето защо тези автори успяха през изминалите десетилетия да заявят своята родина и себе си в Европа и света. Познавам този автор отпреди няколко години чрез негови текстове. Те толкова ме впечатлиха, че още тогава реших един ден да направя някои от тях. Защото едни от най-важните жалони, за които съм се хващал през годините, за да вървя напред, се наричат Бекет, Константин Илиев, Людмила Петрушевскл, Александър Вампилов - световни автори, които успяват органически да съчетаят в себе си високоинтелектуалното намерение в сферата на космическата идея с плътното реализиране в изключително сгъстен, нагнетен и кондензиран човешки живот - нещо, което открих и у Стефановски.

В "Черна дупка" основна е темата за несъвместимостта между копнежа на човека към всичко онова, което е вън от видимото и осезаемото в нашия живот, и необходимостта да живее един реален, материален живот, пълен с грешки и проблеми. Ерих Фром в своята дилема "Да имаш или да бъдеш" очертава най-точно проблематиката на пиесата, която мен ме занимава, без да твърдя, че това е било основното намерение на Стефановски. Привлече ме поетиката на драматургията. Самият автор в едно свое интервю казва, чс пиесата му е написана върху македонска народна приказка - "Силян щъркът".

Тази приказност е транспонирана в живота не на тези наивни герои от приказката, а в живота на все пак модерни хора от близките десетилетия. Що се отнася до македонската принадлежност на пиесата, откриваме една удивителна непримиримост, присъща на хората от Македония, независимо къде живеят те, За да намери това, което търси - истинския начин на съществуване, главният герой преминава през смъртта. Той го дири и в Отвъдното, за да го видим накрая паднал на колене пред хората, които е считал за най-големите окови в живота си. Да стигне до публично признание на своята вина, до покаяние - това може да стори само духовно силният човек, В текста наред с живите шестват и мъртви герои от Отвъдното. Срещат се и такива чисто приказни елементи като летене, висене във въздуха, а върху някои от героите действат дори други физически закони. Тези приказни моменти са изключително трудни театрални проблеми, това е цял един аспект от работата - как да се реши тази проблематика и как тя да не дискредитира натуралистичния живот, който трябва да върви и в който да се появяват аномалии. Както актьорите трябваше да откриват как да присъстват двойствено, така и аз трябваше да разбера как се прави такъв текст - да се покаже човек, намиращ се в друга реалност, да се покаже другата страна на огледалото, смъртта. Трябва да призная, че ми беше трудно, много трудно и обстоятелството, че имам зад гърба си 20-ина реализирани спектакли, не ми помогна кой знае колко.

Като желязна организация на текста и като виталност Стефановски е най-близко до Константин Илиев, а що се отнася до сплитането на реалното с приказното - до Радичков, разбира се. Спектакълът е с "отворен" финал - така е и по автор. Мисля, че съвременният зрител ще си зададе въпроса, дали някаква сила, която се намира над нас - няма значение как ще я наречем - Природа, Хармония или Бог, - дали тя ще ни даде възможността да опитаме да поправим грешките си. Защото животът не е чернова, той ни е даден веднъж и ние трябва да си дадем сметка до каква стенен понякога сме безотговорни престъпници както спрямо себе си, така и спрямо хората, които живеем. Нашият театър никога не е бягал от изследването на този проблем,

Каталог: media -> Books
media -> Curriculum vitae Georgi Merdzhanov
media -> Отчет на разходите за държавно подпомагане на филмовата индустрия по бюджета на иа "нфц" за 2010 г
media -> Организират четвърта Национална експертна среща
media -> До районен прокурор гр. Казанлък м о л б а
media -> Програма „Околна среда 2007-2013г. Bg161PO005/10 11/03/19
media -> Музеят за история на София открива изложбата "Среща с египетски жрец" в новата си сграда
Books -> “Би трябвало да ни е станало ясно, че заниманието с театър е необятно, че

Изтегляне 2.37 Mb.

Сподели с приятели: