ДА НАДМОГНЕМ ОКОВИТЕ НА ВСЕКИДНЕВИЕТО!

Последната ми постановка за сезона с "Миналото лято в Чулимск" по Александър Вампилов. Бих могъл да кажа, че успях да постигна основните си цели като режисьор. А иначе за седемте години работа в Русе се уверих, че е много трудно да се работи в "театьр с минало". Така е и с "жените с минало", но те все пак са жени и всеки път отново са "тук" и "сега", А русенският театър е труден в смисъл, че все още е обърнат изцяло към миналото си - към онова време, когато тук са играли талантливи артисти, когато е имало много добри режисьори и сценографи. Това са неща от значение, но все пак миналото си е минало и задоволяването единствено с него някак прилича на самозадоволяване. Това е болест. Заслушан в славното си минало, градът подценява или отрича настоящето си и в наркотичен унес мечтае за едно бъдеще - точно копие на славното минало. Това звучи и инфантилно, и тъжно. Преди три години трябваше да отидем в една от световните театрални столици - Краков, за да открием в очите на суперпреситените полски театрали, че правим понякога театър е европейска марка. Нима трябва всеки път да ходим зад граница, за да придобием реална представа за своята работа, независимо дали тази реалност е добра или лоша? А за да се домогнем до така мечтаната идентичност на българи, в края на XX век ни е много необходим този реализъм в оценките. Оттам нататък по-лесно се усешат слабостите и пътищата за преодоляването им. Може би пътят за напредък е сравня­ването, диалогът със световния културен процес, въпреки че ние сме доста откъснати от него. Изваждането на едно изкуство от световния контекст, независимо дали то е театрално, певческо или изобразително, е равносилно на убийство.

Предварителната подготовка на режисьора и сценографа е много важно нещо. Четенето, нахвърлянето на образите, избистрянето на пред­ставите трябва да са налице. Средствата, с които ще се осъществява пос­тановката - също. Но това не изчерпва всичко. Никой режисьор, колкото и талантлив да е той, не може да измисли всичко вкъщи. Режисьорът трябва да запази свежи сетивата си, за да успява на репетиции да коригира нещата, които не звучат добре, да може да реагира на изненадите. За мен репетициите са по-важни от самото представление. Професионализмът се кове именно на репетициите, където не се мисли нито за публиката, нито за резултатите от постановката. Много неща се досътворяват и формират в конкретната постановьчна работа. Режисьорът винаги трябва да се съобразява не само с реквизита и с техниката на сцената, Той никога няма право да забрави онези живи хора, с които работи.

Първо за трудностите. Те са много, но аз си обичам работата и това ме кара да ги преодолявам според силите си. Важно е да си отговоря на един въпрос: какво по-точно ще правя като режисьор? Дали ще правя спектакъл след спектакъл, или ще се опитам да направя "моя театър^”. Работата опира в това, дали ще намеря своя собствен път. В съзнанието на публиката остават тези режисьори, които не са само интерпретатори. Аз уважавам много повече онези режисьори, които в своите творчески търсения са грешили, но за сметка на това са намерили своята пътечка. Тогава проличава почеркът на твореца. А трудностите мобилизират, карат те да бъдеш борбен и да се стремиш към по-добро.

Колкото до мястото на театъра в днешните политически условия, ще кажа следното. От всички изкуства театърът е най-адекватен на живота. Но веднага ще добавя, че много театрали създават произведения, които са заплаха за театъра. Те разпалват тъмни страсти, а корените на нашия български теагьр са твърде крехки, за да си позволим лукса да правим политика от сцената. Това имат право да си позволят поляци, руси, чехи, унгарци, но ние - не. Когато театърът служи на политиката, той развращава публиката, унищожава актьорите. Затова не бива да създаваме касов театър с лош вкус. Нс бива да го правим само защото е нужно на някои политици - ръководители, пък дори и на публиката. Не бива да обслужваме зло­бодневното. Театърът трябва да изпреварва събитията, митингите, да прави анализи и прогнози, да защитава човека, а не политическите партии, в които той членува. В противен случай от храм театърът ще се превърне в институт за обработка на общественото мнение, което е ужасно.

Кое повишава вашето чувство за самовзискателност и критичност?

Изкуството трябва да се занимава с душата на човека. Ето защо всеки режисьор трябва да бъде свободен да изразява себе си и своите схващания. Никога не забравям думите на руския режисьор Анатолий Василиев, че когато работиш, не можеш да се абстрахираш от факта, че преди тебе са живели и творили хора като Пушкин, Шекспир, Достоевски. Това ни кара да не забравяме, че и ние сме малка частица от световното изкуство. Това е критерий, който ни забранява да сме безотговорни. Другият критерий е в режисьора. Той самият трябва да е и първата публика: едновременно "прави" представлението и "вижда" какво се получава на репетицията. Той трябва да съумее докрай да запази тази своя двойственост, за да може да оцени дали "това" на сцената има нещо общо с "онова", което иска да постигне, Самовзискателността и критичността няма да дойдат, ако режи­сьорът няма реална оценка за себе си и за това, което върши.

Продължава да ме интересува темата за човека, защото той вечно страда от липса на хармония и красота. Ние сме дълбоко монологични, не се разбираме, не се съобразяваме е другия до нас. Отчуждението на "хомо совегикус"'е много по-уродливо от това на западния човек, с който така дълго ни плашеха. Лицемерието чудовищно нарасна и се превърна в суперегоизъм, за да оцелееш в антихуманната действителност, се наложи системата "всеки срещу всеки". И тази битка няма нищо общо с конку­ренцията между свободни личности, защото тя цели не да сме еднакво богати, а еднакво бедни - материално и духовно. Опитвам се да открия театралната форма, която да е в състояние да направи осезаема точно тази ужасна вътрешна и междучовешка разруха. Защото трябва да се видим отстрани, а това е жестока терапия. Не друг, а самите ние изградихме стената на нещастието си, пред която стоим ужасени и безпомощни. Не бе трудно да се разруши Берлинската стена, по-трудно е търпеливо и упорити да разградим стената между нас, хората. Нужни са нови хора, не заровени в бита, а откъснати от него. Само така ще надмогнем оковите на всекидневието.

Отдавна харесвам Харолд Пинтър. В "Завръщане у дома" ме порази неистовата омраза на хората един към друг и най-вече към този, който успява ла премине в нова обществена и интелектуална среда. Интересувах се or конфликта между успелия и останалите, които го считат виновен за собственото си положение (без да имат основание затова), превръщането му в изкупителна жертва и издевателствата върху блудния син, който, обратно на библейската притча, се завръща преуспял. Търсих и мисля, че намерих много общи неща между авторовия текст и нашето съвремие. Никога в нашата страна нетърпимостта към ближния не е била толкова силно изразена - тя буквално е навсякъде. Основната доминанта в пиесата и в нашата действителност поставям върху психическото насилие, вьрху атмосферата на омразата. Погазването на всичко човешко довежда и до уродлив изход, конто никога не е траен. Това не означава, че спектакълът е мрачен, защото историята, която представяме, е пълна с нелепости, смешни на много места. Мисля, че сме успели да балансираме с много светли нюанси цялото сценично действие.

...Когато съм се захващал с някоя пиеса, въпросът никога не се е свеждал само до нейните качества. Единственото нещо, на което имам доверие при избор на текст, е до каква степен собственият ми живот се изразява в тази пиеса. Другото, какъв е авторът - англичанин, българин, русин, американец, е маловажно. Може определено да се каже, че в дадени моменти от живота за мен стават основни някои теми и усещания. Така стана и със "Завръщане у дома”. Обикновено нещата, които съм правил и ценя, са се получавали затова, защото се е постигал резонанс между тези усещания и конкретния текст. Някак си текстът се появи случайно, незав­исимо от "софийската жега".

Добре де - текстът се появи по необходимост! Разбира се, не мога да подмина факта, че пиесата като начин на писане за театър много ми допадна. Като изказ на персонажа, като полифоничност, като природа на съществуването на отделните герои. Ни най-малко не ме е занимавала възможността да се открие някакъв социален или политически паралел с нашата действителност в момента. Значи, трябва да ти кажа, че много ме дразни как някои критици започваха материала си с "новината", че "Завръщане у дома" на Пинтър с една доскоро забранявана пиеса. Това, първо, не е вярно и, второ - не е важно. Никаква забраненост не съществува и не ме занимава. Тук има само прекрачване на определени граници от гледна точка на нещата, които от позицията на абстрактния морал е възможно да се говорят от сцената. Но това не са проблеми, на които театърът трябва да обръща сериозно внимание.

Той! Той! Руси винаги е бил съавтор на режисьора и художника при тълкуването и изграждането на образа, както и при откриването на неговата неповторима външност. Намирам това за напълно редно. При актьор с неговия опит и интуиция, с неговия вкус е редно да проявява инициатива при изграждането на своя персонаж. Така че идеята не е моя, но тя не противоречеше на основните виждания, Лично на мен ми допадна тази визия. Тя е говореща. Героят на Руси Чапев (Лени) е една интересна сплав от агресивност, инфантилност, сподавени комплекси... Закономер­ното следствие от всичките тия неща - известна маниерност в облеклото, в жеста, всъщност са нещо като защитна реакция. Искахме човекът в представлението да бъде различен в отделните сцени. Перуката като знак дава възможност за превключване в диапазона от 60-те години до наши дни, от хипитата до имитирания аристократизъм.

Ти кога гледа?

А какво означава да си аполитичен във време, когато и хлябът, и пътуването в трамвая или колата, и лекарството за болния, и уродливите от екологията бебчета са политика?

Като човек ме интересува всичко, което ме заобикаля, но като театрал инстинктивно, а всъщност напълно съзнателно, страня от превръщането на театъра в политическа акция. Съществува театър, който е много близък до политиката, и той има своето право на живот. Уважавам го особено когато се прави във време, в което не всичко е разрешено, когато подобна позиция представлява риск поне за кариерата, ако не и нещо повече за неговите създатели. Тогава в това има някаква доблест. Не уважавам превръщането на театъра в политическа трибуна, независимо от какъв цвят ще е тя. Не уважавам партийността. Ние трябва да се занимаваме с човека и с това, какво се случва с него, а не с политическата му принадлеж­ност. Мисля, че до отсрещния бряг ще доплуват тези театри и творци, които не обслужват временни политически интереси. Ще оцелее този театър, който всмуква в работата си все повече от европейската и световната култура, до която имаме все по-голям достъп. Това, което казах, не означава липса на позиция. Гражданска и творческа позиция неизбежно присъства във всеки един сериозен театрален проект.

Имаш ли представа къде се намираш в българския театър? А в рамките на световния?

Чакай сега... Аз и театърът, казваш? Знам само едно, че през пос­ледните две-три години се опитвам да правя театър, който друг в България не прави. Имам предвид работата си върху Петрушевска, Бекет, Вампилов, К. Илиев и сега Пинтър. А що се отнася до това, къде се намирам, то зависи единствено от степента, с която съм успявал да постигна конкрет­ните си намерения. Мисля, че шансът да откриеш лично твоя, ама лично твоя пътечка в тази неизбродима гора, която е театърът, е единственото нещо, което може да придаде смисъл на заниманията с него. Ако някой някога е извоювал свое място в изкуството, то е успявал именно когато е намирал свой път. Аз нямам особено високо мнение за себе си, защото не съм постигнал в задоволителна степен своите творчески намерения. И май повече няма какво да говоря. Де да зная какво може да сс е получило от тези отговори.

Печелиш по всички показатели, защото си искрен! При какви обстоятелства би зарязал сцената и бия пратил на майната си?

Ама главният ти редактор ще пусне ли този израз "на майната ти"?

Ще видим. Е, и? Кога?

Когато реша, чс съм станал един голям умник и мога да поучавам хората. Тоест, когато изгубя любопитството си към живота. Дай, Боже, това нещастие да не ми се случи!

На_г

Каталог: media -> Books
media -> Curriculum vitae Georgi Merdzhanov
media -> Отчет на разходите за държавно подпомагане на филмовата индустрия по бюджета на иа "нфц" за 2010 г
media -> Организират четвърта Национална експертна среща
media -> До районен прокурор гр. Казанлък м о л б а
media -> Програма „Околна среда 2007-2013г. Bg161PO005/10 11/03/19
media -> Музеят за история на София открива изложбата "Среща с египетски жрец" в новата си сграда
Books -> “Би трябвало да ни е станало ясно, че заниманието с театър е необятно, че

Изтегляне 2.37 Mb.

Сподели с приятели: