След 90 - те години се налага абсурдистката нагласа на драматургичното писане. Доминиращата тенденция е, че се създават все по - фрагментарни текстове, които показват фрагментарността на живота в който живеем. Разпада се нормалният комуникативен режим. Има особено чувство на тревожност, достигащо до истерия, наличие на черен хумор. Комплексът на новата драматургия е комплексът на недостроената къща на родното. Друг ключов образ е на затвора, на маймунската клетка, която много често е двойно заключена – Кирил Топалов, Цветан Марангозов.
Подобни пространства показват моралната опустошеност на нашето общество. Не се търси индивидуализация на героите, има мъж, жена, професор, дете (Маргарит Минков)
Текст, който се сочи като пример за абсурдизъм е „Куцулан или Вълча Богородица” на Константин Илиев.
Куцулан спира внимнието върху вълчите страсти в българския национален характер.
Няма единен хронотоп, няма цялостна идентичност на персонажите. Изследва се разрушителното на различни нива . Георите говорят един до друг, но това не е общуване. Мислите им не се допират даже, в никакъв проблем. Грешките от нашата история се осмислят като грешки на вълчето начало в човека – като природа и като народ.
Захари Карабешлиев – пише в чужбина . Романът му е „18 % сиво”, а драмата , с която печели награда Аскеер за драматурдия през 2009 година е „Неделя вечер”.
