Стефан Цаневсъздава редица текстове:„Процесът срещу богомилите”, „Другата смърт на Жана Д’Арк”, „Евангелие на Йоан”. Неговите драми са продължение на поетическите му текстове с изявата на човешкия характер в напрегната ситуация - на избор. Видими за публиката стават всички „за” и „против” и всички трудности при вземането на решения. Силен нравствен патос има в текстовете на Стефан Цанев. На преден план е борбата с инстинктите на човека. Водещ не е толкова конфликтът човек – общество, колкото борбата на човека със самия себе си. Друг драматург е Станислав Стратиев – „Сако от велур” , „Римска баня”/играе се в Англия/ и „Максималистът”.
Станислав Стратиевгради абсурден свят, концентриран върху живота на чиновника и мисленето. В „Сако от велур” чиновникът е новото градско общество и животът му оглежда абсурдите на обществото. В този свят се налагат авторски образи - митове – висящият човек, който трябва да създаде представа за висящото положение в обществото, сако или документът , който е по- важен от човека. Водачът на рейса е представен като водач на държавата и пътуването – притча за нашето пътуване като държава , което зависи от случайното стечение на обстоятелствата.
Друг образ - мит е гардеробът, човекът се отдалечава от природата, овеществяването му. Митовете се раждат от всекидневието, водеща е иронията, деформацията на мисленето е посочена като същностен белег, но има надмогване на реалистичната правдоподобност , с която се внушава абсурдът, в който живеем.
Иван Радоев – „Светът е малък”, „Ромео и Жулиета”, „Кълбовидна мълния”, „Човекоядката”. Стилът му е характеризиран като постабсурдистки, различен от стила на Станислав Стратиев като образност. Непрекъснато се играе с класически текстове от Световната литература – Шекспир, Данте Алегиери, „Пирключенията на Авакум Захов” се играе с Чудомир.
Многократно поставяни на сцена са драмите на Йордан Радичков – „Суматоха”, „Лазарица”, „Опит за летене”, „Образ и подобие”. Черти от повествувателния почерк четем при драматургичните му текстове. Има повторителност на битови детайли, чрез повторяемост се ражда образ на фантастичното, то е обратното на действителността, но в някои текстове фантастичното е форма на човешкото битие. Наслагват се магическо и реално. Самото фантастично се персонифицира в самостоятелни образи, но оживява в разказите на героите и техните разговори. В „Януари” няма главни и второстепенни действащи лица, всеки е участник в действието, зрител и коментатор на останалите. Битието е видяно като свят на абсурда, който идва от особеното автоматизиране на човека. Героите говорят много, но не се разбират помежду си. На почит е тази повторителност. Героите на Йордан Радичков четат буквално словесните метафори и започва линията на тяхното деметафоризиране.
