Съвременна българска литература след 9

Антон Дончев („Време разделно”)

Изтегляне 262.34 Kb. страница 6/14 Дата 13.06.2022 Размер 262.34 Kb. #114611 Тип Литература

Навигация на страницата:

• Генчо Стоев издава”Цената на златото”

Антон Дончев („Време разделно”), Генчо Стоев и Вера Мутафчиева ни насочват към помохамеданчването на родопското население в една родопска долина. Този роман е насочен към родопското население , като опит да се поддържа българското самосъзнание. С този роман Антон Дончев иска да покаже истината за случилото се в Родопите. В т.нар. „Забележки” А.Дончев сочи за основен историографски източник един летописен разказ на поп Методи Драгинов. Историците отричат достоверността на този документ. Важно е не дали е достоверен източникът, Антон Дончев цели да покаже мита за помохамеданчването , който се е формирал от епохата на Възраждането до времето на автора. Активно се изпозлва българският фолклор. Важни са епиграфите, които маркират разказите на поп Алигорко. В повествуванието са имплантирани различни образи и сюжети. В духа на фолклора е изграден образа на Родопа – това е одухотворен образ. Това е жената и майката, тук е и моделът за припознаването между брат и сестра. Фолклорното се разчита в начина по който са описани героите. Върху миналото им се крепи характеристиката на героя. Разказва се чрез ретроспекции - доближаване до фолклорното. Георите са или романтично извисени, или са романтично снизени – Манол и Кара Ибрахим оформят около себе си два лагера. Авторът активно използва фолклора, но е верен на Друмево-Бълсковата традиция при изобразяването на сцените на насилие. В основата стои баладичният модел. Романът е поредица от антитези. Глобалната е – противопоставянето на свое и чуждо. От една страна противопоставянето е в чисто пространствено отношение – своето е около воденицата на Дядо Галушко, чуждото място е конкът. По отношение на хората – Кара Ибрахим е в позицията свой – чужд, той се опитва да стане чужд. Опозицията ляво - дясно се чете в нравствен план – метафората за разделното време и позицията,че когато времето е разделно, няма как да останеш в средата , трябва непременно да избереш или едната , или другата страна. Друго противопоставяне е горе – долу. Избор от коя страна да останеш – горе , където са гробовете с кръстовете или долу, където е ужасът, подземието на конака и зловещата тъмна дупка. Черно – бяло – друга опозиция – имената са явно значещи – Дядо Галушко – Белия и Черния – Кара Ибрахим, белият храм, бялата воденица, бялата вода и черното на конака, черното в мътния порой при нашествието на кърджалиите. Романът е изграден върху редуването на две гледни точки – поп Алигорко разказва за долината отвътре , а другият – чужденецът (Венецианецът) – той гледа отвън и трябва да е безпристрастен в мението си. При изграждането на двата типа разказ се използват особеностите на летописната традиция – българската и западноевропейската. Поп Алигорко трябва да изговори идеята , че за да извоюва свободата си, българският народ непременно трябва да припознае себе си. В историята на попа има ключов момент - с идването на Кара Ибрахим, той трябва да реши дали приема чуждата вяра. Той е сред хората, които приемат чуждата религия. За него няма значение дали ще е християнин или мюсюлманин, той ще си остане завинаги българин. Компромисът е направен именно в името на България. Венецианецът е другият тип разказвач, който влиза в повествуванието. Той трябва да приеме исляма и това е резултат от инстинкта за самосъхранение. Той обаче не е загубил чувствителността си към човешкото начало. Не приема насилието, защото изпитва съчувствие към родопчаните. Неговата съдба показва, че в това разделно време трябва да си само от едната страна. Той отначало не иска да окървави ръцете си, но за да оцелее подслушва и доносничи, а накрая ще одере жив човек. От тук нататък през падението той е все по- съпричастен със съдбата на родопчаните. В началото е обективен, но по – късно не можем да разберем точно кой е разказвачът, ако не са епиграфите в текста. Ключовият въпрос за властта е персонифициран в лицето на Манол и Кара Ибрахим. Първият модел на власт е на народния избраник Манол. Кара Ибрахим е властникът, назначен от друг властник. Хората подкрепят Манол.И тук има опозиция – любовта и вярата се изправят срещу страха, Манол - срещу Кара Ибрахим. Между тези две власти се води битка с идеологически характер. И двамата са и победители и победени. Метафората е свързана с образа на кара Ибрахим, неговоро сърце е разделено на две, 30 години, той усеща родната си кръв , но за него усещането за родното е слабост. У него се сблъскват философията на братското и философията на силния човек. И той избира второто – да бъде силен, да бъде хищник, да бъде звяр. Голямото изкуство за еничарите е, че успяват да изтрият своята памет, така Кара Ибрахим демонстрира, че няма баща, брат и не иска да знае сестра си. Не успява обаче да накаже със забрава себе си. Идеята за свръхпаметта е свързана с баба Сребра и антиподът Манол, опонент на Кара Ибрахим. През 1965 г. Генчо Стоев издава”Цената на златото” . Централно събитите в романа е Априлското въстание. Романът е сбор от 10 психологически етюда и пролог. В десетте глави виждаме героите подложени на различни изпитния. Всеки трявба да отговори на един въпрос – каква е за него цената на златото? Постепенно се виждат двете основни позиции- откупуване на живота със злато срещу нищожността на материалното и изживяването на живота с достойнство и чест. Освен историческото събитите се водят и битка за национално Освободжение и битка за живота на едно дете. Във втората конфронтация един срещу друг се изправят Смаил Ага и Баба Гюрга. Турчинът иска да осинови внучката на баба Гюрга и така да преосмисли живота си. От друга страна бабата иска да запази чрез внучето си спомена за синовете си и за пролятата им кръв в името на свободата. В детето е акумулиран опитът на предците. През 70- те години Генчо Стоев пише продължение на романа и го назовава „Завръщане”. Като повествувателни техники той е различен от предходния. Тук вече има режисиране на историята. В един образ са съчетани черти от различни периоди. В едно събитие са събрани различни исторически моменти, авторът ги пренарежда в образите на своите герои. Историческите факти са важни като отправна точка на модели за събитията и за да се направи социално - психологическа типология на творците на тази история. Вера Мутафчиева – исторически романи – „Летопис на смутното време”, „Случаят Джем” В „Летопис на смутното време” Вера Мутафчиева описва времето на кърджалиите – края на 18 и началото на 19 век и кризата в турското феодално общество. Тя проектира тази криза върху широк исторически фон и го оглежда в големите събития в Европа – Времето на Наполееон, Руско – турските освободителни войни . Проследява сложните дипломатически борби за решаването на съдбата на Османската империя. Разгръща разказа си върху развитието на много човешки съдби, пометени от смутното време. Повествуванието върви в различни посоки и една линия формално избира за свой герой кърждалийския лидер Кара Фейзи – разбойник, който само смътно се досеща, че главният виновник за размирното време е централната султанска власт.Той не насочва бунта си срещу властта, а неговите догадки насочват гнева му срещу беззащитните хора, които ограбва и убива. Неговият бунт е бунт без перспектива и той е пометен от времето. Втората линия е животът на видинския владетел Осман Пазвантооглу – от детството до смъртта му. Синът трябва да научи урока за грешките на баща си Омер и да не греши. Осман се опълчва срещу падишаха и прави правилния ход като търси от раята подкрепа на своите действия .Той загива не в битка, а болен от туберколоза. Третата повествувателна линия следи съдбата на султан Селим Трети. Той израства в харемите, възпитан е в духа на френските просветители, говори за реформи. Остава неразбран от народа и от всички, които го заобикалят и умира сам. Четвъртата линия следи живота на децата на Стано Мухтар – след неговата смърт децата му се разпръскват – едни отиват в града и възприемат градски тип мислене, друг става хайдутин, а най-малкият му син Добри става свързващото звено с друга повествувателна линия, той е пряко свързан с живота и делото на Софроний Врачански. Вера Мутафчиева цитира част от „Житие и страдание.. „като писмо в романа. Основната задача чрез тази линия е да се покаже как покълва националното самочувствие. Друг роман на Вера Мутафчиева е ”Случаят Джем” от 1968 г. Тук се разглежда друг проблем – човекът който e оставен без род е осъден на смърт и забрава, дори и самият герой да няма вина за това. Султан Джем е център на романа.Той има трагична съдба, само 18 дни е на престола , след смъртта на неговия баща. Има следствие за смъртта , няма разпит на свидетели.Романът е съвкупност от изповеди на участници в случилото се. Вера Мутафчиева се е опитала да покаже драматизма в образа на Джем. Той не може да овладее престола със сила, но бидейки слаб, той не иска да го отстъпи и на брат си. Поетът Джем не може да бъде деспот.Гибелта му е на остров Родос, но вместо да се спаси, той отива там на заточение. Остава заложник на монасите и заложник на западните сили, решени да реализират западната политика. Той е козът срещу брат му Баязид и източник на средства за войните , които се водят. В психологически план се проследява постепенната деградация на Джем – от магнетична и обаятелна личност става примирено със съдбата си същество, което посяга към хашиша. Той е духовно мъртъв още преди брат му да плати за неговата смърт. Главният герой тук е разказвачът – измисленият поет Саади, който е и спътникът, приятелят и основният събеседник на Джем. Еволюцията на Джем е показана през погледа на Саади. Неговото отношение постепенно се променя – от възхита и обожание, през съчувствие до досада и раздразнение и дори ожесточение към Джем. Финалната точка е бягството на Саади от Джем, дори най- добрият му приятел го напуска. През 70-те и 80-те години говорим за стилово многообразие на романа. Романът синтезира мащабите на обществено –политическите конфликти и тайните на човешката личност. Ако през 50-те години човекът е в историята, през 70-те години бидейки в нея осмисля събитията, но същевременно е отстранен от исторята – той е режисьор на събитията – „Кръстопът на облаците” – Георги Алексиев. През 70-80 г. има интерес към символно-метафоричните образи с който се надскача обикновената фабулна еднопластовост. В символи се превръщат образът на дома и семейството, селото и града. Романът се опитва да преосмисли познатите ни теми, за септемврийските събития от 23-та година –„Духовете на Цибрица” на Георги Алексиев. Друга тема, кято преосмисля изграждането на новото общество е „Низината” на Васил Попов и „Хайка за вълци” на Ивайло Петров. От първия тип романи – на колективната равносметка е „Низината” на Васил Попов. Този тип романи нямат единна фабула, разказва се съдбата на множество хора, които се събират, за да изградят голям индустриален обект. Гради се модерната човешка съдба.Показани са различни взаимоотношения. Акцент се поставя върху един или няколко морални казуса, с които героите трябва да се справят и да решат. Това е част от техния път към себеосъществяване – личностно и професионално. Вторият тип романи е на индивидуалната равносметка. Такъв тип е „Нощем с белите коне” на Павел Вежинов, Хайка за вълци” на Ивайло Петров, „Зелената трева на пустинята” – Дико Фучеджиев, както и някои повести – „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков. Характерно за тези романи е ,че героят или героите са поставени в екстремна ситуация, което води до преосмисляне на целия им живот. Изтегляне 262.34 Kb. Сподели с приятели: