Съвременна българска литература след 9
Изтегляне 262.34 Kb.
|
Свързани:
realizym-v-slavyanskite-literaturi (1), maiiovci-cheshkata-literatura-prez-60-te-godini-i-do-sredata-na-70-te-godini-na-xix-vek, grafik-di-fhn, dokumentite.com-georgi-raichev-1
- Навигация на страницата:
- 60-те години започва лиризация на прозата
- 60-те години е антропоцентрична
- 60-те и 70 те години се развива научната фантастика
| След 2000 година се очетрават няколко основни проблеми в разказите :
Проблем, който обединява мненията на много разказвачи –превръщането на нашия свят в една объркана Лапландия, закърнява човешкият инстинкт, стойностните неща са в моргата за ръждясали истини. Хората са груби консуматори , човешкото съществуване става един кошмарен сън, или дълга и мъчителна кома, от която много трудно се излиза. Човекът търси територията на човещината, обратното на тази Лапландия, което е всъщност територията на Любовта и светлината. Това се вижда в сборниците „Гледната точка на Гоген” от Виктор Пасков, „Филипополски разкази” от Недялко Славов, „Добри момчета, лоши момичета” от Йордан Костурков, „Има ли кой да ви обича” от Калин Терзийски, „Градче на има Мендосино” (2009) на Деян Енев. Други произведения са ”Въжеиграчът Карой ” (2009) на Любомир Николов и „Синдикатът на домашните любомци” (2010) на Елена Алексиева. 2.Ако това е първият проблем, то другият е за все по- невъзможния диалог с човека до теб, с другия. Вижда се във „Филипополски разкази” и „Синдикатът на домашните любомци”. 3.Проблемът за изхабеният от злоупотреба с него смисъл на думите. Пита се има ли смисъл да се пише литература и ако да – как трябва да се пише? Задължителна необходимост е да имаш различна гледна точка. Виктор Пасков застава зад тази теза .Този въпрос е застъпен в „Градче на има Мендосино” (2009) на Деян Енев и ”Въжеиграчът Карой ” на Любомир Николов (2009). Друг голям проблем е сгромолясващата се идентичност на съвременния човек. Често свързан с този проблем е проблемът за търсенето на терапия за пречистването на душите и съзнанието на хората. СЪДБАТА НА РОМАНА СЛЕД 9.09.1944 г. Голямото деситилетие на романа са 50-те години. Тогава доминацията на епическото начало е толкова силна, че се пишат романи в стихове и се връщаме към епическата поезия. Романът на 50- те години представлява големия исторически сблъсък – конфликт на времето – съдбата на личността е предопределена от обществено – историческите конфликти. Характерно за този период е активното присъствие на повествувателя – виждаме го при Д. Димов, Д.Талев, Георги Караславов. В основата на романа от 50-те години на века е неравният в социално отношение брак.Посяга се към приказката в трилогията „Самуил” на Д. Талев.Друга особеност е ,че винаги се тръгва от семейството – това е класическата форма на романово – епично изграждане. Чрез семейството се свързват и се оглеждат множество различни съдби. „Тютюн” започва като един такъв семеен роман, без да е такъв изцяло. Томанът се полага върху класическите топоси – дом, кръчма, чаршия, поле. През 50-те години говорим за интерес на авторите към историческия роман „ Празник в Бояна” на Стоян Загорчинов.Друга тенденция през 50-те години е появата на българския криминален роман. Павел Вежинов – „Следите остават”, „Произшествие на тихата улица” , Андрей Гуляшки „Приключенията на Авакум Захов” , Богомил Райнов - „Няма нищо по- хубаво от лошото време”, „Господин Никой”, „Денят не си личи по заранта”. По света няма друг криминален роман, който да излиза изпод шапката на социалистическия реализъм и следвайки особеностите му. Следва се идейната тенденциозност – борба на новия свят с рецидивите на стария свят.В социалистическото общество престъпление не може да има. Всичко в това общество е свързано с представители на чуждите разузнавателни централи и хора с фашистко минало. Шпионажът – този елемент е свързан със съботаж. Правят се опити да се похитят или унищожат държавни ценности. Разследването – Българските автори следват Шерлок Холмс – търсят отпечатъци, косъмчета, счупени часовници. Обикновено събитията са в мрачни дъждовни есенни нощи, в къщи със скривалища , подземия и рудни галерии. Най – интересното е, че това е единственият тип роман , в който официално е разрешена еротиката. Застъпва се идеята,че с врага се бориш с всички средства и на всяко място. Обикновено се предпочита един постоянен герой, който преминава от роман в роман (Емил Боев от романите на Богомил Райнов е такъв герой). В края на 50-те години се забелязва отказ от епическата широта . Обществените процеси вече се пречупват през индивидуалните преживявания . Използва се все по – свободна композиция. През 60-те години започва лиризация на прозата. Това променя коренно структурата на романа. Отказ от хронологичната послеователност на творбата Множество ретроспекции – които водят до разместването на времеви пластове. Важен е резонансът от действието. Разказвачът е един от многото герои, а не е вездесъщият повествувател. Важен става конкретният детайл, който се натоварва със символно – метафорични значения. През 50-те години пътят символизира единството на човек и общност, с една обща цел са и обща посока. През 60-те и 70-те години има много противоречиви пътища – „Пътища за никъде” – роман на Богомил Райнов.Героят през 60-те години намират себе си сред многоликостта на всекидневието. Той е във времето на преоценките и равносметките. Поетиката на романа от 60-те години е антропоцентрична. Сред основните проблеми е този за човешкият избор. Предпочитано става „Аз” – повествуванието. Не е задължително фабулното и сюжетното време да се припокриват.Може да има линейно-фабулна структура, но може и да няма линейна последователност в сънищата и спомените на героя. Може романът да не започне с епичното, той може да се разкрие отвътре. Не е толкова важна вече и задължителната връзка на човека със средата. Тук изходната точка е именно прекъсването на тази връзка. През 60-те и 70 те години се развива научната фантастика. Любен Дилов – баща, Емил Манов, Павел Вежинов, Александър Геров и Атанас Наковски са представители. Това е деситилетие на развет на историческия роман, свързва се с появата на произведения на Стоян Загорчинов „Ден последен” и „Празник в Бояна”, втората част на романа „Иван Кондарев” от Емилиян Станев и неговата „Легенда за Сибин”, романите на Антон Дончев –„Време разделно” и на Вера Мутафчиева „Летопис на смутното време”. Характерна особеност на историческия роман на 60-те години е че говорим за бягство от елементарното илюстриране на историята. Няма описателност, търси се диалектиката на човешките оношения. В центъра не е значимото историческо събитие, а нравствено – психологическият конфликт. Интерес има не към историята сама по себе си, а към личността, която променя историята – как тя прави избор и какви са последиците от този избор. Интерес има към старинни жанрови модели – житие, легенда, летопис, хроника. Изтегляне 262.34 Kb. Сподели с приятели:
|