Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

- Ще изляза за пет минути. Мама прибави:

- Поиграйте си нещо. А татко доуточни:

— Всеки, който си покаже носа в трапезарията, ще бъде изяден от една голяма кафява мечка.

Възрастните излязоха от стаята. Тогава Филип ни събра на куп и прошепна:

— Хайде бързо — сега е момента!

Навлякохме палтата си и на пръсти се измъкнахме навън. Наоколо цареше пълна тишина, а звездите блестяха със сребриста светлина над снега. Филип ни изгледа с повелителен поглед и тихо даде тон. Тогава всички заедно запяхме:

«Пазеха овчари стадо през нощта,

кога ги в блясък завари небесната войска.

Таз сладка песен пресвята

Ангелски хор запя:

«Слава и мир на земята!

Бог я днес осия.»

Този куплет ми напомняше за моята картичка с надвисналата над пропастта овца и овчаря с изра-нени ръце.

«Целий мир се радва, пее и небе! Във яслите почива Божествено дете. Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Вдигнах глава нагоре и се вгледах в звездното небе. Звездите изглеждаха толкова далечни, на милиони километри; а някъде там се намираше небето, онази страна, където беше Тери. Кой знае, може би той пее заедно с ангелите същата тази песен, която пеем ние. Мислите ми се отправиха и към овчарите, които бързаха да се поклонят на Младенеца. Представих си близнаците, лежащи в креватчетата си и рошавите им главички, потънали в меките възглавници. Сърцето ми трепна при мисълта за малкия, спящ Исус. Ах, ако можех да Го взема в прегръдките си, за да Го защитя и Го стопля!

Последният куплет изпяхме с пълен глас. Звънкият, ясен глас на Филип се извисяваше над нашите: «Чуден дар небесен Бог ни подари; Пречудна е таз песен: «Спасител се роди!» Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Колко хубаво беше всичко! Спасителят не беше вече едно малко и безпомощно дете. Той беше Пастир, Който ден и нощ ме наблюдава и ще ме заведе там, където е Тери. Обгърнах с поглед хоризонта и щастливо се усмихнах. Колко е хубаво да знаеш, че си завинаги в сигурни ръце.

Песента свърши и Фриц нетърпеливо потропа на вратата, която изведнъж широко се отвори. От нея се показаха мама и татко, леля и чичо и се престориха, че не знаят кой пее. Там беше и майката на Тери. Очите й бяха просълзени и тя притисна в обятията си малката Мими.

— Хареса ли ви? — един през друг викахме ние. — Наистина ли не разбрахте, че сме ние?

В този момент Лизе ахна. През полуотворения прозорец на дневната се показа някакво сияние. Един през друг се втурнахме към стаята. Меката светлина на запалените свещи осветяваше тъмната стая. Те бяха поставени на чудно украсената коледна елха.

Гледката беше толкова прекрасна, че никой не пророни дума. Седнахме с кръстосани крака на килима. Фриц и Лизе така бяха облещили очи, че в тях се отразяваха пламъчетата на свещите. Когато татко влезе с подаръците всички треперехме от възбуда.

Мими получи една разкошна кукла с руса къдрава коса и с няколко тоалета за преобличане. Тя я прегърна и я целуна, после седна на коленете на майката на Тери, притисна буза към русата коса на куклата и така се унесе, че не забелязваше нищо.

Лизе получи красива светлозелена рокля, която леля й беше ушила сама и въже за скачане с бели и червени нишки. Облякохме й веднага роклята и изтичахме в коридора пред голямото огледало. Тя се огледа със сияещи очи, сякаш не можеше да се познае. Фриц я сграби през кръста, повдигна я и извика:

— Ах, Лизе, ти изглеждаш чудесно!

Върнахме се с весел смях в стаята. Когато Фриц получи своя подарък, той съвсем забрави за Лизе. По време на неговия престой у дома той няколко пъти беше споменал как мечтае да има ролкови кънки. И когато в този миг ги видя в собствените си ръце, блестящи като сребро и точно по мярка за него, той само изръмжа нещо от радост, а после съвсем замлъкна. Но когато по-късно леля го наобиколи в стаята му, тя го завари да спи с кънките.

Филип и аз се радвахме заедно с гостенчетата, но ето че идваше и нашия ред. Татко посегна към голям пакет под елхата и го подаде на Филип.

— Внимавай! — предупреди той. — Чупливо е.

Изгарях от нетърпение, докато Филип бавно развързваше шнура. Той съзнателно се бавеше, за да се наслади от очакването за нещо хубаво. Най-после съдържанието се показа. Някой се пошегува да не би Филип да го е страх, че ще гръмне. Той държеше в ръцете си черен фотоапарат, съвсем същия като оня, който толкова пъти бяхме гледали на витрината в магазина.

— Филип — изкрещях аз, — най-после го имаш!

Но сега беше моят ред. Татко ми подаде един голям, плосък и твърд пакет. Всички ме обиколиха, докато, противно на Филип, положих всички усилия да развържа връзката колкото се може по-бързо. Тогава издадох вик на възторг и почервенях.

В ръцете ми беше моята картина. Но не онази стара и измачкана пощенска картичка. Не, това беше една голяма хубава картина с рамка от дърворезба, същата като в кабинета на пастира. Можех да си я закача над леглото и да я имам завинаги.

След това разтвориха своите подаръци и възрастните, и изглеждаха също така радостни като нас. Това бяха саморъчно изработени от нас неща, с които ние много се гордеехме: изрязана с резбарски лък поставка за книги за чичо; портмоне за леля; попивателна за татко; дървена кутия с рисунки за мама; за майката на Тери имаше една пъстроизвезана носна кърпичка, на която тя много се удиви.

Имаше още много подаръци, но това бяха най-главните. След като всичко беше разопаковано, Мими заспа в обятията на майката на Тери, а Лизе в зелената си рокля се отпусна полузаспала до стената. Отведоха ги да спят, а също и Фриц.

Филип и аз помогнахме за почистване на стаята. После те двамата с татко седнаха на дивана, за да разгледат за кой ли път албума с птиците. Но този път имаше нещо ново: фотоапаратът бе на коленете на брат ми и сега двамата обсъждаха какви снимки трябва да се направят.

Аз взех картината си и се изкачих в стаята си. Исках да се пъхна в обичаното от мен местенце зад завесата и оттам да гледам нощта и да слушам камбанения звън, долитащ отдалеч. Но преди да вляза в скривалището си, заварих там мама. Зарадвах й се, защото можех да се свия в обятията й и оттам да разглеждам до насита картината си.

- Не е ли прекрасна? — прошепнах аз.

- Да — отговори мама, — но как стана така, че ти толкова обикна тази картина, Рут? Разкажи ми.

Малко плахо й разкрих всичките си тайни; тя ме изслуша тихо, загледана в сребърната зимна покривка навън.

- Аз не съм сама — заключих накрая. — Той намери първо мен, после Филип, после майката на Тери, после самия Тери. Защото го взе при Себе Си. А знаеш ли, мамо, сякаш е намерил и леля. Тя Го беше забравила, но картичката й Го припомни.

- Да, мисля, че си права — прошепна мама. — А знаеш ли, Рут, бих желала и аз да знам повече за Добрия Пастир — няма ли да е чудно всички заедно да вървим след Него? Колко много пъти в далечна Индия падах на колене и се молех да те срещне по някакъв начин. На мен все ми се струваше, че аз мога да ти кажа за Него много малко, защото самата аз малко знам.

Повдигнах глава.

— Така ли? Тогава всичко е наред. Все едно, че ти си изпратила Добрия Пастир при нас. Колко е хубаво, че е така! Сега всичко ми изглежда още по-хубаво.

Отпуснах блажено глава отново на раменете й и двете се загледахме мълчаливо навън през прозореца.