Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

- Как бих желал — замечтано прошепна Тери, — да имам друга картичка, на която вече да видя овцата в ръцете на пастира — спасена и избавена...

- Наистина ли, Тери? Обещавам ти, че ще ти намеря такава картичка! Ще търся докато намеря.

Лека усмивка пробягна по лицето му. Но той бе крайно изтощен, за да продължи. Останахме в мълчание, докато дойде майка му, за да го нагласи за спане.

Изтичах долу да видя дали Филип е свършил с уроците си.
КЪМ ДОМА

Аз не забравих обещанието си и още първата събота, като се върнах от училище, отидох при п-р Робингер, да го питам има ли такава картичка. Филип беше останал да играе футбол на училище.

Беше светъл, ветровит ден и въздухът бе пропит с тръпчивия мирис на есента. Горите бяха изпъстрени с меките есенни багри. В небето се виждаха отлитащите ята. Носех кошничка, която исках да напълня с кестени и желъди. Чувствах се изпълнена със сили и щастлива, и като чух песента на една червено-шийка, запях и аз. Откъснах едно клонче и го сложих на главата си, като си представях, че съм горска фея. Но сигурно съвсем не приличах на фея с разрешената си тъмна коса и с луничавото си лице.

Госпожа Робингер шиеше нещо до прозореца. Поседях малко с нея и си побъбрихме. Близнаците препускаха около нас. Не можах да се сдържа да не поиграя с тях. Когато най-сетне се откъснах от тях, следобедът беше към края си. Отидох при пастира в църквата. Той беше зает с нещо и реших да не го занимавам с излишни неща.

— Господин пастир — започнах аз отдалеч, — помните ли картичката, която ми бяхте подарили?

Той се обърна, остави книгите си и седна на подиума за хора. Колко внимателен човек бе той!

- Спомням си много добре, защото, както знаеш, имам същата картина в кабинета си.

- Знаете ли, бих желала да имам и другата картина. Възможно ли е?

Пастирът ме погледна въпросително.

- Страхувам се, че не разбирам за какво става въпрос. Искаш да кажеш имам ли картина от същия художник?

- О, не, все ми е едно кой я е рисувал. Искам просто картина, която да показва какво е станало след изваждането на овцата от пропастта. Тери не обича моята картина. Тя го смущава. Каза, че не е уверен дали Добрият Пастир ще може да извади овцата. Неговите ръце не изглеждат много силни, а овцата е на самия ръб на скалата. Затова аз обещах на Тери да намеря другата картина, на която овцата е вече в безопасност.

Пастирът ме гледаше неподвижно. После отговори със сериозен тон:

— Ще направя всичко възможно да намеря. Но, Рут, ти не бива да го оставиш да се бои за овцата.

Можеш ли сега да научиш наизуст един стих и да му го кажеш, като си идеш?

- О, да! — съгласих се аз. — Аз научих Тери на доста неща. Стихът за Добрия Пастир ли е?

- Не, това име не подхожда винаги, но става въпрос пак за Него. Стихът гласи: «Той може съвършено да спасява.» Знаеш ли какво означава «съвършено да спасява»?

Не разбирах добре тези думи.

— Това означава: да избави от всяка опасност. Виж, колкото и далеч да се е отбила овцата, в каквато и пропаст да е попаднала, Той може да я спаси.

Това означава, че няма на земята толкова лош човек, че Исус да не може да го спаси, когато извика към Него.

Усетих радост в душата си.

- Той може съвършено да спасява. — повторих грижливо аз. — Да, ще го запомня и ще го кажа на Тери, за да не се бои вече за оная овца. Благодаря ви, господин пастирю.

- Другия понеделник — обеща ми моят приятел, когато се ръкувахме за сбогом — ще отида в града и ще потърся такава картичка.

Вечерта повторих на Тери всичко, което знаех за новия стих и ние го повторихме заедно. Тери с радост го научи наизуст и ми обеща да не се бои вече от никакви пропасти, а да знае, че Исус «спасява съвършено».

Бедният Тери тази вечер бе толкова отпаднал, че постоях съвсем малко при него. Лицето му изглеждаше съвсем бледо и често по него се изписваше силна болка. Майка му през целия ден бе при него, а леля беше приготвила чудни лакомства, за да възбуди апетита му, но напразно. Тери лежеше безучастен към всичко с поглед вперен в далечината.

Дните минаваха. Листата на бука вече капеха. Тери рядко проговаряше. Обичаше да слуша шумоленето на падащите листа. Не забелязваше никого, загледан навън. На всеки два-три дни идваше лекар. И всеки път излизаше от стаята му с угрижено лице. Спрях да го питам кога ще може Тери пак да играе с нас.

Един следобед се прибрах от училище. Забелязах, че Филип още не бе тръгнал. Хвърлих чантата си в ъгъла и изтичах по стълбите. Пред вратата на Тери се спрях и тихо натиснах дръжката. Напоследък се стараехме да пазим тишина.

Но на прага се спрях като закована. До леглото на Тери седеше п-р Робингер, а по страдалческото лице на болния имаше нещо прилично на усмивка. Пастирът разказваше за един тигър, който в края умрял и бил погребан под една палма.

Гостът извади малко пакетче и каза:

— Ние те чакахме, Рут, за да го отворим.

С треперещи пръсти развързах връвта. Вътре беше очакваната от нас картина. Радостта ни бе толкова голяма, че не можахме да кажем и дума. Двамата с Тери само изпъшкахме и загледахме трескаво красивите образи.

Държах малката рамка, в която се виждаше зелена ливада и едно стадо бели, чисти овце. Те вървяха заедно и пасяха. Пред тях вървеше пастирът с гега в една ръка, а в другата бе прегърнал спящо агънце.

- Къде го носи? - попита Тери боязливо.

- У дома, Тери — Отговори пастирът и лицето му доби израз, който не познавах. - Той го държи на сигурно място и така всеки ден, докато стигнат У дома.

- Къде е дома?

- Той е там, където живее Пастирът и където можеш да Го гледаш лице в лице. Да ти прочета ли нещо за това «у дома»?

Момчето кимна. Пастирът извади Нов Завет от джоба си и зачете с меден, ясен глас за Небесния град, където е Бог.

- Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има жалеене, ни плач, ни болка...

Настъпи мълчание. Пръв Тери заговори:

- Отлично! Никаква болка...Това е тип-топ!

И продължи след като помисли:

- Всички ли могат да отидат там, или само добрите?

- Не - отговори пастирът, - вратата е отворена за всички и всеки, който влезе, може да бъде под крилото на Добрия Пастир? независимо добър ли е бил или лош. Той затова е умрял. Знаеш ли песента, която разказва за това? Ще ти я кажа. Слушай:

Не ще от нищо се лиша Господ е Пастир мой. Възвръща моята душа и ме в зелени пасища успокоява Той.

Той води ме през правий път за името Свое. Управя всичкий ми живот и даже в скръбний дол на смърт Той с мене пак ще е. Отново замълчахме. Тери умолително прошепна:

— Моля разкажете ми пак за тигъра.

Докато слушаше, Тери заспа. Ръката му се отпусна върху картината. Ние излязохме на пръсти от стаята.

Следващата събота отидохме с Филип на пазар. Купихме луковици на великденчета и тор. Смятахме да посадим цветя в сандъчета и да ги сложим на прозореца на Тери. Така и сторихме. Тери ни гледаше безучастно.

- Всъщност — каза изведнъж Филип, — човек трудно може да си представи, че сади великденче.

- Наистина — съгласих се аз. — От тази суха луковица трудно ще израсте цвете. Ще я забода по на плитко, за да може цветето по-бързо да поникне.

- Ами, това не е разрешението — поучи ме Филип. — Не му ли дойде времето, няма да се покаже цветето. А дойде ли му времето, тогава колкото и дълбоко да го садиш, ще се покаже.

Бях готова да споря, но погледът ми падна случайно върху лицето на Тери. То бе бяло като платно и сгърчено от болки. Коленичих до леглото и хванах ръката му.

- О, бедният ми Тери! — извиках аз. — Много ли ти е зле? Да извикам ли майка ти?

- Не! — простена той. — Тя се разстройва много, когато имам болки. Искам да отида там, където няма никаква болка...

Филип и аз останахме изумени. Никога не бяхме виждали Тери в такова състояние. Той беше кораво момче и не издаваше страданието си.

Последва напрегнато мълчание, после Филип каза:

— Мисля, че трябва да се молим Бог да отнеме болката ти и да ти даде сън — както правеше с хората, за които пише в Евангелието. Нека коленичим, Рут, и да опитаме...

Филип никога не беше се молил на глас и думите се редяха бавно:

— Мили Боже,... моля... отнеми болките на Тери...

Моля Те, направи го по-скоро здрав ... моля Те, дай му дълбок сън! Амин.

Отворихме очи и погледнахме с нетърпение Тери. Дали болките са отминали? Тери отвори очи и се вгледа в картината, закачена отсреща.

Тази нощ бе неспокойна. Майката на Тери и леля останаха будни. Лекарят дойде посред нощ. Но никой не чу стъпките на Добрия Пастир, Който дойде, за да вземе Тери в Своите обятия.

Така молитвата на Филип бе изпълнена, но не според очакването ни. Преди слънцето да изгрее, още докато звездите грееха на небето, Тери остави своето измъчено, прекършено тяло с всичките му болки и терзания на земята. Добрият Пастир го взе при Себе Си.

Горският път минаваше през пожълтелия папрат и беше постлан с дебела букова шума. Вървях бързо, исках да се скрия вдън гора, да съм далеч от всички хора. Желаех да седна там и да мисля дълго върху всичките необичайни неща, които дойдоха в живота ми след раздялата с Тери.

Когато на сутринта ми казаха, че той е умрял през нощта, аз горчиво заплаках. Но не почувствах страх. Страхът дойде после, когато тялото на Тери бе вече в земята. И то толкова силен, че леля трябваше да ме прегърне и води така до дома. Денят бе мъглив. Не можех да понеса мисълта, че сега Тери лежи изоставен в тъмната пръст...

— Бедният, бедният Тери, колко ли му е студено... И колко е сам... — повтарях аз, когато с горчиво хлипане си лягах в леглото. Филип дори не правеше усилие да ме успокои. Най-сетне, изтощена от тежкия ден, заспах.

Когато сутринта леля дойде да ме събуди и видя бледото ми лице, следите от сълзи и рошавата коса, тя тихо затвори вратата и ме остави. Филип беше отишъл на училище, чичо на работа, а леля се занимаваше с домакинството. Слънцето се беше издигнало високо, а аз още спях. Когато най-сетне се събудих, беше време за обед. Скочих бързо.

Обядвахме мълчаливо. След това се запътих към гората. Леля ме изпрати до вратата на градината, целуна ме и ми даде бонбон. Но това не намали скръбта ми.

Вървях без да забелязвам нищо. Влачех краката си из влажната шума и се мъчех да забравя за Тери, захвърлен в тъмната земя. Но не можех. Когато стигнах до една поляна, където голям кестен беше разпрострял клоните си, легнах под него и се отдадох на мъката си. Сълзите ми се стичаха на мъха. Бях толкова уморена и потисната, че не усетих едни тежки и бавни стъпки, които се приближаваха към мен. Стресна ме познат глас:

— Момичето ми, какво е станало? Ще се разболееш на тази влажна земя!

Беше господин Танер. Той се огледа, съблече голямото си, грубо наметало и ме зави с него като малко агне. После седна на един дебел корен, взе ме заедно с наметката и ме облегна на себе си. Не бях го виждала от месеци, защото той бе заминал в друга област. Бях едновременно зарадвана и учудена от появата му. Той винаги се появяваше там, където някое малко същество се беше изгубило.

Овчарят беше дошъл в гората, за да насече клони за кошарата. Носеше голям наръч в ръцете си. Той пусна клоните на земята и ме попита защо плача.

Колко бе хубаво, че намерих човек, с когото мога да споделя всичко! Разказах му цялата история за Тери и неговото страдание, за картината, за неговото заминаване и за ужасното му положение сега.

- Така силно се молих той да стане по-добре — казах аз безутешно, — но нищо не стана. Бог не чу молитвата ми и Тери умря.

Виж какво, дете мое — бавно заговори господин Танер, — представи си, че идваш при мен и ми казваш:

«Тук има едно агне, което се е заблудило в лошо място, няма никаква трева, а само остри камъни. Ще отида и ще го занеса на ливадата, да пасе на хубавата трева и да не се спъва по камъните.» Мислиш ли, че аз няма да те чуя и да ти позволя да сториш така?

Погледнах го мълчаливо. В съзнанието ми просвет-ляваше.

- Дете мое — продължи господин Танер, — Добрият Пастир е взел Своето агънце. Това е всичко.

- Но с Тери стана съвсем друго! — извиках аз и отново сълзи бликнаха от очите ми. — Заровиха го в земята и го оставиха съвсем сам. Това е ужасно! Как може Тери да е при Добрия Пастир, след като го затрупаха с пръст?

Старецът не отговори веднага. Зарови ръце в шумата, сякаш търсеше нещо. И наистина търсеше — скоро разбрах какво. Той ми показа един лъскав, кафян кестен и неговата празна обвивка, обрасла в малки бодилчета.

- Кажи ми сега — заговори отново овчарят с бавния си, замислен глас, — какво е станало с кестена и с обвивката му?

- Обвивката е паднала в шумата, тя вече не е нужна. А кестенът ще покълне и ще стане дърво с корени и листа.

- Точно така. По-добре не може да се каже. А сега искам пак да ми отговориш: когато един ден видиш млад и строен кестен, чиито свежи листа слънцето огрява и дъждът мие; в когото птиците вият гнезда, ще скърбиш ли за старата обвивка, която е отишла в шумата?

- Не! — възкликнах аз и впих поглед в него. Пак почувствах, че ми просветва.

- Е, добре — тържествуващо заключи овчарят, — тогава недей повече да тъжиш за това, което хората са заровили в земята. То не е нищо повече от една обвивка. Момчето сега расте и се огрява от слънцето там горе, при своя Спасител.

Добрите му очи грееха при тия думи. Той захвърли кестена и обвивката, нарами клоните, махна ми с ръка и ме подкани да си тръгвам.

— Аз ще вървя — каза той, — защото трябва да поправя плета с тия клони. Иначе овцете ще избягат. Довиждане, дете, и Бог да те благослови!

Изпратих го с поглед, когато той се изгуби в пъстрите сенки на гората. После взех кестена и обвивката му. Стиснах ги в ръце и тръгнах бързо към дома, защото ми беше студено и се спускаше вече здрач. Когато излязох на полето, видях малка фигура в далечината. Беше Филип. Идваше право към мен. Затичах към него, протегнах ръцете си към неговите и двамата тръгнахме мълчаливо. Докато се изкачвахме по височината, той хвърли поглед към стиснатите ми длани и с интерес ме запита:

— Какво си стиснала в ръце?

Разтворих пръстите си и му показах новото си съкровище.

- Това е кестен и обвивката му. Те приличат на Тери.

Как?

~~ Това, което ние заровихме в земята, е само обвивката. Тя не се нуждае вече от нищо и не става за нищо. А полезната, живата част е при Добрия Пастир. Затова аз вече не скърбя за Тери. Господин Танер ми разказа, че това прилича на преместването на едно агънце от лошо пасбище на добро.

Филип кимна с глава.

— Ясно. Радвам се, че няма вече да скърбиш.

В къщи ни очакваше приятна изненада: в камината гореше весел огън. Леля беше приготвила масата да вечеряме край него — заедно с нея и майката на Тери. Хапнахме царски: варени яйца, сандвичи, меденки, червени ябълки, круши и течен шоколад. Бяхме изтощени много: аз от разходка, Филип от играта на футбол; апетитът ни беше вълчи. След вечерята се потъркаляхме по килима, като пляскахме с ръце от удоволствие. Бе толкова весело, че дори майката на Тери леко се усмихваше.

След като се наядохме до насита, леля протегна ръце към огъня и тихо каза:

- Ние с майката на Тери кроихме планове.

- Може ли да чуем? — наострихме ние уши.

- Да — отговори леля, — още повече, че вие ще можете и да помогнете. Дори е необходимо да помогнете. След като Тери не е вече с нас, ние искаме да направим нещо в негова памет. Той беше в такова положение, че не можахме да му помогнем. Но има много други слаби и болни деца, на които ние може би ще успеем да помогнем да станат здрави и силни.

След като имам майката на Тери за помощник в къщи, а и Рут е вече способна за това, реших да издирим такива деца и да ги вземем тук през ваканцията. Познавах някога човек в града, който работеше между затворници. Той ще ни помогне. Ще му пиша да издири две или три деца, които да дойдат при нас на Коледа. Ще се опитаме да им доставим повече радост. Харесва ли ви идеята?

Идеята бе великолепна и ние един през друг започнахме да кроим планове. Това бе голямо облекчение за нас, защото след смъртта на Тери не можехме да говорим за нищо. А сега говорихме свободно и радостно — за коледните подаръци, за коледните ястия, за коледната елха, за коледните песни. Бузите ни се зачервяваха все повече и повече. — Лельо — извиках аз възторжено, — идеята е чудна, как ти дойде наум?

— Ще ти кажа — отговори леля, — ти обичаш историята за Добрия Пастир, нали? Когато за пръв път отивах да посетя Тери и вървях през гората, си спомних един стих, който отдавна бях забравила — в него Исус, преди да се възнесе на небето, каза на Петър: «Паси агънцата ми.» Този стих ме накара да приема Тери у дома. Но когато Тери си отиде, аз си казах: Това агънце не се нуждае вече от нищо; но има други...

Тя замълча и се загледа в огъня. Замислихме се и ние. Вълнуваха ни тъжните спомени за Тери, но и радостните мисли за Коледа и бъдещето.

Звънът на телефона ни върна към действителността. Леля вдигна слушалката и дълго говори навън.

Когато се върна, тя беше широко усмихната, като същевременно криеше някаква тайна.

— Още една новина — осведоми ни тя, — и то най-

хубавата от години.

Спогледахме се с Филип. Изведнъж той скочи и се хвърли към леля.

— Знам! — изкрещя той. — Отгатнах! Майка и татко си идват!

Леля кимна:

— Да! Правилно отгатна, за Коледа те ще бъдат тук.

Лицето на брат ми пламтеше от радост, но аз останах като вкаменена, отпуснала ръце на коленете си. Изведнъж се върнаха всичките ми стари страхове и аз пак се почувствах старата Рут с непокорството и лошотията. Думите, казани някога от леля, пробляснаха в съзнанието ми: «Ти ще бъдеш голямо разочарование за майка си!» Не, не исках да видя родителите си! Те ще обикнат Филип, а аз ще бъда пак непокорната, опърничавата, лошата — и то точно когато започвах да ставам добра... Извърнах глава и останах така.

Филип ме тупна по рамото:

— Не се ли радваш? Защо не казваш нищо?

Размърдах петите си:

— О, да... — знаех, че той очаква от мен такъв отговор.

Станах, защото имах единственото желание да бъда сама.

— Време е за сън — помъчих се да кажа тия думи възможно най-спокойно. — Лека нощ, лельо!

Легнах си, но след половин час леля влезе тихо в стаята ми и седна в тъмнината на леглото.

— Рут — прошепна тя с тревожен глас, — защо не се радваш като Филип?

Обърнах се бързо и забих пламналото си лице във възглавницата. Но леля не си тръгна. Най-сетне й отговорих:

- Ти ми беше казала, че мама няма да ме обича и сигурно ще е така...

- Но, Рут! — извика леля. — Не съм ти казвала такова нещо! Аз ти бях казала, че ще се разочарова от теб. Но това бе толкова отдавна, когато ти беше лоша и непокорна. А сега виждам, че ти се трудиш да се промениш и вече си съвсем друга. От известно време ти толкова ме радваш и майка ти не може да не те обича.

Спрях да се въртя неспокойно. Всичките ми страхове изчезнаха.

- Аз знам коя е причината — прошепнах тихо. — Причината е в картичката. Защото... аз съм на Добрия Пастир...

Имаш право — потвърди леля. — Твоята картичка и запознанството ти с Добрия Пастир направиха безкрайно много за всички нас...

Коледа наближи. Този ден бе толкова щастлив, че постоянно трябваше да се питам не е ли сън всичко.

Майка и татко пристигаха. Ние с Филип и чичо заминахме за пристанищния град, където щяхме да посрещнем океанския параход. Утрото бе сиво, влажно и студено. Параходът бе спрял и по тясната стълба слизаха първите пътници. Чичо прошепна:

— Идват!

Филип, треперещ от радост, се хвърли в прегръдките на баща ми, а после и на майка, като в устрема си едва не я събори на земята. Аз обаче стоях неподвижна. Исках да бъда наясно с всичко. Когато мама изтича към мен, огледах внимателно лицето й. В този миг видях онова, което беше заставало често пред моето съзнание през дългите години на раздяла, без да знам точно какво е то. Бях така поразена от това откритие, че не можех да откъсна очи от лицето й. Мама не ме смущаваше. Тя чакаше тихо да свърша огледа си и едва тогава протегна към мен ръце, наведе се и ме прегърна силно до гърдите си. И там, на влажното пристанище, в тихия дъжд, в навалицата и шума, в кълбата дим — тя прошепна в ухото ми колко много ме обича. В този миг реших, че няма да позволя на никого и никога да ме раздели от нея.

Отидохме да обядваме. Вървях между мама и татко, а Филип танцуваше между нас като кученце. Ядохме до пръсване и едва не изпуснахме влака.

Трябваше да останем да живеем при леля, докато намерим собствена къща. Една седмица по-късно всички бяхме заедно, когато пристигнаха три малки, бледи, градски деца. Отначало те не се чувстваха свободно. Страхуваха се да спят сами в легло и ние напразно се мъчехме да ги увещаем. Тогава ги пъхнахме трите в едно двойно легло и им сложихме за вечеря обикновени ястия, на каквито те бяха свикнали. Тогава те се отпуснаха.

На другия ден след пристигането им излязохме с тях и татко за коледна елха. Добре, че успяхме да свършим тази работа, защото на следващия ден заваля сняг.

Децата не бяха виждали никога досега толкова бял сняг и полудяха от радост. След закуската тръгнахме с Фриц и Лизе, облечени в топли, макар и големи за тях наши стари палта, към господин Танер, за когото бях оплела след дълъг труд ръкавици. А малката Мими остана в кухнята с майката на Тери, към която изпитваше особено влечение. През трите седмици на престоя им Мими рядко се откъсваше от нея и нищо чудно, че след постоянното облизване на тенджерите, опитване на ястията и тъпкане с всякакви лакомства, малката гостенка толкова напълня, че можеше да се върне в града облечена в някои мои стари дрехи.

Полето бе покрито с ослепително бял сняг. Небето зад хълмовете блестеше в синева. Една ококорена червеношийка се люлееше на тънко клонче и пееше радостна песен. Зачервени и запъхтяни спряхме пред кошарата на господин Танер. Отвори ни червендалестата му жена и ни покани вътре. Насядахме пред огнището и засърбахме топлото, сладко какао, като галехме болната овца, легнала на един чувал до огъня. За жалост господин Танер бе отишъл в гората да сече колове.

В деня преди Коледа отново се стегнахме за път, но в друга посока: при пастира. Времето бе ясно и студено. Бях направила малки топки от вълнени парцали за близнаците, а Филип беше изработил календар с любимата си картинка, изобразяваща един кълвач. Затова вървяхме с чувството, че носим нещо много ценно. По целия път водихме бой със снежни топки и се пързаляхме по надолнищата. Когато стигнахме пастирския дом, се строихме до вратата като коледари и запяхме «Тиха нощ», защото това бе единствената коледна песен, която Фриц и Лизе знаеха наизуст. Жената на пастира отвори прозореца, за да ни слуша, а после излезе, взела в ръцете си двете деца, които ни подадоха дребни монети. Какъв смях беше! И как се радваше да види тя Фриц и Лизе. Изтърсихме снега от обувките си и влязохме вътре, а там ни чакаше топло кафе и сладкиши. Дадохме на близнаците топките, защото горях от нетърпение да видя дали ще им харесат. Би трябвало да ги намерят на другия ден под елхата, но майката обясни, че те още не разбират тия неща. Двете деца застанаха в два ъгъла и започнаха да си хвърлят топките.

По обратния път Филип даде едно хубаво предложение: да научим една песен, с която да изненадаме леля и чичо, както и нашите родители на Коледа. Той беше научил в училище една коледна песен и ни предложи да я научим. Така и сторихме — крачехме през белия сняг и учихме стих след стих наизуст.

Ето че най-сетне Коледа дойде и най-хубавият миг от празника наближаваше. Ядохме печена гъска и коледен пудинг до насита. Следобеда бяхме ходили с татко и чичо на дълга разходка и се бяхме върнали в къщи гладни като вълци, така че обедът ни Дойде на място.

Вечерта на свещи пиехме чай. Леля стана и каза: