Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

- Какво ще викаш сега? — доста неспокойно ме запита Филип.

- Аз? Не, ти по-добре ще свършиш тази работа.

Пък може въобще да не стане нужда да викаме — размечта се брат ми. — Може би сега ще излезе някой и като види тези хубави цветя, ще ги купи всичките.

Тази възможност ни ободри. Крачката ни стана по-твърда.

- Къде ще звъним? — запитах аз. — На главния или на задния вход?

- Мисля, че на задния — отговори Филип. — Не забравяй, че ние сме цигани.

Натиснахме звънеца и се отдръпнахме сепнати. Какво ли ще стане... Почти веднага се показа млада прислужница с накъдрена коса, силно ухаеща на парфюм.

— Какво желаете? — късо ни попита тя.

Всичко стана така бързо, че не можахме да се опомним. Спогледахме се уплашено. Напуши ни смях. Та аз не можех да проговоря! С разтреперани рамене се обърнах към Филип за помощ, но видях, че брат ми изглежда не по-добре от мен. Той извади носната си кърпа и направи опит да се изсекне. Излезе нещо средно между мучене и грухтене; това още повече ме разстрои. По бузите ми се стекоха сълзи. Обърнах гръб на прислужницата.

- Какво желаете? — още веднъж ни попита тя, но вече доста гневно. Филип й обясни с треперящ глас:

- Желаете ли да си купите цветя?

- Ха! За какво ми са вашите цветя! Не видяхте ли каква градина има тук! На всичко отгоре цветята ви са съвсем увяхнали.

- О, вие веднага ще ги потопите във вода... — намесих се аз. Но в този миг вратата се трясна под носовете ни.

Обърсах сълзите си с крайчеца на престилката и поехме обратно. От двете страни на пътеката грееха цели купове момина сълза и жълт шибой, на които от вълнение не бяхме обърнали внимание на идване. Избухнахме в смях. Тази прислужница с огненочервените си устни и помпозна прическа представляваше доста забавна гледка. Какво пък! По-нататък ще имаме по-добър успех!

— Стигнахме до друга къща, която не изглеждаше толкова внушителна. Градината й бе по-малка и пътната врата се виждаше от улицата. Спряхме се, за да прочетем надписа, закачен на вратата. С дебели и големи букви бе написано:

ПРОСЕНЕТО И АМБУЛАНТНАТА ТЪРГОВИЯ ЗАБРАНЕНИ!

- Какво е това амбулантна търговия? — попитах аз.

- Не знам точно — отговори Филип. — Във всеки случай не става дума за такива като нас.

Като хора, които знаят какво искат, се запътихме към вратата.

— Каквото и да става този път не бива да се стъписваме — нареди Филип. — Няма да се поглеждаме,

ще говорим бързо и уверено, и всичко ще бъде добре.

Изглежда трябва да звъним на главния вход, защото дамите и господата ще са по-мили от прислужничките!

Изкачихме се по каменно стълбище и аз натиснах продължително звънеца. Звукът беше толкова силен, че Филип запуши ушите си и пребледня. Такъв шум в тихия следобед! Спогледахме се тревожно. В този миг вратата се отвори. Една стара дама с очила и вдървено тяло застана на прага; в погледа й не се четеше особено задоволство.

- Набрали сме цветя — каза Филип.

- Предлагаме Ви да си купите — продължих аз.

- Съвсем евтини са увери брат ми.

- Може да платите колкото желаете — добавих.

- Изглеждат малко увяхнали — призна Филип.

- Но ще се освежат веднага, щом ги поставите във вода — обясних аз.

- Защото те са наистина скоро набрани — увери Филип.

— Брали сме ги тази сутрин — уточних аз.

Докато траеше тази словесна канонада, старата дама ни гледаше с нарастващо възмущение. Тя не обърна никакво внимание на увяхналия букет, който тиках в ръцете й и ни запита с леден глас:

- Деца, не прочетохте ли надписа на градинската врата?

- Да — отговори малко смутен Филип, — но ние не сме просяци!

- Нито пък, какво беше там, амбулантни търговци! — допълних аз.

- Деца — изрева старата дама, — ако сте толкова малки, че не разбирате родния си език, то сте малки и за това си занимание! Бързо си отивайте при майка си!

За втори път под носа ни се трясна врата. Останахме слисани на стълбите. Филип, обезкуражен, реши да се прибираме в къщи. Но моята решителност излезе по-голяма.

— Нека опитаме още веднъж — настоях аз. — Може би не всички са толкова люти. Виж, на оная врата не пише нищо. Да отидем там.

— То и на първата не пишете — мърмореше Филип, но ме последва.

От едната страна се простираше чудесна градина от обрасли с цветя малки скали. След няколко крачки върху мен паднаха клончета от прекрасна тинтява, израснала в една цепнатина. Никога не бях виждала толкова чист небесносин цвят! Крачка по-нататък ме чакаше друга още по-разцъфтяна тинтява. В това време Филип забеляза една чучулига, която се виеше в небето над нас и пееше така омайно, че той забрави за всичко около себе си. Усети се чак когато ме блъсна в гърба и ме събори на земята. Кошницата падна от ръцете ми и цветята се разхвърчаха на всички посоки. Двамата извикахме от яд.

В този миг откъм ъгъла се показа един мъж, който ни забеляза късно и се препъна в мен.

- Какво става тук... — ядосано започна той.

- Извинете — каза Филип, като търкаше носа си.

- Да не си ослепял — възмутено се нахвърлих върху брат си.

- А ти къде клечиш? — не се предаваше той.

- Ти си зяпнал нагоре, а аз съм виновна!

- Знаеш ли, видях една чучулига. Даже и сега я чувам.

Той застана на пътя с невъзмутимо лице; заслушан и загледан в посока към небето.

- Интересуваш ли се от птици — неочаквано го запита господинът.

Извънредно много — отговори Филип, сякаш събуден от сън. — А вие?

— Много — сухо отговори непознатият. — В моята градина има гнезда на всички възможни птици. Мога да ви покажа няколко, ако благоволите със сестра ти да освободите пътя.

Филип скочи на крака и тръгна с господина. Зарязах падналите цветя и тръгнах след тях. Те вече се задълбочаваха в разговор за кралчето.

Последва един много приятен час. Филип бе на седмото небе. След като пребродихме цялата градина, стопанинът ни покани на верандата и ни почерпи с лимонада. Докато пиехме, той ни попита:

— Е, кажете защо дойдохте тук?

Филип напълно бе забравил за нашата задача и един миг остана като втрещен. Аз отговорих вместо него:

— Дошли сме да продаваме цветя, но не ни провървя. Вие искате ли да си купите?

Той си избра три увяхнали китки иглика.

- С това ли си изкарвате прехраната? — лицето му стана сериозно.

- О, не! — отговорих аз. — Съвсем не. Искаме да си съберем пари за едно нещо. Но явно никой не иска нашите цветя.

- Глупости! — каза господинът. — Игликата е любимото ми цвете. Аромат като нейния е безценен.

С тия думи той пъхна банкнота от 5 франка в ръцете ми.

Филип почервеня. Сложи ръка на рамото на непознатия и развълнувано рече:

— Би трябвало ние да ви платим за този прекрасен час, и... и... и сме ви много задължени.

Последните думи прозвучаха като реч. Забелязах весело пламъче в очите на господина, но той каза съвсем сериозно:

— Не си струва. За мен бе голяма радост да ви опозная и бих желал сестра ти да си задържи банкнотата. Ти показа необикновени за възрастта ти познания относно птиците и ще се радвам, ако пак се видим.

Мушнах парите в джоба си, да не би господинът наистина да си ги вземе обратно. Той обаче нямаше такова намерение. Изпрати ни до вратата. Разделихме се сърдечно.

- Е, да си вървим — каза Филип.

- Бива — съгласих се аз. — Пет франка — не е лошо като начало. Утре пак ще опитаме.

Но Филип не отговори. Той беше пренесен в рая на своите мечти.

Цяла седмица ние ходихме да продаваме цветя почти всеки следобед. Имането ни видимо нарасна. По-мил човек от любителя на птиците не срещнахме. Но имаше хора, които харесваха цветята ни и купуваха. Китките ни изглеждаха вече по-добре, защото през нощта ги топяхме във вода. Кошницата със свежи и полски цветя беше красива гледка!

Ние доверихме тайната си на Тери и той я одобри. Дори ни помогна, тъй като имаше дарбата да съчетава цветове и форми. За да не види леля цветята ни, ги криехме в един стар котел до пролуката в плета. Понякога вечер идваше Тери, за да добави някоя своя «находка» към нашите цветя. В знак на приятелство показахме на Тери пролуката, през която той се шмугваше като невестулка. Там си оставяхме писма. Правописът на нашия приятел бе ужасен, но това не ни пречеше. Освен това си бяхме измислили таен език в случай, че чичо Петър открие писмата ни. От леля не се бояхме — тя не стъпваше в градината.

Най-често откривахме в утрините писъмце със следния текст: «Елате при В — носете ооооо.» Това означаваше, че Тери ни чака при индианската колиба, като носим повечко хапване. Леля водеше безнадеждна борба да ме привлече в кухнята. Тя почти се бе отказала; аз пък имах дарбата да отклонявам задълженията си. Всеки път, когато срещах умореното й и опечалено лице, чувствах угризения на съвестта; но това продължаваше докато се измъкнех през пролуката на свобода.

В края на седмицата, когато обядвахме, леля каза:

— Деца, следобед ще излизам и ще се прибера чак към 6 часа. Може да вземете следобедната си закуска и да се приберете чак за вечеря в къщи.

Ако искаме ли?! От радост се ритнахме под масата.

— Къде ще ходиш, лельо? — мазно запита Филип.

- При една моя стара приятелка, която беше тук преди време. По-нататък ще ви представя и вас, тя много обича децата и често пита за вас. Познава и майка ви.

- Наистина ли иска да ни види? — се заинтересувах аз. Обичах да ходя на гости — там черпят с такива хубави неща...

- За да ви заведа там, трябва да се държиш по-добре, отколкото обикновено — сухо отговори леля.

Аз се намръщих. Защо трябва да се развалят такива приятни неща с такива неуместни забележки? Разбира се, че когато съм у чужди хора, ще се държа по-добре. Да се правя на свита и срамежлива пред чужди хора и те да ме хвалят за доброто ми поведение — това е много приятна роля и носи истинско разнообразие.

След обеда леля ме замъкна в кухнята да подсуша съдовете, което сторих със светкавична бързина. Едва свършила, изчезнах от хоризонта. Леля извика след мен да се върна и да закача както трябва кърпата, но аз се направих, че не чувам. Знаех, че не може да ме стигне; а до вечерта тя щеше да забрави всичко.

Филип ме чакаше при пролуката.

- Бързо — каза той. — Трябва да сме далеч от пътя, преди леля да е излязла. Иначе можем да се срещнем. Как забравихме да я попитаме къде отива!

Вярвам, че отива в града — безгрижно казах аз. — Чух чичо Петър да говори, че трябва да посети някого на книжарската улица.

- Дали става дума за същата личност?

- Разбира се! Леля рядко посещава някого. Тя е толкова заета.

Филип гризеше замислено стрък трева.

- Тя винаги има много работа, нали? Понякога си мисля, че ще е добре да й помагаме повече. Толкова голяма жертва е за нея да се грижи за нас, които не сме нейни деца.

- Не знам — прекъснах го аз, понеже тоя род размисли ми бяха крайно неприятни. — Аз й помагам понякога в кухнята, а ти сечеш дърва; през лятото берем плодове, лющим грах и тъй нататък. Не забравяй, че сме деца, а не възрастни и през ваканцията не трябва да работим. През учебната година имаме достатъчно задължения.

Но изразът на лицето на Филип показваше, че не е доволен от такъв отговор. Бързо смених темата.

Тръгнахме по пътя, който водеше към група хубави, едноетажни къщи, в които живееха предимно стари дами. Глоговете бяха обсипани с червено великолепие. Наоколо растяха глухарчета, кандилниче, великденче, меча стъпка. Ароматите им се смесваха в общо ухание. Всяко растение се стремеше към слънцето. Пролетта бе в разгара си. Птичките пееха с пълен глас песните си. Бе един от ония пълни с мир дни, когато никой не очаква лоши изненади. Ние също нямахме ни най-малко предчувствие за нещастието, което ни чакаше.

Възрастните дами бяха извънредно мили. В първите четири къщи всеки купи по нещо и няколко монети се озоваха в джобовете ни. Повечето от дамите от пръв поглед обикваха Филип и правеха всичко, каквото той поискваше. Вероятно причина за това бяха сините му очи и учтивия му, сериозен начин на разговаряне. Една дама го пощипа по бузата и го нарече «малкият мъж», а друга ни даде по едно парче шоколад, който много обичахме. Тя твърдеше, че Филип прилича на нейния внук. Филип пък й каза с най-сладкия си тон, че тя му напомня неговата баба, което я докара до възторг и веднага изтича за шоколада. Когато излязохме от градината, аз упрекнах брат си:

- Филип, ти не си виждал баба от години и се съмнявам дали изобщо си спомняш за нея.

- Ами! — отговори ми той, примиращ от удоволствието на шоколада. — И тя имаше бели коси и миришеше на курабии.

- Но тая имаше сиви коси и миришеше на херинга.

- Голяма работа — сложи точка брат ми. — Тя ми напомня за баба по простата причина, че е възрастна жена, а те всички си приличат.

Поехме по пътечка покрай дървен стобор. Нататък се простираше широка ливада, пълна с глухарчета. Едри кафяви крави лениво преживяха и размахваха опашките си. Извадихме закуските си и започнахме и ние да дъвчем. После пихме със сламки вода от една трапчинка. Водата имаше мирис на крава.

— Дано не е помия — каза Филип.

Беше едва 4 часа и ние решихме да опитаме късмета си още веднъж. С известно нетърпение приближихме към първата къща. Тя беше много красива, строена от сив камък, дълга и ниска, с пъстри цветни лехи, сгушени до зидовете. От едната страна се простираше ябълкова градина. По пътеката се отправихме към предната врата. Минахме край отворен прозорец и чухме звън на порцеланови чаши и женски гласове. Явно вътре жени се бяха събрали на кафе и дамите бяха в особено настроение, както мъдро отбеляза Филип.

Почукахме и вратата веднага се отвори. Млада жена ни огледа изпитателно и ни попита какво желаем. Когато показахме кошницата и я помолихме да си купи букетче, на бузите й се явиха две весели трапчинки.

— Един момент — каза тя. — Ще попитам майка си, а след това ще влезете и ще покажете какво носите.

Тя влезе вътре и ние чувахме веселия й глас, докато разказваше на майка си за нас.

— Една живописна двойка, представяща се за продавачи на цветя — говореше младата жена. — Момчето има вид на ангел, а момичето — на малка, дива циганка. Ти трябва да ги видиш, мамо. Ще ги доведа тук.

Тя се показа пак на вратата и любезно ни протегна ръце:

— Влезте вътре и покажете на майка ми и на леля вашата кошница. Сигурна съм, че ще купи няколко

китки иглика.

Последвахме я навътре, но на прага застанахме като вкоренени, вцепенени от ужас.

Край малка маса до прозореца имаше четири кресла, така че жените бяха с гръб към нас. В първото седеше висока, стара дама, която навярно бе майката. До нея седеше втората. Празното кресло бе на госпожицата. А до тях, от кресло с висока облегалка, прозвуча познатият глас на моята леля:

- Малкото момиче е много опърничаво. Аз ще бъда щастлива, когато майка й си дойде и ме освободи от него.

- Да бягаме! — просъсках в ухото на Филип. — О, Фил, да бягаме!

Но Филип със спокойната си душа още не бе разбрал какво става. Той стоеше и примигваше като събуден от сън. Разбрах, че ще минат няколко минути, докато той се реши да побегне, а тогава ще е вече късно. Затова трескаво потърсих друг изход.

Имаше една единствена слаба надежда: да влезем в стаята и да застанем зад стола на леля. Би трябвало тя да не ни види, защото облегалката бе много широка. Ако се наложеше да говорим, щеше да ни познае. Докато дамите ни канеха да влезем и се чудеха защо се колебаем, аз хванах Филип за ръка и го заведох до единственото безопасно място в стаята.

Старата госпожа Шерер и сестра й ни се усмихваха и се опитваха да ни предразположат. Госпожа Шерер протегна ръка към букетче иглика; аз направих две крачки към нея, наведох се и й хвърлих букетчето, като веднага се върнах на мястото си като подгонен заек. Дъщеря й се зачуди защо станахме така уплашени — на вратата имахме съвсем друг вид, а сега се дърпахме така странно. Филип бе пребледнял като мрамор — сякаш виждаше призрак.

— Какви красиви, големи цветя! — ахкаше госпожа Шерер. — Трябва и ние да отидем да търсим такива.

Къде намерихте тия иглики деца?

Мъртва тишина. Не смеехме да обелим дума. Откъм креслото на леля се чу шум, сякаш тя искаше да види тия странни гости. Ако главата й се покажеше зад облегалката, бе свършено. Затова отговорих с променен глас:

- В долината на потока.

- При потока — повтори госпожа Шерер. — Да, аз трябваше да знам това. Тия цветя растат край вода. Ще си купя една китка. Изабел, донеси ми портмонето и почерпи децата с курабии, преди да си тръгнат.

Дъщерята протегна към нас чиния с лакомства, но за да ги достигнем, трябваше да минем през зрителното поле на леля. Поклатихме глави за отказ, но домакинята настоя:

— Приближете се, тия сладки са чудесни!

Отчаяна направих две крачки напред и се протегнах. В този момент видях как леля изви глава. Скочих назад, но при това съборих един малък шкаф.

Тогава иззад облегалката се показа главата на леля. Тя ме видя!

Предпочитам да премълча онова, което последва. Чух приличащия на вой на сирена глас на леля:

— Филип и Рут, какво значи това?!

Чух и гласа на госпожа Шерер:

- Вдигни шкафа, Изабел, падна точно с боядисаната страна върху килима!

Видях как Филип се дърпа назад и блъска идващата с чиния сандвичи в ръка, а Изабел, готова да прихне от смях. Спомням си, че започнаха взаимни извинения, а леля непрекъснато уверяваше, че нищо не разбира. Госпожа Шерер я успокояваше и увещаваше да забрави случилото се.

Друго, което си спомням е, че леля обеща да ни накаже извънредно строго в къщи. Но преди това трябва да се извиним на госпожа Шерер за ужасното си поведение.

Междувременно Филип бе дошъл на себе си. Той пристъпи напред и погледна госпожа Шерер в очите, като се извини за грубото ни нахълтване. Извинението бе поднесено така сериозно и учтиво, че човек не би въздържал възхищението си. Дори леля се зарадва и ако бе свършило дотук, всичко щеше да е наред. Но за беда тя се обърна към мен и студено ме попита какво ще кажа аз.

До ден днешен не мога да разбера защо избухнах така страшно. Още докато Филип говореше, си казах, че леля ми е идиот. Ами тя не трябваше да се издава, че сме нейните деца! Никой нямаше да разбере това. Само тя е виновна! И ще ни обвинява, че сме невъзпитани — и то пред други хора! Защо да не продаваме цветя? Да не би да крадем!

Вместо отговор пъхнах ръце в джобовете си и обърсах обувките си в хубавия килим.

— Не съжалявам ни най-малко — изтърсих аз. — Не сме направили нищо лошо и никой досега не ни е обиждал така. Печелим пари, парите са наши и ще продължаваме да продаваме цветя, докато искаме. Ти всичко разваляш, лельо!

Леля побеля. И в най-лошите си дни не й бях говорила така. В една чужда къща й лепнах страшен позор.

Почувствах се зле, затова избягах навън, докато те се гледаха ужасено. «Да мислят каквото щат» — си казвах аз и с гордо вдигната глава и с ръце в джобовете зашляпах по пътеката. Знаех, че леля и Филип вървят след мен, затова се опитах да си свирукам. Но ми беше толкова криво, че не издържах дълго. Стигнах до къщи и влязох, като че нищо не е станало. Мъчех се да изглеждам невъзмутима и да не ми личи, че съжалявам.

Леля влезе вътре бавно, като че беше много, много уморена. Тя прекоси стаята, застана до мен и ми каза:

— Рут, няма да те наказвам, защото ти си непоправима. Явно аз съм безсилна да те възпитам. Остават още 10 дни ваканция. След това ще те дам в интернат. Майка ти вече ми предложи това, но аз отказах.

Наистина, ще ни излезе доста скъпо, но няма друг изход. Няма да позволя да останеш все така себелюбива, вироглава и невъзпитана.

Тя се обърна без да ме погледне, а аз продължих да гледам през прозореца. Зави ми се свят. О, как ми се искаше да ида при Филип, да заровя лице в пуловера му както по-рано, когато бях по-малка, и да се наплача до насита. Но Филип вече беше изпратен да спи и аз бях сама.

- Няма да отида! — ударих с ръка по перваза. Гласът ми прозвуча тънко и несигурно.

- Никой не те пита — тихо отговори леля.

Последва дълго мълчание. Стоях неподвижна и трескаво мислех. След това казах със същия тих, треперещ глас, като се мъчех да запазя гордостта си:

— Е, добре, аз ще избягам и няма да се върна.

Обърнах се и изскочих на улицата.

Леля не ми обърна капчица внимание. Беше още светло, а аз бях още в първия си гняв. Тя не се съмняваше, че с вечерта ще се върна в къщи. Като въздъхна тежко, леля се прибра в стаята си.

Спрях се за момент на улицата, а после побягнах. Беше ми все едно накъде. Заклевах се, че никога, никога няма да се върна тук. Исках да съм при циганите, или да намеря някоя жена да ме осинови, или да стана прислужница. Тогава леля щеше да съжалява за поведението си. Чичо Петър сигурно ще страда, че ме няма, а Филип ще бъде покрусен от скръб. Вървях все напред, с мокро от сълзи лице; задъхана и хълцаща. Стигнах до шосето, простряно между житни ниви и цъфнали ливади. То беше гладко и пусто. Изкачваше една височинка, после пак се спущаше в долина, примамно се губеше в далечината, сякаш искаше да ме заведе някъде на свобода. Наоколо бе чудно красиво. Вечерният здрач се спущаше над обсипани с цветя хълмове, а дългите сенки на дърветата се губеха в мекия килим на тревата. Но аз не забелязвах нищо. Една мисъл се блъскаше в главата ми в такт с лудия ми пулс: напред! напред!

«Ще те пратя в интернат! В интернат!» — бучаха в ушите ми омразните думи и аз се мъчех да си представя какво значат те. Виждах се как пътувам сама с влака и слизам пред сграда, прилична на затвор, каквато бях видяла веднъж в града. Представих си Филип и Тери в колибата; наоколо пееха птици; в папрата се червенееха напръстничета, цъфтяха иглики — а мен ме нямаше там! Пред очите ми се изнизаха нови картини: Филип тъгува сам в спалнята, а мен ме няма, да гледаме заедно изгрева. Филип лежи по корем на тревата и пише нещо в книгата за птиците, а мен ме няма там...

Около мен цареше мъртва тишина. Не се виждаше жив човек. Изведнъж се чуха детски гласове и лаене на куче. Обърсах сълзите си с опакото на ръката и се ослушах. Бях достигнала едно село, в което вече бях идвала. То се състоеше от няколко къщички, бяло правоъгълно училище, селски магазин и църква. Бе скътано в гънките на хълмовете там, където шосето се вливаше в широк главен път. На табела бе написано името на близкия град.

Спрях се за миг и обмислих какво да правя. Не можех да мина през селото, защото всеки щеше да разбере, че нещо не е в ред при мен. Бях разгорещена, уморена до смърт, главата ми бучеше. Реших да седна на едно усамотено място и там да реша какво ще правя. Огледах се и видях, че съм попаднала до малка дървена врата, която водеше към гробище. Вратата на църквата в двора бе отворена. В този късен час едва ли би дошъл някой; пък и да дойдеше, щях да се скрия между пейките. Тръгнах по пътечката, прекосяваща гробището. Минавайки, прочитах надписите на надгробните камъни. Един от тях ми направи особено впечатление и аз спрях, за да го разгледам отблизо. Беше малък бял кръст, а пред него имаше леха с незабравки. На кръста пишеше: «Йохана Кьолин, 9-годишна, отнета от нас, за да бъде при Господа. 5 април 1900 г.»

Прочетох няколко пъти надписа. Изведнъж се сетих, че бедната малка Йохана е била отнета от живота по загадъчния зов на смъртта именно в такъв прекрасен априлски ден, облян в слънце, обсипан от прекрасни птичи песни и блеене на агънца, обкичен с цъфнали цветя! Смъртта беше за мен нещо далечно, за което трябва да мислят пастира и старите хора, Но ето, че Йохана беше 9-годишна, когато трябваше «да бъде при Господа». Ами ако аз, която съм също 9-годишна, изведнъж бъда взета от този пъстър свят, за да ида при Господа? Какво ще каже Той за моите пристъпи на бяс? А за боклука под килима? А лъжите, които казвах? А безбройните ми бягства, когато трябва да помагам? Това би било много, много по-лошо, отколкото интерната! За пръв път в живота започна да ми става ясно, че съм едно лошо момиче.

Приближих се до църквата и предпазливо надникнах. Тя беше пуста. Вмъкнах се вътре и започнах да разглеждам надписите, картините и цветята във вазите. Но най ми хареса вечерният здрач, който се процеждаше през цветните стъкла и падаше красиво на пода.