Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

- Ами, не мога! Толкова ли ти пречи?

- Ох, да! — простена брат ми. — Пълзи по гърба ми и ужасно ме гъделичка, а на всичко отгоре и хапе. Моля те, опитай се да дойдеш!

Представих си как хубавият, загорял гръб бива изгризван от животинчето и с настървение се хвърлих към дървото. Впих колене и нокти в издатините и залазих нагоре. Пламнала от напрягане успях да достигна до първия клон и после бързо стигнах до Филип.

— Браво, Рут! — викаше той. — Ела сега тук. Разкопчей ми ризата и извади зверчето! Ще ме изяде! Бръкнах с ръка под ризата му и напипах мекото животинче, което забиваше зъби в гърба на брат ми. Извадих го; то се гърчеше и лудуваше между пръстите ми.

- Какво да го правя? — изкрещях аз. — Кажи ми бързо, иначе ще го изтърва.

- Пъхни го в твоята пазва, ти имаш и блуза отдолу!

Внимателно изпълних заповедта. Пъргаво се спуснах надолу и тупнах на земята. Катеричката пълзеше из пазвата ми и се мъчеше да излезе отгоре, за да види какво става. Филип скочи до мен и измъкна животинчето. После извади от джоба си трохи хляб и му даде. То ги взе между лапичките си и започна да ги гризе с острите си зъбки. Очите му светеха като две звездички, отправени към нас. Когато изяде трохите, то пъргаво се шмугна в джоба на Филип, за да намери още.

Ние лежахме дълго на дебелия мъх и си играхме с катеричката. Тя изглеждаше като любопитно, малко дете, което навсякъде си пъха носа. Катереше се по ръцете ни обикаляше по вратовете ни и четкаше лицата ни с рунтавата си опашка. Скачаше от рамото на Филип на моето и се опитваше да гризне ухото ми. Когато на шега й показвахме сладкиш и веднага го скривахме, тя се сърдеше.

Накрая пъхнахме животинчето в джоба на Филип и той се изкачи на дървото, за да го остави пак в гнездото. Но насред пътя то изскочи и само тръгна по дървото. Беше вече се научило на самостоятелност.

— Жалко — извика Филип. — Отиде там, където не мога да го стигна.

— Няма и нужда — обадих се аз. — То само може да се прибере.

Имах право. То пъргаво се плъзна по клоните и се мушна в гнездото.

- Но това е вече готова катеричка! — възхитих се аз и от радост затанцувах край дървото. — Сега то ще разказва на своите братчета и сестричета как е било поканено на обед при хората, а може би майка му ще се кара, че толкова се е бавило по скитане.

- А може би е извикала полицията като леля — допълни Филип и се пусна от клона, на който висеше, без да се огледа; той падна върху мен и понеже не можах да го удържа, се търкулнахме един през друг по надолнището. Спряхме се чак във високия папрат и дълго не можахме да се изправим от смях.
«МОИТЕ ОВЦЕ СЛУШАТ ГЛАСА МИ»

- Филип — изправих се аз и изтръсках дрехите си, — сега аз ще си тръгвам, като по пътя ще направя едно посещение.

- Съгласно — зарадва се брат ми. — Да вървим. А кого ще посетим?

Господин Танер, овчарят.

— Чудесно! — плесна Филип с ръце. — Аз много го харесвам и ще дойда с теб.

Аз се спрях уплашена. Ами как ще обясня причината? Той вървеше напред спокоен, като следеше с поглед една летяща сврака.

— Филип — казах аз смутено, — ти не бива да идваш с мен. Трябва да говоря на четири очи с господин Танер, защото имам тайна, която не трябва да узнаеш.

Филип ме погледна, сякаш нещо в мен не беше вред.

— А защо? Ти трябва да ми кажеш тайната си! Ти не бива да я кажеш първо на господин Танер; аз съм ти брат, а той е само един стар човек!

Върху сините му, ясни очи легна сянка, лицето му почервеня. Видях, че той беше засегнат и обиден.

— Но ти няма да ме разбереш — опитах се да се оправдая аз. — Виж, не става въпрос за някоя дреболия. Тайната ми е много важна; тя не е измислица или фантазия. Боя се, че няма да ми повярваш или ще ми се смееш.

Филип ме погледна вече не само обиден, но и възмутен.

— Никога не съм ти се смял и винаги съм ти вярвал. Не правиш добре, Рут, като криеш от мен една такава важна тайна! Аз ти доверявам винаги

тайните си!

Ние се спряхме и мълчаливо застанахме един срещу друг. Не знаех как да започна.

— Е, добре — примирено сви рамене Филип и се помъчи да изглежда колкото може по-равнодушен.

— Аз си отивам, можеш да ме намериш в градината, ако желаеш.

Той се обърна и тръгна, а аз с мъка в сърцето тръгнах след него. Вървяхме така до мястото, където пътищата ни се разделяха.

— Всичко хубаво! — каза брат ми, без да се обърне.

— Довиждане.

Той тръгна надолу, а аз нагоре. След няколко крачки се спрях и го погледнах. Вървеше бавно по ливадата с ръце в джобовете и наведена глава, сякаш търсеше нещо. Явно бе дълбоко нещастен, щом не забелязваше прелитащите птици.

Докато гледах след него, изведнъж ми стана ясно — може би за пръв път — какъв чудесен брат имах. Спомних си как внимателно ме слушаше той винаги, когато скланях глава на рамото му и му се изповядвах. Колко търпелив беше той към буйната ми фантазия. Как бързаше да се върне от училище, за да не чувствам липсата му. Колко търпеливо сядаше до мен и ме утешаваше, когато бивах наказвана за пакостите си. Не, не трябваше да държа в тайна своето откритие! Нима няма да е по-хубаво и аз да принадлежа на Добрия пастир, но и Филип до Го открие? Тогава заедно ще се радваме с двойна радост.

Спуснах се по надолнището колкото ми държаха краката, като виках името му. Филип се обърна и ме зачака. Отново се уверих колко той е по-добър от мен. На негово място щях да продължа сърдита пътя си, като че не съм чула нищо.

Стигнах запъхтяна до него.

- Филип, ще ти кажа. Не искам да имам тайни от теб. Замълчах, защото с мен стана нещо, което сама не разбирам и не бих могла да ти го обясня с думи, преди да говоря с господин Танер. След разговора ще ти разкрия всичко — утре в колибата — тогава ще узнаеш тайната ми.

- Добре! — усмихна се той. — Наистина не бива да имаме тайни един от друг.

Бях така блажена да го видя отново радостен, че се хвърлих върху него и обвих с ръце раменете му и го целунах. Не бях правила това отдавна и той остана изумен, като страхливо се огледа наоколо, да не ни е видял някой. После обърса бузата си с ръкав, защото целувката ми беше твърде пламенна, усмихна ми се и си тръгна.

Тръгнах и аз нагоре. Спрях се на върха и се обърнах пак да видя брат си. Този път той вървеше с вдигната глава. Явно бе забравил огорчението и старателно наблюдаваше птиците.

Бузите ми горяха, когато стигнах кошарата. Господин Танер бе там и аз въздъхнах облекчено. Той поправяше една врата. Изтичах и хванах голямата му ръка с ръцете си.

— Господин Танер — започнах без предисловие, — дойдох да ви кажа нещо. Аз разбрах оная история, която ми прочетохте и сега знам, че аз съм агънце, а Исус е моят Добър Пастир.

Господин Танер се изправи с чук в ръката и ме погледна с блеснали очи.

— Но това е чудесно! — възкликна той. — Няма ли да ми разкажеш по-подробно?

- О, с удоволствие! — и двамата седнахме на пейката. Бях толкова щастлива да разговарям с човек, който ще ми повярва!

- Аз бях много лоша — започнах разказа си. — Избягах от къщи и цяла нощ останах сама в една тъмна църква. Сутринта пастирът ме намери и ме заведе в къщи. Там ми показа една изгубена овца — точно като вашето агне, господин Танер — и един овчар, наведен над пропастта. Овцата бе избягала като мен, а овчарят бе като Исус Христос, защото Той умря на кръста за мен. Затова, като се прибирах към дома, аз Го помолих да ме намери и ме направи добра. И сега аз съм Негово агънце.

Господин Танер ме слушаше внимателно. Набръчканото му лице сияеше от радост.

- Слава на Господа за това, моето момиче! — извика той. — Щом си станала Негова, ти ще останеш Негова завинаги. Никой не може да те грабне от ръката Му!

- Господин Танер — погледнах го аз, — вие принадлежите ли Му?

- Но разбира се, малката! — отговори той. — Аз съм Негов от близо 50 години.

- О, господин Танер, а чувствали ли сте Неговия глас? Пише, че Неговите овце слушат гласа Му, но аз се ослушвах — и не съм чула нищо. А така искам да чуя гласа Му!

Господин Танер се замисли. След това бавно заговори:

— Сега аз ще извикам овцете си. Наблюдавай ги, особено оная, дето пасе долу край плета и забележи разликата.

Гледах внимателно стадото, когато овчарят издаде един дълбок, подобен на удар вик. Самотната овца от долу вдигна главата си, явно очаквайки още нещо и направи няколко крачки напред. Само групата овце при кошарата не реагираха.

— Защо другите не се помръднаха? — попитах аз.

— Дали не чуха?

— Не, те ме чуха много добре — отговори овчарят.

— Но те не познават моя глас, защото не са мои, а на друг овчар, който е болен. Те са едва от два дни в стадото ми. Но ако ги водя една седмица, те ще ме опознаят както останалите. Виж, момичето ми, сега на твоето сърце говорят много гласове, а ти познаваш само от няколко дни Добрия пастир. Затова още не си се научила да разпознаваш гласа Му, защото той е един тих и нежен глас.

- И какво да правя тогава? — попитах аз.

- Работата е такава — отвърна овчарят след нова пауза. — Не ти ли се иска някой път да станеш отново лоша?

- О, да, и то често! — извиках аз. — Преди да избягам, почти всеки ден ядосвах леля.

- Е, значи — продължи господин Танер, — запомни това: Когато ти се прииска пак да станеш лоша, да знаеш, че в сърцето ти говорят два гласа: единият е на врага, който те кара да зарежеш всичко, да беснееш и крещиш. Но ти послушай другия, благия и нежен глас, който те подканва да бъдеш кротка и послушна. Той е на Добрия Пастир. Ако се научиш да го разпознаваш, той ще ти говори навсякъде и винаги. На мен Добрият пастир ми говори и на полето, и когато чета Библията. Библията не е обикновена книга за прочит; тя е гласът на моя Спасител, отправен към мен.

В това време овцете, чули познатия глас, се бяха приближили съвсем до нас. Те се трупаха към него и го гледаха с влажните си очи. Щом спря да говори, те отново се върнаха да пасат.

- Скоро ще ги стрижа — каза овчарят. Аз скочих и грабнах ръката му.

- Благодаря ви, господин Танер! Сега ще си отида в къщи и сигурно ще чуя скоро глас, който ме кара да стана пак лоша.

- Не си пожелавай това! — отвърна той. — И не прави опити да се опазиш сама. Само твоят Спасител може да те опази.

Господин Танер говореше с голяма сериозност тези думи и докато се прибирах напряко през полето, аз мислех върху тях. Колко вярно беше, че никога не можех сама да удържа пристъпите на гняв, които ме заливаха! Наистина тъжно, но това беше факт!

Филип го нямаше в градината. Затова влязох в къщи да го потърся. Чух гласове в трапезарията. Ах, беше минало времето за следобедния чай. Бях закъсняла! Не бях предвидила това. Влязох гневно в стаята и хвърлих поглед на леля.

— Рут, — каза тя остро, — ти пак закъсня. Няма да търпя това. Сядай без да се оправдаваш. Лишавам те от шоколадовия сладкиш.

Това беше ужасно наказание. Тоя сладкиш бе моята слабост. Още повече, че рядко се появяваше на трапезата ни. Тропнах с крак и вирнах глава. Цялото ми щастие се изпари. Порой от гневни думи избликна от сърцето ми. Тъкмо щях да отворя устата си, изведнъж си спомних...

Ако изпадна в гневен пристъп, няма да мога да чувам нежния глас на Пастира; а щом не го чувам, Той вече никога няма да ми говори...

Беше ми страшно тежко да задържа напора на гневния поток, затова стиснах устата си с ръка. Изтичах насред стаята и се заслушах напрегнато, докато леля и Филип ме гледаха вкаменени.

— Какво ти е? — попита леля. — Да не си си ухапала езика?

Не отговорих, защото в съзнанието ми изплува стихът, върху който бяхме говорили с господин Танер: «Моите овце слушат гласа Ми и Ме следват.» Да следваш Добрия Пастир означава да приличаш на Него; а за да Му приличаш, трябва да скъсаш с крясъците, със сърдитните, с нервите.

«Помогни ми да Те следвам!» — шепнех аз в сърцето си. «Отнеми гнева ми, по-скоро, моля Те!»

Въздъхнах дълбоко, снех ръката си и я пъхнах в джоба. Седнах без да кажа нито дума на стола. От гнева ми нямаше и следа. Леля още ме гледаше със страх, сякаш се боеше от мен. Но аз мълчаливо задъвках сандвича си. Отбягвах да гледам сладкиша, защото се боях да не би пак да кипна. Останалото време мина в мълчание. Накрая леля каза, че трябва да си лягам, защото все още съм слаба от болестта. Точно това желаех, защото толкова много мисли се блъскаха в съзнанието ми, че трябваше да остана сама. С най-голяма бързина се качих горе и се мушнах под завивките.

Виждах през отворения прозорец как се смрачаваше. Небето имаше цвят на тъмносини зюмбюли. Дълго се взирах в дълбините му, докато от тях изплува първата звезда. Две закъснели птици си пожелаваха «Лека нощ» на своя език и спокойна тишина изпълни тъмния простор.

Бях сложила ръце под главата си; гледах и слушах. Сънят полека ме унесе. Бях неземно щастлива — този ден постигнах две победи: чух гласа на моя Добър пастир и се изкачих на едно съвсем гладко дърво.

На следната сутрин се запътихме към колибата, където щях да разкрия тайната си. Но щом изскочихме от двора, ни пресрещна Тери и извести, че е дошъл да играе с нас тази сутрин. Седнахме на тревата, за да съставим план за най-разумно използване на времето. Всъщност Тери беше обмислил всичко. Той беше открил един висок ясен с гълъбово гнездо на върха и ако Филип искаше да види кръглите яйца вътре, трябваше да побързаме. Ясенът имаше удобен чатал до гнездото и Тери предложи да направим на него малък чардак, откъдето удобно да наблюдаваме излюпването на малките гълъбчета. Гълъбицата сигурно щеше да ни сметне за особен род едри птици, които като нея си строят гнездо. Тя няма да се бои от нас — твърдеше Тери с пълна увереност.

Тръгнахме въодушевени през полето. Беше доста път до там. Дървото се намираше от другата страна на потока, на мястото, където растяха лиственици. Колко красиви бяха листвениците по това време! Те бяха просто обсипани с дребнички червени шишарки, които блестяха като благородни камъни; а надвесените надолу клони бяха толкова наситено зелени, че в сравнение с тях другите дървета изглеждаха безцветни. Като малка си представях как елфите се люлеят на тези клони. Вече знаех, че там няма елфи, но все пак обичах тези красавици и докато момчетата се мушкаха в гъсталака, останах да ги погледам.

Яворът бе встрани от всички пътеки и всичко наоколо бе обрасло с къпинак и коприва. Мъчех се да вървя по стъпките на брат си. Но тръните все пак достигаха до краката ми така, че те постепенно добиха цвят на узряла къпина. Когато най-сетне стигнах момчетата, извадих кърпичката си и ги избърсах.

— Съжалявам — извини ми се Филип. — Забравих, че твоите крака са по-къси и не можеш да правиш такива големи крачки. Но на връщане ще вървиш след мен и тръните няма да те докоснат.

Тери разглеждаше изподраните ми колене.

— Юначага си ти, бива си те! — За още една такава негова похвала бях готова отново да мина през ужасните храсталаци.

Нямаше време за губене. Той скочи като пантера и докопа най-ниския клон на явора. После се повдигна нагоре. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати. Никога не бях виждала момче на 11 години толкова силно и жилаво като него.

— Така! — изпъшка той, легнал по корем на клона с увиснали ръце и крака. — Подай ми сега Рут, да я вдигна горе!

Филип ме вдигна на раменете си и ме повдигна, а Тери ме сграбчи за китките, като ми помогна да се хвана за клона. С големи мъки успях да се вдигна и да седна до него. Филип направи два неуспешни скока, но на третия се лепна за клона и седна до нас. Приличахме на три маймуни, увисили крака надолу, щастливи и свободни. Разделихме запасите си с Тери, което той смяташе за нещо съвсем естествено. А и ние с удоволствие му давахме от залъка си, защото знаехме, че Тери гладува в къщи. С това се обясняваше и вълчият му апетит.

— Хайде! — каза Тери, като глътна последния къшей. И започна да се катери като матрос по въже.

Филип и аз го следвахме малко по-бавно. Гнездото се намираше на едно много удобно преплитане на клони. С приближаването дочухме писукането на малките гълъбчета-гривяци. В този момент отгоре

се чу пляскане на крила и от клонака се спусна гълъбица с красиви сиви пера, която охраняваше малките.

Когато видях колко нехайно е изградено гнездото, се почудих как яйцата не падат долу. Няколко клечки с малко мъх помежду им — това бе всичко. Но яйцата бяха топли и добре гледани, а гълъбицата изглеждаше обезумяла от страх.

- Хубаво място за отглеждане на малките! — каза Тери. — Ще отида до гнездото!

Не можеш — възрази Филип. — Клоните няма да те издържат, те едва издържат гнездото!

Но понякога Тери ставаше самохвалко. Ако някой му кажеше, че не може нещо, той на всяка цена се стремеше да докаже, че може. Затова каза просто:

— Е, ще ти покажа!

И тръгна нагоре. Ние с Филип в напрегнато мълчание наблюдавахме как слабата му фигура се губи в листака. Гълъбицата наблюдаваше с полуразперени крила неканения гост. Ние бяхме виждали и други негови лудории, но това бе връх на всичко. Клоните се огъваха застрашително под тежестта му.

— Спри! — изкрещя Филип. Но Тери не обърна внимание. — Чухме само смеха му и шума от все по-предпазливите му движения.

— Стигна го! — ахна Филип.

И наистина горе, на фона на светлото небе се очертаваше гъвкавия силует на Тери, увиснал на тънките клони. Вятърът, промушил се през короните на дърветата, развяваше кичури коса по челото му. Тъмните му очи блестяха от радост и задоволство. Когато и до днес си мисля за Тери, го виждам все в този миг. Това беше последният миг, когато той беше все още силен и здрав.

Трудно си спомням какво стана тогава. Никога не говорим с Филип за това. Мъча се да забравя, но този спомен ще остане в мен до края на живота ми. Тери не чуваше нашите уплашени викове и започна да се люлее над бездната. Клонът се огъна веднъж, издържа и втори, но на третия път се строши и Тери полетя надолу. Той издаде един-единствен пронизителен вик, който разкъса горската тишина и който после месеци наред ме събуждаше в нощта. Ние чухме как тялото му се удряше в клонаците, при което падането му се забави отчасти, после се чу тъп удар — и нищо повече.

И до ден днешен не знам как сме успяли да се спуснем благополучно с брат ми — толкова светкавично слизахме от клон на клон. Филип скочи пръв на земята, а после скочих и аз, като забих лице в мъха, хълцаща и разтреперана. Не смеех да погледна към Тери. Филип коленичи до него, за да провери дали диша. После дойде при мен и нежно ме прегърна.

— Рут — каза той с разтреперан глас, — не съм сигурен, но мисля, че е жив. Невъзможно е да го носим.

Трябват няколко мъже и лекар. Мисля, че ще е по-

добре аз да отида да извикам някого, защото ще тичам по-бързо и по-малко ще плача. Но не бива да го оставяме сам, защото може да се свести и да се нуждае от нещо. Ще останеш ли при него? Ще се върна

възможно най-скоро!

Аз изпитах ужас при тия думи и поклатих отрицателно глава. Как ще остана сама! Бях обезумяла от страх. Хълцайки се хвърлих към брат си и го помолих той да остане. Но Филип не искаше и да чуе.

— Слушай, Рут — каза натъртено той, — може би Тери скоро ще умре. Но ако дойде бързо лекар, ще успее да му помогне. Ще ида аз, а ти ще останеш тук и ще се помъчиш да бъдеш по-твърда и да не плачеш!

Филип благо се освободи от мен и побягна като стрела. Легнах на земята и се заслушах във все по-отслабващия шум от раздвижването на клоните и все по-отдалечаващите се стъпки на брат ми в шумата.

След това настъпи тишина, нарушавана само от гукането на гълъбицата.

Бях съвсем сама с Тери и си казах: трябва да го погледнеш! Стиснах юмруци и зъби и погледнах.

Гледката ми донесе неочаквано успокоение. Никога не бях виждала мъртав или тежко ранен човек и смятах, че той представлява нещо ужасно, отвратително. Но Тери, лежащ с разперени ръце по гръб, приличаше досущ на заспал. Устните му бяха бледи, а дъхът му — извънредно слаб. Не изглеждаше нито ранен, нито уплашен, а само странно тих. Струваше ми се, че Тери всеки миг ще се събуди — бодър и жизнен — от тоя така дълбок сън и тогава ще бъдем пак щастливи.

Минутите бавно течаха. Тери не помръдваше. Замислена бдях над него. Може би той вече бе мъртъв? Изтръпнах при тази мисъл. Очите ми пак се изпълниха със сълзи. А, веднъж да се върне Филип! Какво изобщо означава това да умреш? И ако Тери е умрял, къде е отишъл? Ще заровят безжизненото му тяло в гробището. Но аз знаех, че това няма да е истинският Тери. Той сигурно сега е вече в небето, както се казва в песните, които пеем в църква. Но дали той е щастлив там — това оплескано, лошо момче — по златните небесни улици между белите ангели?

Изведнъж си спомних за Йохана Кьолин, която бе «при Господа» и която видях толкова щастлива в съня си. Може би да умреш значи да отидеш при Добрия пастир и да останеш там; да Го слушаш с ушите си като говори и да Го гледаш с очите си, наместо да чуваш само неговия шепот в сърцето си. Колко ли е хубаво там... Нищо чудно, че малкото момиче бе така щастливо. Сигурно и затова Тери изглежда така спокоен.

Но Тери не знаеше нищо за Добрия пастир и може би никак не би се радвал да отиде при Него. Бях убедена, че той не е чувал никога нищо за това. Ех, ако имах възможност да му разкажа... Ако той не умре, аз веднага ще му разкажа всичко. Тогава и той, и Филип, и аз ще бъдем взети в стадото. Но даже и да беше мъртъв, Добрият пастир сигурно ще се погрижи Тери да бъде щастлив. Защото не е негова вината, че не е чул и не е познал Спасителя. Вината беше изцяло моя, защото аз задържах тайната за себе си, вместо да я споделя.

Пъхнах ръце между коленете си и отправих поглед към неподвижното лице на Тери, разкъсвана между страха и надеждата. Няколко пъти ми се стори, че Филип иде, но шумът бе или от заек, или от птица, или от вятъра. Един слънчев лъч се прокрадна между клоните и листата и падна върху лицето на Тери, сякаш сам Бог изпращаше милувка на малкия страдалец. Моите мисли се отправиха към Спасителя, за Когото всяка сутрин четях в Евангелието от Лука — как Той изпращаше Своята милувка над наранените и болни мъже, жени и деца и те биваха мигом изцелявани.

«О, Боже — прошепнах аз и погледнах през листака към небето, — моля Те, изцели Тери! Нека той не умре! Ние така искаме той да остане при нас. Амин.»

В този момент между дърветата се чу гласа на Филип, както и други мъжки гласове, а после се показаха и фигурите им: Филип, чичо Петър, който всяка събота си беше в къщи, приветливият д-р Пат, който се грижеше за мен по време на боледуването, а също и двама други мъже в тъмни униформи, които държаха носилка.

Лекарят веднага коленичи и опипа пулса на Тери, после опипа черепа му, повдигна клепачите му, внимателно раздвижи ръцете и краката му. Накрая ме попита:

- Помръдвал ли е, след като е паднал тук?

- Не — отговори аз, — през цялото време бе неподвижен.

Окуражена от собствения си глас, хванах ръката на лекаря и прошепнах:

- Мъртъв ли е?

- Не — успокоително отговори д-р Пат, като сложи ръка на рамото ми. — Жив е, но е зле ранен. Ти си смело момиче, щом си издържала толкова време сама. Сега ще го отнесем в болницата и там ще видим какво ще го правим.

Тери бе вдигнат много внимателно на носилката и двамата мъже тръгнаха. Чичо Петър забеляза колко бледа и уморена изглеждам и като се наведе, ме сложи да седна на раменете му като малко дете. Аз склоних пламналата си глава на неговата и се усетих успокоена и щастлива. Оттогава с него станахме добри приятели.

Филип вървеше до нас с наведена глава и успях да видя лицето му едва когато отправи поглед към мен. Видът му ме уплаши. Устните му бяха плътно стиснати, а очите му изразяваха ужасна несигурност. Те ми напомняха очите на едно малко зайче, което веднъж намерих в една долчинка — уплашени, безпомощни. Разбрах, че моите страхове не струваха нищо пред неговите. Искаше ми се да протегна ръка и да го утеша, но ми стана ясно, че нищо не можеше да го успокои, освен оздравяването на Тери.

За да се избегне сътресението, ние се движехме съвсем бавно. Пътеката бе камениста и обрасла с трева. Клоните ме шибаха в лицето. Когато излязохме на пътя, там ни чакаше болничната кола. Д-р Пат се качи и седна до Тери. Носачите заеха предните места.