Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

— Какво желаете, деца? — попита ни най-сетне жената.

Пристъпихме две крачки напред.

— Извинете, Тери ни писа писмо, като ни моли да го посетим. Затова дойдохме. Радваме се, че той си е вече в къщи.

Тъмното й лице се проясни.

- Вие ли сте ония, които са били при падането на моя син? — запита ни тя студено.

- Да — отвърнахме ние виновно.

- Не заслужавате да ви пусна — изръмжа тя, — но той настоява, затова влизайте.

Тя блъсна вратата и влезе пред нас. Последвахме я. Хванах ръката на Филип и я стиснах силно.

Тясното помещение бе тъмно и горещо, миришеше неприятно. Единственият прозорец бе високо горе и през него не се виждаше нищо. Но ние забравихме всичко и се втурнахме напред с радостен вик, когато видяхме на леглото в ъгъла нашия Тери, когото вече три месеца не бяхме виждали. Всъщност ние разбрахме, че това е Тери, защото знаехме и очаквахме да видим него; но той бе така неузнаваемо променен, че изглеждаше съвсем друг. Лицето му бе безцветно; очите му изглеждаха още по-големи и ни гледаха дълбоко печални. Ръцете му — някога кафяви и жилави — изглеждаха слаби и крехки като клечки. Целият му вид бе така покъртително безпомощен, че буца застана на гърлото ми и не можах да издам нито звук.

Тери не ни се усмихна. Той изглеждаше така мрачен и тъжен, сякаш изобщо бе изгубил способност да се смее. Все пак той протегна ръка и забеляза сериозно, че се радва да ни види и че ни чака от сутринта.

Ние отговорихме също така сериозно, че се радваме да го видим и после настъпи тишина. Никой не смееше да каже това, което си мислеше. Най-сетне Филип наруши мълчанието и попита Тери как е прекарал в болницата.

- Не беше лошо — каза Тери. — Само бе отвратително да лежиш и да виждаш само една улица. Но и тук е така тъпо. Нищо не виждаш освен тази стена. Прозорецът е много високо. Но и по-ниско да беше, щях да виждам само скалите на каменоломнята.

- Не може ли да изнесем леглото вън — попитах аз, като същевременно разглеждах тежките му железа.

Тери поклати глава.

- То трябва да се разглобява, а не мога да мърдам от него, защото гърба ме боли.

- Нямаш ли книги?

- Не обичам много четенето. Виж, книги с картинки сигурно ще ми харесат. Но картинки с планини, животни, птици и други такива работи, тях ще разглеждам с удоволствие.

Гласът му леко трепереше, а големите му очи се напълниха със сълзи. Бедният, нещастен Тери! Ние дълбоко му съчувствахме, а не знаехме как да го утешим.

— Ще ти донеса всичките си книги за птиците — обеща Филип пламенно. — Ние ще те посещаваме и ще ти разказваме за всичко, а ти ще затваряш очите си и ще се представяш, че виждаш нещата пред очите си. Ще ти разкажа как изглежда днес навън. Върбовките скоро започват да правят влакна, а хмелът скоро ще узрее. Вече се усеща миризмата му, като минеш край нивата. Ябълките започват да се зачервяват и вече огъват клоните надолу. И още едно: скоро започва жетвата на ечемика. Житото е съвсем жълто и шуми толкова хубаво, когато има вятър. Видях, че господин Шварц вади трактора от гаража. За цветята знаеш: цели морета самогризка, мак, марга-ритки, метличина и т. н. Следващият път ще ти наберем един голям букет, а също и ябълки ще откъснем.

Тери изглеждаше зарадван. Слаб полъх руменина изби по бледите му бузи.

— Ще ходите ли да берете хмел? — замечтано попита той.

-— Може би — отговорих аз, — ако леля ни пусне. Ние можем да спечелим пари от беритбата, нали, Филип? Тогава ще можем да си купим фотоапарат.

- Аз винаги печелех сума пари от хмела — каза Тери. — Достатъчно, за да си купя зимни обувки. Мама тази година ще се опита да бере хмел, но не бива дълго да ме оставя сам. Тя трябваше да остави работата си, за да ме гледа.

- Циганите отново са тук! — извиках аз оживено. — Дошли са с една жълта каруца. Един рояк циганчета с черни коси се катерят по нея и тичат свободно по полето. О, как бих се радвала да съм циганка — а ти, Тери?

Тери познаваше циганите по-добре от мен и каза мъдро, като поклати глава:

— Бъди благодарна, че си това, което си!

Вече нямаше нужда да търсим какво да си кажем; разбъбрахме се така оживено, че останахме много повече, отколкото бяхме намислили. Прекъсна ни майката на Тери, която му носеше следобедна закуска. Тя се състоеше от чаша силен чай и коричка хляб, намазана тънко с маргарин и сложена в стара, спукана чиния. Не възбуди апетита ми ни най-малко, но ми напомни, че нося шоколад. Той вече бе се поразто-пил, но очите на Тери блеснаха при вида му. Не му дадох прашката, защото явно нямаше да му трябва.

— Тери — попита Филип на раздяла, — кога ще можеш да ставаш и да играеш отново?

Тери не отговори веднага. Очите му отново помръкнаха и той пошепна:

— Изглежда никога. Чух как докторът каза на сестрата: «Не може нищо да се направи. Бедното човече, не мога с нищо да му помогна.»

Ние бяхме ужасени от тази вест. Не можехме да кажем нищо. Разделихме се в потискащо мълчание. Когато излязохме вън, чухме слабия му глас:

- Кога ще дойдете пак?

- Вдруги ден - и ще ти донесем книгата за птицата.

- Сигурно?

- Абсолютно сигурно!

Майката на Тери простираше една скъсана нощница на въжето. Тя хвърли към нас един суров поглед, но не каза нищо. Когато я поздравихме, тя само кимна с глава.

— Злобна жена! — казах аз, когато се изкачвахме нагоре. — Щастлива съм, че не ми е майка.

Вървяхме мълчаливо. Мисълта за Тери ни потискаше. Напрегнато мислехме как да облекчим участта му. Не ни идваше нищо на ум. Наистина бе ужасно: да лежиш ден след ден в една тъмна, плесенясала стая и да виждаш само една мръсна стена, докато вън зреят ябълките и кипи жътва. Какво ли би могло да се направи?

Вървяхме в тънката омара на летния ден; и тогава за пръв път през ума ми мина мисълта колко благодарна трябва да бъда за здравето, което имам и което до този момент смятах за нещо естествено. Огледах здравите си и пъргави ръце и крака, силното си и здраво тяло, сякаш за пръв път ги виждах. Застанала на височината, загледах широкия простор около себе си. Слушах цвърченето на щурците и бръмченето на трактора в житното поле — и тогава, в мигновение на гореща радост — сърцето ми трепна, изпълнено с благодарност към Бога, Който ме бе надарил със зрение за гледане, със слух за чуване и с нозе за тичане.

През следващите седмици редовно посещавахме Тери. Бях уверена, че това бяха единствените проблясъци в неговия мъчителен, мрачен живот. Филип му подари най-скъпите си книги за птиците. Винаги, когато получавахме шоколад, го пазехме за Тери. Носехме му плодове от овощната градина. Най-голямата награда за нас бе да видим слаб полъх на радост и живот по лицето му и благодарност в очите му. Той никога не ни благодареше с думи, а майка му все още се държеше студено към нас. Но въпреки това бяхме убедени, че той ни чака с трепет, отправил очи и слух към вратата.

Бяхме разказали на леля за Тери и тя му изпрати по нас няколко малки подаръци. Започнахме да се разбираме с нея по-добре и аз вече не бягах от задълженията си. Най-напред й помагах от чувство за дълг, но после открих че къщната работа може да носи и удоволствие, когато човек влага старание и сърце. Леля не казваше нищо, но чувствах, че е доволна от промяната в мен.

Чичо Петър също взе участие в работата за Тери. Набра веднъж-дваж апетитни червени ябълки в овощната градина. Те бяха много едри и когато се избършеха добре, можеше да се огледаш в лъскавата им кора. Тери особено харесваше тези ябълки и дори майка му се заинтересува от тях. Един следобед тя ни запита:

— От вашата градина ли са тези ябълки?

Зарадвахме се, защото тя ни проговаряше за пръв път откак се запознахме. От радост се хванахме за ръце и започнахме да се въртим със смях в кръг. защото много желаехме да се сприятелим с нея.

— Да — отговорихме ние, — имаме много дървета, които са отрупани с такива ябълки. Ще ви донесем още.

Тя измърмори нещо и излезе.

По това време нощите бяха много горещи и се мръкваше късно. Ние хвърляхме завивките си на пода и заставахме на прозореца да се разхладим» Често не ми се лягаше. Започвахме да си бъбрим с Филип, докато ни станеше хладно и чак тогава заспивахме»

В една такава тиха, топла вечер седяхме с Филип на прозореца. На запад още се виждаше слабото зарево на залеза. От хълмовете се спускаше лек вечерен полъх и донасяше далечно блеене на овце.

— Струва ми се, че тази вечер изобщо няма да ми се доспи — изпъшках аз. — Толкова е красиво, че не ми се откъсва от прозореца. Тази нощ ще има пълнолуние.

Иззад планините бавно изплуваше едно кърваво червено кълбо. То сякаш бе заплетено между клоните на белите борове. Но скоро се отскубна от тях и освети околността с леката си сребриста светлина. Обърнах огряното си от тая светлина лице към брат си:

- Филип, бил ли си някога на хълмовете при такава светлина?

- Не — отговори той. — Защо?

- О, Фил — шептях възбудено аз, като се вкопчих в рамото му, — нека се промушим през плета и излезем горе! Ще бъде чудно! Само ти, аз и голямата луна!

- Не се ли боиш, че ще ни видят? Нали знаеш, че сега трябва да бъдем особено добри.

- Знам — прекъснах го аз — и ние сме добри. Аз само един-два пъти се скарах с леля. Пък и няма нищо лошо ще погледаме луната! Това не е непослушание. Леля никога не е предупреждавала да не правим такова нещо.

Филип се замисли. Явно се колебаеше. Накрая ме запита:

- Ще се преобличаш ли?

- Ами! Ще си спестя тоя труд. Само ще се наметна с шлифера си. Наметни се и ти.

Речено — сторено. На пръсти се спуснахме по стълбата. Ключът леко щракна в ключалката и ние уплашено се свихме. Но никой не чу — леля и чичо спяха здраво.

Озовахме се на свобода. Спряхме се и се ослушахме. Светът изглеждаше така загадъчен и променен, а небето бе толкова прекрасно с милионите звезди. Пъхнах ръката си в ръката на Филип, както правех винаги, когато имаше нещо необичайно и заедно се шмугнахме през пролуката. Ябълките хвърляха грамадни и страшни сенки и аз направих крачка назад. Излязохме на полето и поехме към хълмовете. Минахме по стъпалата край камбанарията, изкатерихме се на първата купчина сиви камъни и се запътихме нагоре към върха на хълма. Откъм долината се долавяше полъха на вятъра, носещ аромат на жълтуга и папрат. Седнахме на камъните на върха и вперихме очи нагоре, където имаше толкова много неща за гледане, въпреки нощта. Зад нас се очертаваха изоставени казарми, а по-нататък — тъмните ивици на горите. Пред нозете ни се разстилаше низината, а поточетата блестяха на светлината; всяко вирче изглеждаше като разтопено сребро. Но най-красиво бе горе, защото и двамата много обичахме звездите, а тази нощ те трепкаха особено нежно — големи и ярки. Виждаше се ясно Млечния път, прострял се като широка улица от изток на запад. На север, високо в небето, блестеше полярната звезда, видима за всички мореплаватели. Точно под нас се виждаше Касиопея.

Гледахме дълго към небето. Накрая Филип реши, че е време да си ходим, защото скоро щеше да съмне, а трябва да спим. В действителност не беше толкова късно, защото когато минавахме край камбанарията часовникът удари веднъж. Силният звук ни уплаши и изненада.

Почти по целия път пяхме, защото знаехме, че няма кой да ни чуе; пък и след дългото стоене в тайнствената тишина на върха имахме нужда от шум. Пеехме каквото ни хрумнеше — най-често за море и кораби; една от песните разказваше за русалка, която примамвала моряците към смъртта. С песен се промушихме през жълтуговите храсталаци подскачахме като две планински кози по камъните.

Когато наближихме към къщи, изведнъж ни налегна умора. Изпитах желание да бъда в моето меко легло. Очите ми лепнеха за сън. Копнеех да се отпусна и да спя. Още пет минути и щях да се отпусна на тревата и да заспя непробудно до сутринта. Прозях се високо а с мен и Филип.

— Внимавай! — спря ме Филип, когато стигнахме до пролуката. — Тихо се промуши и върви на пръсти! Ако леля ни е усетила — ужас! Трябва да действаме като крадци.

Бяхме се промъкнали в двора и тръгнали из овощната градина, когато Филип внезапно спря и заби пръсти в ръката ми. Вдигна ръка и когато проследих посоката, накъдето сочеше той, сърцето ми се обърна и едва успях да задържа вика си на ужас.
СРЕДНОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Една висока фигура в черна наметка, огъната под тежестта на чувал, приближаваше към нас край дърветата. Тя не ни виждаше, защото бяхме влезли много тихо и се криехме под сянката на една ябълка. Вече беше съвсем близо и явно вървеше към пролуката в плета. Срещата бе неминуема. Изстинах от страх. Филип бе запазил кураж. Той прошепна:

— Това е жена, която краде ябълки. Трябва да й попречим, защото това са ябълки на чичо Петър, а тя е набрала цял чувал!

Не бях в състояние да кажа нищо. Страхът ме беше сковал. Филип пристъпи напред и застана на пътя на фигурата. Луната освети лицето й и ние познахме веднага, че това бе майката на Тери.

Тя издаде уплашен вик и изтърва чувала, като ябълките се разпиляха на всички страни. После падна в тревата, закри лице с наметалото си и започна да ръмжи някакви неразбрани думи, сякаш се молеше, Не знаехме какво да правим. Тя изведнъж се окопити и заговори:

— Нямате ли друга работа, освен да ме следите посред нощ? А утре ще изпратите полиция да ме арестуват и да ме откъснат от моето бедно, умиращо дете. Вие не можете да си позволите с префинените си ястия и хубавите си дрехи да имате няколко ябълки по-малко, които могат да помогнат на треперещото ми от глад дете, умиращо пред очите ми без да мога да го задържа. О, Тери, Тери, те ще ме откъснат от теб!

Тя отново закри лицето си и избухна в горчив, безнадежден плач.

Погледнах смаяна Филип. Той търкаше челото си, сякаш търсеше изход. После коленичи до жената, хвана ръцете й и се опита да ги смъкне от лицето.

- Не сме Ви следили – каза благо той. - Минавахме случайно, бяхме ходили да гледаме луната. Вие не бива да берете от ябълките на чичо, но щом Тери действително гладува, не можем да ви кажем нищо. Не искаме в никой случай да идете в затвора, а Тери да остане сам.

Жената спря да хлипа и впери дивите си очи с проблясък на надежда в очите на Филип.

- Мило момче, - каза тя с треперещ глас и сграбчи ръката му, - слушай: пред Бога обещавам, че няма да правя втори път това. Знам, че съм една лоша жена и не бива да влизам в чужди градини. Но Тери се нуждае, а и лекарят ми каза: „Давайте му повече мляко, хранете го добре и през зимата го завивайте добре, ако искате да го задържите повече жив.“ А Тери е всичко, което имам! Баща му ме заряза, а сестричката му умря. И сега Тери лежи безпомощен и не мога да го оставя, за да ида на работа. Как тогава да му осигуря тези неща? Ще ми го вземат пак в болница. О, деца, деца, не правете така, че Тери да е далеч от мен...

Тя коленичи на тревата с отпуснати ръце, сякаш ни се молеше. Това ме покърти и най-убедително я уверих, че няма да я издадем и тя може да вземе колкото си иска ябълки. Но Филип ме прекъсна:

- Няма да Ви издадем – каза той бавно и тежко, - но трябва да спрете да крадете. Наистина незнам как ще намерите начин да подсигурите Тери, но да се краде е ужасно лошо. Не може ли да ви помогнат?

Тя поклати глава:

- Ако потърся помощ от държавата, те ще вземат Тери в болница. Наистина, у дома не е за него, но поне сме заедно, а това е всичко, от което се нуждаем.

Тя ни погледна умолително, сякаш очакваше да я разберем. Филип все още бе потънал в мисли.

- Знаете ли – каза най-сетне той, - имам една добра идея, но засега не мога да ви кажа нищо. Идете си сега при Тери, а утре, след като говорим с Рут, ще ви посетим. Обещаваме да не я издадем, нали, Рут?

- О, да – съгласих се аз. - Нито дума! И утре ще дойдем.

- Бог да ви благослови – прошепна жената. - Мога ли да се надявам, че Той ще ми прости, като съм толкова зла?

Тя вдигна празния чувал и се промуши през пролуката, преди да успеем да й кажем дори лека нощ. Останахме сами. Ябълките лежаха разсипани из тревата.

- Мисля, че трябваше да й позволим да ги вземе – казах аз.

- Не! - заяви Филип. - Ябълките са на чичо Петер и самите ние щяхме да бъдем крадци, ако бяхме й позволили. Сетих се нещо, Рут, но утре ще ти кажа. Да вървим да спим.

Бях също изтощена и не зададох въпрос. Шмугнахме се в стаята си. Бях полузаспала, когато Филип ме попита:

- Колко пари имаме в касичката?

- 35 франка — измърморих аз сънливо и в следващия миг потънах в царството на сънищата.
ЖЕРТВАТА

Разбира се, сутринта се успахме и ни събудиха стъпките на леля, която идваше да види какво става с нас.

— Имам чувството, че снощи сте си легнали много късно — каза строго тя. — Обикновено по това време сте будни. Напоследък все чувам стъпки откъм стаята ви и няма да търпя това!

Спогледахме се смутено. Дано леля не продължи на тая тема... За щастие днес бе ден за пране и тя имаше достатъчно работа, за да ни задава нови въпроси.

Горях от желание да говоря с Филип, но положих усилия да забравя снощното приключение и отидох да помагам на леля. Тя много се зарадва. Докато работехме, си бъбрихме приятелски и аз почувствах с голямо удоволствие, че тя вече ме смята не за дете, а за голяма.

Знаех, че всичко това е дело на Добрия Пастир. Наистина голяма промяна имаше, откак Го познахме.

Знаех, че Той ми помогна да бъда по-малко лоша и невъзпитана, а на леля — да бъде по-сърдечна към мен. Може би следобед, като се върнем от Тери, да й разкажем повече за него и да я помолим за едно вълнено одеало за него.

При мисълта за Тери си спомних за майка му. Отново прозвучаха в ушите ми последните й печални думи: «Мога ли да се надявам, че Той ще ми прости, като съм толкова зла...»

Естествено. Бог ще й прости, ако тя Го помоли сърдечно за това. Ако е лоша, тя прилича на оная овца, която виси над пропастта и която Пастирът търси. Питах се дали тя знае нещо за Него. Ако не знае, трябва да й разкажа. Ако тя влезе в стадото на Добрия Пастир, това ще бъде за нея добре. Тогава Той ще се грижи и за нея, и за Тери, и тя ще може да Го моли и за мляко, и за вълнено одеало.

Замислих се така дълбоко, че забравих за работата си. Леля ме погледна учудено през прозореца:

— Рут, какво става с теб? Вече няколко минути не си помръдваш пръста.

Почервенях и се залових трескаво за работа. Бързах да свърша и да отида при Филип. За щастие прането бе към края си.

— Можеш да вървиш — каза леля, като смъкна престилката си. — Добре ми помогна и следобед ще те оставя да играеш повече.

Изтичах по стълбата и заварих Филип легнал на леглото и разстлал пред себе си съдържанието на касичката.

— 35 франка — заключи той замислено. — С 40 франка може да се купи фотоапарат. Ако двамата спестяваме пари през ваканцията, ще можем да си го набавим до началото на учебната година.

Той замълча, като гледаше боязливо парите.

— Ако отделим 10 франка за мляко за Тери, тогава ще купим апарата за Коледа.

Лека въздишка се отрони от гърдите му. Знаех, че той си мисли за катеричето гнездо, за гнездото на лешничарката, които ще намерим през есента; за полските мишки, които пълнят дупките си с жито през жетвата. Изпитах дълбоко съчувствие към него.

— Мисля, че 10 франка са много за мляко — на месих се в сметките. — Със 7 франка и половина може да се купи страшно много мляко; а предполагам, че леля ще ни даде вълнено одеало, тя има едно старо.

Филип въртеше монетите из ръцете си.

— Не е нужно сега да решаваме тоя въпрос. Ще взема цялата каса със себе си, а по пътя ще мислим.

Това бе разумно. Въпросът бе толкова сериозен, че не биваше да се решава необмислено. Прибрахме парите вътре. Сега аз можех да задам моя въпрос.

- Филип, чу ли, че майката на Тери нарече себе си лоша жена?

- Да, и тя е такава — потвърди брат ми. — Аз й съчувствам. Но колкото и беден да е някой, няма право да краде ябълки.

- Съгласна съм, но мисълта ми е друга. Ако тя е наистина толкова лоша, не е ли редно да се опитаме да й разкажем за Добрия Пастир? Може би тя не знае, че Той я търси и иска да й прости. И съм сигурна, че ако тя разбере това, ще стане много по-щастлива — като мен.

Филип кимна одобрително.

- И аз мислих за това и мисля, че можем да опитаме. Но може би тя няма да иска да слуша. Големите хора са така. Веднъж край училище седеше един беден, стар скитник, който изглеждаше толкова печален, че ми се прииска да му кажа, че Исус го обича. Но той измърмори, че не вярва в това и че се нуждае от обувки и бира, а не от Библия.

- И какво му отговори ти?

- Какво му отговорих ли? Казах му само: «Нямам бира, а обувките ми няма да ви станат.» Той ми каза да не се правя на глупав и да изчезвам. Не пожела да чуе за Исуса.

- Възможно е и с майката на Тери да е така. Но нека опитаме, откъде да знаеш...

Обядвахме и тръгнахме по познатия път. Взех Библията си с картичката вътре. Филип държеше касата в ръка. Тя беше приятен товар и монетите звъняха в такт с крачките ни. Но Филип изглеждаше потиснат. Разбира се, че той се прощаваше с фотоапарата и пожелах да го утеша:

— Филип, вярвам, че с 5 франка може да се купи доста мляко. Можем да попитаме колко струва млякото, нали?

Филип измърмори неохотно нещо. Не искаше да говори на тая тема. Продължихме мълчаливо.

Спускахме се към къщата, когато иззад едно дърво внезапно изскочи майката на Тери. Явно тя ни чакаше.

Гледаше ни боязливо, сякаш се боеше, че не сме устояли на обещанието си.

- Нека поговорим малко тук, преди да идете при него — започна тя възбудено. — Нали няма да кажете нищо на Тери? Аз го направих от любов към него. Той ще се разстрои ужасно, ако разбере. Той е честно и добро момче, моят Тери.

- Разбира се, няма да кажем нищо — успокои я Филип. — Нали обещахме на никого да не казваме. Да поговорим тук, за да не ни чуе той.

Седнахме в звънчетата, които цъфтяха край пътя и замълчахме. Филип ме погледна в очакване аз да започна. Гледах към земята и се боях да започна, а майката на Тери впери поглед в касичката.

Филип ме подритна и ми кимна с глава — явно трябваше да се престраша. Измъкнах картичката от Библията и я подадох на жената. Тя бе вече поизтъркана от много употреба, с подгънати ъгли и ръбове, но за мен тя си беше все така хубава.

— Госпожо Тери, — започнах аз плахо, като се боях

тя да не ме прекъсне. — Госпожо Тери, ако желаете,

историята с ябълките може съвсем да се забрави, защото Добрият Пастир, какъвто е Исус, умря за нас, за да имаме прощение на греховете. Тази нещастна овца над пропастта — това сме ние, когато вършим злини и бягаме от Бога. Ако вие Го помолите да ви прости, Той ще го стори веднага и ще Му принадлежите, както аз и Филип. И тогава вярвам, че Той ще се погрижи и за Тери да има пари за храна!

До този момент тя гледаше към касичката, а картичката само държеше с ръка. Но сега вдигна глава и ме погледна любопитно.

- Толкова си малка, а така хубаво говориш — забеляза тя.

- О, не! — възразих аз и поруменях. — Не аз съм измислила тези неща. Те са записани в Библията. Почакайте, ще ви прочета мястото. Там е много по-хубаво, отколкото аз мога да го разкажа.

Намерих 15-та глава от Лука и прочетох редовете бавно и със страхопочитание: «Голяма радост е на небето, когато един грешник се кае...»

— Да, това мога да ви кажа, госпожо Тери: Милият

Господ и ангелите се радват, когато молим Добрия Пастир да ни намери!

Тя се заслуша вече по-внимателно.

- Да, едно време в неделното училище ни учеха на това — тогава бях колкото теб — тихо си спомни тя.

- Наистина ли? зарадвах се аз. — Тогава да ви прочета още нещо?

Отворих на 10-та глава от Йоана и зачетох толкова скъпите за мен думи: «Аз съм Добрият Пастир. Добрият Пастир живота Си дава за овцете Си.»

Изведнъж една тежка мисъл раздра съзнанието ми: Добрият Пастир дава живота Си за овцете, а аз се скъпя да дам 5 франка!

Как да предам на Филип откритието си? Трябваше да го убедя да даде 10 франка! Започвах да се прозявам, да правя гримаси, но той не ме погледна. Бавно отвори капака на касата. Майката на Тери го наблюдаваше внимателно.