Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

Последва дълга, напрегната тишина. Внезапно Филип се закиска.

— Май ще трябва пак да надникна вътре. Може би чува тежко.

Пълзешком и съвсем предпазливо Филип се приближи до входа. Вмъкна се наполовина в колибата. Тишината се поднови.

- Давай по-бързо! —- насърчавах го аз отзад и от възбуда го държах за краката. — Кой е и какво прави там?

- Ние просто се гледаме един друг — ме информира Филип и пак се закиска. — Както ти казах, момче е. Слушай, момче, колибата е наша и ние искаме да влезем вътре; разумно е да излезеш вън.

- Няма! — чу се отвътре глас.

- Тогава ще те изхвърля вън. — каза Филип добродушно.

- Но аз ще се вкопча в клоните и ще трябва да ме изнесеш заедно с колибата.

Отново мълчание. Съперниците се измерваха с очи. Аз треперех от нетърпение. Пръв проговори Филип:

- 21Знам какво да направим. Ще направим дуел.

- Какво е това? — попита натрапникът, комуто тая дума явно не бе позната.

- Дуел — повтори Филип. — Това е сражение между двама скарани човека. Който победи, печели спора. Ако аз победя, ти ще си вървиш. Ако победиш ти, ще ти отделим място в колибата.

Предложението изглежда се хареса на неканения гост, защото Филип се обърна настрана, за да му направи път. Колкото и раздразнена да бях, в момента, когато лицето му се показа на изхода, то ми допадна и изпитах желание да се запознаем.

Вярвах, че Филип ще победи, но същевременно исках момчето да остане и да живее с нас. Харесвах го.

Беше малко момче, малко по-голям от мен и връстник на Филип. Дрехите му бяха окъсани и малки за ръста му. Но очите му бяха живи като на кос; слабото му лице бе мургаво като кестен и изпъстрено с лунички. Гъстата му коса падаше по лицето и приличаше на раздърпан сламен покрив. В ръцете си държеше огромна китка иглики. Положи ги грижливо на мъха и ми заповяда да не ги пипам, докато си «уреди сметките с този негодник».

Дуелът започна против всички правила. Момчето се нахвърли неочаквано върху Филип и го удари по брадата. Докато се усети и отговори, брат ми получи още един удар в ухото.

— Удари го, Фил — крещях аз отстрани и едва се сдържах да не се намеся.

Когато Филип се окопити, започна напрегната борба. Той беше силен и упорит като вол, но момчето приличаше на невестулка. То се въртеше, преобръщаше, гърчеше; мускулите на мършавите му ръце се издуваха, а устните му бяха плътно стиснати.

Неканеният гост постепенно отпадна; Филип на свой ред му върна няколко яки удара. Аз наблюдавах борбата така, че замествах цяла галерия зрители. Момчето посегна към врата на Филип, но изведнъж рязко се хвърли в краката му, събори го по гръб и веднага седна на гърдите му, като започна да го УДря.

- Стига! — извика Филип. — Ти си победител.

- Победих те — изпъшка момчето, — но вашата глупава колиба не ми трябва. Ще си построя по-хубава.

То взе цветята си и тръгна, но Филип го хвана за дрехите.

- Не си отивай! — помоли го той. — Ще ти дадем място в колибата, а по-нататък с удоволствие ще се боря с тебе пак.

- И аз — спря се момчето.

- Сега ще хапнем от запасния хляб, ела да хапнеш и ти — покани го Филип. — Има достатъчно място за тримата.

Наистина, не беше време за ядене, но и двамата искахме по някакъв начин да задържим госта. При думата «ядене» той се промени изцяло. Лицето му просветна и веднага се вмъкна в колибата; без да каже нито дума, протегна мръсните си ръце. Така усмихнат, със светнали очи, той изглеждаше истински красив.

Непознатият явно бе страшно гладен — никога не бях виждала човек да яде така бързо. Отворихме кесията със сандвичи; той без «моля» и «благодаря» се нахвърли върху тях. Докато ние изядохме по един, той бе довършил три. А ние не страдахме от липса на апетит! Когато и последната троха бе ометена и гладникът облиза хартията от мармалада, той въздъхна облекчено. Сега вече можехме да се запознаем.

Легнахме по корем с опрени върху главите ръце. През мъха се долавяше лекия аромат на зюмбюла и приятно гъделичкаше ноздрите. Навън следобедното слънце изливаше златни лъчи върху дърветата. Вятърът свиреше във върховете им, но ние бяхме уютно скрити на тихо и топло.

- Как се казваш? — запита Филип.

- Тери — отговори момчето, дъвчейки сламка.

- На колко си години?

- През август ще навърша 11.

- Къде живееш?

- В къщата при потока, до село Вилденвалд.

- Имаш ли братя и сестри?

- Не, сам съм с мама.

- Къде е баща ти?

- Нямам баща.

- Какво ще правиш с тия цветя?

- Мама ги носи в града и ги продава.

- Винаги ти ли ги береш?

- Да, ако мога да избягам от училище.

За малко всички замълчаха. Хрумна ми една идея. Сложих ръка на рамото на Тери и го попитах:

— Искаш ли да видиш гнездо на сова?

Вместо отговор той посочи с ръка дървото:

— Имаш предвид гнездото на това дърво? Аз вече го огледах днес. Миналата година взех една малка

сова от него и я опитомих. Ост на почти два месеца при мен.

Бях малко засегната. Та това е нашето гнездо! Какво е правил този преди нас тук? Но Филип се обърна дружелюбно към него:

- Знаеш ли много гнезда? Тери ни погледна презрително.

- Мога да ви покажа всички гнезда в гората. Филип подскочи:

- Тогава хайде да тръгваме! Покажи ни ги всички! Тери се изправи бавно, огледа ни от глава до пети, сякаш преценяваше дали сме достойни за честта да ни покаже всички гнезда. После кимна с глава.

— Добре!

Тръгнахме из храсталака. Последва един зашеметяващ час на изтощително препускане, след което се чувствах като разбита — защото пред Тери не съществуваха никакви препятствия. Трябваше да нагазим до колене в едно блато, за да разгледаме изплетеното жилище на блатния цвъркач и да се катерим по непристъпни дървета, за да видим гнезда на врани. Бъркахме в хралупи на дървета, наблюдавахме излитане и кацане на птиците. Гората разкри тайните си и в този час ние научихме повече от всеки друг път. Слънцето залязваше, когато се отправихме към дома.

— Сбогом! — му казахме ние на раздяла. Нима ще изгубим този отличен водач и приятел?

— Ще дойдете ли пак? — попита Тери и ние облекчено въздъхнахме. От този момент Тери стана наш другар и — което бе по-важно — ни смяташе за свои другари.

По-нататък ние се срещахме с Тери почти всеки ден. Времето минаваше толкова бързо. Тери ни водеше през цялата местност и ни показваше най-тайнствени гнезда и дупки в земята. Научихме се да разпознаваме следите на животните, а също и различните птичи гласове и значението им. Той ни влачеше през блата и трънаци в търсене на ранни цветя и ни показа къде растат ранни орхидеи. Сякаш един нов свят на чудесата се разкри пред нас и ние обикнахме този, който ни въведе в изумителната симфония на горския свят. Досегашните приятели на Филип ме отбягваха; Тери не гледаше на мен с презрение, защото съм момиче, и то по-малко, а ме смяташе за равна.

Затова за тримата бе голямо разочарование, когато Филип си навехна крака при скачане от едно дърво и трябваше да лежи три дни в къщи.

Аз останах с него, за да го развличам. От моя гледна точка постигнах напълно целта си, но леля ми бе докарана до ръба на отчаянието. Най-напред хванах една гъска, облякох я в дрешката на една кукла и я пуснах да отиде на гости на инвалида. След посещението я оставих на килима в трапезарията и после забравих за нея. А тя, клатушкайки се, решила да си върви на двора, но за беда срещнала леля, която никак не се зарадвала от срещата. Чухме сърдитото крякане на гъската, която с всички сили се хвърлила към вратата, а после я видяхме да пристъпва тежко по моравата с копринената си шапчица, която се смъкваше от едната страна към другата заедно с въртенето на главата.

След този инцидент играхме на войници. Застанахме в противоположни ъгли на стаята, снабдени с по една армия оловни войници и с топчета. Отначало ни беше много забавно да бомбардираме войниците с топчетата, но изведнъж ни хрумна, че котенцата от навеса за дърва могат да бъдат чудесна кавалерия. Веднага изскочих вън и се върнах с четири пухкави, мъркащи, черни и пъстри котенца в ръце; пуснах ги на пода и те веднага се хвърлиха в различни посоки. Аз си избрах двете пъстри, а Филип — двете черни. Открихме огън по пехотата от оловни войници, а кавалерията премина в настъпление. Стана великолепна игра. Котенцата се вживяха в нея; те се хвърляха от всички страни под ударите на топчетата и подложиха войниците на ужасно клане. Филип и аз крещяхме от удоволствие, търчахме на четири крака да събираме мунициите си и да пленяваме кавалеристите. Котетата тичаха все по-бързо, играта се разгорещяваше, докато във връхния момент се чу издрънчаването на вазата с цветя, съборена от бясната кавалерия. Водата се разля по килима. В този момент бе трудно да преценим бедата; напротив, легнахме на пода и се загърчихме от смях. Естествено, точно тогава вратата се отвори и вътре влезе леля. Котенцата моментално се шмугнаха през отворената врата, а едно се хвърли в краката на леля и впи ноктите си в чорапа.

Не ми се иска да описвам това, което последва. За награда четирите котета бяха въдворени в килера за въглища, едно много сърдито момиче бе изгонено вън от къщи, а Филип получи нареждане да не мърда от леглото. Седнах сърдита на една камара трупи. Каква несправедливост! Леля каза, че за всичко съм виновна само аз; а виновни бяхме и двамата с Филип. Наистина, аз донесох котетата, но идеята даде Филип. И изобщо защо да не бива да играем заедно? Толкова ми е неприятно да бъда сама. Мразех леля Маргрет. Та ако трезво помисли човек, аз въобще не бях виновна, а котетата. При тази мисъл си спомних мокрото коте, съборило вазата заедно с покривката и започнах да се кискам. Настроението ми се повдигна.

Станах и тръгнах през момините сълзи, които бяха нацъфтяли край дувара. Вдъхвах дълбоко аромата им. Стана ми приятно. Въпреки всичко добре е да си вън в един слънчев пролетен ден, макар и сам. Можех да отида в гората и да чакам Тери. Промъкнах се през пролуката в плета и зашляпах по пътя.

Пролетта настъпваше неудържимо. Скоро тя щеше да премине в ранно лято. Полето, по което пасяха агнета, бе жълто от глухарчета. Повечето агнета приличаха вече на млади овце. До мен достигаше тънкото им блеене, а после и ниския, гърлен отговор на майката. Спрях се, за да си изплета венче от глухарчета. Замислих се какво бих могла да сторя за онова малко, тъжно агънце без майка, което в първия ден на ваканцията ме бе лизало по лицето.

Не навлязох в гъсталака, защото в началото на гората слънцето припичаше приятно, а и исках да бера цветя. Младият папрат бързо избуяваше и вече скриваше зюмбюлите. Фия се катереше нагоре, орхидеите и лазаркинята се показваха по поляните. Разкарвах се безцелно и мечтаех за Филип, за Тери, за мама, за гнездата и далечните хълмове, за колибата — докато забравих къде съм и се сепнах от съвсем близък мъжки глас. Обърнах се бързо и веднага разбрах, че повикът не се отнася до мен, защото човекът бе с гръб към мен и се отдалечаваше в гъсталака. Познах го от пръв поглед — това бе овчарят, който бе взел в прегръдките си осиротялото агне.

. Направих така, че да ме забележи. Овчарят се обърна с приветливо лице към мен.

— Я виж ти! — извика той. — Това е малката, която последна игра с агънцето. И сега се появява точно навреме. Едно от агнетата е избягало. Сигурен съм, че се е закачило някъде из храстите, но не съм го забелязал. Ще ни помогнеш ли да го намерим?

Съгласих се с радост. Приятен ми беше този възрастен човек с бяла коса и червендалесто лице и бях сигурна, че и той ме харесва. Разговорът едва бе почнал, а се чувствахме вече като стари приятели.

- Защо е избягало агнето — попитах го аз, докато ровехме из храсталака и преглеждахме хралупи и падини.

- Хм, виждаш ли — отговори ми възрастният човек с усмивка, — струва ми се че то прави точно като нас. То върви с мерак по своя път и ето, че се е намерило на тясно, бедното хашлаче.

- Сигурно то сега страда — казах аз. — Сигурно много иска да се измъкне от храсталака и да е на своята ливада.

- Да — замислено кимна с глава старецът. — Много тръни и храсталаци са нужни на агънцата, за да научат, че техният път не е най-добрият. Сигурно сърцето му се къса от копнеж по стадото. Ех, само да го намеря...

- Как ли ще се зарадва, като ни види! — продължих аз мислите му. — О, колко искам да го намерим! Сигурно е страшно уморено и гладно. Приготвихте ли му нещо за ядене?

Той бръкна в джоба си и измъкна едно шише.

— Ще видиш как преди да го взема в ръцете си, ще пъхне муцунката си в джоба ми. То знае, че не съм го забравил.

Овчарят тихо се засмя. Продължихме навътре.

- Далеко е отишло — забелязах аз.

- Наистина — отговори старецът. — Но аз ще го намеря. Не ми се е случвало да не намеря своя овца. Винаги чувам блеенето им.

- Колко най-дълго ви се е налагало да търсите?

- Близо цяла нощ. Но то беше в една буря, когато от вятъра и гръмотевиците не можех да чуя блеенето. Овцата се бе заплела в една къпина. Намерих я чак рано сутринта с фенер — полумъртва от студ, глад и изтощение.

- И какво направихте?

- Какво ли? Ами измъкнах я от тръните, завих я с наметката си и я върнах в кошарата. Беше полу-обезумяла от напрежение, но когато почувства прегръдката ми, се успокои като спящо дете. Тя знаеше, че вече всичко е наред.

Тъкмо щях да задам друг въпрос, когато овчарят изведнъж вдигна ръка и спря, напрягайки слух.

- Аз не бях чула нищо, но неговият остър слух беше дочул звук, приличащ на блеене.

- Трябва да е там, в оня храсталак — каза старецът и тръгна направо.

Когато видях агнето, се удивих как едно толкова малко създание може да влезе толкова навътре в плетеницата от безброй клони и бодили. Загатка бе за мен и това как мислеше овчарят да стигне до него. Но ние се заловихме за работа, като разчепквахме клонаците. Докато се трудеше, моят познат говореше нежно и успокоително на агнето, както майка успокоява уплашеното си дете. Агнето не разбираше думите, но познаваше гласа. То усещаше, че е обичано, търсено и намерено; на милувката на добрите думи то отвръщаше с безпомощни усилия и блеене. Накрая издаде последен звук и легна в спокойно очакване.

Дълго време бе необходимо, за да стигнем до беглеца. Следях как овчарят търпеливо се провира крачка по крачка. Когато най-сетне стигна целта, ръцете му бяха съвсем изподрани и окървавени — но той не забелязваше това. Притисна треперящото животинче до себе си и го остави да завре муцунка в джоба му.

- Да си вървим ли? — прошепна той и закачливо повдигна малката влажна, изпоцапана главичка към своята глава.

- Бе-е-е! — отговори агнето и пак пъхна носле в джоба. Овчарят извади шишето и агнето започна лакомо да дърпа биберона. Скоро шишето бе празно. Сито и доволно, то положи глава на рамото на господаря си.

Вървяхме мълчаливо назад. Ръката ми бе в едрата десница на моя спътник; агнето също бе приютено в него. А той изглеждаше дълбоко замислен и щастлив. Исках да разбера какво мисли, но не смеех да го безпокоя. Крачех тихо до него.

Когато стигнахме ливадата, слънцето бе залязло и небето приличаше на розовочервена мида. Сложихме агнето до неговите другарчета. То проблея доволно и скоро заспа дълбоко.

— Трябва да си ходя — казах аз. — Благодаря ви за хубавото приключение и се надявам скоро пак да се видим.

Но старецът ме дръпна до себе си на дървената пейка пред кошарата.

— Преди да си тръгнеш, моето момиче — каза той, — ще ти разкажа за една друга овца, която също се бе изгубила.

Той извади от джоба си един малък Нов Завет и отвори на Лука 15 глава. Започна да чете с бавен, замислен глас.

Бях слушала тази история, но не ми се беше видяла интересна. Но тази вечер бе друго. На фона на меката, сочна ливада, на дългите вечерни сенки, на червеното небе и спящото стадо тя звучеше с необикновена сила.

«И когато я намери, вдигна я на раменете си радостен. И като си дойде у дома, свика приятелите си и съседите си и им каза: Радвайте се с мен, че си намерих изгубената овца. Казвам ви, че също така ще има по-голяма радост на небето за един грешник, който се кае.»

Той затвори книжката и ме погледна.

- Лека нощ, моето момиче!

- Лека нощ! — отговорих аз. — И благодаря много! Бавно потеглих към къщи по изпъстрената с цветя ливада.

Не разказах на Филип нищо за овчаря и най-малко края на случката, защото се страхувах, че той ще се смее. А и не можех да го сторя. Освен това на следващия ден бях забравила всичко, защото ме осени една гениална идея. А когато имам такава идея, нищо не може да ме спре в осъществяването й. Ето какво стана:

Тази сутрин Филип се разтъпкваше из градината, защото не беше още в състояние да отиде до гората. Бяхме изиграли всички познати игри и сега лежахме под една ябълка в градината, като се чудехме какво да правим. Понеже нищо свястно не ни идеше на ума, ние просто си бъбрехме. Филип започна да говори пак за своя албум.

– Той ще става все по-дебел – уверяваше ме брат ми – и ще бъде пълен с важни данни за птиците. Обаче се нуждая от фотоапарат, за да приложа снимки. Но има да чакам за него години. Помисли само каква чудна снимка можехме да направим на малките сови или на синигерите, наредени в една редица по глога.

– Не се отчайвай – успокоявах го аз. - Сега имаме малко повече пари отколкото когато ги броихме за последен път. Вървим напред.

– Да, но бааавно – изпъшка Филип. - Скоро ще израстна и ще ме пратят в интернат и тогава няма да имам време за фотография. Ако можех да убедя леля да ми разреши да работя през ваканцията като раздавач...

Замислих се над това и изведнъж се извъртях към Филип и го тупнах с юмрук по гърба.

– Фил! Дойде ми фантастична идея!

– Каква идея? - недоверчиво ме погледна той. Моите страшни идеи обикновено имаха лош край и носеха наказания.

– Този път идеята е наистина добра! - уверих го аз. - И леля не ще разбере нищо. Ще берем цветя и като майката на Тери ще ги продаваме. Кажи не е ли добра, Фил, а! Кажи!

Филип още не се палеше.

– Но това няма да се хареса на майката на Тери – възрази той. - Ако хората купуват нашите цветя, нейните ще останат и тя ще печели по-малко.

– Ние няма да продаваме на едно и също място – не се предавах аз. - Тя продава по улиците на града. А ние ще хлопаме по вратите на къщите; при това ще се преоблечем така, че да приличаме на цигани.

Очите на Филип пламнаха. Идеята ми го зарази. Знаех, че това рано или късно ще стане.

– Ще ходим в големите къщи на хълма, които имат широки алеи и тежки железни врати. Ще облечем най-старите си дрехи, ще позацапаме лицата си и ще обуем скъсани обувки, за да приличаме на циганчета. Ти ще си вържеш червена забрадка. Ще спечелим маса пари! Да вървим!

Скочих моментално. Но се сетих за крака на Филип и се опитах да обуздая нетърпението си:

– Но ти още не можеш да ходиш. Но, всъщност, ако търговията не върви, не е лошо да понакуцваш. Хората ще се смилят над теб. Можем да казваме:

«Дайте на бедния, хром просяк» и да протягаме една шапка. Можеш да вържеш бяла кърпа на коляното си и да гледаш все в нея, сякаш те боли ужасно. Само дано аз не се разсмея.

Напуши ме смях от тези брътвежи.

На другия ден кракът на Филип бе по-добре. Станахме рано и отидохме в гората, като взехме една голяма кошница. Смятахме сутринта да берем цветя, а следобед да ги продаваме. Нямахме представа каква цена да определим и това ни безпокоеше доста, но бяхме уверени в успеха.

- Къде ще вървим сега? — попитах аз Филип, когато стигнахме до ливадата.

- Към блатото долу — отговори той. — Ще наберем иглика. Там има и късна вълница; също вале-риана е покарал. Може би ще намерим и няколко орхидеи, които да набодем между игликите. Те ще си подхождат добре.

- Можем да прибавим няколко разцъфтяли черешови клонки — допълних аз. — А също стръкчета киселица и теменужки за малки вази. Тях ще продаваме на хора, които не искат големи букети. О, Фил, колко весело ще бъде!

Затичахме надолу по стръмния път към малката ливада. Спрях се до един увиснал от цвят напреко на пътя черешов клон, за да накърша няколко вейки, а Филип се запъти да ми помогне. Но той се спря замаян от чистото, бяло великолепие.

— Не е ли прекрасно! — прошепна той. — Също като прясно натрупал сняг...

- Да — отговорих равнодушно. — Помогни ми да кърша, не мога сама.

- Не е ли жалко да се наруши това чудо? — отмина Филип, без да ме чуе. — След няколко дни белите листенца ще паднат на земята, посивели и мръсни. И изобщо всичко красиво е така преходно...

- А после ще роди диви череши — раздразнено го прекъснах аз. — Престани да се пулиш нагоре! Глупаво е да си блъскаш главата над тия философии. Върви и бери цветя!

Филип се наведе послушно и започна да събира големи, тъмносини теменужки. Но мислите не го напускаха. Бях малко ядосана, защото не обичах да го виждам в меланхолично настроение. Но напук на желанието ми да ги забравя, думите му още звучаха в ушите ми: «Всичко красиво е така преходно...»

Той имаше право. Всички противни неща като караниците с леля постоянно се повтаряха. Макар, че те се забравяха за кратко, но се знаеше, че пак ще дойдат. А приятните неща — ваканцията, красивите цветя, залезите, пеещите птици — отминават или умират, като оставят тъга след себе си. Сигурно ще дойдат други такива и ще ги сменят. Но те не могат да отмахнат тъгата по отминалото...

- Но нищо де! — гласно се обърнах към Филип.

- Какво нищо? — попита ме той. Бе видял една сойка и с това забрави всичко.

- Красивото — поясних аз съвсем мъгляво.

Ах, да — каза Филип. — Няма значение, винаги идва нещо ново. Забележи, че сойката си изплита дълбоко гнездо.

Бяхме вече достигнали до блатото и насочихме вниманието си към цветята. Цялата сутрин мина в усърдно бране. Кошницата се напълни. Вътре лежаха китки иглика, яркочервени орхидеи, бяла ла-заркиня. Лъчезарната жълтевина на глухарчето се смекчаваше от мечата стъпка. Между вълницата набодохме стръкчета валериана и хубави треви. Черешовите клонки оставихме сами в букет, защото снежната им белота действуваше съвършено. Аз грижливо ги пазех през целия път, докато Филип влачеше пълната кошница. Скрихме цветята в овощната градина и се прибрахме да обядваме.

Филип излапа обяда си с ужасна бързина, така че леля го погледна учудено. Нашата припряност й се видя подозрителна.

— Филип — каза тя доста остро, — мисля, че трябва да дадеш следобед почивка на крака си. Сутринта се наскита.

Филип я погледна с умоляващи очи.

— Но, лельо — успокои я той най-учтиво, — почти цялата сутрин лежах; ходих само до блатото и там почивах. Освен това — допълни брат ми с авторитетен глас, — смятам, че движението е полезно за него, за да не губи пъргавината си. Аз възнамерявам точно обратното: следобед да го раздвижа колкото може повече.Както винаги, той успя да се наложи.

— Е добре — омекна тя, — но не го преуморявай.

И не се бутайте много-много в това блато. Погледни на какво приличат обувките на сестра ти!

Филип погледна обувките ми и въздъхна. Той, естествено, бе взел мерки да смени своите обувки и така да се яви пред леля си. А аз както винаги забравих да направя същото. Помислих си с известна горчивина колко добре би било, ако имах характера на Филип...

Леля отиде в кухнята да мие чиниите. Тя не ме повика да й помагам, а пък и аз не предложих услугите си. Винаги имах куп извинения в такива случаи.

С излизането на леля се хвърлихме към стълбата. Разроших косите си и се забрадих с индийската кърпа, която бе изпратена от мама. Завързах си една мръсна престилка. Обувките ми бяха вече готови за целта. Изглеждах съвсем като малка скитница. В тон с мен бе и Филип.

— Само да не ни види леля — прошушна той. — Ще припадне от ужас! Да се измъкваме през плета!

С големи усилия се изкачихме към богаташките къщи, защото денят бе горещ, а кошницата — тежка. Филип чувстваше болки в крака, но не им обръщаше внимание. Само едно ни смущаваше: цветята ни изглеждаха така оклюмани. Би трябвало да ги оставим една нощ във вода, но откъде търпение за това...

Щом наближихме първата голяма желязна ограда, въпреки нетърпението си забавихме крачка.