Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

Ритнах Филип по крака. Но той не ми обърна внимание. Какво нещастие, ако той се позове на думите ми и даде само 5 франка! Когато Добрият Пастир е дал живота Си!

Филип приближи до жената и каза просто:

— Ние донесохме малко пари, за да купите мляко и храна за Тери. Не е много, но е всичко, което имаме.

С един жест той обърна касичката и изсипа съдържанието в нейната престилка.

— Тук са 35 франка — каза той ясно, за да се избегне всякакво неразбиране и въпросът да бъде приключен. — Надявам се, че ще помогнат на Тери.

А сега ние ще отидем при него.

Той стана и тръгна надолу. Но аз останах още един момент. Добрият Пастир бе дал живота Си; Филип бе дал парите и за апарата; исках и аз да дам нещо. Какво? Да, най-скъпото ми съкровище бе в ръцете ми. Подадох на жената картичката и я пуснах до монетите.

- Това е моята картичка — прошепнах аз. — Нека бъде ваша и ви напомня, че Добрият Пастир може да ви намери.

- Благодаря, мило дете! — развълнувано отговори тя.

Побягнах след Филип.

— Сърдиш ли ми се, че дадох всичките пари? —

каза Филип виновно, когато след час вървяхме обратно. — Те са колкото мои, толкова и твои. Но изведнъж усетих, че не бива да задържаме нищо.

Та нали фотоапаратът не струва нищо, в сравнение с Тери! Съгласна ли си?

- Напълно — отговорих аз. — Забележителното е, че и аз си помислих същото. Когато прочетох стиха, че Добрият Пастир дава живота Си за овцете, ми стана ясно колко малко даваме ние и се опитах да ти дам знак да отделиш повече.

- Странно — каза Филип, — мислех, че без парите ще ми е страшно криво, а чувствам безкрайна радост...

- Странно — допълних аз — мислех си, че с моята картичка никога няма да мога да се разделя, а сега съм така щастлива, че тя е в майката на Тери.

- Да — подскачаше Филип, — не сме и сънували някога, че е толкова приятно да подариш нещо! Но това е, защото никога не сме подарявали нещо толкова скъпо за нас.

Пред нас се откриха такива духовни хоризонти, че ние мълчаливо продължихме пътя си, потопени в техните тайни.

Лятната ваканция този път имаше една нова приятна страна: леля ни позволи да ходим да берем хмел. Изкарвахме доста пари от това. Засега се бяхме разделили с мисълта за фотоапарата. Събирахме пари за хубаво, топло вълнено одеало за Тери. Това ни предложи леля, защото тя нямаше излишно одеало. Леля ни даваше да занесем на Тери всевъзможни дреболии, както и една стара пижама на Филип от дебел и топъл плат.

П-р Робингер бе обещал да посети Тери. Бяхме му разказали за него при едно от посещенията си.

— Знаете ли — разказвах аз, — опитах се да му кажа за Добрия Пастир, но той не иска и да чуе. Твърди, че ако Бог го обичал, щял да му оправи гръбнака.

Но ако вие му кажете, ще обясните всичко по-добре

и той ще приеме.

Пастирът се засмя:

- Не, няма да мога и аз да му обясня. Когато Бог изпраща нещо лошо в живота ни, Той не ни обяснява защо. Просто ни казва, че така е най-добре за нас. И ако Го обичаме, ние приемаме това за истина, макар че не го разбираме. Това се нарича «упование». Пък и Тери ще слуша повече тебе, отколкото мен, защото ти си дете, а аз съм възрастен.

- Но той изобщо не иска да чуе — настоявах аз. — Или не ме слуша, или ми казва да говоря за нещо друго.

- В такъв случай — отговори пастирът — вие трябва да се молите Тери да склони да слуша. Бог не винаги отговаря веднага на молитвите ни, но Той ги чува и, ако те са правилни, винаги отговаря, макар и след време. Ще посетя приятеля ви веднага след като се върна от отпуск.

Робингерови с близнаците отидоха за три седмици в отпуск. Ние ходехме да берем хмел. Обичахме тези дълги растения с упойващ дъх, с който се пропиваха и ръцете и дрехите ни. Свързахме се с едно семейство от града и с удоволствие слушахме приятното бъбрене на тези обикновени хора, докато беряхме хмел. В шест часа заставахме на опашката пред касата, за да получим парите си и се чувствахме големи и важни, когато ги вземехме в ръка.

Един ден бяхме поканени от това семейство на вечеря и седнахме заедно край огъня. Те опържиха в тиган прекрасни палачинки. Ухаеше чудесно, а вкусът им беше толкова хубав, че ядохме до насита. Върнахме се късно в къщи и леля бе много недоволна. А когато разбра, че сме яли при тях, съвсем се ядоса — щели сме да си лепнем някоя болест, като ядем с разни «цигани».

Скоро намерихме нов начин да печелим пари, който леля хареса повече от хмела. Това стана в един леко мъглив септемврийски ден. Бяхме станали рано и вървяхме по полето през капчиците роса и конус-ните дупки на паяците. Събухме обувките и чорапите си, защото ни правеше удоволствие да чувстваме хладната роса между пръстите. Изведнъж Филип се спря. Беше видял една малка бяла и кръгла гъба и се оглеждаше за други.

— Гъби, Рут! — извика той. — Ела да видим дали няма други.

Започнахме да търсим и скоро открихме много малки корави кълбенца. Събрахме ги на малка купчинка, така че после да можем да ги съберем в кошница.

— Знаеш ли какво ще направим — каза Филип, — смъкни си ризата и ще я хванем за ръкавите, така че да стане торба. Трябва да занесем тези гъби в къщи.

Скрих се зад едно дърво, за да не ме види някой случаен минувач. Напълнихме ризата с гъби и тя увисна под товара. Докато стигнахме до къщи беше увиснала съвсем до земята.

Смятахме да дадем гъбите на леля да ги наготви и да я попитаме може ли да продадем излишните гъби на някого.

Леля много се зарадва на гъбите, но не и на ризата ми. Каза, че бих могла да настина. Даде ми едно яке и ме накара сама да си изпера ризата. Поразсърдих се, но настроението ми се подобри, когато леля се съгласи с идеята ни за продажбата на гъби. След закуска изсипахме гъбите в една кошница и отидохме да ги предложим на господин Даниелсен.

Господин Даниелсен беше пълен плешив мъж с дебели рогови очила на широкия си червен нос. Той ни погледна със сияен поглед и вдигна от учудване ръце:

— Това се казва стока! — извика той. — Вие сте късметлии, деца. Кажете колко искате, вземам ги всичките! А ако намерите още, веднага ми ги донесете.

Гъби имаше много. Благодарение на тях спестовната ни касичка отново натежа и скоро започнахме да обсъждаме дори какъв ще бъде цвета на одеялото, което щяхме да купим. А доскоро не можехме и да си помислим, че ще купим някога одеяло.

Следобед тръгнахме към Тери. Бяхме набрали една кесия сливи. Стаята му днес беше особено неприветлива, миришеше тежко, а Тери, който беше сам, изглеждаше съвсем изнемощял. Черната му коса беше мокра от пот, а бельото на леглото беше паднало под него. Той не забеляза влизането ни, защото бе втренчил поглед към моята картичка, която висеше на отсрещната стена.

- Здравей, Тери! — поздравихме го ние и седнахме на леглото. — Майка ти излязла ли е?

- Хм, тя отдавна не е тук — отговори той с глух глас.

- Къде е отишла?

- Не знам, не искаше да ми каже.

Настъпи мълчание, после Тери каза с недоволен, заповеднически тон:

- Вземи си картичката. Тя разстройва ужасно майка ми. През последните дни все плаче щом я погледне. А беше толкова щастлива, преди да й я дадеш.

- Но аз не мога да си я взема — отговорих аз. — Тя е на майка ти. Ако я взема ще бъде кражба.

Измъчен, Тери обърса с ръка потта от челото си и обърна лице към стената.

— Искам да умра — промълви той.

Никога досега не го бях виждала така угнетен. Бих направила всичко, за да го успокоя, но как можеш да утешиш едно момче, принудено толкова време да лежи неподвижно. Той не погледна дори сливите.

— Зле ми е — каза той, — може би ще си хапна по-късно.

Тръгнахме си бързо, защото виждахме че е много уморен. Майка му още я нямаше. Мълчаливо вървяхме по пътя.

- Филип, молиш ли се всеки ден Тери да бъде отново здрав?

- Не всеки ден — се спря Филип, — защото понякога имам убеждението, че това е невъзможно. Мисля, че докато не намери Бога, е по-добре да не оздравява. Докторът каза, че той не може да бъде излекуван.

- Но Бог може да направи чудо — отвърнах аз. — Както в Библията. Това е просто ужасно, Тери става все по-мрачен.

- Най-лошото не е болестта — забеляза Филип замислено, — а тази ужасна стая. В нея е винаги толкова горещо и тъмно, и мирише така противно. Страшно тежко е да лежиш на такова място. Ако е в по-добра обстановка, сигурно няма да бъде така.

Изключено беше да се намери такова място, освен да се молим някой с хубава къща да осинови Тери. Но колкото и да обмисляхме тази възможност тя си оставаше неизпълнима, защото Тери никога нямаше да се отдели от майка си.

Бяхме така погълнати от мисли, че не забелязахме кога сме стигнали до къщи. Леля разговаряше с една едра жена, наметната с черно манто. Само един бърз поглед беше достатъчен, за да познаем безгранично удивени майката на Тери. Очите й бяха зачервени от плач. Но най-удивителното беше, че леля ми, която беше много строга спрямо просяци и цигани, разговаряше с нея приятелски, дори беше сложила ръка на рамото й.

Двете жени не ни забелязаха и ние успяхме да се шмугнем в къщи, защото смътно усещахме, че няма да й е приятно да ни срещне. Едва влезли вътре, се спряхме и се спогледахме удивени.

— Какво ли могат да си говорят? Може би майката на Тери е просила нещо за сина си — промълвих аз несигурно.

Филип поклати глава.

— Ами! — каза той. — Леля беше толкова мила, а обикновено като види просяци, е толкова ядосана.

Надявахме се, че леля ще задоволи любопитството ни, но тя нямаше такова намерение. Влезе след малко в къщи и се качи в своята спалня. Когато слезе отново долу, беше много замислена и изобщо не ни обърна внимание. Изглеждаше ми по-тъжна от обикновено и макар, че се зае да приготвя вечерята, пак същите мисли я вълнуваха.

На другата сутрин ни очакваше нова изненада. Докато закусвахме леля поглеждаше често часовника.

— Рут — каза тя, — тази сутрин трябва да изляза.

Имам важна работа и може би няколко часа ще се бавя. Трябва да приготвиш обеда. Картофите са обелени, тук има шунка. Трябва да направиш само салата. Да обелиш ябълки за пудинг. Показвала съм ти как става — сега имаш възможност сама да опиташ.

Филип и аз се спогледахме. Доколкото можехме да си спомним, леля никога не беше излизала сутрин и никога не беше пропускала сама да приготви обеда. Сигурно ставаше нещо ужасно важно и ние изгаряхме от любопитство да знаем какво е то. Но докато тя сама не ни кажеше нещо, не можехме да разберем какво става. Пък и аз бях толкова горда, че имах право да приготвя сама обеда, щото скоро забравих всичко.

Леля стана от масата, сложи си шапката и излезе.

Щом останахме сами, се заловихме за работа. Предстоеше ми цяла сутрин да бъда господарка в къщи. Това страшно ми харесваше. Почистихме масата и измихме съдовете. Като начало изсипах пълен пакет прах във водата за миене и пяната заля цялата мивка. Естествено после ни бяха необходими 10 минути за усмиряване на пяната, като из цялата кухня се разхвърчаха прозрачни балончета. Крещяхме от удоволствие, когато някои от тях долитаха чак до тавана.

Изведнъж забелязах, че не изглеждам истинска домакиня. Затова си вързах престилка, натопих си ръцете до лактите в сапунена вода и започнах да търкам енергично вилиците и лъжиците. Сутринта премина разкошно. Обелихме толкова много ябълки, че с тях човек би могъл да нахрани цяла рота. Отидохме в градината за салата. Между салатите забелязахме три малки охлюва и внимателно ги изнесохме в края на лехата, за да може да ги намери майката на Тери. След като приключихме с приготвянето на обеда, се заловихме да почистваме. Изнесохме килимчетата да ги изтупаме и затанцувахме с тях по градинските лехи, докато целите се покрихме с прах. Да, наистина да си господар в къщи е първокласно удоволствие! Но преди обеда времето мина толкова бързо и ето, че забелязахме леля да се връща. Беше време за ядене. Всичко беше готово. Обедът поднасяше една малка готвачка със зачервени бузи. Леля изглеждаше доволна от моите усилия. Тя похвали картофите и салатата и не каза нищо за миришещия на загоряло пудинг. Изглеждаше много по-свежа, отколкото на закуска. От време на време лека усмивка преминаваше по лицето й, сякаш си спомняше за нещо много приятно.

— Надявам се, че си прекарала една хубава сутрин, лельо — каза Филип учтиво.

Леля кимна с глава и в крайчеца на устните й се плъзна лека усмивка.

— Благодаря, Филип — отвърна тя сериозно. — Сутринта беше наистина много хубава.

И след малко добави:

— Довечера, когато си дойде чичо ви и аз говоря с него, ще ви разкажа нещо. Дотогава то ще бъде тайна.

Филип и аз се разкъсвахме от любопитство. Когато дойде вечерта, нетърпеливо изтичахме на улицата, за да видим кога ще се покаже чичо. Най-сетне той се зададе и ние изтичахме в кухнята с викове:

— Чичо иде, лельо! Кажи ни тайната!

Леля ни изтласка навън с една дървена лъжица.

— Оставете ме на мира — смееше се тя, — не мога едновременно да пържа риба и да разказвам тайни. Кажете на чичо си да дойде тук, а вие идете да играете в градината.

В този момент чичо влезе в кухнята и затвори вратата зад себе си.
ТАЙНАТА

«Тайната, тайната!» — изгарящи от нетърпение, ние седнахме удобно на малки столчета до леля. Бяхме излязли пред вратата във вечерния здрач. Въздухът ухаеше на цъфнали рози, а около нас неуморно сновяха полски мишки. Докато говореше, леля се привеждаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая главата й опря до коленете.

— Е, добре — каза тя, — но преди да ви разкрия тайната, искам да знам какво сте правили в един часа през нощта в овощната градина преди няколко седмици?

Почувствахме и двамата как кръвта се оттегля от бузите ни. Такова нещо не бяхме очаквали! Въпросът беше неочакван, но не особено гневен. Напротив, гласът на леля прозвуча така, сякаш тя с усилие сдържаше смеха си.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Филип се реши да отговори, но гласът му беше съвсем неуверен:

- Не можахме да заспим вечерта и решихме да излезем и да погледаме звездите. Облякохме се отидохме на върха на хълма, и тогава...

- Как,- ходили сте чак там съвсем сами и то през нощта! — прекъсна го ужасена леля.

- Но ти никога не си ни забранявала това — енергично се намесих аз.

- Рут, има много неща, които не съм ви забранявала, но съм уверена, че не бива да ги правиш. Това не ви оправдава. Преди да продължим, искам да ми обещаете, че никога няма да излизате нощем сами.

Дадохме горещото си и честното обещание.

— Е, добре — каза леля, — вярвам ви. А сега ще разберете как съм узнала за вашето излизане. Вчера, малко след като излязохте, при мен дойде майката на Тери. Тя ми разказа една дълга история. Искала да купи на Тери вълнено одеяло, но нямала пари. Когато видяла нашите големи червени ябълки, решила да набере през нощта и да ги продаде.

Чичо ви не е забелязал, че изчезват ябълки, защото тя идвала няколко пъти и беряла от различни дървета. Продавала ябълките на пазара и за кратко време събрала една добра сума. Така се стигнало до срещата ви в градината.

Спогледахме се гузно, но повече се учудвахме защо леля не изглежда ядосана от това, че не сме й казали нищо. Тази тайна не ни очарова никак.

— Дали сте й обещание да не казвате нищо — продължи леля. — Това не е много разумно, защото ако бяхте ми казали тогава, щях да помогна по-рано.

Но все пак добре сте сторили. После майката на Тери ми разказа как сте отишли при нея и сте й дали всичките си спестявания, а ти, Рут, си й подарила картичката си.

Изчервих се отново; винаги чувствах стеснение, когато ставаше дума за картичката.

— Разказа ми още как си седнала до нея и си й разказала историята за изгубената овца и за Добрия Пастир, Който я намира и спасява. Явно си разказала това много добре, защото тя я взела и я окачила у дома си на стената. Оттогава тя пожелала силно да прилича на тази овца. Но тя чувствала, че не може да очаква прощение от Бога, докато не ми поиска прошка за откраднатите ябълки. Затова и дойде вчера.

Настъпи дълго мълчание. Луната се показа иззад хълмовете, а градината прошумоляваше от лекия полъх на вятъра с тайнствени звуци. Ние седяхме неподвижно, вперили поглед в леля и очаквахме продължението.

— Тя дойде и ми даде парите, които е спечелила от ябълките. Каза, че прави това като вик за помощ към Добрия Пастир и заяви, че ще вика към Него, докато Той й отговори. След това говорихме дълго и тя

ми разказа всичко за своя син, който умира в онази ужасна къща. Днес сутринта аз ходих там, за да се уверя в истинността на думите й. Тя не може да остави момчето само и да си гледа работата. Но тя

и не иска да се раздели с него и да го върне пак в болницата. Очаква ги гладна смърт.

Леля беше вперила поглед в тъмнината. Беше забравила за нас. Най-после продължи:

— А вчера, когато тя си отиде, вярвам, че Добрият Пастир проговори и на мен. Много години аз не бях мислила за Него, но снощи Той ми показа нещо.

Леля сложи ръка на рамото ми.

— Той ми разказа толкова много неща, че не бих могла да ви ги предам. Но ето две от тях: Той ми показа една сума, която стои неизползвана в спестовната книжка и една необитаема стая, в която мебелите са покрити с чаршафи. Тази стая има голям прозорец, през който всяка сутрин влизат топлите лъчи на слънцето и който открива прекрасен изглед към далечината.

Затаих дъх.

— Хубавата гостна стая? — промълвих аз.

Леля кимна с глава:

— Да. Най-хубавата ни стая толкова време стои празна. Нека сега я дадем на разположение на Добрия Пастир. В други ден Тери и майка му ще дойдат при нас. Тя ще ми помага в къщната работа, а Тери ще лежи до прозореца и бузите му ще порозовеят. Тази стая ще бъде негова, затова утре искам да ми помогнете да я приготвим. Съгласни ли сте?

Дали сме съгласни?! Бяхме така щастливи, че не можехме да проговорим. Но явно радостта ни е била изписана на лицата ни, защото леля само се засмя. Очите на Филип искряха от радост.

Седяхме и си приказвахме още дълго време, докато луната се скри. Тогава при нас дойде чичо и ние се хвърлихме към него.

- Знаеш ли вече? — ликувахме ние.

- Естествено, че знае — се усмихна леля. — Мислите ли, че ще превърна къщата ни в болница без негово знание?

После тя ни изпрати в леглата, защото беше късно. Какъв прекрасен ден!

Следващият ден премина в приготвяне на стаята. Почистихме всичко основно и приготвихме две легла — едно в ъгъла за майката и едно до прозореца за Тери. Донесохме най-хубавите си книги и играчки; поставихме ги така, че Тери да може да ги гледа от леглото си. На стените закачихме най-пъстрите картини. Набрахме най-червените ябълки и най-узрелите круши и ги наредихме в едно хубаво блюдо до леглото му. Когато привършихме всичко, хвърлихме по един изпитателен поглед и се съгласихме, че по-добре не може да бъде.

Сутринта на очаквания ден се събудих много рано. Първата ми мисъл беше: стаята на Тери е готова и го очаква. Тогава изведнъж усетих желание да сляза долу и още веднъж да я огледам. Така ще мога да си представя какво ще види Тери, като пристигне.

Измъкнах се от леглото и слязох по стълбите в гостната стая, която ухаеше толкова приятно на сапун и чисто. Беше вече съвсем светло. Стъпих на леглото, за да се облегна на прозореца и да погледам навън. Съвсем близо пред погледа ми трептяха листата на дървото, обляни в слънчева светлина. Небето беше кристално синьо, а малките розови облаци изглеждаха като коралови острови в синьо море. В далечината трептеше вече мараня. Никога преди не бях виждала такова красиво утро и при мисълта за Тери, който при събуждането си ще вижда всичко това, вместо опушените стени на тяхната къща, усетих че ме завладява едно могъщо чувство. Склоних глава на ръцете си и по бузите ми се стекоха сълзи на радост. Колко си приличат голямата скръб и голямата радост!

Скоро слязох от леглото и се върнах в стаята си. Пъхнах се в моето легло и потънах в дълбок сън.

Тери дойде следобед с една линейка. Майка му го придружаваше. Носеше някои дребни лични вещи в един стар куфар. Линейката беше поръчала леля и Тери беше превозен най-внимателно. Въпреки това беше много уморен. Когато го положиха на леглото и той впери тъжните си очи в листата на дървото навън, лицето му изглеждаше бяло като възглавницата.

Оставихме го сам, но след малко аз се върнах при него. Погледът му все още беше забоден в листата; изведнъж чух хълцане. Тери плачеше. Спомних си за моето преживяване сутринта и казах:

— Не е ли забележително? Тази сутрин бях тук и наблюдавах изгрева; толкова беше хубав, че и аз плаках. Изгледът е чудесен, нали Тери?

Но бедният, уморен Тери беше прекалено разстроен за да отговори. Той лежеше мълчалив, вперил поглед в листата, а по бузите му се търкаляха едри сълзи. Най-после той се овладя и ми каза с треперещи устни:

— Много ми стана...

В този момент влезе майка му с една купичка супа. Тя коленичи до леглото и започна да го храни. Винаги се удивлявах от промяната в нея, когато се грижеше за Тери. Цялото й естество беше съсредоточено само към него.

Остатъка от ваканцията премина спокойно. Тери изглеждаше много щастлив. По цели часове лежеше с пъхнати под главата ръце и гледаше през прозореца. Всичко, което виждаше му доставяше радост. Той остана удивен колко много може да се види, когато се гледа внимателно. Буковото дърво до прозореца ставаше все по-пъстро от ден на ден. Той гледаше дълго менящите се очертания на облаците, разцъфтя-лите далии и последните разцъфнали рози, чиито уморени листенца падат на земята. В тия дни лястовиците се събираха на големи ята, за да поемат пътя си на юг. Нощем цвърченето им го успокояваше. Полските мишки сновяха насам натам. Тери различаваше вече и най-малкия шум и това занимание запълваше дните му. Чудех се на спокойствието му.

Филип се стараеше да получи стипендия и вечер четеше до късно. Затова аз търсех компанията на Тери. Често му четях нещо, а друг път сядах на неговото легло, облягах се на перваза на прозореца и дълго си бъбрехме в тъмнината.

Говорехме за хиляди неща, като се стараех да го отклонявам от мисълта за тежкото му положение. Често се връщахме към спомените си за онова щастливо време, когато играехме заедно в гората. Понякога говорехме за падането му, за болницата, за дългите, тъжни дни в тъмната му стая. Говорехме за моите родители и затова как те ще се зарадват да видят Тери при нас.

— Рут, какво става когато човек умре? — запита ме веднъж неочаквано той в тъмнината.

Почувствах се много натясно. Започнах да си търкам краката един в друг.

- О, не знам — отговорих аз, — но вярвам, че става нещо много хубаво. Знам, че човек отива на едно прекрасно място, където е Исус и всички там са щастливи. Защо, Тери?

- Защото в болницата чух думите на доктора — Тери хвърли бърз поглед към вратата, сякаш се боеше някой да не чуе. — Бях ти разказвал, нали? Той каза: «Бедното момче, не може нищо да се направи...» А това означава, че аз ще умра.

— Но това е било толкова отдавна — подхвърлих аз.

Тери повдигна мършавите си рамене.

- Ставам все по- зле. Рут, всички хора ли отиват там?

- Не съм сигурна — бавно започнах аз, — вярвам, че човек трябва да принадлежи на Добрия Пастир. Но това е съвсем лесно, Тери! Просто трябва да Го помолиш и Той ще те намери, също като овцата от картичката.

Тери смръщи чело и промълви несигурно:

— Аз съм лош. Аз крадех всичко, каквото ми попаднеше. Веднъж полицаите за малко щяха да ме спипат.

Побързах да го успокоя:

— Вярвам, че въпреки това всичко ще се оправи.

Тери, ще помоля п-р Робингер да те посети. Той ще ти обясни всичко по-добре от мен.

Замълчахме. Тери не изглеждаше очарован от една среща с пастира. Най-сетне каза:

- Рут, къде е картичката? Дето беше я дала на майка.

- Моята? Не знам, майка ти знае. - Искам пак да я видя. Бях казал на майка да я махне. Не можех да гледам оная овца увиснала на скалите; уплашена, че пастира няма да я извади. Но ако пастирът е Исус, ще може ли Той да я стигне на това опасно място или не?

- Разбира се! — извиках аз от цяла душа. — Исус може да отиде навсякъде! От Него никой не може да избяга така, че да не може да го стигне. Пастирът ми каза това. Не се страхувай за овцата; с нея всичко е наред.