Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

— Кога ще ни кажете как е той? — попитах аз, преди да се затвори вратата.

— Утре ще мина край вас и ще ви кажа.

Вратата хлопна, моторът забуча и колата се изгуби в облаци прах. Ние тримата бавно тръгнахме към къщи. Чичо Петър ни попита нещо за Тери, в останалото време вървяхме в мълчание. На никого не беше до приказки.

Нещастният ден се проточи безкрайно дълго. Мотаехме се из градината и не бяхме в състояние да направим нищо смислено. Нямахме никакъв апетит. Леля ни съжали и взе да ни чете разкази за разтуха. Най-после дойде време за лягане. Леля ни целуна и ни остави сами. Стъпките й още се чуваха по стълбата, когато скочих от леглото и отидох при Филип. Той лежеше свит под завивките и сигурно плачеше, защото гласът му трепереше, а възглавницата бе влажна. Пъхнах се до него.

— Рут — прошепна Филип, — мислиш ли, че ще умре?

- Хей — отговорих аз уверено, — не вярвам.

- Защо? — учуди се той на моята сигурност. — Да не би д-р Пат да ти е казал нещо, което аз не съм чул?

Разпервах и събирах пръсти под завивките, както правех винаги, когато бивах напрегната. Не знаех защо, но имах чувството, че в този момент непременно трябва да разкрия тайната си пред Филип.

— Знаеш ли — започнах аз, — докато ти беше днес да търсиш помощ, аз се помолих усърдно на Бога Тери да оздравее и вярвам, че Той ще стори това.

Филип ме гледаше с ококорени очи.

— Същото направих и аз — изповяда и той. — По целия път насам се молех: «О, Боже, не допускай Тери да умре!» Но се съмнявам дали беше нужно. Аз не съм особено добро момче и често изобщо забравям да кажа молитвата си. Така че не е много важно дали ще се моля или не.

— Но Филип — казах аз и скочих от възбуда, — не е нужно да бъдеш изключително добър, за да се молиш. Ти трябва само да принадлежиш на Добрия Пастир. Именно това е тайната, която исках да ти разкрия. Не съм го измислила аз, пастирът ми каза това, когато бях избягала. Също и в Библията го пише. Когато сме лоши, ние приличаме на овцата, избягала от стадото и така объркана, че не може да се върне. Но Исус е Пастир. Той идва да ни търси и, когато Го помолим, ни намира. Но Той чака да Го помолим. След това ние ставаме Негови и Той чува всичко, което Му кажем. Също и Той ни говори как да станем добри. Господин Танер ми обясни това вчера и снощи аз чух как Добрият Пастир ми говори да не се лютя, когато леля ме лиши от шоколадовия сладкиш. Филип ме гледаше неразбиращо. На лунната светлина лицето му изглеждаше още по-бледо.

- Разказвай нататък — каза той, — и престани да ме бодеш с пръсти. Защо трябва да се смущаваш от мен?

- Друго за разказване няма. Само това: когато Тери лежеше на земята, един слънчев лъч огря лицето му и аз си помислих, че с това Бог може би го помилва и ще го изцели, както Исус изцеляваше болните. Оттогава аз съм почти сигурна, че Тери няма да умре.

Настъпи дълго мълчание. После Филип попита живо:

— Ти моли ли Го да те намери?

Кимнах с глава.

- Да, когато се прибирах след бягството, се молих под дърветата в една гора. Молих Го да ме опрости, че съм толкова лоша, да ме намери и да ме направи свое агънце, както ми беше обяснил пастирът. Ех, Филип, ако дойдеш с мен при пастира, той ще ти обясни всичко много по-добре и ще бъда щастлива, ако и ти станеш близък с Добрия Пастир.

- И аз желая това — сдържано каза Филип. — Мислиш ли, че е възможно?

- Да, сигурна съм — убедено отговорих аз. — Даже за теб ще е далеч по-лесно, отколкото за мен, защото си много по-добър от мен. При теб изобщо няма нужда от търсене.

- Но Филип поклати глава. Ти не можеш да кажеш това – каза той малко тъжно. - Ти ме виждаш отвън, а отвътре никак не съм добър.

- Няма значение – прекъснах го аз. - Ще ти покажа моята картичка и тогава всичко ще разбереш. Овцата от картичката виси над пропастта, дотолкова се е заблудила. Но именно тогава идва Пастирът и я намира.

На пръсти се промъкнах по коридора и донесох безценната картичка. Облегнахме се на прозореца, където бе най-светло – пълната луна изливаше сребърни потоци над нас. Филип дълго разглежда картичката и накрая плахо попита:

- Мислиш ли, че и аз мога да се помоля над нея?

Кимнах с глава.

- В такъв случай можеш да си идеш – каза Филип. - Трябва да остана сам. Утре отново ще говорим.

Оставих го сам. Той се подпря с лакти на прозореца и се загледа в хълмовете. Аз легнах в своето легло и като мигах сънливо, се загледах в безбройните звезди, а паметта ми превърташе отново прекрасните спомени. Историята с изгубената овца завършваше с думите: „Голяма радост е на небето, когато един грешник се кае.“ Всички хора са грешни, значи и Филип е грешник.

Но тая вечер той намери Добрия Пастир и ангелите са поглеждали иззад лъчезарните звезди, за да присъстват на това чудно тържество.

А на земята едно малко момиче също участваше в това духовно веселие.

Останалите дни от ваканцията просто прелетяха, защото имахме още толкова работа. В деня след бедата, още щом чухме бръмченето на колата, се хвърлихме към лекаря през вратата.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръце той. — Ако така ме обсипвате с въпроси, няма да мога да ви кажа нищо. Тери е жив, но е много тежко ранен в главата и гърба и ще трябва да остане още седмици в болницата. Майка му е почти през цялото време там. Веднага щом се посъвземе, ще го преместим в специална клиника за костни счупвания. Няма да можете да го посещавате, защото е твърде далеч. Но ще можете да му пишете.

Това бе достатъчно да премахне страховете ни. Тери беше жив и в сигурни ръце. Може би скоро и ще оздравее, както аз оздравях от шарката или от настинката. Забравихме грижата си и спокойно се отдадохме на насладата от последните свободни дни.

Решихме да посетим още веднъж нашите приятели. Филип посети любителя на птиците, а аз — господин Танер. Но старият овчар нямаше време за по-дълъг разговор, понеже бе зает със стригането на овцете.

Бяхме запазили един ден за посещение при пастира. Тръгнахме рано сутринта — знаех, че никак няма да е зле да сме там по време на закуската! По пътя говорихме за нашата вече обща тайна и аз с неудоволствие се връщах към спомена за първото ми минаване по тоя път. Колко гневна, пълна със злоба и нещастна бях тогава; колко щастлива днес!

— При теб сигурно не се чувства такава разлика, защото ти не си бил толкова лош и гневлив като мен — казах на Филип.

Филип духна едно глухарче и се загледа в безбройните парашутчета, които излетяха от него.

- Напротив, аз чувствам, че сякаш съм намерил нещо, което дълго време съм търсил и желал.

- Сериозно! — възкликнах удивена аз. — Никога не съм предполагала, че можеш да мислиш за такива неща. И никога нищо не си ми казал.

- Смятах, че няма да ме разбереш — обясни Филип. — Изобщо, аз не можех да си обясня какво ми липсва. Преди доста време бях веднъж сам в гората. Ти беше наказана да останеш в къщи. Тогава намерих едно току-що излюпено врабче — то лежеше полумъртво на земята. То пискаше слабо, но тялото му беше полуизстинало. Бе паднало от гнездото и умираше. Взех го и се опитах да го върна в гнездото, но не можах, защото бях още малък. Тогава коленичих и се помолих да дойде някой по-голям, за да вдигне врабчето в гнездото. Едва бях казал амин, когато дойде Яков, младият селянин, за да събира дърва за горене. За него бе дреболия да свърши това. Явно Бог се грижи за малките врабчета — си помислих аз. На следващата неделя в църква чух да се чете, че ни едно врабче не се губи без знанието на Всевишния. Заслушах се. Пастирът каза, че ние сме много по-скъпи от врабчетата и ако принадлежим на Бога, Той ще се грижи за нас. Не мога да си спомня точно всичко. Но помня, че още тогава пожелах да стана Негов, но не знаех какво да направя. Оттогава винаги, когато нещо не ми върви, пожелавах същото, но все по-неясно ми беше какво трябва да сторя и ставах все по-нещастен. Когато ти ми показа картичката и ми разказа как мога да намеря Бога, си помислих: Открих входа! Затова сега съм щастлив, че Исус ме обича и ме прибра като паднало врабче в Своето гнездо.

За Филип това бе дълга и трудна реч. Той я завърши зачервен и смутен, като веднага се шмугна в един храсталак, преструвайки се, че търси гнездо. Аз продължих да шляпам весело по пътя, като си повтарях колко прекрасна е нашата тайна и какъв свят открива тя пред нас. За мен Исус бе Добрият Пастир, Който носи Своето агне в обятията Си. За Филип Той беше Оня, Който се грижи за врабчетата — но това бе един и същ Исус.

Достигнахме селото и похлопахме на познатата врата. Убедих се, че наистина сме добре дошли. Пастирът, запретнал ръкави, работеше в градината. Той ме позна от пръв поглед и явно бе щастлив, че ме вижда пак. Не ни запита дали искаме кафе, а направо каза:

— Дойдохте точно навреме!

И действително бе така, защото едва бях му представила брат си и влезе жена му с пълен поднос. Сам пастирът отиде и донесе още ябълкова торта и шоколадови сладкиши. Сякаш знаеха какво обичаме.

Закуската бе царска. Ядохме до насита, защото домакинята ни уверяваше, че в кухнята има още много от всичко. Тя бе съвсем млада, с красива коса и топли очи. Помислих си, че така би изглеждала най-добрата майка на света. После разбрах, че тя наистина е майка на две близначета, които спяха в количка под един бук.

— Ако останете до пет и половина, ще можете да присъствате на къпането им — каза жената.

Уверих я, че можем да останем, защото леля ще ни чака за вечеря и спокойно ще се приберем.

— Добре! — каза госпожа Робингер. — Ще ви извикам, когато всичко е готово.

Тя излезе с подноса. Филип и аз се спогледахме малко напрегнато.

- Разказвай, Филип! — подканих го аз.

- Не, ти разказвай — възрази той. — Ти започна всичко.

— Е, добре. Искаме да ви открием една тайна, господин пастир. Сега ние двамата принадлежим на Добрия Пастир. Ние Го молихме да ни намери и да ни прости всичко зло, и сега сме щастливи.

Лицето на пастира просветна, както преди и господин Танер, когато му разказах случилото се с мен. Тия две лица не си приличаха ни най-малко, но изразът бе един и същ в този момент. Пастирът се наведе към нас и ни подкани:

— Разкажете ми всичко!

Разказахме му историите си. Излязохме вън и аз, коленичила, а Филип — легнал по корем на тревата, с подпряно на длани лице, се чувствахме толкова свободни и близки с този човек, който ни слушаше така внимателно и радостно. Пастирът ни зададе с тихия си, топъл глас много въпроси. Той ни посъветва особено подчертано да четем Библията.

- Вие трябва да гледате на нея така, като че чрез нея ви говори лично Добрият Пастир — какво иска да направи за вас и какво очаква от вас да правите. За всеки ден си определяйте по един стих и размишлявайте върху него като изпратена ви от Бога вест. Ако той ви повелява да бъдете любезни и внимателни с околните, молете Бога да ви помогне да станете такива. Ако стихът съдържа обещание, молете Бога то да се изпълни и за вас. Ако е някоя случка, опитайте се да откривате каква поука се съдържа в нея. Мислете целия ден върху стиха. Така ще се научите да следвате винаги гласа на Добрия Пастир.

- Това можем да правим заедно! — подскочих аз. — Колко весело ще бъде да изберем стих, нали Филип?

- Да — отговори той, — може би. Но как да знаем кое трябва да четем? Библията е дебела книга и не всичко в нея е особено интересно, особено за деца.

Не — обясни пастирът, — наистина има откъси, които ще разберете едва когато порастнете. Но все пак в нея има достатъчно неща, които могат да бъдат разбрани от деца.

Тъкмо си отворих устата, за да благодаря, когато на прозореца се яви госпожа Робингер с бяла престилка и ми извика:

- Време е за къпане, Рут, можеш да идваш.

- Моля да ме извините — учтиво се изправих аз.

- Разбира се — отговори пастирът. — Иди и помогни на жена ми. Ние с Филип ще си поприказваме още.

За секунди бях в стаята. Близнаците пълзяха по килима, докато майка им приготвяше нощничките. За десетте си месеца децата бяха прекалено пъргави и аз, понеже никога не се бях занимавала с деца, ги гледах като някакво чудо. Играхме половин час така весело, че изпаднах във възторг. Когато те бяха сложени в едно голямо корито, аз трябваше да насапунисам кръглите им главички и да ги изплакна с вода от една голяма кана. Пуснахме в коритото едно жълто гумено пате и близнаците започнаха да го гонят, като пищяха от удоволствие и пляскаха е ръчички по водата. После ги избърсахме и аз напудрих розовите им телца. Облякохме ги в нощничките и започнах да реша с мека четка косичките им. Това не бяха коси, а жълт пух, какъвто имат малките пиленца. Отгоре се образуваха малки буклички. Докато ги сресвах, бебетата ритаха с крачка и пищяха, като хапеха със зъбки пръстите на краката си.

Когато майката ги сложи в креватчетата, забелязах, че на стената виси картина пак с Добрия пастир, но по-различна от моята. Този пастир стоеше на брега на едно езеро и беше прострял благославящо ръце над своите овце, които го бяха заобиколили, а някои спяха спокойно в нозете му. Картината бе вечерна и ми напомни стадото на господин Танер, когато слънцето залязва и полските сенки се удължават.

- О, — възкликнах аз весело и посочих картината, — аз също имам картина с Добрия пастир, но по-различна. На моята овцата виси над пропастта.

- Знам твоята — каза госпожа Робингер — и също много я обичам. Когато децата пораснат, ще им покажа и нея, но сега те са много малки, за да разберат, че има и пропаст. Сега съм спокойна да знам, че докато малките спя, Добрият Пастир бди над тях. Затова съм закачила тук именно тази картина. Всеки път, когато я погледна, си спомням, че те са в безопасност.

Погледнах замислено децата. Те бяха заспали веднага. Елизабет бе пъхнала пръстче в уста, а Роберт спеше с високо вдигнати около главата ръчички; бяха зачервени от къпането и съня. Те лежаха толкова тихо, дишането им едва се долавяше — стори ми се, че сякаш Добрият Пастир е прострял силните Си ръце над техния сън.

Притиснах се до госпожа Робингер и я погледнах плахо.

- Може ли пак да дойда? — прошепнах аз.

Разбира се — помилва ме тя. — Другата събота, ако леля ти те пусне, заповядай. Аз ще й пратя бележка. Сигурно ще бъдеш свободна. Когато дойдеш, ще возиш децата с количката, а после ще ми помогнеш да ги нахраня и да ги сложим да спят. За мен е хубаво да имам такава помощничка, която да може така добре да се занимава с децата.

Почервенях от гордост и пъхнах ръката си в нейните ръце. Как не можех да бъда дъщеря на тази мила жена — и сестра на сладките близначета!

В градината пастирът и Филип водеха оживен разговор. Тръгнахме си и аз бързах да поискам разрешение от леля за следващата събота. Пастирът беше казал да дойдем пак двамата с Филип, който щеше да му помага в градината, а после пак всички щяхме да пием кафе.

Прибрахме се точно навреме и аз още от вратата извиках:

— Лельо, госпожа Робингер ме покани другата събота пак да ида на гости — ще ми даде да возя близнаците и ще ги сложим да спят. Ще отида, нали? Кажи да, моля ти се!

Но леля не сподели възторга ми.

- Каква е тая госпожа Робингер, Рут — запита тя малко остро. — Ти не бива да правиш никакви посещения без мое знание. Не познавам тази дама.

- О, лельо, тя е чудесна жена — боязливо я уверих аз. — Тя е жена на пастира в съседното село. Много мила госпожа, тя желае да ти пише.

- Възможно е — недоверчиво ме погледна леля. — Но се боя, че този път ще трябва да откажеш. Госпожица Монет ми се обади, че за няколко дни на гости й е дошла племенницата й и аз обещах, че в събота ще те пратя да играеш с нея. Съжалявам, че ще те разочаровам. Може би госпожа Робингер ще те покани друг път.

Обхвана ме гняв.

— Но, лельо — избухнах аз в смях, — ти знаеш много добре, че мразя да ходя при госпожица Монет. Мразя

и Паула Монет. Тя е една глупава гъска, на нищо

не може да играе. С нея трябва да стоя все вътре и да нареждам домино. А аз мразя доминото. Лельо, моля те, обади й се, че няма да отида! Уговорила съм се вече с госпожа Робингер и мога да ида там.

—- Нямаш право да говориш така — упрекна ме леля. — Не съм чувала такова нещо още — да приемеш покана, без да имаш моето разрешение. И спри да се въртиш и да подскачаш! Ще ти се завие свят.

Със себеобузданието ми беше свършено и започнах да вия от отчаяние.

— Не искам да ида там! Ще отида където искам.

Казах на госпожата, че ще ида и ще ида, а не при тая глупава Монет!

Леля ме сграбчи за рамото и заповяда строго:

— Веднага отивай в леглото! Не искам да слушам повече такива приказки. Мисля, че трябва да се потрудиш да станеш по-добра. Засега нищо не си променила. Изчезвай!

С вдигната глава напуснах стаята.

— Все ми е едно — промърморих през рамо и тръшнах с все сила вратата.

Но никак не ми беше «все едно»! Преди да стигна последното стъпало разбрах какво бях направила. Когато легнах, ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Забих лице във възглавницата и дълго плаках.

Бях забравила да внимавам в гласа на Добрия Пастир. Може би вече Той никога нямаше да ми проговори, а може би вече е спрял и да ме обича. Да, аз вече може би не Му принадлежах и няма кой да ми помогне вече да стана добра. Ах, защо не внимавах аз в този глас!

— Рут, какво става с теб? Не плачи така!

Хълцах така силно, че не бях чула кога леля е влязла в стаята. Преглътнах веднага сълзите си — леля не биваше да види колко съжалявам! Тя седна на леглото ми, като държеше в ръце чаша мляко и чиния с курабии.

— Какво ти става, Рут? — ме гледаше тя малко уплашено. Никога досега не беше чувала така да плача.

Опитах се да отговоря със спокоен глас, но не успях. Отново забих глава и се облях в сълзи. Не бях казала на леля какво ме вълнуваше, но ми се стори, че тя знае причината. Това ме принуди да издам тайната си.

— Заради Добрия Пастир — хълцах аз. — Аз изпаднах в гняв и може би вече не съм Негова. О, лельо, мислиш ли, че Той отново ще ме приеме, ако аз започна да се държа добре?

Вдигнах глава и я погледнах, изпълнена с очакване. Но тя ме гледаше сякаш бях изгубила разсъдъка си.

— За какво говориш, Рут? — попита ме тя безпомощно.

Грабнах Библията, която беше на стола до леглото, извадих скритата между страниците й картичка и я показах хълцаща и подсмърчаща на леля.

— За това! Знаеш ли, аз бях станала Негово агънце, но ето, че забравих и може би Той вече никога, никога няма да говори вече с мен, защото днес изпаднах в такъв гняв. Кажи ми, лельо, вярваш ли, че Той отново ще ми прости?

Леля внимателно се вгледа в картичката и не отговори дълго.

- Кой ти даде тая картичка? — запита тя най-после.

- Господин пастир Робингер — отговорих аз, — и той ми обясни всичко. Ти знаеш историята, нали, лельо? Вярваш ли, че Той ще ми прости, ако аз никога, никога вече не правя така?

Леля дълго не можеше да вдигне очи от картичката и аз дълго очаквах нейния отговор.

- Лельо, — прошепнах аз и от нетърпение се притиснах към рамото й, — вярваш ли, че Той ще го стори?

- Ако ти наистина съжаляваш за грешката си и обещаеш, че ще се поправиш, мога да те уверя твърдо, че Бог ще ти прости. Можеш да Го помолиш за това.

Гласът й прозвуча тихо и много тъжно. Отново замълчахме.

— Нали познаваш историята за Добрия Пастир, която е нарисувана тук, лельо? — боязливо запитах аз.

В изгледа й имаше нещо което будеше съмнението ми.

— Да — отговори тя, — но имаше време, когато я познавах по-добре. Аз се радвам, че същото избавление е станало с теб. Но искам да ти кажа, че трябва скоро да идеш при пастира и той да ти раз каже повече неща за това.

Бях склонна да възкликна, че е чудесна идея да ида при пастира, вместо при госпожица Монет, но една друга, по-голяма радост ме вълнуваше сега. Аз вече можех да не се боя, че съм забравена и отхвърлена. Заех се енергично с млякото и курабиите.

Леля остана при мен, но говорихме малко. Щом свърших с яденето, тя ме целуна и излезе, а аз останах успокоена и готова за сън. Но преди да заспя, още веднъж забих лице във възглавницата и безмълвно благодарих на Оня, Който беше до мен и Който се грижеше еднакво вярно както за изгубените овце, за падналите врабчета, за спящите деца, така и за лошите малки момичета.

Започнаха училищните дни. Филип се вдъхновяваше от играта на крокет и ние прекарвахме дълги, щастливи вечерни часове, увлечени в нея. Неговото училище беше доста отдалечено и той нямаше приятели близо около нас. От своя страна аз не исках да играя с други момичета, ако Филип беше с мен.

Малките птичета вече бяха укрепнали и сега гнездата бяха празни. Често рано сутрин се изкатервахме по хълмовете, за да изненадаме пеещите в папрата чучулиги, обърнати към ликуващия изгрев. Или блажено лягахме на върха на тревистия хълм и наблюдавахме как иззад могъщите планински вериги, в още сумрачния хоризонт се разтваря първото злато на ранния изгрев. Завесите от утринна мъгла се разпиляваха една след друга, за да дадат място на чистата синева. После се спущахме край каменни блокове и край жълтугите, като разгонвахме пасящите овце, а ехото подемаше нашите ликуващи викове.

Голямата ваканция бе наближила, а Тери още го нямаше. Той лежеше вече месеци в една болница за деца. От време на време д-р Пат ни носеше новини за него. Бяхме писали на Тери много писма, в които му разказвахме за горите, за цветята и за птиците. Но нямаше никакъв отговор. Затова бе голяма изненада, когато една сутрин раздавачът донесе писмо за нас.

Никой, освен родителите ни, не ни беше писал. Почеркът на плика не беше техен. Това бе едър, писан с трепереща ръка на човек, несвикнал да държи перо. Филип отвори плика и зачете, а аз надзъртах иззад рамото му. «Скъпи Филип и Рут, вече съм в къщи, но трябва да лежа. Моля ви да ме посетите. Адресът ми е Ерлен хюте ам Бах, Вилден-валд, Тери.»

Пламнахме от нетърпение по-скоро да тръгваме, така че леля с мъка ни накара да обядваме. Леля се поколеба, но ни пусна да вървим.

— Надявам се, че е чиста къща и няма да лепнете някоя зараза. Имайте предвид, че не бива да стоите много.

Веднага след обеда се изкачихме бегом в стаята си, за да подберем от чекмеджетата по някой подарък за Тери. Аз взех един шоколад, а Филип — прашка. Направихме две малки пакетчета и ги пъхнахме в една чанта. После хукнахме по пътя за Вилденвалд.

Вилденвалд беше малко село, състоящо се от доста изоставени къщи така, че човек не можеше да разбере обитаеми ли са, или не. Имаше гостилница с напитки При дивия мъж». Доста по-нататък бе селския магазин, в който се продаваше всичко най-необходимо, а до него бе пощата. Още нататък се виждаше мъничка църква с няколко готови да паднат надгробни камъка. Никоя от тези сгради не можеше да се приеме за център на селото. Никой не можеше да каже къде почва и къде свършва това село. Спуснахме се от гората през ливадата, по която окосеното сено съхнеше на слънцето. Пред нас се простираше земя, застлана сякаш с разноцветни покривки — тъмнозелени хмелови насаждения и яркожълти житни ниви, плачещи за сърп се преливаха една в друга. Накъдето и да погледнехме, се виждаше море от височинки, хълмчета, долчинки. Къде да намерим Тери?

Наоколо не се виждаше жив човек. Почукахме на първата срещната къща. Отвори ни жена, която биеше масло. Тя отвори вратата и ни показа:

— Виждате ли онази съборетина в Овчата долина? Там живее една циганка с децата си; тя често иде тук да проси. Вие трябва да минете по пътеката край храстите с жълтуга, после край вадата и сте в Овчата долина.

Благодарихме и тръгнахме. Жената ни огледа любопитно що за хора сме и какво можем да търсим в тия пущинаци. Къщата изведнъж изникна пред нас. Коминът бе съборен, а покривът — целия в дупки от изпочупените керемиди.

Мястото беше тъмно и самотно. Тук по-рано е било каменоломня. Голите стени бяха обрасли с дива лоза, която малко поосвежаваше жалкия вид на къщата. Вадата се стичаше хилава и зловонна през падината. Как са се решили да строят къща на такова влажно и пусто място? Спомнихме си, че Тери ни беше разказал, че когато каменоломнята още е работила, тяхната къща е служела за склад за взривни материали, а после била пригодена за живот. Тя изглеждаше безжизнена с изкъртените прозорци, затулени сега с парцали, с обраслата в коприва входна врата, пред която ние смутено спряхме. Не е възможно Тери да живее тук! Докато се колебаехме, вратата се отвори и излезе една жена, която ни огледа безмълвно. Големите й черни очи ни подсказаха, че това е майката на Тери, но все пак тя ни вдъхваше страх. Беше едра, с широки рамене и тъмна кожа. Невчесаната й коса бе прибрана под кърпа; чертите й бяха твърди и говореха за труден, тъжен живот. Тя ни гледаше, сякаш й бяхме неприятни.