Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

Изведнъж усетих, че съм страшно уморена. В църквата бе толкова тихо, прохладно и уютно с тия вечерни съцветия в прозорците и свежи великденски цветя, че пожелах да си полегна и отпочина, и така да мисля за по-нататък. Намерих две възглавници, съединих ги в дюшек, увих се в старото черно расо, което бе закачено при входа и легнах между пейките така, че да виждам пъстрата игра на светлината на пода. Смятах да съставя плана си, но след толкова вълнения, пък и след 5 километра бяг бях капнала от умора. Още с лягането разбрах, че няма да остана дълго време будна. Стори ми се, че виждам на прозорците Йохана Кьолин че си играе с цветните лъчи на залеза. Тя беше момиче като мен, с черни плитки, с престилка и сини чорапи. Когато я погледнах в лицето, разбрах, че е излишно да я съжалявам. Никога до този момент — нито в сън, нито в действителност — не бях виждала дете с толкова щастливо, лъчезарно лице! Тя бе прегърнала огромен букет великденски цветя и аз разбирах ясно, че те никога няма да увяхнат. Видението полека избледня и аз потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, беше съвсем тъмно и аз дълго не можех да разбера къде съм. Чувствах се вдървена от студ, защото възглавниците се бяха разделили и аз лежах наполовина на каменния под. Помислих, че съм сънувала лош сън и повиках Филип. Гласът ми отекна зловещо между стените и не посмях да извикам повторно. Обвих се в расото и се помъчих да разбера какво става. Постепенно започнах да си спомням: леля ме заплаши с интернат; аз избягах, аз съм невъзпитана, няма да ми прости никой, освен Филип, но него не ще виждам цели месеци. Накрая осъзнах, че съм съвсем сама в една пуста църква, в която може да има крадци или пък плъхове. Сигурно бе полунощ и трябваше да чакам още часове, докато съмне. Може би ще умра от студ и глад и като Йохана Кьолин ще отида при Господа. Припомних си видението с нея и се поуспокоих. Но се сетих, че тя ще е била едно добро дете, което не се е страхувало да отиде при Господа. Леля бе ме нарекла ужасно дете; и ето, сега аз лежах в тъмното, плачех и за пръв път в живота си се съгласявах с нея. Пренесох се мислено в къщи. Може би леля още ме чака да се върна или са започнали да ме търсят. А може би тя и другите ми близки са безразлични към съдбата ми и отдавна спят под топлите завивки, а аз тук умирам от студ!

През цялото време лежах неподвижно, закрила лице с ръцете си. Не смеех да мръдна. Подът ставаше все по-корав, а аз все повече се вцепенявах. Най-после събрах смелост да се оправя. Отворих очи и видях с радост, че мракът е вече отстъпил. Слаб лъч се прокрадна през цветните стъкла. С тъмнината си отиде ужаса и мъчителните мисли. Въздъхнах облекчено. Седнах в леглото си и отправих очи към настъпващата зора. Птичи гласове измиха и последната следа от нощния кошмар. Природата се събуждаше от съня си. Прозорците ставаха все по-пъстри и ярки; птичият хор ставаше все по-силен и весел. Слънцето бе изгряло, беше утро!

Облекчението бе толкова голямо, че забравих и студа, и глада. Една мисъл изпълваше естеството ми: скоро ще изляза от тук и ще се върна при Филип! Но засега ми стигаше да седя и да слушам. Успокоена се облегнах на възглавницата и отново заспах. Когато се събудих, веднага дойдох на себе си — църквата бе обляна в светлина и се чуваха тежки стъпки.

Затаих дъх и се заслушах в стъпките, които се чуваха все по-близо. Любопитството ме накара да надзърна иззад пейката. Беше пастирът, крачещ бавно между пейките. Когато той се спря да погледне през прозореца, спокойно можех незабелязано да се измъкна вън. Уверена бях, че ако ме види, ще имам неприятности. Но за беда след дългата нощ бях изстинала и се случи непоправимото: аз кихнах! И то с такава сила, че пастирът веднага изтича към мен. Там той видя смаян малко момиче, обвито в расото му, ококорило очи изпод пейката!

Отначало той не каза нито дума. Влезе в пейките и седна. След това с приятелски тон каза:

— Ела, не се крий под пейката. Аз се радвам, когато видя деца в моята църква.

Изправих се бавно на крака, седнах до него и го погледнах в лицето. Той не беше млад, но не беше и стар; очите му бяха сини и приветливи. Напомняше ми стария овчар, макар че не беше нито набръчкан, нито мустакат като него. Беше от хората, с които можех спокойно да разговарям.

— Аз не съм влязла с лоши намерения тук! —

обясних му със сигурен глас. — Влязох вчера, когато вратата бе отворена и от невнимание съм заспала.

Увих се с расото ви, защото беше много студено, но не мислех да нощувам тук. Събудих се, когато беше много тъмно и пак съм заспала. Вторият път се събудих току-що.

Пастирът ме изгледа ужасен:

— Искаш да кажеш, че цялата нощ си била тук!

А какво ще си помисли майка ти? Трябва веднага да й се обадим.

Не отговорих веднага. От напрежение търках ръцете си една в друга. Изведнъж ми хрумна чудесната идея да му разкажа всичко. Вярвах, че пастирът ще ме изслуша внимателно и ще ме разбере. Непринудено наклоних глава на рамото му и прошепнах:

— Не майка, а леля. Така не бих постъпила с майка си. Аз съм много, много невъзпитана и леля иска да ме даде в интернат. Но аз не искам да ида там, затова избягах и сега съм тук.

Погледнах пастира в лицето, за да видя доколко е ужасен той от мен; но не забелязах подобно нещо. Личеше, че внимателно ме слуша и ме съжалява.

- Радвам се, че ми разказа това — каза той сериозно. — Бих желал да ми разкажеш повече неща. Но първо трябва да се обадим на леля ти, че си тук. Вярвам, че тя ще се успокои и ще разреши да останеш по-дълго тук, за да си поговорим. Има ли тя телефон?

Да — и аз му казах номера.

— Добре! — каза новият ми приятел. — Сега ще идем в дома ми и ще й се обадим.

Хванах го за ръка и двамата излязохме от църквата. Природата кипеше от слънце, багри и песни. Беше ранна утрин — чашките на цветята още не бяха се разтворили.

- А защо дойдохте толкова рано в църквата — запитах аз пастира.

- За да се моля — отговори той. — Често излизам рано сутрин, когато всичко изглежда толкова прекрасно. Не мислиш ли, че тези глухарчета могат да направят човека по-добър и по-щастлив?

Погледнах глухарчетата, но не се чувствах никак щастлива; а за добрината бях убедена, че никога няма да стана добра.
МОЯТ НОВ ПРИЯТЕЛ

Влязохме в пастирския дом и се отправихме към кабинета на пастира — една голяма, слънчева стая, пълна с книги. Настаних се в едно меко кресло, докато той телефонираше вън. Чаках доста, докато се върне и разгледах рафтовете с книги. Имаше и доста снимки и картини, които много ме заинтересуваха. Но една от тях ми направи особено впечатление.

Тя представляваше една залутана по страшни скали овца. Над нея кръжеше хищен орел, който дебнеше жертвата си. Овцата бе видяла орела и блееше, сякаш викаше за помощ. Овчарят беше чул зова й и се спущаше по скалните ръбове към нея. Още миг и той щеше да я вземе в обятията си, за да я отнесе в къщи.

Бях се унесла в картината толкова, че не усетих влизането на пастира. Видях го съвсем близо до мен, носещ поднос в ръцете си.

— Обадих се на леля ти — каза той. — Тя беше много разтревожена. Полицията и чичо ти са те търсили цялата нощ. Сега тя знае къде си и се съгласи да останеш тук за закуска. Но след това обаче ще трябва да си идеш и да я помолиш за прошка.

Нахвърлих се върху закуската с вълчи апетит — от предния следобед не бях яла. А тя беше царска — рохко сварено яйце, ягодов мармалад, каничка какао.

Пастирът седна на дивана и докато ядях, си приказвахме. Разказах му за Филип и Тери, за птиците и колибата, за фотоапарата и търговията ни. Той ме слушаше внимателно и ми зададе много въпроси.

Когато излапах всичко, не оставаше нищо друго, освен да тръгвам към къщи. Но това не ме очароваше. Новият ми познат бе най-приятният човек, когото бях срещала през живота си, ако не смятаме господин Танер, овчаря, разбира се. Аз преместих подноса, станах и отидох до него на дивана. Погледнах пак към картината.

— Чудесна е тази картина —- отбелязах аз. — Напомня ми за един овчар близо до нас. Едно от неговите агнета се беше изгубило като това тук и той трябваше да го търси. Аз го съпровождах. Скитахме дълго време, докато намерим животинчето. То се бе заплело в един трънлив храст и блееше жално. Цяла вечност бе нужна, за да го освободи господин Танер. Изподра си ръцете до кръв в тръните.

Моят приятел също се бе вглъбил в картината и не отговори веднага. Изведнъж ме запита:

- Кажи ми, Рут, как е попаднало това агне в такава опасност? Защо се е изгубило?

- Ами сигурно е побягнало, то често правеше така.

- Да, но защо е побягнало? — гласът на пастира стана сериозен. — Та нали си има толкова добър овчар и такава хубава паша. Защо не си е стояло там?

Аз отговорих замислено:

-— Сигурно е мислило, че навън ще му е по-добре и е побягнало да види какво има из гората. Тогава се е объркало и не е могло да се върне обратно.

- Съвършено си права! — каза приятелят ми. — Погледни добре овцата на картината! Сигурен съм, че цяла нощ е търсила пътя към дома. Но колкото по-нататък е отивала, толкова по-стръмни са ставали скалите и толкова по-тежко е ставало положението й, докато е стигнала до ръба на пропастта. И какво ще прави по-нататък?

- Не знам — прошепнах аз.

-— Тогава ще ти кажа аз. Мисля, че овцата ще се огледа, ще види пропастта пред нозете си и скалите около себе си и ще си каже: «Не мога да сторя нищо;

сама ще се объркам още повече. Само овчарят може да ме върне у дома.» Тогава ще започне да блее. Точно този момент е очаквал през цялата нощ овчарят. Щом чуе блеенето, той ще се надвеси над пропастта, ще измъкне овцата и ще я занесе благополучно на сигурно място. Кой от двамата ще е по-щастлив в този миг — не знам.

Погледнах пастира. Знаех, че той говори това за мен.

- И аз побягнах и се изгубих, нали? — тихо прошепнах аз.

- Да, става дума за теб! — отговори той. — Знаеш ли, когато те намерих в църквата и ти ми каза, че си избягала и че не знаеш какво да направиш, за да станеш по-добра, аз веднага си помислих, че ти си едно малко агънце, което иска само да намери пътя до дома. Но няма да успееш, Рут. Има само един изход, за да излезеш по правия Божия път: това е Исус Христос, Който нарича Себе Си Добрия Пастир!

- А защо Той не ми помогне?

- Защото ти се мъчиш сама да се поправиш. Казваш, че правиш усилие да станеш добра. Но продължаваш да си лоша. Знаеш ли, всеки път, когато правиш лошо нещо, ти се отдалечаваш една крачка от Божия път. Ще ти кажа какво да направиш: спри да се мъчиш да станеш добра. Признай пред Добрия Пастир, че си се изгубила и Го помоли да ти покаже Божия път и да направи от теб едно свое добро и послушно агънце.

- Той наистина ли ще направи това? — запитах плахо.

Рут, на колко си години?

- На девет.

- Ето, виж, Той вече девет години те обича и те търси! Не мислиш ли, че Той ще се зарадва много, ако най-после чуе твоя вик за помощ?

Аз седях неподвижна и напрегнато мислех.

- Наистина ли трябва да направя само това, за да стана добра? — недоверчиво го попитах. — Аз мислех, че е страшно трудно да си добър.

- Това е всичко, което ще направиш като начало — усмихна се моят приятел. — Виж, Рут, Добрият Пастир е направил всичко за теб. Той е отнел греховете ти, като умря на кръста, за да можеш ти да бъдеш освободена от тях без никакво наказание. Ти ми разказа, че твоят приятел овчарят бил зле изподран от тръните, докато освободи агнето. Но самото агне при изваждането от там не е получило нито драскотина. Зле наранен е и Добрият Пастир, когато Той дойде да те търси. Но това са Негови грижи. Твоят дълг е само да Му кажеш: «Благодаря!» и да вярваш, че Неговата наранена десница ще те извади и ще те заведе в Неговото стадо веднага, щом Го помолиш за това.

— А какво ще стане после? — нетърпеливо подскочих аз. — Ще стана ли добра завинаги?

Пастирът се засмя.

— Ти не можеш с един замах да станеш веднъж завинаги мила и послушна. Но ти вече ще си завинаги агънце на Добрия Пастир и Той ще ти показва как да бъдеш послушна. Той често ще говори на сърцето ти и ти трябва да се научиш да разпознаваш гласа Му.

Когато Той ти каже нещо, трябва до Го послушаш.

Същевременно трябва да се научиш и ти да Му говориш. Ние наричаме това молитва, но то означава едно: да разговаряш с Добрия Пастир за всичко.

Отново настъпи тишина. Най-сетне пастирът заговори:

- Аз трябва да ида в църквата. А ти — у дома, иначе леля ти ще си помисли, че си избягала и оттук. Преди да тръгнеш, искам да ти подаря една подобна картина. Гледай я честичко и всеки път си казвай, че ти си това изгубено агне и че Добрият Пастир очаква да чуе твоя безпомощен зов, за да те избави. И още нещо: имаш ли Библия?

- Да, и то много хубава. Стои в чекмеджето ми.

- Когато се върнеш, потърси Евангелието от Лука и чети всеки ден по малко от него. То ще ти разкаже цялата история за Добрия Пастир — как Той е дошъл на земята, за да търси изгубените овце. Когато стигнеш до края, прочети и другите Евангелия.

Докато говореше, той отвори едно чекмедже и извади една цветна пощенска картичка, на която бе изобразена същата картина. Взех я със светнали очи и горещо му благодарих. Стиснах я като съкровище в ръцете си и двамата излязохме вън. Той ме изпрати до вратата и ме съпроводи с поглед, докато завих към пътя. След малко се върнах при него. Изправих се на пръсти и го хванах за раменете, като го накарах да се наведе. Прошепнах в ухото му:

- Може ли да дойда пак, за да ви разкажа какво съм направила?

Ще се радвам, ако дойдеш! — кимна той. — Винаги си добре дошла тук. Ще те чакам!

Потеглих бързо по пътя. Той водеше към дома и това караше сърцето ми да бие тревожно. Какво ще кажат леля и чичо? Какво ще им кажа аз? Но тия мисли скоро изчезнаха, за да дадат място на другите, радостните. В ръцете си държах съкровената картичка, а в сърцето ми бе узряло решението. Потърсих тихо място край пътя, за да помоля моя Пастир да ме намери и избави като тази изгубена овца.

Подбирах дълго подходящо място. Житните ниви не ми харесваха, защото можеше да ме види някой от шосето. Стигнах до един завой, след който пътя навлизаше в хубава гора. Отбих се встрани. Земята бе покрита с дебел като килим мъх; клоните се спущаха от всички страни, сякаш тежки завеси; светли слънчеви лъчи се процеждаха през пролуките. Почувствах се като в тиха, самотна катедрала, далеч от шума на света.

Не смеех да започна да се моля, затова още веднъж погледнах скъпата картичка. Имах чувство, че целият ми по-нататъшен живот зависи от този миг. Ами ако аз се помоля, а не стане нищо? Ако Добрият Пастир си е отишъл и не иска да ме чуе? Изведнъж се реших и разтворих сърцето си пред Него. Признах всичката си лошотия и безсилието си да се поправя. Помолих Го да ми прости, че толкова дълго съм Го карала да ме чака; доверих Му, че желая да ме намери и ме вземе в обятията Си и никога вече да не ме оставя да бягам от Него.

Чувствах се освободена, изчистена и готова да поема в себе си нещо непознато, но прекрасно и желано.

Неподвижна зачаках отговора. Имах почти физическото предчувствие, че нечия нежна ръка сега ще ме обгърне и ще ме вдигне без никакво усилие, за да ме скрие в Своите обятия.

Какво се случи? Не чух нищо; не усетих нищо; но знаех, бях уверена, че молитвата ми е чута! Няма думи, способни да изразят състоянието ми; може би се чувствах обляна от потоци любов и прощение така реални, както слънчевите лъчи и омайният, спокоен полъх на пролетта. Аз разбрах, бях уверена — вече съм намерена, възлюбена, избавена.

Бях така вглъбена в това спокойно щастие, че се боях да се помръдна — да не би да разчупя някаква магия. И не само щастлива, аз бях и благодарна. Мислех си за господин Танер с изподраните ръце и за Добрия Пастир, чийто ръце бяха прободени, докато висеше за мен на кръста. Не всичко ми бе ясно, но пастирът ми каза, че Библията ще ми открие тайните и аз вярвах в това. И то така силно, че се почувствах длъжна да благодаря и за това.

Но леля ми ме чакаше. Аз трябваше да бързам. С неохота напуснах моето самотно светилище и се върнах на пътя. Замислих се за онова, което ме чакаше в къщи. Дали са много ядосани? И — което бе по-важно — ще се държа ли аз пак така грубо и непокорно? Моят характер пак ли щеше да покаже рогата си? Ако продължа да се държа все така — всичко е изгубено.

Но една мисъл просветли съзнанието ми: Добрият Пастир ме е прегърнал в обятията Си и аз мога да Му поверя всичко. Отново почувствах радостта и силата на обновлението. Аз не бях сама!

Разтреперана отворих вратата на къщата и се вмъкнах вътре — мръсна, боязлива, чорлава, стиснала здраво ръка в ръка. Нямах понятие какво трябва да правя и какво да кажа на леля, но повтарях с трепет в себе си: «Помогни ми да бъда добра, дори когато понасям наказанието си.»

От кухненската врата се показа леля и ние мълчаливо се спогледахме.

Добрият Пастир ме беше намерил. Оня, който е бил облян от любовта Му, сам става източник на любов. Докато стоях неподвижна в дъното на коридора, стана нещо неочаквано с моето малко, но кораво сърце. Спуснах се към леля и се хвърлих в нейните прегръдки.

— Прости ми, лельо! — ридаех аз. — Ще се опитам да бъда добра. Моля те, не ме пращай в интернат!

Искам да остана тук, при теб и никога, никога няма да бягам, нито ще върша злини!

Леля, коленичила на прага, притисна мокрото ми от сълзи лице към своето и ме прегърна здраво. После оправи рошавата ми коса и ме целуна.

— Моето бедно малко момиче — прошепна тя, — аз не искам никъде да те пращам. Нека опитаме да живеем добре!

Тя ме хвана за ръка и ме заведе на масата, където ме чакаше още една порядъчна закуска.

При нощуването си в църквата бях настинала сериозно и трябваше да лежа цяла седмица. Филип ми правеше компания и ние поработихме здравата над книгата за птиците. Когато се уморявахме от рисуване и писане, ние лягахме и си бъбрехме. На Филип не му омръзваше да слуша за моя подвиг; аз пък се чувствах поласкана от това колко болезнено са понесли всички отсъствието ми.

— Леля и чичо цяла нощ не мигнаха — говореше Филип. — Аз също не можах да заспя. Представях си, че си вече мъртва и започвах да плача. Най-после станах и отидох в кухнята, където леля също плачеше. Пихме с нея какао и тя ми даде няколко сладки. Останахме заедно до сутринта.

Разочаровах се. Как може Филип да намира утеха в някакви сладкиши, когато аз вече бях може би в гроба!

- А какво говорихте? — попитах аз с надеждата, че са говорили за мен.

- О, за всичко. Аз казах, че сигурно си се удавила в реката. Леля смяташе, че просто си се скрила някъде и за наказание наистина ще те прати в интернат. Аз й казах, че смятам това намерение за недобро.

- Защо? — заинтересувах се аз.

- Защото няма да има с кого да играя следобед — обясни брат ми. — Казах й още, че ти ще избягаш веднага оттам.

- А тя?

Тя твърдеше, че няма да можеш. Казах й последно, че ще бъде жалко, ако те прати в интернат, защото ще получа нервен припадък.

- Това е болест, която човек получава, ако другите правят нещо, което не му харесва. Леля беше разказала скоро за един, който получил нервен припадък, защото готвачката му избягала. Затова й казах, че ще стане такова нещо, ако отидеш.

- Прилича ли на шарката? — попитах аз. Шарката бе единствената болест, която бях прекарала и тя ми се струваше много сериозна.

- Е, не знам — отговори Филип. — Не вярвам човек да получава пъпки, но ако не тръгнеш по правия път, ще я видиш. Защото щом леля е решила, тя лесно може да те изпрати.

Мълчах. Не бях разказала още на никого за преживяното в гората, защото не знаех с какви думи да го предам. Как бих могла да убедя Филип, че наистина е станало нещо? Нямах никакви доказателства. Дори самата аз, докато лежах със схванат врат и запушен нос, започнах да се питам доколко действително бе това и не съм ли си внушила всичко. Но когато докоснах скъпоценната картичка и я милвах с поглед, всичките съмнения изчезваха. Заравях лице във възглавницата и се молех на моя Пастир да бъде до мен, както в оная чудна сутрин.

Тук беше и Библията ми. Щом пристигнах в къщи, я извадих от чекмеджето и започнах да чета. След дълго търсене намерих оня разказ за изгубената овца, който ми прочете господин Танер. Прочетох го много пъти, докато го научих наизуст. Четях и другата част от главата, в която се разказваше за младежа, избягал като мен от къщи, а после получил прошка от баща си, след като горчиво се разкаял. Същото бе станало между мен и леля. Много ми харесваше тази история.

Опитвах се и да се моля. Бяха ме учили да казвам малки молитви, но сега беше друго. Тогава казвах само думи, празни от съдържание. Сега аз разговарях с Един, Когото познавах и Който ме обичаше.

На втората вечер направих едно голямо откритие. Филип бе слязъл да вечеря и аз измъкнах изпод възглавницата — криех Библията там, за да не ме види какво чета. Започнах да я разлиствам и попаднах на 10 глава от Йоан, където пишеше нещо за Пастир.

Бях чувала част от нея много пъти в църква и в училище, но не си спомнях къде се намира тя в Библията. Поглъщах жадно думите, защото точно това исках да знам. Там пишеше: «Аз съм Добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за овцете.» Значи моят Пастир беше дошъл вече, за да умре на кръста, а после и да ме намери.

Не разбрах стиха за крадците и разбойниците, но ми допадна много словото за овцете, които следват Пастира. То ми говореше, че трябва да бъда добра и да правя това, което каже Той. Но какво означаваше това: «И те познават Неговия глас?» Пастирът ми беше казал, че Исус ще говори с мен и аз трябва да Го слушам. Но колкото и да напрягах слуха си, легнала в леглото и затворила очи, не можех да чуя нищо. В стаята цареше пълна тишина, но аз копнеех да чуя нещо от Добрия пастир! Как да следвам гласа Му, след като никога не съм Го чувала?

Тази мисъл измъчваше цяла вечер и следващия ден, докато ми хрумна една идея: да намеря господин Танер, да му покажа картичката, да му разкажа всичко и той сигурно ще ми обясни как да чуя гласа на Пастира.

Зачаках с нетърпение оздравяването си. Най-сетне на седмия ден, можех да сляза до кухнята на следобеден чай. Прекарахме много добре и когато се качих в стаята си, си помислих кол?: > по-хубаво е човек да е добър и мил. Отново обещах на моя Пастир да не ставам никога, никога отново лоша.

За мое щастие на следващия ден бе слънчево и ние с Филип излязохме. Беше чудесен следобед, още повече че седем дни не бях излизала. Пък и ваканцията свършваше вече — оставаха само 5 дни. Филип искаше да ми покаже семейство катерички, които бе открил с Тери в едно сврачешко гнездо.

- Дървото е много трудно — обясняваше ми Филип — и ти едва ли ще можеш да се покатериш. Но аз ще се кача и ще ти смъкна едно от малките.

- Че как ще го носиш?

- В пазвата. Ще видиш.

Беше горещ ден. С облекчение се мушнахме под дебелата горска сянка. Папратът достигаше до коляно. Клоните бяха толкова гъсти, че не пропускаха нито лъч. Пътеката бе обрасла с висока трева и трябваше да вдигаме крака на всяка стъпка.

Катеричето гнездо се намираше на най-високия чатал на големия дъб. Най-ниският клон бе толкова нагоре, че можех да го стигна само ако стъпя на раменете на Филип. А Филип и Тери можеха да се изкачват и по гладко стъбло, защото бяха истински катерици. Аз бях положила много труд, за да се науча на това, дори бях прокъсала доста дрехи, а и колената ми се изпожулиха от кората, но тъй и не успях.

Филип се лепна за дървото с яките си ръце и крака, и се покатери пъргаво нагоре. Клоните там бяха тънки; тънкият му силует се извиси застрашително нагоре. Той протегна ръка и бръкна в гнездото.

- Ей — извика ми Филип, — напипвам кожухчетата им. Те се разлютиха и искат да ме ухапят.

- Ох, донеси ми едничко, донеси ми — виках възбудено аз. — Искам да пипна едно, моля те донеси ми!

Филип, който никога не бързаше, внимателно взе едно от малките и го пъхна в пазвата си.

— Слизам! — обади се той.

Той тръгна надолу, но изведнъж извика тревожно:

- Рут, хапе ме по гърба, а пък не мога да си освободя ръцете да го махна! Не можеш ли да се качиш и да ми помогнеш?