Тайният живот на Шекспир

79
— Да, мисля, че е вярно, но там е работата, че го казваш, а ти си много добър с думите и от това… от това се страхувам. — След като е разкрила и оголила своята огромна слабост, тя е смела, няма смисъл от опити да се прикриваш с парцали. — Нямам нищо против да си съчиняваш истории, Уил. Знам, че не можеш да не го правиш. Стига да не е сега, не и по този въпрос.
В някакъв момент са тръгнали заедно, ръцете й нежно удрят гърдите му, устните им искат да се допрат. Но не, погледни го,
прикови погледа му.
— Нашето дете — казва той. — Нашият живот заедно. Ще го имаме. Какво повече да желаем? — Той отривисто махва с ръка, сякаш въпросът е разбунил мъничък рояк от жилещи отговори, но той ги пропъжда. — Ан, ти си огромната награда в живота ми.
— И ти… това си ти…
Огромната награда: да, довери му се, че ще намери правилните думи. Тя го прегръща и няма нужда да казва, никой няма нужда да казва, че освен това нещо е изгубено — изборът.
Докато прибираше кобилата в конюшнята, Уил вдигна поглед и видя майка си.
— Госпожица Хатауей вече е по-добре, надявам се?
— Много по-добре. Праща ви сърдечни благодарности и поздрави.
Майка му погали кобилата по носа.
— Ослепява, предполагам, горкото създание, макар стъпката й още да е уверена… Това неразположение изчезва, Уил, след първите няколко месеца.
Уил държеше юздата в ръце. Втренчи се в розетката, сякаш никога не беше виждал нищо подобно. Трябваше да се досети.
— Говорихме за това, майко.
— С кого? Имаш предвид двамата с госпожица Хатауей? Защото определено не си говорил за това с нас.
Не е рязка, но у нея има нова строгост. Той се сети за училище,
как се измъкна зад разсилния с неговите изгризани нокти и задрямало внимание към упражненията им и как се приближи към учителя.

80
Впечатляващо — но сега знаеше, че въпросът ще е по-труден, нямаше да може да се скрие.
— Имам такова намерение. Ще постъпя така, както е правилно,
майко. Но не съм принуден да го направя. Никой от нас не е. Правим тази стъпка доброволно.
— Баща ти също трябва да чуе това, не само аз — каза тя,
взимайки поводите от него. Уил забеляза, че през това време ги е увивал и усуквал. — Трябва да имаш неговото позволение. За всичко трябва да се говори, както му е редът, открито. Да се обсъди.
За миг Уил чу тази дума погрешно: може би заради онова, което видя върху лицето й. Тя се отдалечи от него и закачи поводите. Вече не съвсем като неин син, Уил попита:
— Без да броиш татко за момент, ти какво мислиш?
— Мисля това, което и той, винаги.
Тя поклати глава, сякаш ученикът се проваляше в усвояването на тези нови уроци. При всички положения, помисли си Уил, щом тя го остави сам, скоро ще съм с нови дрехи: мога да се увия в евтиното великолепие на родителя.
Не, каза му Ан, когато той поиска да дойде във фермерския дом и да говори открито сега. Не и не.
— Защото така ще изглежда като нещо, което ти си направил.
Вместо ние двамата. Тръгвай, любими. Аз ще проведа първия разговор. Виждаш ли, вече влязох в ролята на опърничавата жена.
Засмяха се на това, високо и нервно.
Сега, вътре в къщата, тя почти се разкайва; чуди се,
наблюдавайки как Бела преде, дали да каже първо на нея. Защото Бела не е нелюбезна жена — липсата на любезност изисква известно въображение, способността да си представиш кое би наранило; и най- важното — тя е жена. И въпреки това й се струва неестествено. Ан и
Бартоломю споделят разкошната близост на ненавистта.
След вечеря тя отива след него в пивоварната, стои и го гледа,
докато слага канелка на ново буре.
— Какво, Ан, пияница ли ще ставаш?
— Братко, искам да се омъжа.

81
— Хм! Просто по принцип ли го искаш, или имаш някого предвид?
Той се мръщи на бирата, пенеща се на ръба на каната; после,
свивайки рамене, отпива направо от съда.
— Ти никога не харесваш шегите ми.
— Мислех, че ще си доволен.
— Доволен съм. Така мисля. Просто начинът, по който го сервираш на човек, е, сякаш искаш да го зашлевиш. За Уил Шекспир ли? — Бегло я погледна, макар очите им да се изплъзват от среща. —
Мили боже, чудна работа. Знаеш, разбира се, че знаеш — той е много млад. И въпреки че може да си приказва за годеж, сватба и така нататък, помни, че думите на младежа бягат бързо като него.
Представям си, ясно си представям, че може да си поласкана. Но помисли. Помисли за Джордж Годън, който още силно е увлечен по теб, да знаеш. Помисли си, само това казвам.
Вече й се иска да беше говорила първо с Бела, с когото и да е,
вместо да се налага да съобщава това, което се налага, на брат си.
— Не трябва да го обмислям… да го обмисляме, Бартоломю.
Женитбата е уредена.
— Е, да де, но още можеш да промениш решението си, Ан…
— Не, не искам. Освен това не мога. — Усеща, че гласът й рязко се повишава, усеща го като боричкаща се мишка. Оставяйки каната,
Бартоломю едва не я изпуска. Бирата се разплисква и се размирисва, а
Ан се мъчи да не повърне, да не сложи ръка на корема си, да не погледне брат си. — Не мога.
— О, мили боже! — След миг той избухва в смях, ужасяващо хриптящ, сякаш някой го е ударил в стомаха, докато му е разказвал виц. — Господи, да ме вземат мътните, сляп съм като къртица. Е,
татко, чуваш ли това? Най-после си погребан, старче, можеш да почиваш в мир…
Тя се обръща.
— Вярно е, изобщо не харесвам шегите ти.
— Чакай. Ан. Кажи ми само — нямаше нищо против волята си,
нали?
— Не. — Тя изпитва най-разнообразни видове отвращение. —
Чуй също и това, татко: говори Бартоломю, добрият брат.

82
— Винаги съм такъв. Така си мислех. — Сега изражението му е студено и отчуждено. — Тогава няма кой знае какво повече да се говори, нали? Не е като да имаш нужда от разрешение. Не и на твоята възраст.
Оставя я да почисти разлятата бира, сякаш бъркотията е нейна.
Ан взима парцала.
Време е за църква, най-добрият момент синът и наследник да потърси аудиенция при Джон Шекспир, който — папист, длъжник или просто верен на себе си — още рискува глобите и не ходи на проповедите.
— Татко! — Стремя се, питам, моля… — Искам позволението ти да се оженя.
В двора на църквата момчета също като Уил преди десет години се катерят по надгробните камъни, съпротивлявайки се на затвора до последния момент. Вътре есенната хрема накъсва на парцали псалма,
който се издига към боядисаните в бяло стени. Един скитник се настанява под навеса на входа и деликатно развива дрипите от раните си като реликви за оглед; а у дома на „Хенли стрийт“ Уил се навежда да разрови огъня и казва на баща си, че избраната от него невеста е бременна.
За момент Джон Шекспир оставя Уил забоден на островърхото си мълчание — не прекалено дълго.
— Колко е голяма тя? Госпожица Хатауей?
— На двайсет и шест. Има ли значение?
— Ето. Веднага допускаш, че говоря против нея. Не е така.
Ричард Хатауей беше добър човек, прекрасен, достоен, и не съм чул нищо лошо за неговите наследници, за никого от семейството…
— Нямам намерение да се женя за семейството, татко.
— Никой мъж няма такова намерение — отвръща баща му с раздразнителен смях, в който може да се таи ярост, още не може да се познае.
— Мисля само за Ан. Обичам я истински и…
— Много се надявам. Тя е почтена и изтънчена. Ако не мислеше да постъпиш както трябва с такава жена, щях да мисля, че заслужаваш бой с камшик заради това… Е, вече развали огъня с това мушкане. —

83
За миг Уил допуска, че е някаква цинична поговорка, но това никога не е било в стила на Джон Шекспир. Баща му се надвесва намръщен над камината, потривайки ръце. — Виж! Остави пепелта да легне отгоре. Не, Уил, ако ти не беше пришпорил въпроса, аз още щях да имам добро мнение за госпожица Хатауей, вярвай ми. Но не става дума за нейните години. А за твоите.
— И преди са се женили мъже на осемнайсет.
Баща му едва забележимо свива рамене.
— Разбира се. Често, когато лудостта ги тласне натам и вече нямат друг избор.
— Често, да, което значи невинаги, не във всеки случай, а и какво друго очакваш от мен, татко? Трябва ли да имам твоето съгласие или не? В края на краищата, ако ти се възпротивиш, няма да съм аз този, който ще страда.
— Как се палиш само! — Баща му кисело се усмихва. — Ти обичаш девойката и желаеш да се ожениш за нея. Кой се съмнява в теб, Уил? Кой?
Уил тежко сяда. Среща погледа на баща си. Да знаеш, че някой вижда най-лошото у теб, ти носи известно облекчение. Да, баща му ги беше зърнал — пърхащите прилепи в здрача на мислите му. И усеща,
че не е предначертал бъдещето си, както чифт ръкавици се замислят от кожата до завършеното изделие, а го скалъпва като барака от всякакви подръчни материали.
Един ден, заклева се Уил в душата си, той ще види най-доброто от мен и ще се изуми.
— Естествено, трябва да се ожениш — казва баща му. — Но това е само началото. Тя знае ли какво да очаква, твоето положение,
имущество?
— Не съм създавал илюзии за себе си, татко. Това е немислимо в този дом.
— Трябва ли да влагаш подобна омраза? Вероятно трябва… —
Като скришната любов, враждебността изригва, настоятелна и страстна, доколкото може. Съвсем неподвижни, изправени на нивото на очите, двамата дишат запъхтяно като борци. — Освен това щом се ожениш, вече не можеш да ми станеш чирак. Сигурно си мислил по въпроса.

84
— О, за бога, това беше основната причина да се влюбя, какво друго?
— И все пак трябва да се установиш и да улегнеш, Уил, да се установиш. Мислил ли си за това? Защото няма да кажа да, ако подозирам, че не си сериозен и че ще искаш да се измъкнеш още щом сватбените дрехи овехтеят. Установи се, стани съпруг и баща, работи здраво, планирай утрешния ден, познавай утрешния ден, неговия вид и цвят. И ако откриеш, че не държиш на това, кого ще обвиниш? —
Той не се усмихва, но по лицето му се появяват части от усмивка. —
Не мен, този път не, момчето ми. Това е лукс, от който трябва да се откажеш.
— Възнамерявам — казва Уил — да няма съжаление от никоя страна, татко. Преди всичко, защото моята жена никога няма да се засрами от избора си.
Едва забележимо натъртване на моята. Той знае как да разпределя ударенията, да предизвиква най-впечатляващия ефект.
Частите от усмивката на баща му се разпадат.
Брутално счепкване — но все още само показно сдавяне на кучета, зверовете най-после са издърпани за веригите, за да им превържат раните; не като изтормозения язовец, който Уил видя миналия месец, черното и бялото му бяха на червени ивици, беше непобеден, но въпреки това умираше, пребит с тояги, и краят му се мержелееше.
И докато на „Хенли стрийт“ се оформя обликът на ново поколение, в църквата богомолците кашлят, шават и се предават във властта на проповедта. Викарият с особен, писклив, лукав глас поставя въпроса за греха; за някои там той звучи като съпруга или господар, оплакващ се от кухнята, настояващ да се направи нещо отегчително необходимо. Други — вероятно едва ли изобщо го чуват
— са заети да зяпат стенописите, разпятието, където виси кралският герб, и желаят дърдорещият свещеник да можеше да се понесе над тях с развети църковни одежди. Може би голямата вяра е навик и дори най-задълбочените мисли лесно се разпиляват от внезапното срязване на ишиаса, от гарвановия крясък в църковния двор, крясък, невероятно оглушителен, наситен със сяра.
— Ще искате да се ожените, преди да започне да й личи. Най- добре да подадем молба за облигация — казва бащата на Уил. — Хм,

85
скромно събиране ще бъде. Майка ти отиде до олтара, тъничка като сватбения си воал.
Уил има видение, в което Ан с нейната гола белота ярко блести на фона на тъмното легло; и сравнявайки онзи момент с този, му се струва, че в живота изобщо няма принцип на свързването, а само сътресения, слепи улички, скъсване.
— Голям корем, бързане и никакво чиракуване, да, да, много добре — казва Уил — но не ни ли е позволено мъничко да се порадваме някъде по пътя? Това е любов, не е смърт.
— Не казах ли, че ви желая щастие? Желая ви го и на двамата.
Желая ви да сте по-щастливи, отколкото се опасявам, че е възможно,
Уил. Ти не си подлец или безделник, не, но си майстор в дребните разочарования.
Можеше да е и по-зле, мисли си Ан, докато сервира бирата с подправки на господин Шекспир. И всичко е така изненадващо търпимо тъкмо заради него — нейният бъдещ свекър, който съвсем нетипично се е помръднал от „Хенли стрийт“ и е яхнал коня си до
Хюландс Фарм заради срещата.
— Благодаря, скъпа моя. — Очите му срещат нейните, леко се усмихва над мускатовото изпарение. Да, работата е сериозна и в нея има тревоги и срам, но когато той я погледне, Ан има чувството, че е направено изключение, като одеяло, с което нежно те завиват, докато заспиваш. — Да, да, сър — продължава той — спомням си, когато баща ви беше жив, изобщо не я смятаха за добра земя, подходяща да сееш ечемик. Прекалено силна…
Има и отказ да се пришпорва въпросът. Първо подготвяме почвата, общуваме. Кракът на Бартоломю потропва и се върти;
въпреки всичко е сложил чист нагръдник, пуснал е в обръщение онази част от себе си, която е солидният, трезвомислещ добър стопанин.
Напоследък се информираше за имущественото състояние на
Шекспирови, за загубите и съдебните призовки, за оставащите имоти.
Вече всичко е излязло на бял свят — на търговския свят — тази любов, която принадлежеше на зеленикавия сумрак с покров от птичи песни. Но спокойната улегналост у господин Шекспир прави случая поносим.

86
И Уил, разбира се — макар че сега има нещо изкривено във времето им заедно и то не е нито откраднато, нито предоставено. На масата лежат документи, готови да им обърнат внимание, щом господин Шекспир приключи с любезностите, тогава разговорът трябва да се обърне към зестрата, наследството и свързването.
Въпреки че някога баща й започна да я учи да чете по буквара на
Бартоломю, тя така и не стигна по-далеч от азбуката и не допуска, че присъствието й ще е от голяма полза, когато се заемат да преглеждат тези мастилени трънчета и камшичета. Дали ще е подходящ момент да каже: „Хайде, Уил, да се поразходим малко из градината с подправките“? Дали е подобаващо или къде, ако изобщо някъде се намира подобаващото, след като тя е бременна и семействата им уреждат сватбата по най-бързия начин?
Накрая тъкмо мъжете (както мисли тя за бащата на Уил и на брат си) ги оставят сами за малко — господин Шекспир иска да разгледа фермата, която не е виждал от времето на стария господин
Хатауей. Ан се надява той да не повтаря все това твърде много заради нетърпимостта на Бартоломю към миналото, но все пак двамата тръгват на дълга разходка в доста сърдечни отношения. Наистина сърдечност е отличителният белег на цялата работа дотук и ако изключим гаденето, чувствителните гърди и факта — скоро крещящ и неоспорим — че тя не е девойка, а лека жена без капка уважение към доброто име на семейството си, може да се каже, че уреждат една почти нормална сватба.
Ан иска да каже част от това на Уил, да го накара да се усмихне;
преди всичко — да разсее напрежението, което присъствието на баща му като че ли загнездва върху неговото чело. Ухажване отзад напред,
мисли си тя, но не го изрича. Отнякъде глас, и познат, и чужд, натяква:

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: