Тайният живот на Шекспир
Изтегляне 3.52 Mb. Pdf просмотр
|
| Ела, масълце, ела. Римата й минава през ума, докато намира някаква пряка и се превива на две, разплисквайки позорна безпомощност. Питър стои на вратата, чака своя маслен кейк. Изрецитирано над маслобойката, за да блъвне. Маслобойка, маслобойка. Никога не й е било толкова лошо, освен ако не броим вчера. Джоан изчаква на тактично разстояние. — Извинявай. Това е ужасно… — Невъобразимо, но има още. — Ужасно за теб — казва Джоан, отдръпвайки полите си. — Но поне вече знаем какво е. Превита на две, Ан ахва, втренчва се и надзърта към момичето, кимащо дълбокомислено. — Да си жива и здрава, не се мъчи да говориш засега. Какво стана, когато споменах яйцата, нали? Хващам се на бас, че днес си яла развалено яйце. Странно как някой само да спомене думата, и всичко тръгва. О, моля да ме извиниш, не трябваше да го казвам. — Не, не. По-добре сега… По-добре, но не е добре и скоро милата, ободряваща Джоан я хваща под ръка, поема тежестта й и настоява тя да дойде на „Хенли стрийт“ да си почине. Само на една крачка е, а и Ан със сигурност не може да се върне в Шотъри така; всъщност Джоан не иска и да чуе… Така че сега — от всички възможности — тя ще види дома на Уил, ще се запознае със семейството му: ще прекоси оттатък. О, това витаеше като мисъл, като китка билки, сушащи се в килера, 77 евентуално да се погрижиш за тях. Но не по този начин, с новото, което Ан знаеше. (Мислейки за това, което е вътре.) Откъде може да знае? Не е само заради пропуснатите месечни цикли и неразположението. Един вътрешен глас беше казал да, глас, който едва разпознава като свой: женска мъдрост трябва да е, макар Ан никога да не е вярвала, че е предразположена към подобно нещо. Може да си се представи стара много лесно, но не и мъдра. Ето я и нея, къщата, в която е роден той, нейният любовник. Така ли трябва да го нарича? Нищо не беше назовано, в това се състоеше част от красотата. Но времето за име настъпва. Тя отново преглъща с усилие, прекрачвайки прага, нащрек като контрабандист. Къщата е мрачно величествена, макар и леко унила — също като мъжа, който й се покланя. — … така че, татко, казах й, че трябва да дойде и да си почине тук. — Съвсем правилно. Госпожице Хатауей, добре дошли сте. — Нисък, дълбок глас, очите на Уил, заседнали в сивкаво лице. — Сезонът предразполага към болести, опасявам се. Моля, отдъхнете си. И Ан наистина се чувства добре дошла, това е най-любопитното. От такова внимание и тържественост би трябвало да се почувства неловко. Майката на Уил също ги проявява, идва безшумно, нежно обгръща ръката й в своята с оживен поглед. — Мила моя, ще опиташ ли нещо ободрително? Когато Ан отказва с благодарност, няма натиск, оставят я на мира. Толкова различно от гостоприемната глъчка в Хюландс Фарм, където би било: Ела, говори направо, какво не е както трябва? Изпий го цялото. Тук, подозира Ан, можеш да криеш чувствата си по ъглите. Няма и следа от дърпане към откритите пространства на откровеността. И все пак не бива да се отпуска — носи отрова в тази въздържана атмосфера. Нямаше да са толкова любезни, ако знаеха, мисли си тя. Говори за цените на пазара, чудейки се къде, за бога, е Уил, чудейки се също дали наистина иска да го види точно сега. Разбира се, ще трябва да го види скоро, вече знае, но това е различно. Всичко е различно. Внезапно Уил се появява. Ан осъзнава, че никога не го чува, когато влиза в някоя стая. Той е по риза, полепнала от пот след работа. 78 — Боже, Уил, облечи се, един път да ни дойде на гости госпожица Хатауей, вместо само ти вечно да ходиш в Шотъри — виква Джоан. Ах, значи говорят за това. Очите им се срещат: за миг двамата са заедно в гората. После: — Госпожице Хатауей, моля да ме извините за момент. И той се измъква, за да надене жакет. Измъква се да надене и нещо друго, изглежда; когато се връща, въпреки че още си е Уил, оказва се някаква негова версия, брониран с шеговити забележки, с отплеснатия бледен и вторачен поглед на часови. Запазва го дори докато слуша как Джоан разточително описва неразположението на приятелката си. Истината се струва на Ан като птичка, хваната в капана на стаята пърха с криле, пронизително цвърчи над главите им, не можеш да я пренебрегнеш. Но печални, благи, старите Шекспирови й се усмихват: нежно възразяват, когато собственото й напрежение я изпъва като струна да стане и тя казва, че е добре, напълно способна да си тръгне за вкъщи… И дума не може да става. Тя ще язди кобилата, а Уил ще трябва да я заведе. Господин Шекспир гледа така, сякаш отказът би му причинил страдание по някакъв глъбинен, рафиниран начин; Ан се хваща, че мисли за претърпели поражение кралски особи, безмълвно сияещи в сенките на изгнанието. А после Бартоломю отбелязва: Ако Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|