Тайният живот на Шекспир

87
На сватба понякога на гостите се подаряват ръкавици. Не и на тази.
На сватбата, която Джон Шекспир се бе надявал да отпразнува,
когато му дойде времето, между своя наследник — след като приключи с чиракуването — и дъщерята на, да кажем, колега, член на градския съвет с порядъчно имущество, щеше да има подарък ръкавици за всеки гост; щеше да има всичко подобаващо. Но това е животът, който не се сбъдна.
Вижте как се оформя пътека в гората или из обраслото поле.
Кога започва? Вероятно някой човек постоянно минава оттам, а след него друг човек и друг; а после някой тръгва оттам, просто защото е леко утъпкано, малко по-лесно. Накрая пътеката става широка, гладка и постоянна като нещо, което винаги е било там. Но погледнете внимателно сред дърветата или треволяците на прещипа и може смътно да забележите изгубените начала на други пътеки, пътеки,
които поради натрупване на дребни случайности и избори никога не са били прокарани.
Такъв беше и животът, който не се случи на Джон Шекспир. И
вероятно — на неговия син.
Освен това няма време да се подаряват ръкавици на сватба с отклонение от правилата: прескачат обявяването на имената на младоженците в църквата, бързат да сключат брака. Двама приятели на Бартоломю предлагат пари като гаранция — тоест, ако младоженецът не е сериозен, ще бъде задържан да отговаря за тях, о,
да. На моменти Стратфорд се развлича с всичко това. Нямат край тревогите на господин Шекспир, казват хората. Някои го удрят на нравоучение, или с други думи, злорадстват — спомняйки си забележителната му сватба с момиче от рода Ардън, шеметното му издигане, а после сделките с вълна и слуховете, неяснотите и падението. И ето че името на Шекспир пак се препъва вероятно за да изпадне най-накрая от редиците на най-изтъкнатите, от възможността да получи семеен герб и благородническа титла някъде при следващите едно-две поколения. Случвало се е и преди. Из
Уорикшър
[5]
хората се натъкват на ровове върху земя, която може да е била притежание на собствените им предци. Общо взето, не е голям проблем за никого, който говори за това, в сравнение със задължителните плащания на арендата всяко тримесечие, мъничкия

88
болнав син, чиито огромни очи казват, че няма да оживее, горящите сажди в камината, които са разтурили работилницата.
Господин Фийлд спира Уил на улицата в деня преди сватбата,
ръкува се с него.
— Бракът — заявява той някъде между поздравленията и съболезнованията — е благословено, сериозно положение за мъжа и жената християни.
Носи се слух, че напоследък уважаваният дом на „Мидъл Роу“
ехти от среднощни скандали и че веднъж госпожа Фийлд заключила съпруга си навън. Уил си мисли за Ричард в Лондон, представя си го как набира шрифта в тъмната печатница, оградена от покрив върху покрив. Набирайки буква след прилежна буква текста на своето бъдеще. Но любовта определено също може да е възможност.
Ние трябва да сме всичко един за друг. Ще бъдем всичко. Трябва да бъдем. Трябва и ще бъдем. Това се върти в ума му, докато не заприличва на онази игра с ръцете, която играеше като дете с Джоан
— едната ръка върху нейната, после нейната върху неговата, все по- бързо и по-бързо, докато вече трудно различаваш коя на кого е. И сега неговата ръка покрива тази на Ан, докато стоят заедно в църквата на
Темпъл Графтън, до която не ги е придружил оркестър. Ан носи косата си пусната за последен път, преди бракът да я завърже и скрие,
и на Уил му се струва, че никога преди не е виждал истински нейното великолепие, нейната прекрасна неправдоподобност. Всеки кичур около лицето й има точно определен начин, по който пада и отскача
— като обелка, която се спуска от ябълка. Стоят пред лицето на Бог и дузина простосмъртни, вдишвайки студения, влажен ноември в отговорите си. Един-единствен лъч светлина косо пада от тесния прозорец, на вид и солиден, и временен като нещо, подпряно там засега, което скоро ще бъде прибрано, изрязано с трион. И между две провиквания на врана от църковния двор ги обявяват за мъж и жена.
Сега пътеката през гората придобива очертания. Ан ще се върне с Уил да живее като негова съпруга под бащиния му покрив, там ще се роди детето и новото поколение ще бъде отгледано сред кожи и свитъци със сметки, и тази пътека приема толкова конкретна посока, а почвата е толкова разчистена, че е трудно да видиш как е можело да поемеш по някакъв друг път. Трябва да е имало със сигурност сеч и горене.

89
А Ан изживява щастие, което е едновременно стряскащо, чисто и сложно, сякаш ледена висулка е трябвало да се превърне в панделка,
вързана в знак на обич. Изоставяйки всички други, стои само при нея.
Това ще направи Уил — тя го вярва и му се уповава, точно в това е нейната любов — и е толкова изумително окончателно, че незадоволителното се разпада, разсейват се припряността и обвързването, закръгленият й корем и пустотата на църквата.
Това настроение сякаш заразява дори Бартоломю, който през целия ден беше намусен и прегърбен, полюшваше кесията, съдържаща зестрата й, като оръжие, намръщи се на венчалния пръстен, който смята за католическа дрънкулка. Службата е приключила, виното е отворено и раздадено из църквата — просветва му и се усмихва,
здрависвайки ръце и потупвайки рамене. И затова, когато се случва,
вероятно той няма това предвид и начинът, по който излиза от устата му, е просто лош късмет.
— Е, Ан — казва Бартоломю, като я прегръща — хвана го тъкмо навреме.
И го изрича точно когато Уил се обръща и чува.
[1]
„The Triumph of Beauty“ — пиеса, написана от Джеймс
Шърли през Каролинската епоха; в произведението се усеща силното влияние на Шекспировата „Сън в лятна нощ“. — Б.пр.
↑
[2]
Старинен струнен инструмент. — Б.пр.
↑
[3]
Бранзли — старинен шотландски танц. — Б.пр.
↑
[4]
Приятел (лат.). — Б.пр.
↑
[5]
Историческо, церемониално и административно графство в
Централна Англия, включващо и Стратфорд на Ейвън. — Б.пр.
↑

90

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: