Тайният живот на Шекспир

346
които се разтварят. И едва доловимата усмивка на стария свещеник в килията му. „Добре — помисли си Бен — това е сделка.“ Сълзите в очите му дълбоко го изненадаха.
Но те изпълниха своя дълг пред онова, което се случи после —
жигосването. В края на краищата, Бен имаше малко вземане-даване с палача. А той беше неблагородна, свирепа гад, макар Бен да предположи, че това е част от занаята му. Отведен до мангала, който излъчваше блага, навяваща мисли за Коледа топлина, той стисна език между зъбите и реши да не вика. За негово смущение, той наистина изстена леко, когато нажеженото желязо изцвъртя в основата на левия му палец. Не само болката, а и голотата на тази буква Т, която го бележеше като углавен престъпник, бележеше го за тайбърнското бесило, ако пак нарушеше закона. Нямаше втори път привилегия на духовно лице. Бен принадлежеше на смъртта, ако не станеше добродетелен, а той мразеше да принадлежи на когото и да е.
Но беше оцелял. Докато го водеха обратно в тъмницата, Бен се питаше дали има нещо, което не би могъл да преживее. Може би това беше грехът на гордостта: трябваше да го разбере от свещеник на новата му вяра. Или пък да се консултира със собствените си разбирания. Истинната църква, без съмнение, го беше очаквала, но той възнамеряваше сам да си бъде папа.
Бен вдигна сина си високо до покривните греди на тяхната схлупена всекидневна: момченцето загука, много обичаше това —
колкото по-високо, толкова по-добре.
— О, пиленцето ми, обичам те — каза той. Погледна Агнес,
която беше приключила със сълзите на облекчение и седеше до масата с глава между ръцете. — И теб, миличка.
Бродираната покривка беше заминала, забеляза той, както и няколко броя посуда — без съмнение, заложени, понеже затворническите такси бяха тежки и сега нямаха пари. Бен свали малкия си син долу. Най-добре да се захваща за работа.
— Никога — каза жена му, вдигайки разяреното си лице —
никога не ме карай да преживявам такова нещо отново.
Всъщност изглеждаше свирепо обвиняваща. Бен сви рамене.
„Всеки би предположил, помисли си той, докато търсеше хартия, че

347
тя е тази, която е била в затвора.“
— Всичко това — каза Уил — ми прилича на някакво ужасно чудо. В един миг играя в твоя пиеса; в следващия — чувам, че са те дамгосали за бесилото.
— Защо ние простосмъртните толкова се изненадваме, когато животът приеме неочакван обрат, а всъщност дори не можем да познаем какво ще е времето утре?
— Ще е студено, защото е януари.
Джонсън се разсмива.
— Не ми казвай, че никога не си искал да убиеш човек.
— О, ама това се подразбира. — Излизат от набодената с кули постройка на пазачите в затвора „Маршалси“, където Джонсън беше хвърлен заради дълг към друг актьор. Уил го е изплатил. Джонсън изглежда блед, но възторжен. — Сега ще ми обещаеш ли да държиш носа си далеч от тъмницата поне половин година?
— Хм, така ще направя неблагочестива декларация против волята Божия, която може да е отново да изстрадам мъченичеството на килията. Но не. Заради обичта, която храня към теб, Уил, обещавам ти. Освен това на сцените няма да има нищо свястно за гледане,
докато съм изваден от употреба.
Мразовита нова 1599 година. След сурови зими идваше хилава реколта, съответно — до пълни гробища. Но Уил Шекспир още преуспява, ако и в кариерата му точно сега да има нещо като застой.
Хората на камерхера са без обичайния си дом, „Театърът“ — наемът на земята е изтекъл. Всъщност семейство Бърбидж притежават имуществото на „Театъра“, защото в зимния сумрак свалиха до една неговите греди и подпори и са готови да го построят отново, щом успеят да намерят място. Вероятно в Саутуърк, където сега скромно живее Уил. Отказването от голямата къща в Бишъпсгейт спести пари.
(И разбира се, то беше безапелационно. Той вече дори не би тръгнал в тази посока.) Саутуърк — място на вертепи и актьори, заграждения за бой с мечки и затворници. „Ужасно чудо“ нарече Уил онова, което се случи на Бен Джонсън или по-скоро, което Бен Джонсън си навлече, и той едва е признал на приятеля си точно колко ужасно го намира.
Хенслоу беше този, който първи му каза за Бен. „Твоят зидар на тухли

348
е убил един от най-добрите ми актьори“ — оплака се той; а в трупата на камерхера никой не беше подходящ заместник, че да го открадне.
Отначало Уил заподозря театрално преувеличение, не действително убийство. Когато чу за бруталната сцена на „Хогсън
Фийлдс“, никак не му беше трудно да си я представи — старите нетленни спомени за Нел и Тауни веднага нахлуха — но не можа да я обясни. Каква загуба, каква загуба: а Джонсън беше едва пред прага на величието с неговата пиеса. Имаше лудост у хората, това беше всеизвестно; но лудостта на самоунищожението беше най- озадачаващата.
А после, когато Джонсън се избави от смъртната опасност чрез щастливата случайност на стиха, охлабващ въжето около шията
[5]
,
обяви пред приятелите си след освобождаването, че е станал католик.
Наш реагира с тихо презрение: „Моля ви, не му обръщайте прекалено голямо внимание в това отношение — каза той с оцетно кисела усмивка — защото само заради това е обърнал вярата си“. Уил смяташе, че има и други причини. Трябваше да има, защо иначе човек щеше да се оставя уязвим към обвинения в религиозно неподчинение,
да си навлича неприятности като потенциален враг на държавата,
защо беше всичко това? Но Уил трудно щеше да повдигне този въпрос,
без да се изложи на Джонсъновия ревностен кръстосан разпит; а в душата си имаше мрачни празнини и пролуки, върху които не искаше да попада пронизваща светлина.
Когато три месеца след избавлението си от бесилото Джонсън попадна в затвора за дългове, Уил го прие като почти успокоително,
нормално състояние на нещата. А сега Джонсън е свободен и несъмнено ще иска да се върне при семейството си в Уестминстър.
— Има достатъчно време за това. Работих по нова фабула за
Хенслоу, докато бях задържан, върху осъвременена изящна творба на
Теренций и може би искате да я прослушате на по чашка. О, Хенслоу ще прощава, човече, защото Хенслоу като повечето простосмъртни е изкован от себелюбие, а аз съм му полезен.
Така че вместо у дома — в „Русалката“. Минават с лодка през реката, Джонсън прескача стъпалата на кея по три наведнъж. Каква енергия и апетит. Втурвайки се из улиците, Джонсън почва да му разказва надълго и нашироко какви планове има за продължение на

349
„Всеки със своя нрав“, в което да изложи теориите си за драмата в пролог или встъпление.
— А след пролога или встъплението ще надуеш ли тромпет, за да уведомиш публиката, че е време да се събуди?
— Подъл удар. Недостоен — казва Джонсън и спокойно се настанява. „Русалката“ е характерна със своите широки пейки и табуретки, подходящи за неговата задница, която, неизтъняла от затвора, е като торба с пране. — Трябва да ми вземеш пиене, за да се настроя.
При тях идва и Томас Декър
[6]
. Три части мастило, една част вино, роден и отгледан в Лондон, с остри черти, тъмно влакнесто лице и рамене чак до ушите, Декър напоследък беше почнал да гребе с веслата на драматургията: тук една сцена, там пренаписване, където ме извикат. Сам се хвалеше, че веднъж Хенслоу го събудил в три през нощта само с една фабула и до обяд той вече бил написал първите две действия. Уил го харесва заради сдържаността и светското оживление,
което придава на творбите си; Джонсън се отнася снизходително към него. Оформят нещо като триъгълник.
Декър потръпва при споменаването на „Маршалси“.
— Недей, моля те. Бил съм в безжалостния стомах на затвора за длъжници. Нямам желание пак да ме погълне.
— Защо, няма да се случи само защото говорим за това — казва
Джонсън.
— Няма ли? Не съм сигурен. Наблюдавай как попадаш на нова дума за първи път. Десет към едно е вероятността за няколко дни да я чуеш пак.
— Какво искаш да кажеш? Че животът ни трябва да се води от някакви прости суеверия?
— Съгласен съм с всичко, което води живота ни, стига да е милостиво — отвръща Декър с омиротворяващо свиване на раменете.
— Ех, човече, кой изобщо би се почувствал жив без злополучия?
Кой усеща веселия огън, ако никога не е мизерствал на студа?
— Това да не е противоречивата логика на твоя свещеник? —
пита Уил.
— Ах, ти, дребен, вреден пуритан. Не отваряш съзнанието си за тайнството на вярата.

350
— Тайнство, което ще те докара до глоба — казва Декър — или до по-лошо.
— Ако си мълчиш по въпроса, можеш да си караш много добре
— добавя Уил. — Кралицата каза, че не иска прозорци в хорските души.
— Да си мълча? — боботи Джонсън. — Защо трябва да си мълча?
— Или как всъщност? Изглежда крайно невероятно — казва
Уил.
Декър поклаща глава.
— Не разбирам хората, които сами си създават проблеми.
— О, следваш примера на това приятелче, нали? — Джонсън плесва Уил по рамото. — Всичко ще сториш, за да те харесат.
— Да, искам да ме харесват — казва Декър. — Не толкова заради мен самия, колкото заради творбите ми, искам да съм известен.
Кой не иска?
— Но на каква цена, човече? — нетърпеливо пита Джонсън.
— Ако пишеш за маймуни, трябва да пишеш като маймуна.
— Но настрана всичките ласкателства, Уил не пише като маймуна и е известен — отвръща Декър едновременно с невинен и проницателен поглед. — Е, как го обяснявате вие, мрачни ми господин
Джонсън?
Джонсън размърдва рамене с раздразнение.
— Имам нужда от още пиене, ако ще търпя тези безсмислици. А
и ти мислиш да се оттеглиш, нали? В къщата в провинцията. Да си скроиш бъдеще в охолство, далеч от всичко, не е ли така?
— Не, никога не съм мислил за това — отвръща Уил набързо,
прекалено набързо. — Къщата е за семейството ми. Парите са вложени в бъдещето им. Но аз с цялото си сърце съм отдаден на трупата на камерхера. Когато вдигнат новия театър, аз ще съм с тях.
Ако дребните, вредни пуритани го позволят.
— Въпреки че най-малкото са ревностно отдадени на онова, в което вярват — казва Джонсън, като го наблюдава.
Уил дава знак за още бира.
— А защо Бен Джонсън, човек на разума, човек, който преди никога не е дрънкал за религия, ще отива при папистите? Може ли да

351
е, защото сигурно има пръчка да налага света дори и когато не е в конфликт с него?
Джонсън не отвръща, докато не допълват каната, а после заговаря, доста сдържано за неговия темперамент.
— Може би имаш право, приятелю. Но ще е хубаво да те видя поне веднъж да вдигаш каквато и да е пръчка.
А Уил чува Робърт Грийн да пита съвсем сдържано от гроба:

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: