Тайният живот на Шекспир

339
прави, жени. Не използваха думите, за да предават информация, а да създават емоционален ефект.
Той стоя заслушан известно време в шумовете на „Нюгейт“,
които през повечето време успяваше да заглуши в съзнанието си,
както правеше нощем във Фландрия заради безкрайното цвилене на умиращите коне. Нищо назидателно: пиянски крясъци от общото помещение, обезумяло тракане на вериги, проклятия. Някъде някаква жена постоянно се блъскаше във врата и пищеше: „Ще имам дете, ще имам дете“. От килиите, в които бяха осъдените на смърт? Трудно се познаваше посоката заради ехото. Може би тя се преструваше. Трябва наистина да беше грозна, за да не я забремени никой от тъмничарите.
Сред цялата врява и воня свещеникът беше единственият, освен
Бен, като че ли запазил самообладание.
Мисълта, че свещеникът знае нещо, което той не знаеше, беше вбесяваща за Бен. Дори и тук, в „Нюгейт“, Бен Джонсън запазваше гордостта си, преценката за себе си: носеше неопетнената корона на своя ум. И в края на краищата, защо не? Не беше направил нищо нередно.
Разбира се, беше убил човек. Но при такива обстоятелства, че беше простимо, наистина. Е, оставаше въпросът. На него — уместен каламбур — висеше всичко.
Видя, че свещеникът прави същото с друг затворник: слага ръка на рамото му с онзи изпитателен поглед. Затворникът беше нечленоразделен дебеловрат екземпляр, който беше продал всичко,
дори и обувките си, за пиене, и отблъсна свещеника, замахвайки с веригата си.
— Защо продължаваш да настояваш? — попита го Бен с искрено любопитство. — Знаеш, че ще те обесят за това.
— Вероятно. Или ще ме изгорят. Но какво да продължавам,
приятелю? Говориш за вярата сякаш е склонност или привичка.
Изгаряне: тя вече е изгаряне. — Свещеникът се размърда върху плесенясалата слама. — Можеш ли да си представиш всяка сутрин да се събуждаш и да не си мислиш: „Ох, добре, поредния ден“, а вместо това — той се задъха от усилие, усмихнат — да приветстваш неизразимо величавото тайнство: отново, неизразимо величавото,
вечно обновяващо се тайнство на живота с Бог и за Бог чрез неговата милост и светата му църква?

340
Бен се навъси, като наблюдаваше как пияното добиче легна на мястото си с ръка, опипваща предницата на панталоните.
— Тази способност не е дадена на всички хора, доколкото разбирам.
Свещеникът предпазливо наклони глава; жестът можеше да означава какво ли не, даже и развеселеност. Тези неуловими нюанси!
Във всеки случай той доста се различаваше от дебелокожите пуритани.
— Вероятно. Това е едно от многото неща, които са скрити.
Докато божествените сенки просветват, ние гадаем. Но ти ми припомняш, че те питах защо си тук. То е, защото според мен имам отговор. Майката църква те очаква.
— Не ми трябва майка — бързо отвърна Бен. — Имам си. Най- прекрасната от всички.
— А имаш ли си Бог?
Бен раздразнено сви рамене.
— Искаш да ме обърнеш в твоята вяра и щеше да е по-малко отегчително, ако веднага го беше казал.
— Не, нямаше да е, защото не мога да направя това. Можеш да дойдеш при нея само чрез свободната си воля и по волята на милостта.
— Свещеникът почна да развива и оглежда раните си от оковите. —
Само ще добавя: не карай Бог да те чака.
О, хубавичко го бяха обучили в Дуе
[2]
или където там е бил. Но свещеникът извади късмет, че любопитството на Бен надделя над отвращението му. А и оставаше огромното въздействие на тази идея:
че Бог го очаква.
Мислеше за Агнес — мъничко; за прекрасния си син — много.
Мислеше си как лежи тук, най-обикновен престъпник, очаквайки съдебния процес, а всъщност най-голямата му надежда е да спаси живота си. Ненавиждаше представата, че е обикновен, ненавиждаше и чакането с неговата естествена последица — смиреното покорство. От друга страна, да те очакват, беше впечатляващо.
Освен това искаше да се равнява с този свещеник по липса на страх: да се съизмери с него, както беше направил с испанския защитник насред подгизналото поле.
Освен това, ако щяха да убиват най-блестящия мъж в Англия,
тогава защо да не почувства своята значимост с всяка частица на

341
тялото си.
— Изобщо нямам предвид обръщане на вярата. — Той даде на свещеника да пие от неговата стомна с бира, отчупи му и къшей от хляба си. — Но ако трябва да изслушаш изповедта ми, това какъв вид стъпка ще е?
— Стъпка.
Свещеникът се усмихна кисело, сякаш да каже, че той е казуистът тук.
Така да бъде. Ето я изповедта на Бен Джонсън. Трябва първо да знаеш кой съм аз. Аз съм поет на театъра. Бил съм играч, коректор на пиеси, създател на драматургични сюжети, съавтор на пиеси с по- незначителни хора, а напоследък — самостоятелен драматург. И в това отношение мога спокойно да кажа, че съм най-добрият. Има една или две много възвишени души, които в момента пишат за сцената, но никой, който да знае къде се намира така, както аз знам, никой, който да схваща важността на класическите образци, на това, да създаваш пиеси, упражняващи интелекта, а не челюстите. И затова ми е трудно да повярвам, че е дошъл краят ми, освен ако няма някакъв по-висш смисъл, надхвърлящ всичко.
Не се обръщам към теб или към църквата ти от страх. Като начало, затворът не е непознато място за мен. Няма и година, откакто ме оковаха във вериги за написването на една пиеса. Тоест, участвах в написването. Заедно с Том Наш, особняк от нашите кръгове, който рядко хваща перото, без да напакости. Отправихме някои намеци към двореца, а Наш може и да е добавил по-пикантни злословия, които не съм разпознал. Той избяга в Ярмът, когато Тайният съвет се раздвижи,
но мен ме хванаха и хвърлиха в „Маршалси“. О, бурята утихна и ме пуснаха; а и в края на краищата короната трябва да бъде пазена от подмолна противодържавна дейност. Няма да ме обърнете срещу страната ми, господин свещеник, още сега да ви кажа.
Когато това се случи — каквото ме вкара тук — бях стигнал върха. Пиесата ми се играеше — ако мога така да се изразя — първият ми шедьовър. „Всеки със своя нрав.“ Първото комедийно произведение, удостоило нашата сцена, което наистина спазва образеца на античните автори и изискването на комедията да учи и

342

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: