Тайният живот на Шекспир
Изтегляне 3.52 Mb. Pdf просмотр
|
| реформира дори когато доставя наслада. Тази цел — това липсва на моя приятел Уилям Шекспир. Все пак аз го обичам, както и неговите творби, имай предвид — обичам ги още повече заради техните слабости и ето така си представям любовта на Господ към човечеството. И точно Уил Шекспир ми предостави благоприятна възможност. Без него, честно си признавам, можеше още да кърпя съсипани пиеси за онзи невероятен малоумник Хенслоу. Или да бъхтя по пътищата с каруцата на играчите. Не ми допада. Вярно е, не бях от най-великите актьори. О, имах присъствие — може би прекалено силно. Играчът е само една маймуна имитатор в края на краищата. Не, за мен е писането — да боравя с думите, да оформям и изграждам. И да насочвам към нравствена поука, да показвам на човечеството истинското му лице в огледалото. Така че моята пиеса е за характерите, които хората обладават в наши дни — един е вечно ревнив, друг вечно е в състояние на меланхолия. Големият ми страх, докато пишех, беше, че ще го изкажа прекалено високо над умовете на нашата скъпа, насъщна хидра, публиката. С всичките й глави и никакъв мозък в тях. А Хенслоу, идиотът, когото споменах, размаха дървената си сопа над пиесата. Но моят добър приятел Шекспир видя достойнствата й и убеди своите хора, трупата на камерхера, да я вземат. Хвала! През септември пиесата беше поставена в „Завесата“ и аз се оказах най-голямото украшение на сцената, пътеводната светлина на сезона, Полярната звезда на театралното съзвездие. Наивните простаци пляскаха с лапи от партера; но образованите, вярвам, се усмихваха с по-истинно одобрение. Имам намерение да я отпечатам, ако е дал Бог. И оттам — дотук. Афишите за пиесата ми още бяха по стените, когато ме сложиха под арест. Всичко стана ужасно бързо. Макар че моментът — моментът на убийството — сякаш се проточи цял век. Още го изживявам от време на време. Той се казваше Габриел Спенсър и беше играч. Не толкова отдавна с него бяхме донякъде приятели. Беше приятна компания, когато бирата беше добра, характерът му също беше добър и никой не говореше против него. Но той си имаше и тъмна страна. Знаех, че някога е убил младеж в някакво сбиване, защото се хвалеше с това, как го сметнали за нещастен случай и го освободили. Ами, според 343 мен, ето къде ми е грешката: духът ми прекалено се беше възгордял от това, че видях триумфа на пиесата си и отпуснах юздите на всичко в присъствието на Спенсър, който беше в най-лошото си настроение. Вечерях с няколко познати в таверна на „Хог Лейн“ и Спенсър дойде при нас. Буреносният облак на челото му трябваше да ме предупреди, но аз бях разгорещен и прекалено непринуден. Говорех за реформата, която смятам да предизвикам на сцената, и как съм особено добре подготвен да го сторя. Учил съм се от великия Уилям Камдън, не от кой да е. Е, работата загрубя. Спенсър почна да изказва съмнения относно ерудицията ми. О, това лесно се смачкваше, можех да го подлудя от цитати. Но пък всеки човек с разум щеше да отстъпи и да пие за здраве. Спенсър непременно се вкопчваше и впиваше зъби като куче в гърба на мечка. „Malgré [3] всичкия този парад на учението — вика той — ти си прост играч като нас и когато си изпееш песента, с радост ще се върнеш към честния занаят, който захвърли, за да показваш отвратителното си високомерие сред нас. И боже, ние също ще се радваме. Така че хващай се за инструментите, господин зидар, за инструментите…“ Прощавай, имам добра памет и затова ти го предавам дословно. Зидар, да, това беше омразният занаят, на който ме научиха. Много хубав, честен занаят, смея да кажа, за онези, които са родени да зидат тухли. Към които аз не спадам. И това казах на Спенсър — с ужасно много думи. Но естествено, не можех да му простя обидата, която ми нанесе. Нито пък той щеше да се извини. Така стигнахме до дуел. Истински честен дуел с рапири, нямаше такова нещо като вадене на оръжия насред улицата. Срещнахме се на „Хогсън Фийлдс“. Денят беше много хубав: ясен, топъл, златен септември. Не беше ден да мислиш за убийство или смърт. Въпреки цялото безчестие на характера му, предполагам, че Спенсър това е мислил и се е чудил дали да не се откаже. Аз ли? Не. Нито за миг. Никога. Той ме рани в ръката, малко по-нагоре — ето, виж. Слава богу, заздравя чисто. Беше яростен боец. Виждах беса в очите му. Какво е виждал той в очите ми — ами праведността на оклеветен човек. Той имаше по-дълъг обсег, но аз нанесох удар, смел, налудничав, и го изненадах. И този удар беше решаващият. Влезе дълбоко отстрани в торса му. Не разсича, както рязането на месо. Дори с най- 344 пронизващото острие по-скоро ти изглежда като забиване на шпагата в нещо жилаво и дразнещо. Целият врат, гърди и рамо те заболяват от удара. Заради проблема със зидаря, разбираш ли. И заради пренебрежението към познанията ми. Пастрокът ми е зидар на тухли и много съм се борил, мили боже, много съм се борил… Трябва ли да обяснявам? Надявам се, че не. Оправдание? Ами, харесва ми как звучи. Като почистваща водна струя. Но ще видим. Е, прибраха ме. Един човек лежеше, умиращ, и мой беше червеният меч, а тези неща се разчуват. Дуел, но все пак — убийство. Дали съдът ще го сметне за предумишлено? В това е въпросът. Предумишленото изключва ли привилегията да те съдят като духовно лице? Защото, ако пледирам за неподсъдност на духовенството… Помня, веднъж казах, че човек трябва да е страхливец, за да се възползва от тази отживяла, старомодна буква на закона, която му позволява да избегне бесилката, ако може да чете. А сега това е единствената ми надежда. На този свят, имам предвид. Що се отнася до отвъдния, той не е ли по твоята част? Покаяние, да, разбирам, че трябва да има покаяние. Но кажи ми, къде се тегли чертата между съжалението за греховете и желанието никога да не си ги извършвал? Спенсър нямаше жена или дете или поне аз не знам да е имал. Но нищо нямаше да промени нещата. Нищо след онова, което каза. Да коленича? Ами! Щом смяташ, че ще помогне. Ако нещо можеше да го спаси, той знаеше, че ще е образованието. Когато настъпи денят за разчистване на тъмницата и поведоха Бен през неуместно красивата градина към съдебната зала в „Олд Бейли“, той знаеше, че отива сред врагове. Съдията горе в небесата с китка сладостни билки пред изнежения си нос, гражданите съдебни заседатели, които пухтяха и се пулеха: в най-чистия смисъл на думата, тях не ги беше грижа за него и охотно биха го изпратили на бесилото, ако нищо не възразеше срещу това. Тук той не беше Бен Джонсън — най-ученият човек в кралството, а Бенджамин Джонсън 345 — затворникът. Затворникът бил арестуван още с оръжието до него. Затворникът е обвинен… затворникът признава… Искаше да извика: Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|