Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Овчарчето изтърси всички хранителни припаси: няколко твърди комати ръженик, лук, сол и меродия.
- Няма ли ракийка, Обрейко? - Нямаме. - Хай да се не ощури макар! А тя трябваше, ракийца, за даскала, да се съвземе - каза Остенът, като гледаше Огнянова, който си кълчеше ръцете и се превиваше още от болки. - Нищо, даскале, отърва се. Видя ли нашата Средня гора каква е хубостница? - Слава богу, че вам нищо не стана - каза Огнянов. - Ха, тя не закача старите си познайници. - Ако питаш - забележи Остенът, нам ни я изпрати Стара планина, тая фъртуна... Боримечката не се излъга... - Боримечката не яде слама!... - потвърди гръмогласно сам Боримечката. Кучето го излая. Гръмливият му глас раздражаваше животното. Огнянов се взираше в Ивана с любопитство. Той неволно правеше сравнение между него и прозвището му; то му прилягаше до немайкъде. Не можеше да се измисли по-съответствено име за тоя макрокефал, груб и полудив великан, който повече приличаше да е бозал от мечка, нежели от жена. Той гледаше тая несъразмерно висока снага, кокалеста, мършава, но силна; тази ъгловата, длъгнеста, космата глава, с тясно чело и с малки диви очи, с грамаден нос, широко развит в ноздрите, като у диваците, и с уста големи - да лапнат свободно един заек (Боримечката ядеше и сурово месо); и тия предълги, космати, жилести ръце, които би разчекнали един лев, както Херкулес. Той беше назначен повече да се бори с диви зверове, до които го приближаваше природата, а не да пасе кози - една идилична работа. Като контраст на всичко това по лицето му се изразяваше една незлобивост, някакво тъпо овче простодушие, което го правеше смешен. Никой не би предположил, че тая дебелашка, груба, неразвита нравствено повидимому натура е способна за привързаност и за по-човешки, нежни вълнения. Да, това беше вярно. Самото му явяване при дружината, в такъв извънреден час, явяване доста комично, свидетелствуваше за доброто му и доблестно сърце. Тоя момък беше способен за самопожертвуване! Под удара на тия размишления Огнянов хвана да намира физиономията му по симпатична и даже умна. - Бай Иване, кой ти изкръсти такова страшно име? - Как, та ти не знаеш ли, даскале? - отзова се Остенът. - Той се е борил с мечка. - Наистина? - Той е ловец страшен... и я уби! - Боримечка, разкажи самичък как се търкаляхте с мечката от скалата - каза Остенът. - Как, ти се бори с мечка? - попита Бойчо учуден. Боримечката, вместо отговор, тури си ръката на врата. Тогава Огнянов съзря там един дълбок трапчест белег, зарасъл сега; после си запретна косматата ръка и при лакътя се показа друга зарасла рана, като че причинена от желязна кука. Огнянов с настръхване видя тия знакове. - Боримечка, разкажи срещата си с мечката. Ти си бил прочут юнак! - каза той. Боримечката изгледа тържествено; тъпият му поглед пламна от гордо възпоминание и той захвана да разказва. - Майка й стара!... - захвана той с любимата си фраза... Но кучето излая внезапно и изскокна из колибата. - Защо лае Мурджо? Боримечката едвам захваща - изшегува се Остенът. - Чичо Калчо! - извика овчарчето, Калчо се подаде с една тояга и с торба през рамо. - Е, аз имам гости? Добре дошли, момчета! - каза той дружелюбно, като тръшна бремето си. - Сторете място да се посгрее бай Калчо. - Ех, че студ бре, че то ще измрат всичките вълци! Де ви завари бурята? - Тук, отдолу - отговори Спирдончето. - Ами че по такова време ходи ли се на лов? Първица ли идете в балкана, та му не знаете кога го хваща месечината? - Остави се, бай Калчо, помами ни добър лов... Ракийца носиш ли? - питаше Остенът. - Ракийца? Нося. Ама ви нося и по-хубаво нещо. Павурчето изреди дружината. - Какво по хубаво нещо от ракийцата сега? - Едно ново. Всичките наостриха уши. - Две клисурски заптиета ги изяли вълци тая заран. - Бре, що думаш? - извика лукаво Боримечката. Кучето пак го излая. Изяли ги, та не останало косъм от тях. Една тайфа турци ходиха, та ги намериха - не тях, а парцалите и кокалите им при Сардановата могила. Хаджи Юмер ага, както разбрах, казва, че заптиетата са били спогнати от вълците, кога водели конете, и са ударили бягат, те на една страна, конете - на друга. Единият кон се изгубил. Вълците подушили, че месото е посладко на ефендетата, та докопали тях. Наздраве, юнаци, така да изпукат всичките поразеници. Те са от кучешки ощур и пак кучета ще ги ядат. И Калчо навири павурчето. Тогава само съзря Огнянова, когото не познаваше. - А тоя аратлик отдека е? - попита той, като му подаде павурчето. - От Кара Сарълие, найдохме го в балкана... И той по същия дивеч тичаше - отговори Спирдончето. - Голям юнак е... наздраве, даскале! - изгърмя Боримечката. Кучето пак се изрънчи. Калчо се обърна към Боримечката засмян: - Бре, Мечка, какво си направил бре? - Никому нищо, Калчо! - Тюх бре, ергенчето грабна ни момичето, изгорихте се един други. Хай да е честито. Де ти дивечът да гостиш сватбарите? - Оставих го татък долу, бай Калчо - избоботи гърлесто Боримечката. Тоя път Мурджо се сериозно разсърди. - Хей, бай Иване, разкажи как се бори с мечката. - Той ли? - обади се пак Калчо и погледна лукаво Боримечката. - Да ни разкаже по добре как се е борил със Стайка... Изсмяха се. Иван Остенът искаше още да се увери в заблуждението на турците, затова пое: - Та тъй, а? Разкъсали ги вълци? А не викат ли турчата, че българи са убили заптиетата? - Как? Цялото село знае! Дядо Стойко, бог да го прости... - каза Калчо, като разбра криво питането. - Това чухме, ама аз питах: нямат ли турците смисъл на българите, че са убили заптиетата? Калчо го погледна в недоумение. - Кой ще каже това? Кога е било българин от наше село заптие да убие? Казах ви, че вълците са свършили тая добра работа и турците утре се готвят да дигнат потеря по гадовете, да ги прокудят. Виж, това и на мене помага... Та то тая зима от гад не можеш да.излезеш на къра. Наздраве, момчета! Хай да дочакаме светото рождество здраво и весело! Па и вие сторете като Мечката, само не през пости. Заповядай, аратлик! И Калчо подаде ракията на Огнянова, комуто силите се повърнаха от действието на благотворната струя. Той дигна павурчето и каза с трогнат вид: - Да поменем, братя, дяда Стойка, мъченик на турската ярост. Господ нека успокои праведната му душа, а нам да дава мъжко сърце н силна десница, да се борим с Христовия враг и да му върнем за едно сто... Бог да прости дяда Стойка! - Бог да прости - повториха другарите, - Бог да прости - каза Калчо, като свали шапка. После се обърна приятелски към Огнянова: -Аратлик, ти харни думи каза, от твоите уста в божиите уши. Ще се тегли до едно време, па ще стане джаста-праста... Как те викат? Ами, да се запознаем! Мене ме викат Калчо Богданов Букчето. - И Калчо простря павурчето Огнянову. Той се назова с едно друго име и пи за добро познанство. Дружината похапна малко, защото пестеше скудните припаси на Калча Букчето, после се опрости с него, който излезе да я изпрати извън вратата. Той се обърна пак към Огнянова: - Аратлик, прощавай, забравих ти името; па кога минеш пак тъдява, отбивай се при мене, да си побъбряме... Ти харни приказки имаш... Хай добър час! Няколкото бодри Огнянови думи силно стреснаха бедния козар. Не че бяха съвсем нови за него - но "аратликът" спомена няколко думи за борба и тия съвсем нови думи удариха силно въз една нова струна на душата му и тя се пробуди. Ще видим после какво влияние има тая среща за него... Дружината се скоро изгуби нататък: тя се спусна надолу към селото, кога притъмняваше вече. Огнянов реши да нощува в хана на бай Дочка. Току що влезна в стаята, няколко минути след него, се покачваха по стълбите петнайсетина башибозука с пушки; тях ги предвождаше заптието, което вчера Бойчо видя в кафенето на турското село. Уви! Нямаше Колча тук да го предупреди! КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ I. Бяла черква Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя - за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да "поизветрее". Задържаха един Мердевенджиева - колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои "австриецът". Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри... В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места... Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за "великомученика Бойча"; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча - Бойчо "мученик", вместо "поклонник"... Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив... Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка! Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игуменът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравянето труповете. Това обясни и загадъчните ония знакове и възклицания, с които Мунчо най-после, навярно, е издал Бойча - как и пред кого - неизвестно. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня. Колкото за Рада, тя ходеше като слисана. Добрите хора, у които бе нашла гостолюбие, не знаеха как да я утешават. "Ще стане зян това момиче" - казваха угрижени. Заедно с отминуването на времето и добрите душевни движения се усилваха. Марко и Мичо Бейзадето подир многократни опитвания сполучиха да отпуснат под свое поръчителство доктора Соколова, незамесен, впрочем, в работата на труповете. Двамата поръчители не знаеха, че имаха съюзник, който им улесни успеха. Тоя таен съюзник, който беше такъв и на бай Марка, в по-първото освобождение на доктора - време е да го кажем, - беше същият, когото Хаджи Ровоама угади една нощ сред повечерката си: жената на стария бей. Един случай беше срещнал тази млада Пентефриевица с доктора и той нема Йосифовата твърдост да устои на изкушението... Благодарение на тая мимолетна връзка, отдавна прекъсната, той и тоя път бе изтеглен из мъчно положение: беевицата беше накарала бея да действува в К. за пущането на Соколова като невинен. Няколко деня след завръщането му, през февруария, Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия Каблешков пак се яви в Бяла черква. От тоя ден ние пак захващаме подробно разказа си. II. Болните на доктор Соколова Соколов ходеше развълнуван из стаята си. Той често поглеждаше из прозореца към двора, сега потънал в буен шумалак и зеленина. Черешите и вишовете мязаха да са покрити със сняг от цвета си. Ябълките простираха като гирлянди листнати клони, увенчани с бял и румен цвят. Чуден Маргарит засипваше прасковите и зарзалиите, израсли до самите прозорци. Тревясалата пътека, която минуваше през сред дворчето, превърнато сега в градина, стоеше в сянка, покрита от събраните клони на овошките като алея. Той се беше сега доста изменил. Лицето му, пак красиво и добродушно, но пребледняло и поизмършавяло, като на болен, който се поправя. Продължителният затвор и нравствените мъки бяха ударили скръбния си печат въз тоя мощен и пълен с живот момък; той бе станал нетърпелив, злъчен. При многото страдания в затвора беше се присъединило и друго едно: той беше узнал, че Лалка е венчана със Стефчова; това го убиваше и той като звяр лъхтеше безпомощен в тясната ограда на тъмницата си. Той се кълнеше в душата си, при първа възможност, да убие Стефчова, причинителя на толкова злощастия, защото беше дълбоко уверен, че и издайството беше Стефчова работа. Когато се завърна в града, първата му грижа беше да иде да благодари на Марка Иванов и Мича Бейзадето. После той обиди Клеопатра, която Нечо Павлов, ловецът, беше отвел в къщата си и там хранил досега. Бедният звяр, нарасъл доста вече, беше твърде изпусталял и само след няколкоминутно колебание можа да си напомни за обичния си господар. Клеопатра беше поподивяла и студена вече. Грубите й инстинкти бяха се силно развили в нея. Тя често и лесно се сърдеше и показваше острите си зъби, съвсем не с благи намерения. Докторът мислено виждаше ненавистния Стефчов, сграбчен в нейните космати обятия, и сатанинска радост огряваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е виноватият, а след подновяването на комитета той биде погълнат цял от голямото дело, готвенето за бунта. Отмъщението, което вече стаяше лично дело, остана на най-заден план в мислите му. То беше тъй малко и мизерно пред величието на задачата. Той реши да пусне на воля и Клеопатра, с която не знаеше какво да прави, и затова заръча на Неча Павлов тая вечер да я пусне към Балкана - свидно му беше да я утрепва. Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него. Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно шяритче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне бoлежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата. - Добрутро, байно! - И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание. Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора. - Какво ново? - попита го докторът. - Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е - каза Бързобегунек. - Да се видим! - каза докторът живо. - Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън. - Ах, горкият! - Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи... - Да дойда да го прегледам - каза докторът, като си взе феса. - Не, сега спи... Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието... - Не бива, нека лежи! - Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава... Свикай членовете за довечера. - Добре, ще пратя хабер на членовете. Бързобегунек сниши гласа си и каза: - Е, стоте златни найдоха ли се? - За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме. - Браво бе, Соколов, бабанка си! - изкрещя фотографът. - Мълчи! - Ах, откога имаш тая кама? - извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха. - Иван Маджарът ми я направи... Сега поръчките у него валят... Хубаво нещо, нали? Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа. - С. или С. Какво значат тия букви? - Отгадай! - Соколов или Стефчов? - попита усмихнат Бързобегунек. - Свобода или смърт! - каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: - Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю... Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления... Който отива да убие тигъра, презира червяка... Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко... Който подига революция, всичко забравя... Бързобегунек го изгледа лукаво. Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво. Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора. - Що за птица е негова милост? - попита Бързобегунек. - Кандов - руски студент. - Знам, но що за човек е? - Философ, дипломат, социалист, нихилист... и кой дявол го знае още какво... С една реч, болен е тука... И Соколов тури пръст на челото си... - Та не приима ли да вземе участие в народното дело? - Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица - каза сърдито докторът. - Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! - извика Бързобегунек... - Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината... Тям народ и свобода не трябва... Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?... - Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома! - Аз? Пазил ме бог! - Истина, и Бойчо нямаше такова нещо... - каза докторът. - Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре... И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове... В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата. - Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова. Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука. - Антре! - извика докторът. Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен. Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив. По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение. - Как сте със здравието, господин Кандов? - попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице. - Слава богу, добре съм - отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук. - Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили. - Да, поправих се, добре съм. - Значи, ще пътувате пак за Русия? - Не, отказах се. - Съвършено? - Завсегда, аз остаям тука - каза Кандов с глух глас. Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: "Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука." Възцари се кратко мълчание. - Може да желаеш да постъпиш учител? - попита докторът с презрително участие. Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко: - Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание? Този дързък въпрос порази доктора. - Какъв комитет? - попита той с вида на човек, който нищо не разбира. Кандов се изчерви още по-силно и каза с напрежение: - Комитетът ваш, не крийте, аз зная всичко... и кои са в него, и де заседавате... Всичко, не крийте от мене... - Чудно, как знаете толкова работи, когато се не интересувате... Но нека кажем, че е... Какво искате да кажете с това? - попита докторът, като опря в него упорит и предизвикателен поглед. - Аз ви питах: скоро ли ще имате заседание? - повтори Кандов решително. - Да, довечера, господине! - отговори докторът със същия тон. - Вие сте председател, нали? - Да! - Аз ида да ви моля едно нещо. - Какво, господине? - Аз ви моля да ме предложите за член. Гласът на студента трепереше от вълнение. Докторът остана слисан: той не беше приготвен за подобна изненада от страна на Кандова. - Как тъй, Кандов? - Просто като българин... искам и аз да работя. Соколов скокна. - Дай, братко, ръчицата! - И той го стисна горещо и целуна по устата; после прибави: - С радост, с голяма радост, господин Кандов, всички ще ви видим в кръга си... Такива сили като вас е грохота да стоят настрана... Борбата наша ще бъде велика... Отечеството ни призовава... Всички, всички нека бъдем... Чест и слава на тебе, Кандов! Как ще се зачудят приятелите, като им кажа!... Дай, братко, ръчицата!... - Благодаря, докторе - каза разчувствуван студентът, - и ще видите, че Кандов няма да бъде излишен... - О! Знам, знам!... Защо не прие още когато Огнянов ти предлагаше?... Ах, сърцето ми се къса от жалост... Моят нещастен Бойчо! Защо не умрях аз, та той да живееше да разпаля народа със словото си и с примера си!... Знаеш ли, Кандов? Той беше истински герой, велика душа!... Ах, страшно ще отмъстим за кръвта му!... За едно - сто! Ще разплачем майките им на тия варвари! Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|