Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от "Божествената комедия", дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им.
Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше. - Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. - Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен - не пеят... Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота. Ето песента: Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили, Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки, Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер, Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината, Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели. Добро ле, месечника,Добро ле, рог подала Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха, Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат, Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят. Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала, Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана, Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат. Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи - да я изяде - на Станка Чонина, която усърдно задиряше. - Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно. Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката. Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя: Иване, гълъб шарени, Иване, тънка тополо. Смехове. Друга пое: Иване, мечка пустяла, Иване, дълги саръко! Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева: Пейкина леля думаше: - Пейке ле, моме, Пейке ле, яката думат хората, хората, ближни комшии, че ми си гойва, крьвена, че ми си трудна, дебела от чичово си ратайче. - Лелю ле, мила леличке, нека се думат хората, хората, ближни комшии - аз съм си гойна, кръвена, и съм си тръдна дебела от бащина си белия, белия и загария, че доде хляба омеся, по кошле грозде озобя, по ведро вино изпия... От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха: - Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже. - То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха. Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас: - Пейке ле, ружо в градина, Твоето ситно плетене и моето често ходене, давно не бъде залудо; давно се, Пейке, вземеме. - Йонко ле, черни ратаю, да беше Пейка любила таквиз свинари кат тебе, свинари и говедари, болярски черни ратаи, с момци бих плет градила, тебе бих, Йонко, турила на мали врата долен праг, та кога мина замина, телците да си изкарвам - чехлите да си накалям, о тебе да ги изтривам!... На обида кървава - отмъщение страшно. Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още пo подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скарa: - Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?... - Тъй, тъй, гургувичета - избъбра една присмехулница, - и двамата в чаша да ги изпиеш. Пак се разкикотиха веселите девойки. - Които се карат, те се обичат - каза Цанко с помирителен тон. Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи. - А които се обичат, те си приличат - продума Неда Ляговичина. - Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага - отзова се Горанът, братовчед на Боримечката. - Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място - покани ги Цанко. Момците запяха дружно: Сиромах Стоян, сиромах! На два го пътя вардеха, на третия го хванаха, черни му върви развиха, мъжки му ръце вързаха; па Стояна заведоха на Ерин попа в дворови. Попа имаше две моми и третя - Ружа снахица! Ружа си мляко биеше на мала врата градинска, а моми двори метяха, па си Стояну думаха: - Байчо ле, байчо Стоене, зарана ще те обесят на царювите дворове, царица позор да гледа и царювите дечица. - Стоян си Ружи говори:
Ружо ле, попова снахо, не ни е жално за живот, не ми е кило за бял свят: юнак не жали, не плаче. Ами те моля, Ружке ле, ризата да ми операт, косата да ми разрешат, че ми е драго, Ружке ле, кога челяка обесят, ризата да му се белей, чумбазът да се развява... Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен. - Ето, тоя Стоян - помисли си той - е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда... Иска само да умре хубавец!.. Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата... В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините... Кавалът е арфата на българските планини и полета! Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните п понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце. Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание. - Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха - казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет. - Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други - по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис... - казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък. - Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората... но аз и сега съм готов: който час рекат. - Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне - каза Иван Остенът. - Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага! - Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? - питаше Райчин. - Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята - отговори Иван Остенът. Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова. - Да даде господ жив и здрав да го видим скоро... Взимайте пример, момчета, от него - казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното. - Аз се хващам, с който иска - обади се нетърпеливата булка Цанковица, - че утре рано рано ще ни довтаса като сокол тука. - Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К....! - каза угрижено Райчин. - Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата... Да се повеселим по Коледа. - Каква е тая врява навън? - извика Цанко, като не допи виното си и стана. Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза: - Свърши се и една работа, да е хаирлия. - Какво? Какво? - Боримечката грабнал Стайка. Всички извикаха учудени от тая изненада. - Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си. Вдигна се весела глъчка. - Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано, а по него, Горанът, братовчед му. - Възчакал я зад ритлите, при вратника - продължаваше булка Цанковица - и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума? - Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един. - Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг. - Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза Цанко. - Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото - кряскаше булка Цанковица; - то се вика, аз сватувах. След малко гостите си излязоха развеселели. XXXII. Бог високо, цар далеко Цанко се затече при Огнянова, в тъмния килер. - Е, Бойчо, хареса ли ти се нашата тлъка? - Чудно, превъзходно, бай Цанко! - Ами записува ли песните? - Какво ще ти записвам?... Та и свещ няма тука, нали видиш? Дойде и булка Цанковица, със свещ в ръка. - На вратнята се тропа - каза тя. - То ще да е от Стайкини, може да си искат от нас момичето сега... Хайде де, това да ни е кахърът. Но влезе Донка и каза, че заптиета тропат; води ги дядо Дейко, кметът. Бесът да ги вземе, тях и дяда ти Дейка! Де да ги туря тия свини?... То не е за тебе - успокои той Огнянова, - но поскрий се... Булка, покаже на даскала де. И Цанко излезе. Подир малко той въведе две заптиета, увити в ямурлуци и цели засипани със сняг. Те фучаха. - Защо ни държа цял час на пътя, керата? - избъбра едноокото заптие, като си изтърсяше силно ямурлука. - Измръзнахме, додето тебе дойде кеф да отвориш! - кряскаше другото заптие, грапаво и ниско. Цанко бъблеше някакво извинение. - Какво бъблиш? Заколи пиле и тури яйца в масло. Цанко иска да каже нещо. Едноокото заптие кресна: - Не дрънкай, гявур, ами по-скоро кажи на булката да сготви вечеря... Или мислиш да ни гощаваш с твоята гявур-ошав чорбасъ и орехови черупки? - казваше то, като хвърляше презрителен поглед на необраната още вечеря. Цанко тръгна попарен към вратата, за да изпълни повелението. Ниското заптие му извика: - Чакай, къде отпрати девойките? - Те си отидоха дома, че късно беше - отговори Цанко, който съвсем изтрезня. - Иди ги доведи пак, да дойдат да си довечерят... и нас да почерпят по чаша ракия... Защо ги изпъди? Цанко гледаше уплашен. Де твоето момиче? - Легна си вече, аго! Изкарай него, то да ни послужи - каза едноокият, като сушеше на огъня мокрите си навуща, които изпущаха облак пара и тежка воня. - Недейте да плашите детето ми, аго - каза умолително Цанко. Влезе кметът и сe изправи смирено. - Бре, ханзър! И ти ни развежда по двайсет порти да хлопаме като просяци! Тука насила ни доведе! Какво криете вашите...? Той назова девойките с едно ругателно име. Българите преглъщаха. Те бяха навикнали на това. Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: "Преклонена глава сабя не сече." Цанко молеше бога само да не закачат дъщеря му. - Чорбаджи - попита едноокото заптие, - вие готвите ли се за бунт? Цанко отказа смело. - Каква е тази кама тука? - каза ниският, като дигна камата на Петра Овчарят, който я беше забравил на чергата. - А, чорбаджи, та вие се не готвите за бунт, а? - попита с ехидна усмивка едноокият. - Не, аго, ние сме мирни поданици на царя - отговори Цанко, като се мъчеше да бъде спокоен; - а тая кама я забравил някой от гостите. - Чия е? - Не познавам, аго. Заптиетата се взираха в някакви жълти драскулки на ножа. Между тях разпознаха слова. - Тука какви са тия слова? - попитаха Цанка. Той надникна над камата: до тъпия й край бяха изработени с жълт тел шарки и думите "свобода или смърт"; а от другата страна името на стoпана й. - Това е лози - излъга Цанко. Едноокото заптие го перна с калния си цървул по лицето. - Гявур, като ме гледаш с едно око, да не ме мислиш сляп? Цанковият отговор повдигна съмнение у тях. - Мухтар, ела тук! Мухтарят влазяше с една тава баница, за да я опече у Цанкови. Той се разтрепера, като видя голата кама в ръцете на заптието. - Прочети тук! Мухтарят прочете и се изправи смутен. - Не мога харно да разбера, аго. Ниският грабна камшика си и го плющна. Бичът изпляска и се уви два пъти около врата на мухтаря. От бузата му потече струйка кръв. - Калп миллет! Мухтарят безмълвно си отриваше кръвта. - Прочети или в гърлото ти ще бръкна с ножа! - викна заптието. Зашеметеният мухтар видя, че нямаше спасение: трябваше да се покори. - Петър Овчаров - прочете той с нарочно запиване. - Познаваш ли го? - Нашенец е. - Чобан Петре ли го викат? - попита едноокият; види се, че отбираше нещо български. - Така, аго. - И мухтарят му подаде ножа, като благодареше света Троица, че прескокна страшните думи. Но той прибърза. - Виж и от тая страна - каза заптието. Мухтарят надникна пак над камата твърде уплашен и се колебаеше. В същия миг с дясното око видя, че ниският готвеше бича да го плесне. - Свобода или смърт пише, аго. Едноокият подскокна. - Исвобода, а? - ухили се той зловещо. - Кой прави тия ками? Чобан Петре дека е? - Че дека ще е, аго? У тях си. - Иди го повикай... Мухтарят тръгна. - Чакай и аз ще дойда с тебе, будала! И ниският си наметна ямурлука и излезе с него. - Добре, Юсуф ага, че чобан е от косъма на хайдутин. В това време Цанко мина при жена си, която готвеше с проклетии: - Да ги убие господ! Да ги скъса в червата! Зъмина кост да ги задави, та да пукнат, отрова да ги отрови! Да им готвя месо пред Коледа!... Отде се намери тая пуста поганщина сега, та ни развали и изпоплаши!... - Донке, иди, татовата, у чича си тая нощ, мини през плета - каза Цанко на дъщеря си, която се показа пребледняла на вратата. - Отде ги доведе пък и Дейко? Оная неделя пак ни довлякоха двама - бъбреше булката. - Та що да стори челякът? - каза Цанко. - Водил ги де не - тук искали да дойдат: чули песните... Той изял и пет-шест гърбача. Цанко отиде пак при едноокото заптие. - Чорбаджи, де се дяна? Дай тука ракия и малко туршия. - Няма го чобана - изговори сърдито ниският, който се завърна с мухтаря. - Ние трябва да обърнем селото наопаки, но да хванем тоя комита - каза едноокият, като пиеше. - Мигар на баща му да дадем зор пък? - попита ниско другият и после пришъпна нещо. Едноокият клюмна одобрително. - Кехая, върви викай дъртия, да го питаме нещо още, вземи и това - каза ниският и му подаде стъкло за ракия. - За ракия - затворено е сега, аго. Вместо отговор едноокият му залепи цървула си по лицето. Природно малко по-благ, той се озверяваше, когато пиеше или искаше да пие. След четвърт час дядо Стойко се появи. Той беше човек петдесетгодишен, но с будно и енергично лице, по което се четеше воля и упоритост. - Стойко, обади де е син ти - ти знаеш де си го скрил - за да не пати твоята глава. Като каза това, едноокият навири жадно стъклото с ракията. Окото му светеше и пущаше искри. После подаде на другаря си. - Не знам де е, аго - отговори старецът. - Знаеш ти, гяур, знаеш! - избъбра злобно заптието. Старецът пак отказваше. - Ще го кажеш! - Кътниците ще ти извадим; па утре ще те влачим пеша с нас - изфуча ниският. - Каквото щете ме сторете, от една душа повече нямам - отговори твърдо старецът. - Иди оттатък, та си помисли малко, после ще се разкайваш. - заповяда му едноокият с притворна кротост. Целта му беше да изтеглят от дяда Стойка откуп, което щеше да му предложи мухтарят. Това беше същински грабеж, но те искаха да му дадат вид на доброволен подарък. Тоя начин е свойствен на такъв вид разбойничества. Но дядо Стойко не мърдаше. Те се изгледаха удивлени от такава дързост и хвърлиха едновременно зверски поглед на стареца. - Ти чу ли, старче? - кресна едноокият. - Аз няма какво да мисля, пуснете ме да си ида - отговори мрачно той. Заптиетата побесняха. - Мухтар, подвали тоя дъртел! - И едноокият грабна гърбача. Мухтарят и Цанко молеха да помилва стареца. Като отговор, той го ритна. Старецът грухна на земята. И жестоки удари се засипаха по тялото му. Дядо Стойко до едно време вика, пъшка, па занемя; обилен пот обля челото на мъчителя: той беше уморен от работа. Извлякоха пребития старец, за да го свестяват. - Кога дойде в себе си, пак ми кажете, аз ще го накарам да говори. - Молим ти се, Хаджи ага, пощадете тоя стар човечец, той не ще пренесе нови мъки и ще умре - каза умолително Цанко. - Царят да е жив, комита! - разсърди се изведнъж ниският. - Анджак ти си за обесване! Ти сбираш комити у себе си, ти и чобанът трябва да криеш. Добре е да те потърсим. Цанко неволно измени лице. Колкото и да беше замаян от ракията, едноокият забележи смущението му. Той се обърна сепнато към другаря си: - Юсуф ага, ела да дирим, у тоя гявурин има нещо. - И стана. - Заповядайте - каза глухо Цанко и ги поведе с едно фенерче. Той ги води навсъде, килерчето остави за най-подире. Той светна и там. На почернелия потон имаше дупка. Кога беше закрита, никак не личеше. Цанко знаеше, че оттам се е промъкнал Огнянов на потона и пак наместил неузнаваемия капак. Той, прочее, доста спокойно въведе турците вътре и светна. Първият му поглед беше към потона. Дупката зееше широка сега. Цанко замръзна на мястото си. Турците изгледаха килера. - Каква е оная дупка? - На потона - изшушна Цанко. Краката му притреперваха и той се пооблегна до зида. Ниският забележи, че това беше от уплашване. - Светни ми по-добре, да се покача! - каза той. Но внезапно му хрумна неприятна мисъл и покани другаря си: - Хасан ага, ти си по-висок; мухтар, подложи се. Хасан ага, когато беше добре пиян, охрабряваше; пиенето озверяваше сърцето му и разпаляше бабаитска кръв у него. Той стъпи на гърба на мухтаря. - Чорбаджи, дай фенера, не видиш ли? Цанко подаде фенера машинално, побелял като платно. Едноокият увря светилото в дупката, после и главата си. По трупа му се познаваше, че той се извръща навсякъде с фенера в ръка. После се сниши, скокна и каза: - Чорбаджи, кого беше скрил тука? Цанко гледаше изумен. Той не знаеше какво да отговори. Тая вечер беше изпитал толкова страх и мъки, щото хвана да му се чини, че бълнува. Мислите му се замъглиха. На повторните запитвания той отговаряше гузен и уплашен. - Комитата ще даде по ясен отговор в Клисура... Там има по добра тъмница. За тая нощ тук ще мине... И заптиетата го заключиха в тъмния и мразовит килер. Цанко беше така потресен, щото само след няколко минути се поокопити. Той се улови за главата, като че я стискаше да му не изхвръкне умът. Лишен от твърдост, страданията скоро го сломиха. Той заохка и запъшка отчаяно. Вратата се бутна и гласът на Дейка се чу: - Какво мислиш да правим, Цанко, сега? - Не зная, бай Дейко, научи ме. - Ти на турчата знаеш де им е слабото място. Замижи, па давай, само да се отървеш. Инак ще те влачат по конаци и по съдилища, дор те разсипят, дядо Стойко, и той можеше с малко нещо да не става зян. Давай, Цанко - бели пари за черни дни! Дойде и булката разплакана. - Цанко, да дадем! Не жали нищо, Цанко! На тия кръвници от ръцете човек няма да излезеш. Дядо Стойко веке е умрял. Ох, мамице, какво дочакахме! - Какве да дадем, жено? Ти знаеш, сухи пари нямаме. - Връвта да дадем! - Донкината връв с рубетата ли мари? - Донкината, тя е всичкото, да го дадем, само да се отървеш... Виж, те и за Донка сега пак питат, проклетите зверове!... - Стори, булка, каквото господ те научил, а аз се побърках... - пъшкаше Цанко в тъмницата. Булката и Дейко излязоха. След малко време лъсна свещ през резките на килера и вратата му се отключи. - Цанко, излез, отпусни се - каза Дейко; - агите били пак добри хора - и камата ти дават, за да нямаш страх вече. Евтино пак я откупихме. Па като се наклони на ухото му, пришушна му: - Още малко остая, па или ние тях, или те нас... да се свърши барем... То такъв живот се не живее... XXXIII. Победителите угощават победените В тоя същи час Огнянов тропаше на вратнята на Петра Овчаров. Не в сила да удържи ужасните душевни страдания при зрелището на заптийските буйства, на които гледа през една отзявка на потона; не в сила да удържи ръката си там от кърваво отмъщение въз тия злодейци, което щеше да бъде една безразсъдност с много лоши последствия, Огнянов като обезумял беше изскокнал на улицата и тичаше право към дядови Стойкови. Вратнята се отвори. - Де Петра? - попита той, като забравяше, че се крие. - Ти ли си, даскале? - попита разплакалата майка. - Де ваш Петра, бабо Стойковице? - Свако, само пази да не чуят ония... Петър е у Боримечката. - Де стои Боримечката, бабо? - До дядовата попова къща, ако знаеш новата вратня. Па се чувай, синко. Бедната жена не подозираше, че дядо Стойко бере душа. Огнянов фукна. Той не чувствуваше нищо на крака. Кога наближи поповата къща, една шумна дружина се зададе оттам. Огнянов позна Петровия глас. Той спря момците. - Даскалът! - познаха го всичките. - Аз съм, братия, къде отивате? - Бяхме у Боримечката - отговори Петър, - тая нощ си открадна невяста, та ходихме да му пием по едно вино... Да ги видиш сега как се сговарят! Гаче са били родени един за други. А ти кога допадна? - Петре, ела да ти кажа две думи. И двамата се отбиха настрана. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|