Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| И Огнянов замълчаваше покъртен.
Той не знаеше, че цялото село се надваряше да уго щава любимия си даскал. Тайната му беше обща. Но издайство не беше мислимо. Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници, го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ. Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари. Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик - жив отглас на една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието, нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо Мина каза строго: - Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ врагъ?... вскую отвращаеши десницу твою?... Востани, Боже!.. Суди... воздвигни руце твои на гордини ихъ въ конецъ!... И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне, изохка от силна болежка, която му причини движението. - Крепи се, синко. Блаженiй плачущiйи ако тiи оутешатса - продума той скръбно. - Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце... нали сме се нарекли апостоли, пусто и върло? - каза полуусмихнат Огнянов. - Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално, защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ мiра: не можетъ градъ оукритися верху горы стоя... Нали е казал Христос на своите апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало... Идте се азъ посылаю вы яко агнци посредъ волковъ? Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира. Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от ръцете му. Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да подкрепи това слабо дете... Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено. - Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющiи ся на господа яко гора Сioна Якo не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребiи праведныхъ. Сiющie слезами радостiю пожнутъ... Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин влезе. Огнянов, възтреперал, поиска да прочете вестите по челото му. - Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя... Па да не си много мърдал? - каза той, като сваляше тежката си наметалка. - Вашите касабалии - подзе пак чичо Марин - са чудни хора: като сенки - не можеш да ги уловиш да си побъбреш... - Ами не отиде ли право при доктора? - Запрян е той. - А при дякона, на манастира? - Скрил се дяконът. - Дяда Стояна намери ли го? - Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката. - Ах, клетият дядо Стоян!.. А Радка, Радка? - С нея не можах да се видя. - Как, какво е станала Рада? Той пребледня. - Там си е, не грижи се, но я извадили из школото. - Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! - викаше Огнянов безпокойно. - Изпъдила я калугерката немилостиво. - Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита! - Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата, а другарите бързаха... Но аз разпитах, момичето добре е. - Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене? - За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име... докато да се сетя, побелях съвсем. - "Графът" ли? - Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от ловци. - То е истина. - Не е дотам право: ти си жив, а тебе те мислят за умрял - и по-добре, казвам аз. Огнянов скокна като клъцнат от змия. - Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната! Той закрачи из стаята, като че се опитва. - Не ходи, да не развреждаш раната. - Аз мога вече да пътувам - каза с решителен вид Огнянов. - Къде да пътуваш? - попита стреснато чичо Марин. - За Бяла черква. - Ти луд ли си? - Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми коня си? Чичо Марин знаеше твърдоглавството на Бойча, затова нито се опита да го задържи. - И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини - каза той посърнал. - По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет... не жалиш ли себе си? - Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако не ме изпъдиш... - прибави Огнянов полушеговито. Старецът го изгледа мрачно. - Не! Ти няма да тръгнеш! - каза той решително. - Аз ще събера цялото село и то насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия - а отиваш да те убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия апостол, да стане зян! - крещеше сърдито чичо Марин. - По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко - забележи му Огнянов. Дядо Минa се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов ги изгледа учуден. Навярно неговите по-следни думи ги разсмяха. - Що се смеете? - попита той. - Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и децата, знаят, че си у мене... За твоята софра цяло село се трудеше... Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе - и душа даваме! Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска. Подир доста препирни ощ Огнянов възтържествува над страхуванията на домовладиката и тръгването бе решено. XXIX. Една безпокойна почивка След един час един турчнн, яхнал на кон, излазяше из Веригово. Казахме турчин - по-добре - читак. Дрипава зелена гъжва, излиняла съвсем, покриваше челото му до вежди; отзад - вратът хубаво избрьснат; басмян елек с изкъсани петелки, незакопчан на шията; съдран чепкен на плещи, с оръвани ръкави; мазен силяхлък на пояса, със стар чакмаклия пищов, къса харбия и сопотски ятаган, и чибучка; опнати потури, изжулени, с разкопчани крачоли, и сейменски цървули с ремъци. Въз всичко това хвърлено джубе шаячево, одрипавяло. Така Огнянов беше неузнаваем. Зимата, влязла вече във всичкнте си права, покриваше земята с бялото си покривало, през което се зъбеха и чернееха канаристите хълбоци на Стара планина. Природата беше мълчалнва и тъжна. Само силни орляци от гарвани прехвърчаха и заглушаваха задрямалия въздух. Прекият път за Бяла черква отиваше на североизточна посока, но Огнянов не улови него: щеше да стане нужда да мине през селото на Емексиз Пехливана, но това му вдъхваше неволен страх. Изпречваше му се в ума хрътката на убития, в която сякаш беше се въплотил ненавистният дух на турчина, за да застрашава и гони - и от гроба - Огнянова. Затова той реши да потегли право на север до Карнарския хан, а оттам да тръгне на изток, по полите на Стара планина, към Бяла черкова. Така пътят избикаляше, но представяше по-малко опасности, макар че и той минуваше през турски села. Когато Огнянов приближи първото, снегът беше западал на големи парцали и замрежваше всичко пред очите на пътника. Студът се усилваше и вкочаняваше членовете му; той едвам усещаше юздата. на коня в ръцете си, когото само инстинктът водеше напред, защото снегът беше застлал цялото поле и никаква диря от път не се виждаше. Той влезе безшумно в пустите улици на селото, дето никаква жива душа се не обаждаше, и скоро отседна при единственото ханче, срещу мечетът. Той искаше да даде отдих на коня си, силно заморен от снежния път, а и сам да се посгрее. Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял дълго време между турци, той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те бяха насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от тютюна пълнеше кафенето. - Едно кафе! - каза той строго на кафеджият. И той взе да тъпче чубука, като се силно навождаше над него, за да прикрие колко-годе чертите си. В такова едно положение той взе да се вслушва в разговорите, като сърбаше шумно кафето. До едно време равнодушен към тях, той изведнъж наостри уши: речта случайно дойде върху убиването на двамата пехливани. Подобио приключение отдавна не беше се запомнило в околността и то и днес силно още дразнеше и разсвирепяваше турчата. Внезапно възбуждение облада обществото в кафенето, до одеве тъй тихо и флегматично. Злобни псувни и кръвнишки закани над българите заваляха там. Огнянов, със страшно навъсено лице, продължаваше да сърба шумливо кафето си, знак, че и него вълнуваше общото негодувание. Изведнъж думата дойде на убиеца на турците и той слисан видя колко името му и личността му бяха популярни и тука. Имаше вече и легенди за него. - Тоз кяфир-консул не може ни да се улови, ни да се познае... - каза един от присъствуващите. - Нему му помага някой дявол: ту го видиш даскал, ту - поп, ту - селянин, ту - османлия; из един път менява вида си: от момче става старец; сега кьосе и черноок, след малко - палабуюклия и рус. Иди, та го лови! Ахмед ага ми разправяше, че по едно време му уловили дирята и го погнала потеря къде текийското бранище. Той бил облечен като селянин; изведнъж, потерята гледа пред себе си гарга: няма ни селянин, ни дявол там... Гръмват всичките, но птицата се изгубва и чуват само грачене пред себе си. - Бошлаф - обадиха се неколцина недоверчиво. - Гявуринът, кога да е, ще падне на ръка - само да му разберем гнездото, дето се крие - забележи друг. - Та аз ви казвам, че не може да се хване, кератията-подзе първият оратор... - Той се и не крие, но познаваш ли го!... Той може сега да бъде тук при нас, в кафенето, и пак да не знаем, че е той. При тия думи присъствуващите машинално повдигнаха очи и се изгледаха. Няколко погледи се спряха с любопитство върху Огнянова. Той сега страшно сърбаше третото си кафе, като на всеки миг изпущаше из устата си един облак дим, който го забуляше с вълните си, но той чувствуваше вперените в него погледи и под сколуфите му протекоха капки пот. Той не можеше да издържи по-дълго това напрегнато състояние и чакаше сгоден момент да остави кафенето и да дъхне на чист въздух. - Ако е късмет, за накъде? - попита го един. - За Клисура, с божия воля - отговори Огнянов, като развързваше спокойно една дълга оваляна кесия, за да плати кафетата. - Че в тоя сняг и фъртуна?... Ти по-добре пренощувай тука; утре ще стигнеш пак за пазара. - На пътника път, на жабата локва - отговори усмихнато Огнянов. - Ти си приказваш бабини деветини, Рахман ага, твоят кефирин не е ни дявол, ни гарга, ами си е комита, като всеки комита! - Хванете го де? - Ще го хванем... Гнездото му подушихме. - Камо да паднеше на ръка - извикаха неколцина с кръвожадни погледи. - Аз си залагам главата, че днес или утре Бойчо комита е в примката. - А дека го дирят, кучето? - Крил се в някое средногорско село, гявурско, намерил топло място. Вчера отидоха няколко заптиета през Баня, други през ливадите абрашларски: ще го загащим... - Та и ти отиваш по него? - По него! Във Веригово ще се съберем и оттам ще захванем. Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във Веригово, го порази още повече. Подозрителните погледи паднаха от него, но това кафене го задушаваше... Той поздрави с темена присъствующите и излезе. Когато се намери пак навън, на чист въздух, на свобода, под снежното небе, той въздъхна нашироко н се метна на коня. След три часа път той и конят му, покрити със сняг, се спряха при Карнарския хан. XXX. Любезен познайник Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката. - Имате ли други гости? - попита той ханджият. - Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан... За къде така, аа? - попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си. - Можеш ли свари едно кафе? - попита Огнянов, вместо да отговори. - Можем, можем, как да не можем?... А за къде тъй, аа? - настояваше ханджият. - За Троян. - А откъде? - От Бяла черква ида... Пътят добър ли е нататък? - И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина... Аз ти казвам, ти мене вярвай... - бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае. Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак. - Ханджи, ти си направил сладко кафе! - каза Огнянов строго и остави чашата. - Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго! - Не трябва! - Не, пий, пий едно кафе-аз ти казвам, добре е... - Какво има ново тъдява? - Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя... Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана - ти го знаеш де, - османлиите много запакостиха... Уж търсят комити, пък то - колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай... Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело. - Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата. - Аз зная пред кого се бъбра, аа- каза ханджият с фамилиарен тон. Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара. - Гявур, ти гаче си пиян! - Графе, не се сърди де, че и аз на "Геновева" плаках! - отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува. Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено: - Отдека си, ваша милост? - От Бяла черква, Рачко Пръдлето! - отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха. Но Рачко се не оскърби. - Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест... Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа... Аз храня къща и имам три деца - и тебе да ти се върнат, - та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име... - Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш. - Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът. Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек. - Ти отдавна ли държиш тоя хан? - Има година и половина, ама на "Геновева" се улучих в Бяла черква... ти беше графът. - А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна? - Каквото дал господ, него имам. - И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб. - И аз ще ти правя другарлък - прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова. Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен. "Какъв недодялан ханджия! И малко идиот" - мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза: - Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! - И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. - Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!... Той ми беше приятел... И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв... Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието. - Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. - И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет. Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко. - Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари... ти ме почакай. Остани тука тая вечер... ще се разговаряме. И аз съм народен. - Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред. - Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай... Отрязвам си главата... - Не е нужно това - отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: - Коня ми! Ханджият отиде навън. Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села - все българи - по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости. - Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян... - каза Рачко, като се върна. - Колко искаш за мене и за коня? - Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих. - Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най вече от виното - каза Огнянов иронически. - Ба, винцето го бива... но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам... Аз за такива приятели... - Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко - каза Огнянов, като се озърташе. - Тук няма ли други? - Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука... Остани де! Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза: - Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. - И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото. Кръчмарят взе това за шега. - Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! -каза той весело. Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди: - Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? - И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено: - Ако крекнеш, ще ти разпоря корема! Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете. - Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях - връзвам тебе - казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита: - Кога ще се върне твоето момче? - Довечера. - Рачко трепереше. - Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа - на ума си само... И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си. XXXI. Тлъка в Алтъново Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края. Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка. Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова. - Добре стана, че дойде у мене... Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата - рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята. Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо. - Чухме, чухме и ние - каза бай Цанко; - та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света? - Няма ли да ти напакостя нещо? - Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка... да носи байрака - шегуваше се Цанко; - на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар... Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици - разкош тая вечер. Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание - обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по личните девойки. - Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка... Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее... Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат... Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени... Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея - Райка попадиина... Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава... афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава... Държи я за домазлък, лалугерът недни... Знаеш, той прилича на лалугер... Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра - тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема - хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази... До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само... Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|