Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!
И той погледна с тържественост. Всичките лица просияха. - Аз мисля - подзе господин Фратю, - най-хубаво е република, тя може да се нарече "Балканска република." - Па може и царство - забележи Франгов. - О, ще ни преседне! - каза поп Димчо. - Друга манджа не ядеш. - А бе какво да е, само да се освободим. - И аз съм за републиката - обади се един друг. - А бе казахме го, това е друга работа... Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите - каза Мичо Бейзадето. - Ей, ей, господа - извика Соколов, - стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия... А нас ни чака работа сега... Дявол да ви вземе републиките!... Още неседнал на магаре, замахал крака... Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене. - Право - каза Каблешков, - не ще думи, господа, а работа... Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите. - Истина, ние си имаме тая слабост - да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци --каза бай Мичо. - Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България - каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко. Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите... Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял. VIII. Колчови вълнения Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата. - Колчо беше това! - каза Недкович. - Ти не си видял добре - възрази Мичо; - как може сляп човек така да припка. - Тая работа не е оферна - забележи поп Димчо. Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни. Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше. Всички очакваха приковани. - Наши хора ли са тука? - попита с прекъснат глас. - Все наши. Какво е, Колчо? - попита бай Мичо. - Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! - викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото... и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец. - Какво ти е бе, Колчо? - попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост. - А бе не сещате ли се бе? Жив е! - викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. - Вива! Графчето ми е живо. - Как? Бойчо? Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста. - Жив е бе! - Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? - каза бай Мичо строго. - А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още? - Дека е? - При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя... Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах... В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше. В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите. Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж: - Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите. Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна. Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело: - Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай... И Огнянов влезе в стаята. Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому. Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза: - Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило! - Приемам, но само за днес - каза Бойчо усмихнат и седна в къта. Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето. Бай Мичо посочи Кандова и каза: - Ето и Кандов ни стана днес брат. Огнянов срещна погледа си с Кандовия. - Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея. - Даже да умрем - отговори Кандов. А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва. - Няма да те дадем сега лесно, Бойчо - каза той и излезе на пруста. - Велизарие! - извика той там. - Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука! Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата. - Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца. IX. Огнянов председателствува Заседанието, под ръководството на Огнянова, се продължи. Каблешков си отиде. Него го беше втресло. Много важни въпроси се разгледаха. Между тях въпросът за защитата на града, защото жителите му бяха постоянно нащрек, плашени от мълвата за турско нападение. Ганчо Попов бе натоварен с устройството на тайната стража, която нощя щеше да пази краищата на града. Приеха се още разни предпазителни мерки за приспиване бдителността на полицията. Прочете се писмото от панагюрския комитет. То беше дълго и съдържаше куп наставления, заповеди, разпореждания до комитета, действията на който трябваше да хармонират с общия план на организацията на въстанието. То носеше подписа на Бенковски. Странджов представи сметка за куршума и барута, които е приел и раздал, както и за склада на пушките, недоплатени още и затова задържани в К. - Значи, въоръжението добре отива - забележи Огнянов. - Можем да посрещнем цял табор с огън и да се държим двайсет дена на шанцовете - каза поп Димо. Шанцове никакви нямаше, разбира се; попът наричаше така ниските загради на бостаните извън града. - Но ако ни бият с топове? - попита Недкович. - То лошо! - каза поп Димо угрижен. - И ние можем да поставим - забележи господин Фратю; - аз на драго сърце давам нашия дървен кутел. Той ще гърми като круп... Така да дадат и други! Така ще стане цяла артилерия. - И Фратю изгледа гордо наоколо си. - От твоя кутел нищо не става... Да сбираме пукнати кутли от бабичките, то е смешно даже да се говори - възрази Огнянов; - а пък топове че трябват, трябват. Единият им гърмеж действува страшно на неприятеля... Могат да се направят топове от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания. Мнението на Огнянова се одобри и прие едногласно. - Букчето ще ги работи - каза Мичо. - Букчето? Та ние се знаем - извика Огнянов. - Познаваш го, кацаря? Той е славен! - каза докторът. - А черешови трупове? Кой ще си даде черешите да му ги отсекат? - попита Врагов. - Ах, това е дребна работа - каза Недкович; - аз се наговарям с тая грижа! - Прието, с устройството на артилерията се натоварва Недкович - каза Огнянов засмян. - Сега да минем на друг въпрос. Какво имаме още, Ганчо? - Имаме най-главното: въпроса за парите. Николчо ни прати хабер от К., че ние трябва най-късно утре да доплатим пушките и тозчас да ги приберем и донесем тука: той се страхува да стоят повече в магазията му... Бои се, че подушили нещо турците. - Това е важно-каза Огнянов, - трябва да побързаме... Може да си изтегли тоя човек страшно, ако се хване оръжието, па и други... - Остави, ами стоте лири, които изпратихме, отиват на вятър - забележи Соколов. - Трябва да освободим по-скоро пушките и да ги скрием тука през нощта... Колко лири трябват още?- каза Огнянов. - Без малко двесте лири. - Имаме ли ги? - попита Огнянов. Комитетът се зае живо за този въпрос. Предлагаше се от волни помощи да се събере сумата. Това се отхвърли като неосъществимо. Мичо Бейзадето предложи да се вземат школските пари и после да ги повърне бъдещето княжество на общината, но и това предложение падна. Тогава се предложи заем у Курката, като подпишат всичките. Но и това предложение се провали надолу с главата, като най-неприемливо. Въпросът за парите задави всички други, но изход не виждаха. Всички тия работи, които сега възбуждат усмивка, тогава се мислеха и вършеха от хора инак сериозни. Обаятелният блясък и новостта на предприятието, гледано през призмата на въображението, замъгляваха разсъдъка им. Само фанатическата вяра в едно нещо докарва до такова заслепление ума. Огнянов слуша всички тия разговори намръщено. - Аз ще ги намеря парите! - каза той изведнъж. Всички го изгледаха учудени. - Отде ще ги вземеш? - попита Врагата неволно. - То е моя работа - отговори Огнянов. Тоя ответ пресече смелостта за други питания. Ганчо Попов поиска думата. - Господа, вече е късно, та преди да се дигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека заповядат да си турят имената. И той положи дивита пред тях. Новите членове бяха Врагата, господин Фратю и Кандов. Последните двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба. - Братя - обърна се той смутено, - ами ако се хване тая книга? Отивам си за права бога... - Как за права бога? Не си ли съзаклетник и революционер? - попита Франгов. - Такъв съм, братя, но аз имам къща. - И ние имаме - туряй там името си, да има черно на бяло - каза поп Димчо сърдито. - Врагов, срамота! - извика Огнянов строго. Врагата подписа със съкрушен вид. Но вместо "Христо Врагов", както в търговските си писма, той се подписа с изменени слова: "Ристо Врагата", както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за всеки случай... X. Един шпионин през 1876 година Навън беше се стъмнило съвършено. - Господин председателю - обади се Кандов, който досега мълчеше, - искам думата! - И аз щях да я искам - отзова се господин Фратю: - за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя. - Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение - за Стефчова! - повтори студентът натъртено. - Добре, че се сетих - пресече го Франгов, - днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова... А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината. - Рачко? - каза неволно Огнянов. - Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан... - Как, истина ли е, че си го вързовал? - Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко. - Истина е, каквото ви е разправял - каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; - но това оставете настрана... Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! - И лицето на Огнянова кипна от негодувание. - Искам думата! - извика Кандов. - Кандов, говорете! - каза Огнянов. - Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! - каза студентът. Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова. - Не е, не е Стефчов - Мунчо е-възразиха всички. - Лъжете се страшно, господа! - и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства. Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено. Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото. - Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби. - Ето и тая вечер ни е шпионирал! - Кой знае какво ни се върти над главата. - Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх - каза Франгов. - Огнянов, кажи своето мнение! - обърна се Соколов. Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза: - Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства. - Чрез какъв начин можехме да сторим това? - попита поп Димо. - Чрез унищожение - смърт. - И революционният устав само такова наказание предвижда - забележи Попов. Възцари се мълчание. - Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! - извика студентът. Всички изгледаха зачудено Кандова. - Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! - извика докторът. Очите му горяха от дива злоба. - Как! - извика с отчаян глас Кандов. - Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му. - Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам - избъбра мрачно Соколов. Кандов протестуваше. - Жребий! Жребий! - развикаха се някои членове. Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон. Тогава Огнянов каза авторитетно: - Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва. Това мъдро предложение се одобри. Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка. И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя. Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова. - Завчера го срещнах - дошъл от Пловдив - казваше Ганчо Попов. - Из един път ме приближава и право ти куме в очи: "Как отива вашата работа?" - попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него... Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил. - Дявол да го вземе тоя погански син - каза Мичо ядосан; - роднина ми е, но се гнуся като от леш. - Колко майки е разплакал тоя изверг! - каза поп Димчо; - който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога... - И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова. В туй време чукна се силно вратата. Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях. Соколов грабна револвера и се затече при вратата. - Кой тропа? - попита той. Един тих глас се обади: - Отворете! - Заманов дохожда - пошъпна булка Мичовица. Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха. Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото. Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата. - Издайничество? - попитаха всички очи. - Какво е това писмо? - попита Огнянов. - Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого. И той подаде писмото на Огнянова. - Чети тук тия редове! - прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето: "Господин председателю! Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа! Българският предател и шпионин: Х. Заманов" Сега втрещаването стана общо.
XI. Викентий Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите. Огнянов се спря при голямата манастирска порта и потропа. След малко един ратай попита кой е и му отвори. Той се назова чичо на дякона. Две силни манастирски псета се хвърлиха въз нощния гост, но като го познаха, завъртяха опашките си. Той мина тихо и втората манастирска врата, която води към вътрешния двор, мина край двете тополи и чукна на вратичката на дяконовата килийка. Тя се отвори. - Кой си? - попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му. - Бойчо, Бойчо, ти ли си? - И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши: - Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си. Викентий го погледна позачуден. - Наистина, какво те гони насам по тоя час? - Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга - не за мене, а за делото... Един подвиг ще ти искам. - Казвай - каза Викентий тревожно. - Отец Йеротей какво прави? - Влезе в черква на молитва, както всякога - отговори зачудено Викентий на въпроса. Огнянов помисли. - Ще се забави ли там много? - Обикновено се бави до три и половина часа - това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита? - Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали? - Знам. Защо? - Седни, да ти кажа защо. Дяконът седна и впери очи в госта си. - Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е... Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя. - Какво мислиш? - попита дяконът. - Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея! - Как, от него да ги искаме? - Аз не казвам това, той няма да ги даде сам. - Ами? - Казах ти, да ги вземем. - Да ги откраднем сиреч? - извика дяконът. - Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем - или откраднем, както щеш го кажи. - Как, Огнянов, кражба? - Да, кражба... свещена. Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. "Кражба свещена!" Той пръв път в живота си чу подобно нещо - и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние. - Какво мислиш, отче Викентие? - попита строго Огнянов. - Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов. - Освобождението на България безчестно дело ли е? - попита Огнянов, като го стреляше с очи. - Не, честно. - Тогава и средствата, които му служат, са честни. Дяконът чувствуваше, че имаше работа с един мощен противник, но той искаше да се бори упорито. - Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава... Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна... - Тя е свещена! - По-добре да го помолим, може да даде. - Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно. - Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде... - настояваше Викентий с умолителен тон. - За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа... а той е много ближен с Юрдана Диамандиев... Кога слазя в града, право у него ходи... После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие! - Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните... - Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден - отговори Огнянов. Дяконът опули очи. - Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това? - Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш... Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му. Викентий се замисли дълбоко. Той цял беше под впечатлението на Огняновите слова. Той виждаше добре, че няма да надделее в тая неравна борба. - Решаваш ли, отче Викентие? - Но мъчно нещо бе, брате - каза дяконът почти плачевно. - Като се решиш, лесно е. - Но аз не съм крал! - И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|