Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| Стефчов изгледа победоносно.
- И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение... Нека се изловят тия магарета! - каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето. - Дето се вика, съгласни сме? - каза беят и въздъхна. - Да се изловят още тая вечер! - каза Заманов. - Дека са събрани? - попита беят. - У Мича Бейзадето. - У Бейзадето?... Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел... Кой им е главатарят? - Доктор Соколов - отговори Стефчов. - Соколов пак? Той ли е сега наместо консула? - Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова. - Други кои са? - Изпъдените учители и неколцина още чапкъни. Беят погледна на часовника си. - Сега там ли са? - попита той. - В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето... Там плюскат ракия и комитетствуват. - Ами как мислиш? - Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака. - Това не е добро - каза Заманов; - вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи... Тогава чиста работа: черно на бяло... Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит. Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му. - Само това да стане, като се смръкне - допълни Заманов; - тъмнината е нужна за подобни нападения. - Решено - каза беят тържествено и изпляска с ръце. Появи се едно заптие. - Тук ли е онбашият? - Шериф ага ще се върне скоро. - Щом се върне, при мене! - заповяда беят. Заптието излезе. - Ах, забравих едно нещо - каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му. И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна. - Какво е това? - попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си. - Едно Соколово писмо за Панагюрище. - Бре! - Изпуснал го е, види се, писмоносецът им... Днес го найдох току пред дядовата къща. - Какво му е съдържанието? - попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото. - Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет. - Каква е тая хартия? - попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни. - Чети, чети, да видим - каза беят, като наостри уши. Стефчов прочете следующите редове: "Бай Лука! Надявам се, че сте живо и здраво в къщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието. Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша белладона, че ми се е привършила. Много здраве на домашните. Соколов"
- Наистина, това писмо е условно - забележи Заманов. - Преведи го сега на турски - заповяда беят. - Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш - каза Стефчов към бея, па захвана да превежда. - Чакай - спря го беят още в началото, - тука под "хапове" трябва да разбираме куршуми! - Може да е куршуми - забележи Заманов. Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух. Стефчов продължи нататък. - Чакай - спря той пак Стефчова, - той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда. И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: "Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода." Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: "мисля, че не е по причина на здравието", той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно: - Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи? - Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве - болест - отговори шпионинът важно. Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ. - Улови се работата - продума той тържествующ. Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата "белладона", беят го прекъсна и изкряска весело: - Ох, тука му е турил ноктa, казал си го е право: Дебела Бона - и тя е вътре!... Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината! Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака. Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек. - Чети, чети още - каза беят позасрамен. Стефчов продължи: - "Много здраве на домашните. Соколов". Свършва се. Беят извика: - Много здраве на домашните! Разбра се!... С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък. - Но от него нищо свързано не може да се извади - забележи Стефчов недоволен. - Тъмно, тъмничко е - допълни Заманов. - Че е тъмно, тъмно е - потвърди беят, - но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува. - Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му- каза Заманов, силно вторачен в писмото. - Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма... И той тури писмото в пазвата си. - Аферим, Христаки ефенди! Стефчов направи темена, за да си върви. - Е, решено, нали? - каза той. - Всичко свършено тая вечер... - потвърди беят. - Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи. Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов. - Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата - каза му Стефчов. - То е едно на ръка, аз поех грижата - отговори шпионинът; - Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва - прибави той бързо. Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си. - Вземи тия две рубли, повече нямам. Заманов прие парите, па прибави ниско: - Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка. И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега. Стефчов го погледна безпокойно. - Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! - каза той тържествено. - Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер... Благодаря, сбогом! И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря. - Благословете, дядо попе! - и той му целуна ръка. - Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега? - Най-много се венчават! - отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина. Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи. - И време му е за сватба сега, защото утре, в други ден може да дойде второ пришествие... - И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: - Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват? Лицето на попа се изкриви. - У поп пари няма, благословии ако щеш!... И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви. Заманов го изгледа строго и му каза ниско: - Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета... Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата. Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше. -Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си. - Анатема! - избърбори си попът, като се отдалечаваше. Дъждът все росеше още. - Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето - викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си. Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже: - Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш? - Донес малко жаравица, ти казвам - повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре. Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата. - Иди си сега по работата! - И той заметна вратата след момчето. Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също. Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква. След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя. И бързешката излезе и тръгна по посока на конака. VI. Една женска душа Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му. Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци. Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, й мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох. Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука - тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!... Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!... При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?... Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?... Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно... А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!... Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка. Изведнаж радостна мисъл озари ума й. "Да ида у стринини Недковичини - каза си тя; - по техен Таша да пратя хабер." Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия. И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда. Тя се озова вирвода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време. - Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! - викаше стрина й, като я посрещаше на пруста. - Стрино, тука ли е ваш Ташо? - Че не се е прибрал от отзарана... Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е? - Сбогом, стрино - и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек. - Къде, къде? - развика се въздивена стрина й. Лалка изскокна на улицата. За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак. Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек. Внезапно й дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност. - Боже, камо да видя сега Колча! - въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше. Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната. Възрадвана, развълнувана, тя се отклони от пътя си и тръгна да стигне слепеца. Той се намираше именно на улицата, която отиваше към Бейзадето; навярно, и той отиваше у него, защото Лалка знаеше от Рада, че Колчо имаше свободен вход в заседанието на комитета и никое не пропущаше. Тя бързаше, тя ускоряваше стъпките си все повече и повече и еле не тичаше. Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско: - Колчо, Колчо! Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу. Колчо се отби и влезе в кундураджийския дюкян на Иван Дудито. Това изчезване стана тъй бързо и ненадейно, щото на Лалка се стори, че някоя невидима сила го дръпна грубо в отворената врата на дюкяна. Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета... Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно. Тя не помнеше кои улици мина, как и кога се озова у дома си, Тя беше цяла в огън: главата й бръмчеше, всичките й стави гаче се разглобяваха. Тя чувствуваше страшна лошотия и слабост и едвам влезна в стаята, падна на миндера в несвяст. У Лалка се появи силна треска - огница, която в късо време трябваше да я заведе в гроба... VII. Комитетът Тоя път заседанието, вместо да стане в дворската градина на бай Мича, под мискетката ябълка и високите чемшири, по причина на дъжда, стана в стаята му. Стефчовият човек беше харно видял. На ниските миндери стояха членовете, около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо място - домовладиката, председателят. Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай Недкович, Кандов, който днес биде приет с ръкопляскане, също и г-н Фратю, върнал се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност, пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска федерация под княз Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го поднесе тогава на Ботева - за "Знаме", но и там има същата участ (Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм). Тогава Фратю отиде и се фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при републиканските статии... Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивши заточеник и страшен главорезец; Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който се наричаше още и Безпортев и Редактор, чизмар, хром и вечен съзаклетник. Един член отсъствуваше: Пенчо Диамандиев. Той бе отишъл на К. да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги връчи на Тосун бея, както му бе заповядано. Мръкваше се вече. Макар открито още по пладне, заседанието още се продължаваше и както сочеше, щеше и през нощта да се проточи. При другото, и красноречивият и пламенен език на Каблешкова омайваше душите на членовете, които от два часа насам безгласни и зяпнали го слушаха. Каблешков, една от най-симпатичните и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското движение на 1876 год., беше 26-годишен момък, среден ръст, твърде сух и слаб, с бледно, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която той постоянно увираше пръстите си, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни кичури въз широкото му умно чело. Едните очи, живи, с огнен и проницателен поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета, озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая безсилна и дребна снага. Той беше облечен в синьо сукнено пардесю и в черни панталони и жилет, силно ожулени от постоянните пътувания на кон и движения. Той и сега ходеше непрестанно назад-напред из стаята и продължаваше да гълчи разпалено, прекъсван често от упорита кашлица. - Да, помощта, главната помощ стои в самите нас. Ние сме толкова силни, щото сами ще се разправим с гнилата Турция. Турция е слаба, финансиално съсипана, народът турски е осиромашел и ще остане настрана. Той сам пъшка под игото. Войската е деморализирана и не заслужава внимание. Вземете пример Херцеговското въстание - хиляди и хиляди войска се изпраща, а въстанието е още в разгара си, и то кой го прави? Една шепа народ! А какво ще стори тая разнебитена и уплашена държава, когато въстанем ние?... Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава... за кого по-напред? При това, само ние ли ще сме? От запад на Турция стои Сърбия и черногорските соколи - готови да нахълтат; зад гърба й стои Гърция, която няма да зяпа... Херцеговина и Босна ще пламнат от край до край; Крит, и той също... Притурете при това и революцията в Цариград, която само чака смутно време да свали султан Азиса... Хаос навсякъде... Нашето въстание ще бъде гробното опело на турската империя!... Погледът му гореше като два въглена в полумрака. - Ти забрави още едно - обади се Мичо Бейзадето, - Русия. Дядо Иван ще полети от север към Цариград и... беше и няма го! Пророчеството дума по дума ще се изпълни. Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко. - Кои места ще бъдат готови за въстание? - попита Франгов. - Цяла България! - отговори Каблешков. - Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна - няма никак войска... Коприщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!... Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас... Друго спасение няма за нея... Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане. - Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? - попита Попов. - Какви трици ще яде да не влезе? - забележи поп Димчо. - Яйце ще й се пече на дирника - каза Безпортев. - То е последен въпрос - отговори Каблешков,- но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло - княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери - турци, из най-напред... - А княз? - попита Христо Врагов. - Да, княз? - прибави Безпортев. - Един европейски принц! - Бре! - Но ти не каза нищо за Русия, ще ли тя да ни помогне, според бай Мичовите думи? - обърна се попът. - Попе, не ставай дете бе - изгълча го Мичо начумерено, - може ли инак?... Руски генерали още отсега чакат в Букурещ! И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|