Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| - Клети Бойчо, ти си бил простинал по кърища и планини цяла зима... Ти си цял мъченик - каза Рада състрадателно.
- Златно сърце беше тоя момък, братът на Муратлийски. Той ме гледа като майка. - Какъв благороден българин! - каза Рада покъртена. - И патриот голям, той ми се отплати двойно и тройно за една моя услуга на брат му. - После? Какво стана? - Като оздравях, той ме снабди с разноски, даде ми тия нови селски дрехи и ме изпрати със сълзи на очи. Аз тръгнах за насам. - И тебе те никой не позна?... Бойчо, пази се тука! Огнянов беше свалил гуглата си и връзката. Той се изправи пред огледалото, прехлупи шапката си, преправи се в главата и лицето и се обърна доста преиначен. - Познаваш ли ме сега? - Та ти ако щеш си тури и маска, аз пак ще те позная... Я го виж какъв ме гледа!... Какъв си смешен, Бойчо! - смееше се тя весело. - Ти ме познаваш, че ме обичаш, но чуждите хора отде ще се догадят! - И който мрази, има остри очи, не се шегувай! - За такъв познавач аз имам това - каза Огнянов, като подигна кебенцето си и показа главучките на два револвера и на кама, които се подаваха из пояса. - Кръвнико! - изсмя се Рада. - Госпожа Хаджи Ровоама право имала... - Аз ако към кръвник, ти си противоположната крайност - ти си херувимче. - Подигравай се с едно бедно момиче. Той пак седна. - Е, продължавай! Разкажи ми как дойде дотука. Ами кои са тия Муратлийски? - питаше Рада, която два пъти чу това име. - Бързобегунеков брат. - На немеца тука? Фотографът? - Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викат Добри Муратлийски. Той е толкова немец, колкото и фотограф. Той избягал от Старозагорското въстание. Аз го прибрах тука и го скрих под това име... Той ми е стар другар и твърде предан човек. Ти се обръщай до него смело, когато ти стане нужда. Рада го погледна стресната. - Че защо ще се обръщам към чужди хора? Аз нямам нужда... Ти знаеш, че живея от спестеното, от учителската заплата. - Аз ти казах да го не гледаш като чужди човек. - Ами ти къде си? - Аз тръгвам, Радо. - Ти тръгваш пак? Кога тръгваш? Как, оставяш мене? - Тая нощ още, след два часа - каза Огнянов, като погледна часовника си и пак го мушна в пазвата на абичката си. Рада пребледня. - Ти тръгваш тъй скоро? Не съм те още видяла! - Трябва да осъмна в К. Аз съм с мисия, па освен това аз не мога вече да остана в Бяла черква. Жално, че не успях даже да благодаря бай Марка за неговото великодушие към тебе... та и към мене малко ли го показа?... Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България... Обичам я тъй силно и за това, че ражда прелестни създания като тебе... - Бойчо, защо отиваш? Ах, божичко... Не, по-добре отведи и мене - ти трябва да ходиш - ти си се пожертвувал за България - изведи ме из тоя чер град, тури ме в някое село, дето по-често да те виждам... не, ако щеш, накарай и мен нещо да работя за народа, и аз съм българка... и твоят идеал е мой, Бойчо, и ако ти умреш за България, и аз ще умра с тебе... Но да не се делим, страшно е пак да остана сама, да бера хиляди страхове за тебе, да слушам все черни известия за тебе... Боже, как е сега добре! - И тя си тури ръцете на раменете му. - Радке, твоето положение тука и аз го виждам: неприятно е много - каза Огнянов угрижено. - Аз усещам онова, което ти ми не казваш: тебе те преследват тука моите врагове, нали? Злобата на хората ти не прощава нищо, зная... Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска... Не е само една Хаджи Ровоама тука, зная. И ти ги понасяш мълчаливо, ти си героиня за мене по страдания. Бедний ангело! Великото дело, което ме е погълнало цял, не ми оставя минута и за твоята участ да помисля. Аз съм корав егоист, аз съм виноват, прощавай, пиле! - Ах, Бойчо, Бойчо, ако ме оставиш пак, чини ми се, че ще те изгубя завсегда, че няма да те видя вече - продума Рада и очите й овлажняха. После прибави тихо и умолително: - Не ме оставяй тука, Бойчо; живееш ли, мреш ли, искам да бъда при тебе... Аз няма да ти бъда препятствие, аз ще ти бъда помощница. Аз ще направя всичко... Само нека те виждам по-често. - Не, ти не можеш нищо... революцията изисква мъжка сила, кръвожадност... безпощадност... а ти си ангел същи... Ти извърши вече дълга си: левското знаме, дето изработи твоята ръка, ще ни разпаля и въодушевлява... Това е доста за една българска мома! После, като помисли, прибави: - Слушай, Радо, дохаждаш ли в Клисура, на гости у госпожа Муратлийска? Тя живее сега в Клисура. Аз ще изработя това... И там са опасности... но поне да се отървеш от тукашните интриги. - Навсякъде, дето тебе бих виждала. - Аз съм агитатор в онази околност сега и там съм по-притулен. В Бяла черква ще дойда пак - само да подигна въстанието... Дотогава ще се виждаме, Радо, после бог знае кой ще излезе жив из борбата... Тя ще бъде кървава и велика. Стига бог да благослови оръжието ни, стига отечеството ни, това наше измъчено отечество, да възкръсне из борбата окървавено, но свободно, та аз с радост ще умра за него... Една тъга ще ми остане за тоя свят: че тая смърт ще ме раздели от тебе, вярно... Защото те обичам безпределно, мило дете, защото ти владееш моето сърце... то е твое... но животът ми, о, той принадлежи на България... И ще зная, че ще има барем една душа на земята, която да ме пожали и да пролее сълзи на моя гроб неизвестен... По Бойчовото лице мина облак. Рада го хвана за ръцете развълнувана. - Бойчо, но ти ще оцелееш, бог ще запази такива герои за България и ти ще бъдеш славен, Бойчо, и аз тъй щастлива тогава! Бойчо поклати глава недоверчиво. - Ех, ангеле мой - каза той, но се пресече. Па като я хвана и той за ръцете, прибави: - Радке, каквото и да се случи, аз искам да ми бъде съвестта спокойна... Аз може да загина, аз почти чувствувам това... - Мълчи, Бойчо! - Слушай! Аз може да загина, Радо, защото отивам да срещам смъртта, но искам да бъда малко спокоен за тебе. Ти свърза о мене съдбата си, с мене осъдения, отверженика; ти ме направи най-щастлив с любовта си, ти ми пожертвува нещо по-скъпо от живота си: честта си; и горко изпати за това от света; ти забрави всичко за мене! Искам, ако умра, да знам, че ти оставаш честна жена пред бога и пред хората, ако не щастлива... искам да носиш моето име, името Огнянов: то не е с нищо безчестно запетнено, Радо, това име. Когато дойдеш в Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помисля за твоето обезпечение. Баща ми е заможен и ме обича... Той ще изпълни последната воля на едничкия си син... Аз бих направил това тука, но е невъзможно сега; ние можем сами друго да сторим... Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам - ни златен, ни железен... Желязото, що нося, то е за неприятелите... Но няма нужда, над нази господ, великият, праведният господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, господ на страждущето човечество, той види, той чуе. И като я улови за ръката, той коленичи. - Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка. Тя коленичи. И устните им промълвиха някакви слова, чути само от вишния... XIV. Около един труп Сутринта слънцето пак беше изгряло величествено: лазурното високо небе светеше радостно. Градините миришеха и росните трендафили показваха вече своите румени чушулки; овошките, буйно листнали, окичени триумфално с белоснежен цвят, даваха на всички дворища в Бяла черква празничен вид; славеите пееха; ластовичките се стреляха из пространството, оглашаваха го с чуруликанията си и се опиваха с въздух, лъчи и свобода. Природата преливаше от живот и младост. Небето и земята не съставяха, освен една жизнерадостна стихия - от зари, светлина, шарове, песни, аромат, любов и радост. В тоя същи час в дъното на една сляпа и глуха улица, накрай града, Марко Иванов се спря и потропа на една вратня. Веднага му отвори един юначага момък, в потури, гологлав и по ръкави. - У вас ли докараха трупа? - попита Марко ниско. - У нас е, бай Марко, елате! - И момъкът тръгна след него и му посочи една врата. - Там са, влезте! В същия час вратата се отвори и първото нещо, което Марко видя вътре, беше един труп. Трупът на една череша. Калчо кацарят, нашият стар познайник, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря. - На добър час, Калчо! - каза усмихнато Марко, като изгледваше любопитно работата. - Та то напредва, напредва пущината. - Всяко нещо се бои от майстора си - обади се един глас, Марко се обърна наляво и погледна. До зида беше клекнал Мичо Бейзадето. - О, кир Мичо - каза бай Марко приветливо, като подаде ръка на подпредседателя на комитета. - Правим днес заседание, та като минувах, рекох да се отбия да видя какво върши нашето Букче. - Че къде ви е заседанието, на къра ли? - каза Марко, като седна и без да вдига очи от черешата. - Днеска ще го правим в Зеления трап. Зелени трап се наричаше една падина на голата рътлина на север от града, която съставяше първото стъпало на Стара планина. Подир знаменитата вечер, в която Заманов донесе писмото, комитетът се сбираше не на едно място. Днес беше решено да бъде заседанието му в Зеления трап. Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртя ваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта. - Вътре ще влезе топузът на един голям кантар - забележи бай Мичо, - но ние ще го пълним с дребно джепане. Така повече поганци ще повали. Твойта череша ще направи чудеса... Лицето на Марка светна тържествующе... Защото, наистина, черешата беше от градината на Марка Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди, стресна. Той си каза вътрешно: "Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?... Дали не е пък наистина настал краят на това царство, когато и децата се въоръжават!... Кой знае.." Това размишление отслаби страхуванията му и усили доверието му в съдбата. Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа... Но тоя психически процес се извърши не веднага. Силните убеждения се изработват под влиянието на цял ред факти, внушителни. Най-напред (това беше миналата есен), пред вид растящите свирепства и злодеяния на турското население, беше пошъпнал сам на себе си: - Та такъв живот - живот ли е? Това беше първото кипнуване, първата крачка... После, тази пролет, подир явяването на Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежите, които тъй решително се готвеха за едно безумно, но гордо предприятие, той каза един ден на жена си: - Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо... Най-после, по Великден, като ставаше в кафенето разговор за страшните препятствия, които ще срещне такова едно движение, и грозните сетнини, които могат да го последват, Марко каза натъртено на Алафрангата: - Михалаке, който смята свирка и тъпан, сватба не прави... Преди шест месеца той споменуваше за "чрево адово". А поп Ставри потвърди с друга пословица: - Сухо дупе риба не яде. Но нека забележим, че Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова. Бяла черква трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението на башибозуците, които щяха да блъвнат въз нея многобройните турски села в Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още сега им правеше зазъбици... Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така ще бъде?... Във всеки случай, Бяла черква трябваше да бъде готова. И той настояваше за въоръжаването... "После времето ще ни учи" - казваше той. Преди три дни Николай Недкович се яви при него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови дървета. - Отсечете моята череша - каза той. Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост- естествена впрочем в тоя случай - той не допущаше синовете си да се мешат... Той искаше те да се удържат на бързея, против който той не бе устоял. Той искаше нещо невъзможно! "Доста съм аз от къщата" - думаше си той. Преломът в неговия дух не се бе извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки други случай, но не в революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта си. Той често играе ролята на спъвало в тяхното колело. В дадения случай може би това не беше така. Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ. Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле ведин огладен чеп, към гъзера. Той скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна стърготина. - Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата - каза Калчо с тържествующ вид. - Браво, Букче, ти ще бъдеш и топчият... Сега пък бай Ляло ковачът да му тури железните обръчи и другите железа и ето ти цял круп - каза Мичо. - Майки, това ще гърми страшно - забележи Марко. - Ще го заложим нависоко на Зеления трап и оттам ще бием цялата долина... Отдето се покажат, удряй, не ги жали!... Позицията е чудесна! Чуха се стъпки отвън. - Някой наш иде - каза Мичо, понеже беше заръчано на юнака момък да пуща само свои хора. Влезе Попов, секретарят на комитета. Той се здрависа с Мича и Марка. - Що дириш тука, Ганчо? - попита го подпредседателят. - Отивам за Зеления трап, та като минувах, отбих се да видя нашата артилерия. - Добре, добре, днес трябва да се сберем всички, та да решим кого да пратим за Панагюрище. Искат ни представител. Аз викам - Соколова. - Какъв представител ни искат? - попита Марко. - Да се намери на главното събрание там. - За какво ще бъде то, главното събрание? - Джанъм, там ще се решава кога да се вдигне въстанието. - Навярно, за първи май ще бъде решено - забележи Ганчо. Марко се начумери. - Ба, по-късно ще бъде... Барем да се прибере цветето от гюловете - забележи Мичо. - Та и ние ще ставаме ли? - попита Марко. - На всички места в един ден ще въстанат. - Не правете лудост! - Лудост - не лудост, трябва да се става - каза Мичо късо. - Не се готвим от толкова време за черни очи я ? - прибави Ганчо. - Джаста-праста! Джаста-праста! Бай Марко!... - обади се Калчо разпален. - Аз разбирам, че ние се готвим само да се браним от башибозуци, додето видим какво става около нас... Страх ме е да не плащаме парсата само ние - каза Марко. - Срам и безчестие ще бъде за Бяла черква да се забави един миг!... Всичкият народ ще въстане в един ден и Турция взе-даде! - каза бай Мичо разпалено. Марко помисли. - Знаете ли наздраве - попита той, - че така ще бъде? - Как да не знаем? Деца ли сме?... Аз затова те канех да влезеш в комитета, та с очите си да четеш писмата... и да чуеш Каблешкова и Бойча. Марко поклати глава недоверчиво. - Друго е да ти кажат хората, друго е ти сам да знаеш, че е така... Мислете пет пъти, преди да сторите нещо, да не повторим заарската работа. Мичо се разсърди. - Сега е друга работа, Марко, не ставай дете... Аз ти казвам, че ще пламне навсякъде... Всичко е организувано. Само денят нека ни кажат... - А, ако пламне навсякъде, то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне навсякъде, а ние пламнем само? Това, казвам, да разберем... - Ще пламне! - Кой знае! - Ще пламне, Марко! Клетва искаш ли? - Не ща. - Та ти си неверен Тома! - Аз искам като него да попипам с пръст... Тука играем с главите си... - Ти трябва да вярваш, че ще победим! - Защо? - Защото Туркия трябва да падне вече... - Как трябва да падне? - Така, трябва да падне, защото й е писано да падне. Марко разбра, че Мичо пак прибягва до пророчеството на Мартин Задека... - Аз не вярвам на новите пророчества... Календарът ни предсказва дъждове и буря, а ние имаме райско време... Празна работа. - Задекът е друго, Марко, него го припознават и учените!... - каза Мичо разгорещен. - Аман, джанъм! Все Задека ни посочваш! Остави се с тоя Задек. Мичо пламна. - Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много по-дълбоко и по-ясно. - От кого е? - От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне... Човешки ум не го измисля. И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си. Марко го гледаше учуден. - Ах, остало е тефтерчето ми у дома - каза Мичо с досада; - но чакай, аз мога да си го припомня... Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия, аз ще те оставя да се мъчиш... На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе. И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да търси в джоба си. - Късче бяла книга нямаш ли? - Нямам - каза Марко, като потърси и той в пазвата си. - Чакай, тука ще пиша! И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност. Марко гледаше с любопитство. Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри, правилно размесени в следующия вид: Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) I (=10) А (=1) К (=20) Е (=5) П (=80) Д (=4) Н (=50) Е (=5) Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876! Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат "каприз на случая"; старите ги наричат "орисия". Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва... Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък. Той просто занемя от удивление, нищо не отговори. Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка, се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и възторг... Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: "Хай говори сега де, хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош - що ще кажеш на това, другото? Разбра ли ти Бейзадето кой е?" Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев. - Капасъзът не можа да се намери днес - доложи Илия Странджов; - трябва да се е натряскал в някоя кръчма. - Лошо нещо е смукателството без мярка - забележи поп Димо, като навири плоската. Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста - на опашката,- които щяха да бълват огън и лава... На гладкия му жълтеникав корем се чернееше кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното мене, фекел, уфарсин на отоманската империя: Турцiа ке падне. 1876. - Момчета - обърна се подпредседателят, - ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?
XV. Новата молитва на Марка Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.
бачо ти Колю да доде? Бачо ти Колю да доде, армаган да ти донесе? За бяла шия - герданче, за тънко кръстче - коланче, за руса коса - шамия, за малки крачка - кондурки? И хорото се люшкаше неудържимо... Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище. Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата. - Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят... Бай Марко, заръчай едно вино... Благодаря. Вива! Да живее, който налива!... Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница... но пак си знам ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като чувствителен българин... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник... Който каже, предател е... Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня... Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени... Ама ще кажеш: хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ... а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!... Който се бои от птичките, просо не сее... Ти разбираш от една дума само... Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!... Но Юрдана чорбаджи... с кремик ще му дерем кожата... А пък Стефчов? Но да спи куче под камък... късо... Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян... Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки свят, с една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков... Вива! България да е жива!... А аз какво съм? - Едно магаре, което се бои от бистра вода... Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|