Тери Пратчет пощоряване пролог Преди 9000 години

Част от тавана поддаде и още писма се посипаха в пламъците. Огънят вече подхващаше и горните етажи. Докато Станли влачеше г-н Грош по пода, още едно парче мазилка се разби в плочите и отгоре се посипа вече подпалила се стара поща. Пушек, гъст като супа, се закълби накъм далечния таван.

Станли довлече стареца в съблекалнята и го сложи на леглото му. Беше спасил също и златната шапка, защото ако не беше, г-н Ментелик би следвало да му се разсърди. После той затвори вратата и взе Книгата Правилник от полицата над масата на Грош. Запрелиства методично страниците, докато не стигна до белязката, която беше оставил само преди минута, на главата "Как следва да се действа в случай на Пожар". Станли винаги спазваше правилата. Не ги ли спазваш, всякакви неща могат да тръгнат накриво.

Дотук вече беше минал: 1.) При установяване на Пожар запазете Спокойствие.

Сега беше на ред: 2.) Извикайте "Пожар!" със силен и ясен глас.

- Пожар! - извика той и отметна с молива си втора точка.

По-нататък беше: 3.) При възможност постарайте се да угасите Пожара.

Станли отиде до вратата и я отвори. Дим и пламъци се понесоха към него на талази. За момент той се вторачи в тях, но поклати глава и затвори вратата.

Точка 4 гласеше: В случай че сте застрашени от Пожара, постарайте се да избягате. Не отваряйте Врати, ако са нагорещени. Не използвайте Стълби, ако горят. В случай, че не се открие Изход, запазете Спокойствие и очаквайте а) Спасение или б) Смърт.

С това изглежда всичко беше изчерпано. Светът на карфиците беше прост и Станли познаваше пътищата му както златната рибка си познава аквариума, но всичко останало беше пресложно и човек можеше да се оправи с него само ако следва правилата.

Той погледна нагоре към мърлявите малки прозорци. Бяха твърде тесни за да се измъкне оттам и бяха направо запечатани от множество слоеве боя, така че той счупи едно от стъклата колкото се може по-акуратно, за да влезе малко свеж въздух. Отбеляза това в книгата за повреди.

Г-н Грош все още дишаше, но с някакъв неприятен бълбукащ звук. В съблекалнята имаше аптечка за Първа Помощ, понеже Правилникът я изискваше, но в нея се съдържаше само малко бинт, шишенце с нещо черно и тегаво и резервните зъби на г-н Грош. Г-н Грош му беше казал да не пипа самоделните му лекове, и понеже не беше необичайно за стъклениците му да избухват през нощта, Станли съблюдаваше тази забрана много прилежно.

В Правилника нямаше записано: В Случай на Нападение от страна на Връхлитащо Кресливо Същество, ударете го яко по Устата с Торбичка с Карфици, и Станли се зачуди, дали да не го впише с молива си. Това обаче щеше да е Увреждане на Пощенско Имущество, а това можеше да го вкара в беля.

Така, след като му се изчерпаха възможностите за всякаква по-нататъшна дейност, Станли запази спокойствие.

Олян съдра сакото си докато се промъкваше през навалицата.

- Хората сигурно са се измъкнали, - обади се г-ца Миличкова трополеща след него.

- Наистина ли мислиш така? - попита я Олян.

- Наистина ли го мисля? Не. Не и ако това е работа на Мангизов. Съжалявам, вече не ме бива много да утешавам когото и да е.

Олян се поспря и се опита да мисли. Пламъците се издигаха от покрива на сградата от едната страна. Главната врата и цялата лява половина изглеждаха недокоснати. Но огънят, както му беше известно, беше подло нещо. Седеше си и си тлееше, докато не отвориш вратата за да видиш как върви, а той ще го възприеме като глътка свеж въздух и ти запои очните ябълки за черепа.

- Най-добре да вляза - рече той. После добави - Ъ... няма ли начин да кажеш: "Не, не, недей, прекалено си смел!", примерно, а?

Някои хора тъкмо правеха верига до близката чешма. Беше също толкова ефикасно, колкото да се гаси слънцето с плюене.

Г-ца Миличкова хвана едно горящо писмо, запали си цигарата с него, вдъхна и каза:

- Не, не, недей, прекалено си смел! Това урежда ли те? Но ако все пак влезеш, отляво изглежда чисто. Внимавай все пак. Носи се слух, че Мангизов поръчва туй онуй на един вампир. От дивите.

- О. Огънят тях ги убиваше, нали? - отчаяно се опита да го погледне откъм светлата страна Олян.

- Убива всекиго, г-н Ментелик, - промълви г-ца Миличкова - Всекиго.

Тогава тя го хвана за ушите, притегли го и го целуна едно хубаво в устата. Беше като да те целуне пепелник, ама беше хубаво.

- Абе изобщо, предпочитам да излезеш оттам, - каза му тя тихо - Сигурен ли си, че не можеш да почакаш? Момчетата ще са тук всеки момент...

- Големите ли? Но нали днес им е свободният ден!

- Да, обаче трябва да се подчинят на своя шхем. Има ли пожар, значи има опасност за хора. Ще го надушат и ще са тук до няколко минути, повярвай ми.

Олян се поколеба, гледайки я в лицето. Хората обаче го гледаха. Не можеше да не влезе, тъй като нямаше да отива на образа му. Проклет да е Ветинари!

Той тръсна глава, обърна се и се втурна към вратата. Най-добре да не му мисли. Най-добре да не мисли, колко е глупав. Просто виж как е на опип входната врата... съвсем си е студена. Полекичка я отвори ... лъхна го горещ въздух, но нямаше експлозия. Ето я голямата зала, огрята от огън ... но всичкият беше над него, така че ако махаше с ръце и се пазеше нещо да не му падне отгоре, можеше и да стигне до вратата надолу към съблекалнята.

Той я отвори с ритник. Станли вдигна очи към него от марките си и каза:

- Здравейте, г-н Ментелик. Аз запазих спокойствие. Но ми се струва, че г-н Грош е болен.

Старецът лежеше на леглото и "болен" беше твърде оптимистична дума.

- Какво го е сполетяло? - вдигна го грижливо Олян. Г-н Грош беше лек като перце.

- То беше като голяма птица, но аз го отпъдих, - съобщи Станли - Ударих го в устата с торбичка карфици. Аз... имах един Малък Момент, сър.

- Добре, толкова е достатъчно, - реши Олян - А сега, ще можеш ли да ме последваш?

- Взех марките, - докладва Станли - И касата. Г-н Грош я държи за по-сигурно под леглото си, - след това момчето просия - А също и шапката Ви. Аз запазих спокойствие.

- Браво, браво - измърмори Олян - А сега плътно след мен, ясно?

- Ами г-н Мотльо, а г-н Ментелик? - изведнъж се разтревожи Станли.

Някъде отвън, в залата, се разнесе трясък и бумтенето на огъня определено се усили.

- Кой? Г-н Мот- ... котката ли? Да върви по... - Олян се спря и пренастрои устата си - Той вече ще е навън, хайде да се обзаложим, ще яде печен плъх и ще се хили. Хайде, ела!

- Но той е котката на Пощата! - възрази Станли - Никога не е бил навън!

Хайде на бас, че в момента е, помисли си Олян. Но в гласа на момчето пак се беше появила онази опасна жилка.

- Да идем да изнесем г-н Грош оттук, какво ще кажеш? - Олян се запромъква през вратата със стареца в ръце - А после ще се върна за Мот...

Една пламнала греда се срути на пода някъде посред залата и запрати нагоре към главното пъкло талази от искри и горящи пликове. И стена от пламъци, огнен водопад наопаки се понесе с рев нагоре през другите етажи и през покрива. С гръм. Това беше огън пуснат от каишката си, който най-после можеше да се налудува до насита.

За частица от Олян всичко това беше добре дошло. Но още една нова и обезпокоителна частица си мислеше: "Тъкмо я бях накарал да заработи. Нещата се занареждаха. Беше също толкова хубаво, колкото да си престъпник, но без престъплението. Беше си веселба."

- Айде де, Станли! - подвикна Олян и обърна гръб на ужасната гледка и на омайната мисъл. Момчето го последва неохотно, като през целия път чак до външната врата не престана да вика проклетата котка.

Хладният въздух отвън го проряза като с нож, но се разнесоха аплодисменти, последвани от светлинен проблясък, който Олян вече беше започнал да асоциира със задаващи се неприятности.

- Добър фечер, г-н Ментелик! - посрещна го ведрият глас на Ото Шрик - Честна дума, искаме ли нофини, достатъчно ще ни е само да фърфим след Фас!

Олян не му обърна внимание и си проправи път с лакти до г-ца Миличкова, която, както забеляза той, не се беше поболяла от притеснение.

- Има ли в този град някакъв приют за болни? - попита забързано той - Или поне някой свестен лекар?

- Има Безплатната Болница "Лейди Сибил".

- И какво и е доброто?

- Някои хора не умират.

- Я, чак толкова добри ли са? Веднага го закарай там! - разпореди се той - А аз ще трябва да се връщам за котката!

- Ти смяташ да се връщаш там заради някаква котка?

- Ама това е господин Мотльо, - засегна се Станли - Той е роден в Пощата.

- По-добре недей да спориш - обърна се пак към сградата Олян - Ще се погрижиш за г-н Грош, нали?

Г-ца Миличкова се наведе към окървавената риза на стареца.

- Но като гледам някаква твар се е опитала да... - започна тя.

- Нещо падна върху него, - намеси се рязко Олян.

- Но това не би могло да причини...

- Нещо падна върху него, - повтори Олян - Ето какво стана.

Тя го погледна в лицето.

- Добре, - съгласи се тя - нещо е паднало върху него. Нещо с големи и остри нокти.

- Не, просто някакво бичме със стърчащи пирони, нещо такова. Всеки може да го види.

- Това е което се е случило значи, така ли? - не откъсваше поглед от него г-ца Миличкова.

- Точно това се случи, - отсече Олян и побягна към сградата преди да са се появили още въпроси.

Няма защо да се въвлича Стражата в тази работа, мислеше си Олян докато търчеше към вратата. Те само ще тъпчат наоколо и няма да намират никакви отговори, а съгласно опита му стражарите винаги предпочитаха да арестуват поне някого. "... Та какво Ви кара да мислите, че е бил Гепи Мангизов, а г-н ... Ментелик, нали така беше? О, значи на Вас Ви е ясно, а? Имате такъв усет, а? Чудна работа, и на нас понякога са ни ясни някои неща. Лицето Ви ни е познато отнякъде, г-н Ментелик. Откъде сте?..."

Не, няма защо да се правиш на голям приятел на Стражата. Те можеше да ти застанат на пътя.

Един от горните прозорци се пръсна и пламъците зализаха стряхата. Олян се шмугна през вратата посред дъжд от стъкла. Колкото до Мотльо... добре де, налагаше се да намери проклетата котка. Не успееше ли, вече нямаше да е веселба. Ако не рискува поне мъничко от живота си и ей тоничко от крайниците си, нямаше да може повече да бъде себе си.

Нима той току що беше помислил това?

О богове. Беше го изгубил. Така и не разбра, откъде му беше дошло, ама сега вече си беше отишло. Ето какво ти се случва, като почнеш да вземаш заплата. А и не го ли беше предупреждавал дядо му да се пази от невротични като бръснати маймуни жени? Всъщност не беше, понеже се интересуваше предимно от кучета и бира, но би трябвало да беше.

Образът на гръдния кош на г-н Грош не преставаше да хлопа настоятелно по вратите на въображението му. Изглеждаше като че ли нещо с остри нокти го е разпердушинило и само дебелата му пощенска униформа го беше предпазила да не бъде изкормен. Но не приличаше като да е бил вампир. Те не омазваха нещата така. Така добра храна отиваше зян. Въпреки това той си подбра парче от един строшен стол. Много подходящо се беше разцепил. А хубавото на кола в сърцето беше, че действаше и на не-вампири.

Още от тавана беше изпопадало в залата, но той се промъкна между отломъците. Главното стълбище беше от тази страна и беше напълно непокътнато, макар че пушекът се стелеше по пода като килим, а от другата страна на залата, където някога бяха планините от стара поща, огънят беше все така буен. Вече не можеше да чува писмата. Съжалявам, помисли си той, направих каквото можах. Не беше по моя вина...

Ами сега какво? Най-малкото, можеше да си вземе кутията от кабинета. Не би искал тя да изгори. Някои от онези химикали бяха много трудни за набавяне.

Кабинетът беше целият в пушек, но той измъкна кутията из-под бюрото си и тогава мярна златния костюм на закачалката му. Трябваше да го вземе, нали така? Такова нещо не биваше да бъде оставено да изгори. За кутията можеше да се върне и друг път, нали така? Но костюмът... костюмът беше необходим. И никаква следа от Мотльо. Той трябваше да се е измъкнал, нали така? Котките не напускаха ли потъващите кораби? Или май това бяха плъховете? Е, котките нямаше ли да последват плъховете? Както и да е, димът се надигаше от фугите на дюшемето и се просмукваше откъм горните етажи, така че не беше време да се помотва тук. Нали трябваше вече да е погледнал навсякъде. Нямаше смисъл да остава някъде, където тонове горяща хартия можеха да се стоварят на главата му.

Добър си беше планът и се провали само защото видя котката, долу в залата. Зяпаше го с интерес.

- Мотльо! - ревна Олян. Поиска му се да не беше. Беше толкова глупаво име да се вика из горяща сграда.

Котаракът го изгледа и запраши нанякъде в тръс. Олян се завтече с псувни подире му и го видя как се шмугва към мазетата.

Котките нали бяха умни? Там сигурно имаше някакъв друг изход... налагаше се да има...

Олян дори не погледна нагоре, когато чу поредното пращене на дърво над главата си, а само се втурна напред и запрескача по пет стъпала наведнъж. Съдейки по звука голяма част от сградата току-що се беше срутила точно зад гърба му, искри рукнаха надолу по стълбището към мазетата и опърлиха врата му.

И така, ако не друго, вече нямаше връщане назад. Мазетата обаче, като си помисли човек, нали имаха капандури и люкове за стоварване на въглища и такива неща? И бяха студени и безопасни и...

... бяха точно подходящото място да се оттеглиш да си ближеш раните, след като са те цапардосали по муцуната с цяла торбичка карфици, нали така?

Отвратително е да си носиш въображението със себе си.

Вампир, беше му казала тя. А Станли беше улучил "голяма птица" с торбичка карфици. Станли Убиецът на Вампири, с торбичката си с карфици. Никой не би повярвал, освен ако не го видеше веднъж в някой от неговите, както ги наричаше г-н Грош, "малки моменти".

Надали можеше да се убие вампир с карфици...

А мине ли му веднъж на човек такава мисъл, изведнъж забелязваш, че колкото и внимателно да се оглеждаш зад гърба си, все се намираше нещо зад гърба на зад-гърба-то, където не си погледнал. Олян прилепи гърба си към хладната каменна стена и се запреплъзва покрай нея, докато стената не свърши и той не се натъкна на отворена врата. Оттатък едва се виждаше бледото сияние на Сортировъчната Машина.

Когато Олян надзърна в Машинната стая, почна да се вижда и Мотльо. Който се беше присвил под машината.

- Колко по котешки се държиш, бе Мотльо, - укори го Олян докато се вглеждаше в сенките - Ела насам при Чичко Олян. Моля ти се?

Той въздъхна, окачи костюма на някаква стара етажерка за писма и клекна до машината. Как ли, да му се не види, следваше да се хващат котки? Никога досега не го беше правил. Котките никога не фигурираха в кучкарниците за ментеликцери на дядо му, освен като импровизирана закуска. Когато ръката му наближи Мотльо, котаракът присви уши и изсъска.

- Да не искаш да се изпечеш тук, бе? - скара му се Олян - Я без нокти, моля ти се.

Котаракът заръмжа и Олян осъзна, че той не гледа точно към него.

- Добър Мотльо, - измърмори той и усети как ужасът започва да се надига.

Едно от най-основните правила при изследване на враждебна среда беше: не се занимавай с котката. А сега изведнъж средата беше станала значително по-враждебна.

Друго важно правило беше: недей да се обръщаш бавно за да погледнеш. Точно зад теб ще е. Не котката. Забрави проклетата котка. Друго е.

Той се изправи и хвана дървения кол с две ръце. "Така значи, точно зад мене ли?" - помисли си той - "Пусто да е, ама си е пусто точно пусто зад мене! Разбира се, че е там! Че как иначе?

Страхът, който усещаше сега, беше също като чувството, което изпитваше, когато да речем балъкът заоглежда някой стъклен диамант. Времето някак си се забавя, всички сетива се изострят, а в устата му се усеща привкус на метал.

Недей да се обръщаш бавно. Обърни се бързо.

Той се извърна, изкрещя и ръгна. Колът се опря в нещо, което поддаде съвсем, ама съвсем мъничко.

Издължено бледо лице му се ухили на синкавата светлина. Показвайки два реда остри зъби.

- Не улучи нито едно от двете ми сърца, - каза г-н Грайл плюейки кръв.

Олян отскочи тъкмо навреме да не го засегнат нокните на разцепилата въздуха мършава ръка, но задържа кола пред себе си и го заразмахва за да държи съществото на разстояние...

Банши, мислеше си той. Ох, мътните да го вземат...

Само когато Грайл се помръднеше, черното му кожесто наметало малко се отместваше и се виждаше скелетообразното му тяло. От полза беше да се знае, че черната кожа беше крило. От полза беше да се знае, че баншитата бяха единствената хуманоидна раса развила способността да лети в някаква влажна джунгла, където са ловували летящи катерици. Не беше от особена полза да се знае, откъде се е пръкнало поверието, че ако чуеш крясъка на банши, скоро ще умреш. Беше защото баншито е на лов за теб. Нямаше смисъл да се оглеждаш назад. Беше отгоре.

Не бяха останали много диви баншита, дори и в Юбервалд, но Олян знаеше съвета, предаван от поколение на поколение от онези, които бяха оцеляли. Дръж се далеч от устата му, защото тея ми ти зъби са нещо страшно. Не се пъни да го атакуваш в гърдите - летателните мускули там са като броня. Не че са чак толкова силни, но сухожилията им са като стоманени въжета, а дългият обсег на ръцете им означава, че могат направо да ти откъснат глупавата глава...

Мотльо изскимтя и се навря по-дълбоко под Сортировъчната Машина. Грайл отново замахна и когато Олян отстъпи, го последва.

... обаче вратовете им се чупят лесно, ако успееш да минеш обсега на ръцете им, а и им се налага да затворят очи, когато надават крясъка.

Грайл пристъпи напред с пружинираща походка, от която му се тръскаше главата. Олян нямаше къде да отстъпва, така че захвърли кола и вдигна ръце.

- Добре де, предавам се, - каза той - Само че хайде да свършваме бързо, а?

Съществото не откъсваше поглед от златния костюм. Във вкуса им към блестящи неща имаше нещо сврачешко.

- Има къде да отида в отвъдното, - опита се да му помогне Олян.

Грайл се колебаеше. Беше ранен, дезориентиран и преял с гълъби, които си бяха жива епидемия на крила. Искаше му се да се разкара оттук и да се зарее из прохладното небе. Тук всичко беше твърде сложно. Твърде много цели, твърде много миризми. За едно банши връхлитането, когато зъби, нокти и тежестта на тялото се сливаха ведно в един удар, беше всичко. И сега объркан подскачаше от крак на крак, опитвайки се да се справи със ситуацията. Нямаше пространство за полет, нямаше къде другаде да иде, а плячката стоеше право отпред... инстинктът, емоциите и жалки опити за рационално мислене се блъскаха лудо в прегрятата глава на Грайл.

Инстинктът победи. Връхлитането върху жертвата с извадени нокти беше вършило работа милиони години наред, та защо да се изоставя добрата традиция сега?

Той отметна глава назад, изкряска и скочи.

Както стори и Олян, гмуркайки се под дългите му ръце. Това не беше програмирано в реакциите на едно банши: предполагаше се, че плячката ще се е присвила или ще бяга. Рамото на Олян обаче се вряза в гърдите му.

Тварта беше лека като дете.

Олян усети как ноктите раздраха ръката му, когато той метна нещото върху Сортировъчната Машина и се хвърли на пода. За един ужасен момент му се стори, че то ще стане пак, че не е уцелил колелото, но когато побеснелият г-н Грайл се озова там, звукът беше...

... шляк...

... и настана тишина.

Бавно се изправи на треперещите си крака и се загледа в това, което се беше случило на съществото. Ако беше герой, щеше да използва възможността да каже: "Ей на това аз му викам сортиране!" Обаче понеже не беше герой, той просто повърна. Едно тяло не изглежда прилично, когато съществени негови части не споделят същото време-пространство като останалите, но за сметка на това то изглежда по-колоритно.

След това, притискайки кървящата си ръка, Олян коленичи и се наведе под машината за Мотльо.

Трябваше да се върне с котката, мислеше си той като през мъгла. Просто се налага. Когато човек се втурва в горяща сграда за да спаси някаква глупава котка и се връща с котката, ще го възприемат като герой, дори и да е доста тъп герой. Излезе ли обаче уидаут котка, ще е просто един смотаняк.

Приглушен гръм над главата му намекна, че още една част от сградата се срива. Въздухът почна да пари.

Мотльо пропълзя още по-навътре.

- Виж сега, - изръмжа му Олян - Героят трябва да излезе с котката. Не е задължително котката да е жива...

Той се метна, набара Мотльо и го измъкна из-под машината.

- А така, - рече той и си взе закачалката с костюма в другата ръка. По него имаше няколко късчета банши, но, помисли си той с леко сърце, все ще се намери нещо, което да ги отстрани.

Надникна в коридора. От двете страни имаше по една огнена стена, а Мотльо избра точно този момент да забие всичките си четири комплекта нокти в ръката му.

- Ох, - измърмори Олян - А досега нещата се развиваха толкова добре...

- Г-н Меентелиг! Добре Ли Сте, Г-н Меентелиг?
Това, което големите изнасяха от огъня беше фактически самият огън. Изнасяха от горящото имущество всичко което гореше. И интересна работа, в това имаше нещо хирургично. Те се струпваха на края на пожара и го лишаваха от всичко, което да гори, притискаха го, сгащваха го и накрая го стъпкваха до смърт. Големите можеха да газят през лава и разтопено желязо. Дори и да знаеха що е страх, със сигурност нямаше да го намерят в някаква си горяща сграда. Тлеещи отломъци бяха отметени от стъпалата от чифт нагорещени до червено ръце. Олян се взря в един пейзаж от пламъци, но и в застаналия пред тях г-н Помпа, светещ в оранжево. Петна от прах и кал по глината му проблясваха и искряха.

- Драго Ми Е Да Ви Видя, Г-н Меентелиг! - изтътна радостно той - Разчистихме Път До Вратата! Побързайте!

- Ъ... благодаря! - опита се да надвика рева на пламъците Олян.

Пътят беше пред очите му, изчистен от боклуци, с примамливата свежест и прохлада на отворената врата на края му. По-нататък, в далечния край на залата, други големи без да обръщат внимание на стълбовете огън най-спокойно изхвърляха пламтящо дюшеме през една дупка в стената.

Зноят беше непоносим. Олян приведе глава, притисна ужасения котарак към гърдите си, усети как задната част на врата му започва да се опърля и хукна напред.

Това, което се случи след това, се сля в един единствен спомен. Трясъкът отгоре. Металният грохот. Големът Ангамарад поглеждащ нагоре, докато посланието му грееше в жълто на винено червената му ръка. Десет хиляди тона дъждовна вода падащи измамно бавно. Студената вода стоварваща се върху нажежения голем...

... взривът...
Пламъците отмряха. Шумът отмря. Светлината отмря.

- АНГАМАРАД.

Ангамарад си погледна ръцете. Нямаше нищо, освен зной, зноя на пещ, буен изпепеляващ зной, който все пак оформяше пръсти.

- АНГАМАРАД - повтори глухият глас.

- Изгубих Си Глината, - проговори големът.

- ДА, - подтвърди Смърт - ТОВА Е СТАНДАРТНАТА СИТУАЦИЯ. ТИ СИ МЪРТЪВ. УНИЩОЖЕН. ВЗРИВЕН НА МИЛИОНИ ПАРЧЕТА.

- Тогава Кой Извършва Слушането?

- ВСИЧКО В ТЕБ, КОЕТО НЕ БЕШЕ ГЛИНА.

- Имаш Ли Заповеди За Мен? - попита това, което беше останало от голема и се изправи.

- НЕ И СЕГА. ДОСТИГНА МЯСТОТО, КЪДЕТО НЯМА ПОВЕЧЕ ЗАПОВЕДИ.

- Какво Да Правя?

- ОЧЕВИДНО НЕ СИ УСПЯЛ ДА СХВАНЕШ ПОСЛЕДНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА.

Ангамарад пак седна. Освен че под краката му вместо тиня имаше пясък, това място му напомняше подводната бездна.

- ОБИКНОВЕНО ХОРАТА ПРЕДПОЧИТАТ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК, - опита се да помогне Смърт - ГЛЕДАТ НАПРЕД КЪМ СЛЕДВАЩИЯ СИ ЖИВОТ.

- Аз Ще Остана Тук, Моля.

- ТУК ЛИ? ТУК НЯМА КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, - отбеляза Смърт.

- Да, Знам, - каза призракът на голема - Прекрасно Е. Аз Съм Свободен.
В два часа сутринта заваля дъжд.

Можеше да е и по-лошо. Можеше да завали змии. Можеше да завали киселина.

Все още имаше малко покрив и малко стени. Значи все още имаше и малко сграда.

Олян и г-ца Миличкова бяха седнали на куп горещ каманак близо до съблекалнята, която общо взето беше единствената стая, която все още можеше с известно право да се нарече така. Големите бяха стъпкали огъня до край, позакрепили каквото още можеше да стои право и си бяха отишли без да кажат нито дума за да продължат чак до залез слънце да не бъдат чукове.

Г-ца Миличкова беше взела в ръце наполовина стопена бронзова лента и я въртеше натам насам.

- Осемнадесет хиляди години, - прошепна тя.

- Цистерната за дъждовна вода, - измърмори Олян взрян в празното пространство.

- Огън и вода, - промълви г-ца Миличкова - Но не и двете наведнъж!

- Не може ли ... някак да се изпече наново или нещо такова? - това му прозвуча безнадежно още докато го казваше. Но беше видял как другите големи преравят трошляка.

- Не остана достатъчно. Само прах смесен с какво ли не, - въздъхна г-ца Миличкова - А той не искаше нищо друго, освен да е полезен.

Олян се загледа в остатъците от писмата. Потопът беше разнесъл чернилката от тяхната пепел навсякъде по руините. Те не искаха нищо друго, освен да бъдат доставени, помисли си той. В такива моменти седенето за девет хиляди години на дъното на океана изглеждаше напълно привлекателно.

- Той смяташе да чака, докато вселената не се завърти в кръг. Знаеше ли?

- Да, ти ми каза, - отговори Олян.

Няма по-тъжна миризма от миризмата на мокра горяла хартия, мислеше си Олян. Тя значеше, че всичко е свършило.

- Няма какво да се разчита, че Ветинари ще построи Пощата наново, - продължаваше г-ца Миличкова - Ако се опита, Мангизов ще се погрижи хората да се развилнеят. Разхищение на държавни средства. Той си има приятелчета. Хора, които му дължат пари и услуги. Бива го да се оправя с тоя род хора.

- Мангизов беше. Той нареди да се подпали пожарът, - отбеляза Олян - Беше потресен да ме види в ресторанта. Мислил е, че ще съм тук.

- Никога няма да успееш да го докажеш.

Сигурно няма да мога, съгласи се наум, някъде всред скръбната, задимена празнота посред главата си, Олян. Стражата беше цъфнала тук по-бързо, отколкото Олян беше забелязал, че е обичайно за градските полицаи. Водеха си върколак. Е, за повечето хора щеше да е просто едно красиво куче, но отраснеш ли в Юбервалд при дядо, отглеждащ кучета, ще се научиш да различаваш белезите. Този тук имаше нашийник, задуши жаравата още преди тя да престане да дими и надуши нещо повече за душене в покрова от пушещи сажди и пепел. Те копаха там и после се стигна до един нелеп разпит.

Олян се справи с него колкото можа при дадените обстоятелства. Най-важното беше никога да не им казваш истината. Ченгетата и без това никога не вярваха на каквото им казват хората, така че нямаше защо да им създава допълнителна работа.

- Крилат скелет ли? - беше произнесъл Олян с тон, със сигурност прозвучал като искрена изненада.

- Да, господине. В човешки ръст, но много ... увреден. Даже бих казал разпердушинен. Чудя се, дали не знаете нещо повече по този въпрос? - стражарят беше капитан. Олян така и не успя да го разгадае. Лицето му не издаваше нищо, което капитанът не искаше да издаде. Нещо в него намекваше, че вече знае отговорите, но все пак задава въпросите, колкото да се съблюдава приличието.

- Сигурно ще да е извънредно голям гълъб? Те бяха истинска напаст в тази сграда, - беше му казал Олян.

- Съмнявам се, господине. Ние смятаме, че беше банши, г-н Ментелик, - беше рекъл търпеливо капитанът - Много рядък вид.

- А аз си мислех, че те само кряскат от покривите на хора, които ще умрат, - беше вметнал Олян.

- Така е с цивилизованите, господине. Дивите предпочитат да действат без посредници. Вашият младеж не беше ли казал, че е ударил нещо?

- А, да, Станли беше споменал за нещо хвърчащо, да имаше нещо такова, - засеща се Олян - Аз обаче си помислих, че е било просто...

- ... извънредно голям гълъб. Виждам, виждам. А да имате някакво предположение за това, как е започнал пожарът? Доколкото разбрах, вие използвате навсякъде безопасни фенери.

- Опасявам се, че вероятно е било спонтанно самовъзпламеняване в купчините писма, - Олян беше имал време да измисли това.

- Някой да се е държал странно?

- В Пощата, капитане, е много трудно да се отсъди, кое е странно. Повярвайте ми.

- Да са Ви били отправяни заплахи? От някого, когото сте раздразнили може би?

- Нищо подобно.

Капитанът въздъхна и прибра бележника си.

- Въпреки всичко ще оставя няколко души да наглеждат мястото за през нощта, - беше казал той - Похвално е, че спасихте котката, господине. Като излязохте, Ви посрещнаха с истинско ликуване. И само още едно нещо, господине...

- Да, капитане?

- Защо ли ще му е на едно банши, или може би на гигантски гълъб, да напада г-н Грош?

И Олян си помисли: шапката...

И Олян каза:

- Нямам представа.

- Да господине. Сигурен съм, че нямате, - каза капитанът - Сигурен съм че нямате. Аз съм капитан Стоманолеярсон, господине, макар че на повечето хора съм известен като капитан Керът. Не се колебайте да ме потърсите, господине, ако Ви се случи нещо. Ние сме тук за ваша защита.

И какво щяхте да сторите срещу баншито? - попита го наум Олян. Подозирате Мангизов. Браво на вас. Но хора като Мангизов не ги е еня за закона. Те никога не нахлуват с взлом, а просто ще използват хора, които нахлуват. И няма да намерите нищичко, ама нищичко записано черно на бяло.

Точно преди капитанът да се обърне да си върви Олян беше сигурен, че върколакът му намигна.

Тук щеше да отиде цяло състояние. Е и? Той да не би да не знаеше откъде може да вземе купища пари? Собствено те не му трябваха. Бяха само начин да си отчита бройката. Но с това вече беше свършено, защото те принадлежаха на Албърт Искрометов и останалите, а не на един невинен началник на пощата.

Той свали златната си шапка и я заоглежда. Аватар, беше казал Пелц. Божество въплътено в човек. Той обаче не беше бог, а само мошеник в златен костюм, чиято машинация беше приключила. Къде ли се губеше сега ангелът? Къде бяха боговете, точно когато човек имаше нужда от тях?

Боговете да са му на помощ.

Шапката проблясна на светлината от огньовете и различни части от мозъка на Олян заискряха. Не посмя да диша, когато мисълта се пръкна, та да не би някак да я подплаши. Беше толкова просто. И беше нещо, което не би могло да хрумне на никой честен човек.

- Всичко от което се нуждаем, - произнесе той - е...

- Е какво? - сепна се г-ца Миличкова.

- Е музика! - провъзгласи Олян.

После стана и събра ръце на рупор:

- Ей, хора! Някой да свири на банджо? Или може би на нещо дето прави цигу-мигу? Давам еднодоларова марка със значителна колекционерска стойност на всеки, който съумее да изкара валсов ритъм. Нали знаете, раз-два-три, раз-два-три?

- Да не би да си напълно полудял? - подхвана г-ца Миличкова - Защото си определено...

Тя спря когато един размъкнат мъж потупа Олян по рамото и сподели:

- Аз свиря на банджо, а аверчето ми Хъмфри е жесток с хармониката. Хонорарът ще е долар, сър. В монета, моля, понеже доколкото не мога да пиша, а не знам никого да може да чете.

- Скъпа моя госпожице Миличкова, - усмихна и се лудешки Олян - Имате ли си някакво друго име? Някакъв прякор или галено име или както са те наричали като малка, някое хубавичко умалително име, с което да не възразяваш да те наричат?

- Да не си пиян? - тросна се тя.

- За нещастие не съм, - отвърна той - А как ми се щеше да бях. Е, госпожице Миличкова? Та аз даже успях да спася най-хубавия си костюм!

Това я завари неподготвена и отговорът и се изплъзна преди вроденият и цинизъм да успее да залости вратата:

- Брат ми ми казваше... ъ...

- Да?

- А какво ще кажеш за Бодилче?

- Бодилче? До-обре, мога да преживея Бодилче, - склони г-ца Миличкова - Което ще рече, че и ти също ще можеш. Но сега не му е времето за танци...

- Напротив, Бодилче, - грейна на светлината на огъня Олян - тъкмо сега му е времето. Ще танцуваме, после ще поприберем малко, за да сме готови, като стане време за отваряне, ще възстановя пощенските доставки, ще поръчам да построят наново сградата и ще направя всичко да си бъде както е било преди. Само стой ме гледай.

- Знаеш ли, сигурно е вярно, че работата в Пощата подлудява хората, - забеляза г-ца Миличкова - И откъде, да попитам, ще намериш парите за строежа?

- Боговете ще ми дадат, - отвърна Олян - Вярвай ми.

Тя го зяпна:

- Сериозно?

- Смъртоносно сериозно, - подтвърди Олян.

- Ти ще се молиш за пари?

- Не точно, Бодилче. На тях всеки ден им се изсипват хиляди молитви. Аз имам други планове. Ще възстановим Пощата, г-це Миличкова. Няма защо да мисля като полицай, нито пък като пощаджия, нито като писар. Ще трябва да направя каквото трябва по мой си начин. А след това ще докарам Гепи Мангизов до банкрут още до края на тази седмица.

Устата и стана точно като буквата О.

- И как точно смяташ да го постигнеш? - успя най-накрая да продума тя.

- Нямам представа, но всичко е възможно, ако танцувам с теб и си запазя и десетте пръста на краката. Ще танцуваме ли, госпожице Миличкова?

Тя беше възхитена и изумена и шашната, а на Олян фон Ментелик му харесваше проявата на тези качества в хората. Поради някаква причина се чувстваше съвършено щастлив. Не знаеше защо и не знаеше какво точно ще прави после, но щеше да е голяма веселба.

Имаше онова наелектризиращо чувство, същото, което получаваш дълбоко в себе си, когато се изправиш пред някой банкер, внимателно изучаващ някой образец на най-големия ти майсторлък. Вселената затаява дъх, и ето че човекът ти се усмихва и ти казва: "Много добре, г-н Измислено Име, ей сега ще пратя служителя ми да Ви донесе парите." Това не беше тръпка от преследването, а от изчаквнето на място, от запазването на хладнокръвие, съсредоточеност и правдоподобност за достатъчно време, че да успееш да баламосаш света и да го завъртиш около пръста си. Заради такива моменти си струваше да се живее, тогава той се чувстваше наистина жив, а мислите му щъкаха като живак и дори самият въздух блещукаше. По-късно това чувство щеше да си представи сметката. Засега обаче той летеше.

Младият жрец на Бога-Крокодил Офлър не беше много-много във форма в 4 ч. през нощта, но мъжът с крилатата шапка и златния костюм изглежда знаеше, какво трябва да става, така че жрецът го прие както си беше. Той не беше особено умен, поради което беше на тази смяна.

- Искате да доставим това писмо до Офлър ли? - недоумяваше той и се прозяваше. В ръцете му беше връчен пощенски плик.

- Адресирано е до него, - заяви Олян - Има си марка и печат. На едно добре написано писмо няма как да не му бъде обърнато внимание. Освен това нося половин кило кренвирши, както доколкото знам повелява обичаят. Крокодилите нали обичат кренвирши.

- Строго погледнато, виждате ли, това което се възнася към боговете, са молитвите, - измънка колебливо жрецът.

Корабът на храма беше безлюден, с изключение на дребен старец в излиняла роба, премитащ сънливо пода.

- Доколкото разбирам, - поясни Олян - кренвиршното приношение достига до Офлър като го опичат, нали така? И духът на кренвиршите се възнася до Офлър посредством миризмата, нали? И тогава вие изяждате кренвиршите, нали така?

- А, не. Не е точно така. Изобщо не е така, - завъзразява младият жрец, който си спомняше тази част - Може и да изглежда така за непосветените, но както казахте, истинската кренвиршовост отива директно при Офлър. Той, естествено, изяжва духа на кренвиршите. А ние ядем само тленната земна обвивка, която, повярвайте ми, в устата ни се превръща в прах и пепел.

- Тогава това обяснява, защо миризмата на кренвиршите винаги е по-добра от самия кренвирш, а? - изтъкна Олян - Винаги съм го забелязвал.

Жрецът беше впечатлен.

- Вие богослов ли сте, господине? - попита с интерес той.

- Аз съм ... в един сроден бранш, - отговори Олян - Но вижте как виждам нещата аз: ако прочетете писмото, ще е все едно сам Офлър го чете, прав ли съм? През вашите очни ябълки духът на писмото ще възлезе към Офлър, нали? И тогава ще мога да ви дам кренвиршите.

Младият жрец отчаяно се заозърта из храма. Беше още твърде рано. Когато от твоя бог, метафорично казано, не може да се очаква кой знае какво, докато пясъчните брегове не се нагреят едно хубаво, старшите свещенослужители бяха склонни да се излежават.

- Предполагам, може и да е така, - съгласи се той неохотно - Няма ли как да почакате докато Настоятелят отец Джоунс не...

- Всъщност бързам, - прекъсна го Олян, направи пауза и добави - Донесох и медена горчица. Най-добрата подправка за кренвирши.

Внезапно жрецът се обърна целият в слух.

- Коя марка?

- Екстра Специалният Резерв на Г-жа Едит Просмуковска, - вдигна бурканчето Олян.

Лицето на младежа просия. Беше ниско в йерархията и не получаваше много повече кренвирши от Офлър.

- Боже, че това е скъпо! - секна дъхът му.

- Да, тайната е в точната пропорция див чесън, - кимна Олян - Но сигурно ще се наложи да почакам, докато отецът Настоятел...

Жрецът грабна буркана и заговори припряно:

- Не, не, виждам, че бързате. Ей сега ще го направя. Сигурно е прошение за помощ?

- Да, бих искал светлината на очите и блясъкът на зъбите на Офлър да възсияят върху моя колега Контроливър Грош, който понастоящем е в Болницата на Лейди Сибил - каза Олян.

- О, да, - успокои се новоръкоположеният свещенослужител - често служим подобни молебни...

- И освен това, - продължи Олян - бих желал сто и петдесет хиляди долара. За предпочитане Анкх-Морпоркски, но няма да откажа и да са в други приемливо стабилни валути.

/* бел.авт.: Често, но не и винаги, това е черпак, но понякога е метална бъркачка за яйца или, по-рядко, механична белачка, която никой вкъщи не си признава да е купувал. Отчаяното безумно тракане с чекмеджето и крясъците: "Как може да се затвори с проклетия боклук, а да не може да се отвори бе? Кой идиот го е купил това? Използвали ли сме го изобщо?" е хвала в ушите на Аноя. Тя също така яде тирбушони. */

Смяташе да им остави около час. Боговете работят бързо, нали така?
Дневната светлина не беше подобрила вида на Пощата. Към половината от сградата все още стърчеше. Но дори като се броят брезентовите платнища, пространството под покрив беше малко и тъмно. Хората се размотаваха наоколо, несигурни какво да правят.

Е, той щеше да им каже.

Първият когото видя беше Джордж Аджи, задал се към него с бързо куцане.

- Ужасно, сър, ужасно е. Като чух, веднага пристигнах... - започна той.

- Радвам се да те видя, Джордж. Как е кракът?

- Какво? А, на д'бре отива, сър. Малко се е запалил, да, но пък колко свещи ш'си спестя от него. Ама к'во ш'пра...

- Ти ще си ми заместник, докато г-н Грош не излезе от болницата, - съобщи му Олян - Колко пощальони можеш да събереш?

- Около дузина, сър, ама к'во ш'пра...

- Ще придвижваме пощата, какво друго, г-н Аджи! Това ни е работата. Кажи на всички, че днешното специално предложение е гарантирана доставка до Псевдополис за десет цента! Всички останали могат да попочистят малко. Още ни е останал малко покрив. Отворени сме както винаги. По-отворени отколкото винаги.

- Но... - Аджи не намери думи и просто махна с ръка към развалините - Ам'че това?

- Ни дъжд ни огън, г-н Аджи! - сряза го Олян.

- Ам'че туй го нямаше на лозунга, сър, - стъписа се Аджи.

- От утре ще го има. А, Джим...

Кочияшът с огромното си плющящо пътно наметало се наведе към него и проръмжа:

- Проклетият Мангизов беше, а? Гадният му подпалвач! Какво можем да сторим за вас, г-н Ментелик?

- Още ли можете да изкарате днешния ви курс си до Псевдополис? - попита го Олян.

- Да, - отговори Джим - Хари и момците изведоха всичките коне, веднага щом те надушиха пушека и загубиха само една карета. Ще ти помогнем ние, адски вярно си е, тъй де, ама Магистралната си работи та пушек се дига. Само си губиш времето.

- Вие ми осигурете колелата, Джим, а аз ще ви дам какво да карате, - отсече Олян - В десет ще имаме за вас един чувал.

- Нещо сме много сигурни, а, г-н Ментелик? - наведе глава настрани Джим.

- Един ангел ми се яви насън и ми каза туй онуй - каза Олян.

Джим се ухили:

- Тъй ли било, а? Ангел, а? Много своевременна помощ в тежки времена, поне тъй ми е дадено да разбирам, хъ.

- Човек да не повярва, - заключи Олян и се качи в осаждената, ветровита, тристенна пещера, в каквато се беше превърнал кабинетът му. Избърса пепелта от стола, бръкна в джоба си и извади писмото от Димящото гну на бюрото си.

Единствените хора, които биха могли да знаят, кога ще се строши една щракалкова кула, трябваше да работят в компанията, нали така? Или, по-вероятно, да са били работили в компанията. Ха. Така ставаха те тези неща. Ето да речем онази банка в Сто Лат - той изобщо нямаше да успее да подправи онези платежни, ако не беше онзи продажен служител, който му предаде онази стара счетоводна книга с всичките му подписи в нея. Хубав ден беше тогава.

Голямата Магистрална Линия Ад би следвало не да си създава врагове, а да ги произвежда в промишлени количества. И ето че тези типове, Димящото гну, решили да му помогнат. Незаконни сигналчици. Като си помисли само човек за всичките тайни, които ще да знаят те... Той следеше с едно ухо биенето на часовника, а сега беше станало девет без петнадесет. Какво ли ще сторят? Някоя кула ли ще гръмнат? Да обаче в кулите работеха хора. Сигурно нямаше да е това...

- О, г-н Ментелик!

Не се случва често хлипаща жена да нахлуе в стаята и да се хвърли на врата на човек. На Олян досега това не му се беше случвало. Е, сега му се случи и изглеждаше толкова жалко, че жената беше г-ца Маккалариат. Тя мина препъвайки се през кабинета и се вкопчи в шашардисания Олян, със стичащи се по лицето и сълзи.

- О, г-н Ментелик! - проплака тя - О, г-н Ментелик!

Олян залитна под тежестта и. Така беше увиснала на яката му, че нищо чудно да се озовеше на пода, а самата мисъл да го намерят на пода с г-ца Маккалариат беше ... добре де, беше просто немислима. Мозъкът щеше да се взриви преди да си я представи. В сивата си коса тя имаше розова шнола. С мънички ръчно изрисувани теменужки. Която гледка, само на сантиметри от очите на Олян, беше някак нелепо смущаваща.

- Айде, айде, стегнете се, г-це Маккалариат, стегнете се, - измънка той мъчейки се да запази баланса и за двамата.

- О, г-н Ментелик!

- Да, наистина, г-це Маккалариат, - каза той отчаяно - С какво мога да съм Ви...

- Г-н Аджи каза, че Пощата вече никога няма да бъде построена отново! Той казва, че лорд Ветинари никога няма да отпусне пари! О, г-н Ментелик! Цял живот съм мечтала да работя на гише тук! Баба ми ме научи на всичко, дори ме караше да се упражнявам с дъвкане на лимони, за да докарам правилното изражение! И аз предадох всичко и на дъщеря ми. Тя, миличката ми, има такъв глас, че бели боята от стените! О, г-н Ментелик!

Олян отчаяно затърси къде може да потупа жената, без да попадне на нещо подгизнало или да излезе от рамките на приличието. Накрая се спря на рамото и. Наистина, ама наистина се нуждаеше от г-н Грош. Г-н Грош знаеше, как да се оправя с такива неща.

- Всичко ще се оправи, г-це Маккалариат, - заутешава я той.

- А горкичкият г-н Грош! - изхлипа жената.

- Доколкото разбрах, ще се оправи, г-це Маккалариат. Нали знаете какво казват за болницата "Лейди Сибил": някои хора излизат живи.

А наум добави: "Наистина, ама наистина се надявам да излезе оттам. Без него съм загубен".

- Всичко е толкова ужасно, г-н Ментелик! - г-ца Маккалариат беше твърдо решена да изпие горчивата чаша на отчаянието до последната утайка - Всичките ще стигнем до просешка тояга!

Олян я хвана под ръка и внимателно я заизвежда, борейки се срещу представата за г-ца Маккалариат с просешка тояга.

- А сега ме изслушайте внимателно, г-це Мак... Между другото, как Ви е първото име?

- Анестезия, г-н Ментелик, - изсекна се в кърпичката си г-ца Маккалариат - На баща ми му харесало звученето.

- Добре ... Анестезия, твърдо съм убеден, че до края на този ден ще разполагам с парите за строежа, - заяви Олян.

"Тя си издуха носа в него и, да, точно така, ох майчице, сега ще си го пъхне в ръкава на жилетката, о богове..."

- Да, и г-н Аджи каза така, а се носи и слух, сър. Говори се, че сте пратили на боговете писма, в които сте им искали пари! О, сър! Не ми е работа да Ви го казвам, сър, но боговете не раздават пари на хората!

- Аз имам вяра, г-це Маккалариат, - изпъна се Олян.

- В моето семейство сме аноянци вече от пет поколения, сър, - сподели г-ца Маккалариат - Всеки ден тракаме с чекмеджетата и досега не сме получили нищо солидно, както сигурно бихте се изразили Вие, освен когато баба ми извади бъркачка за яйца, която не си спомняше да е оставяла там, но всички бяхме сигурни, че това беше случайност...

- Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! - извика някой - Казват, че щракалките... О, колко съжалявам... - изречението затъна в някакъв сладникав сироп.

Олян въздъхна и се обърна към ухиления новодошъл в измацаната със сажди врата:

- Да, г-н Аджи?

- Чухме, че щракалките пак са спрели, сър! За Псевдополис! - докладва Аджи.

- Ау, колко прискърбно, - каза Олян - Да вървим, г-це Маккалариат, да вървим, г-н Аджи, да придвижваме пощата!

Те посрещнаха Олян с ръкопляскания. Само им дай шоу, винаги им давай шоу. Анкх-Морпорк винаги ще ръкопляска на едно шоу.

Олян намери стол, качи се на него и събра длани пред устата си.

- Специално предложение за днес, дами и господа! - занадвиква врявата той - Пощата до Псевдополис е намалена до само три пенса на плик. Три пенса, дами и господа! Каретата тръгва в десет! А ако на някого са му останали щракограми, подадени при нашите изпитващи затруднения колеги от Голямата Магистрална, и ако бъде толкова добър да си ги вземе обратно и да ни ги донесе тук, ние ще му ги доставим безплатно!

Това предизвика допълнително вълнение и някои хора се измъкнаха от навалицата и се забързаха навън.

- Пощенската служба, дами и господа! - провъзгласи Олян - Ние доставяме!

В отговор получи одобрителни възгласи.

- Искате ли да научите нещо наистина интересно, г-н Ментелик? - притича към него Станли.

- И какво е то, Станли? - попита Олян докато слизаше от стола.

- Продадохме много от новите еднодоларови марки тази сутрин! И знаете ли какво? Хората си пращат писма до самите себе си?

- Какво? - смая се Олян.

- Само за да може марките да са минали през пощата, сър. Това, знаете ли, ги прави истински! Доказва, че са били използвани. Те ги колекционират, сър! А има и още по-добро, сър!

- Че какво може да е по-добро от това, Станли? - Олян погледна надолу към него. И да, момчето имаше нова фанелка с изображение на еднопенсова марка и лозунга: "Питай Ме За Марките".

- От Сто Лат искат Тиймър и Спулс да им направят техен собствен комплект! А и другите градове също питат за това, сър!

Олян си отбеляза наум: често ще сменяме марките. И ще предлагаме нови марки на всички градове и страни, за които можем да се сетим. Всички ще предпочитат да си имат собствени марки, вместо да "ближат задницата на Ветинари", а ние ще им доставим това удоволствие, стига да доставят нашата поща, а г-н Спулс ще ни изрази своята признателност по съвсем определен начин, за това ще се погрижа лично.

- Съжалявам за твоите карфици, Станли.

- Карфици? - сепна момчето - О, карфиците ли? Карфиците са само остри метални неща, сър. Карфиците са мъртви!

Това е то прогресът, мислеше си Олян. Никога не преставай да се движиш. Може и да има нещо зад гърба ти.

Всичко което ни трябва сега, е боговете да ни се усмихнат.

Хъм. Струва ми се, че навън ще ни се усмихнат малко по-широко.

Олян излезе на дневна светлина. Разликата между вътре и вън на Пощата вече не беше толкова отчетлива, както някога, но и там имаше много народ. Имаше и по някой друг стражник. Те щяха да са от полза. Вече го наблюдаваха подозрително.

Е добре, това беше значи. Да се оправи той сега щеше да е цяло чудо. Всъщност, да пукне, ако наистина нямаше да си бъде цяло чудо!

Олян се загледа в небето и се вслуша в гласовете на боговете.