Тери Пратчет пощоряване пролог Преди 9000 години

- А, г-н Ментелик, - вдигна поглед лорд Ветинари - Толкова съм Ви благодарен, че решихте да се отбиете. Какъв напрегнат ден, нали? Дръмнот, ще изпратите ли г-н Ментелик до стола му? Пророчествата могат да са извънредно изтощителни, доколкото разбирам.

Олян махна с ръка на чиновника да не си прави труда и отпусна болящото си тяло на стола.

- Не беше точно мое решението да се отбия, - забеляза той - Един възедър трол стражник връхлетя и ме сграбчи за ръката.

- О, без съмнение за да Ви подкрепи, - лорд Ветинари се беше втренчил в битката между каменните тролове и каменните джуджета - А Вие не го ли съпроводихте по Ваша собствена воля?

- Много съм привързан към ръката си, - изтъкна Олян - Помислих си, че ще е по-добре да я последвам. Какво мога да сторя за Вас, милорд?

Ветинари се изправи и отиде да седне на стола зад бюрото си, откъдето заразглежда Олян с нещо, което още малко и щеше да заприлича на веселие.

- Командор Ваймс ми изпрати доста сбит доклад по днешните събития, - Ветинари остави една тролска фигурка и прелисти някакви книжа - Като се започне с тазсутрешните безредици в офисите на Голямата Магистрална, както той твърди, под Ваше подбудителство...?

- Но аз не съм направил нищо освен да изявя готовността си да доставя щраксове, забавили се поради днешната прискърбна авария, - посочи Олян - Как бих могъл да очаквам, че онези идиоти в офиса им ще откажат да върнат щракограмите на клиентите си! Ами че нали хората са си платили в аванс. Аз просто исках да предложа помощ в тези трудни времена. И определено не съм "подбуждал" никого да налага чиновници със стол!

- Разбира се че не сте, разбира се, - съгласи се лорд Ветинари - Сигурен съм че действията Ви са били напълно невинни и подбуждани от най-добри намерения. Обаче изгарям от желание да чуя нещо повече за златото, г-н Ментелик. Сто и петдесет хиляди долара, доколкото съм осведомен.

- Част от случилото се просто ми се губи, - отвърна Олян - А и останалото ми е малко смътно.

- Да, естествено, предполагам, че ще е така. Вероятно бих могъл да Ви опресня за някои подробности, - предложи лорд Ветинари - Към средата на сутринта Вие, г-н Ментелик, сте разговаряли с хората пред Вашата толкова прискърбно пострадала Палата, - тук Патрицият се свери с бележките си - когато внезапно сте погледнали нагоре, заслонили сте очите си с длани, паднали сте на колене и сте се развикали: "Да, да, благодаря ви, аз не съм достоен, слава да бъде, птици да почистят зъбите Ти, алилуя, възгърмете чекмеджетата си" и други подобни изрази, с което сте предизвикали всеобщ интерес, след което сте се изправили с разпростряни ръце и сте извикали: "Сто и петдесет хиляди долара, закопани в полето! Благодаря, благодаря, веднага ще ида да си ги взема!" После сте изтръгнали лопата от ръцете на един от хората помагащи с разчистването на развалините и сте се запътили целенасочено извън града.

- Нима? - промълви Олян - За мен всичко е общо взето едно тъмно петно.

- Несъмнено, - кимна радостно Ветинари - Сигурно ще сте крайно изненадан да разберете, че известен брой хора са Ви последвали, г-н Ментелик? Включително г-н Помпа и двама представители на Градската Стража.

- О небеса, наистина ли?

- Определено. В продължение на няколко часа. На няколко пъти сте спирали за молитва. Остава ни да приемем, че е било за напътствие, довело в крайна сметка стъпките Ви до една малка горичка всред зелевите поля.

- Нима? Опасявам се, че всичко в паметта ми е като в мъгла, - вметна Олян.

- Доколкото разбирам сте копали като демон, съгласно свидетелството на Стражата. И забелязах, че голям брой почтени и достоверни свидетели са присъствали, когато лопатата Ви е ударила капака на ковчежето. Доколкото разбирам "Вестникът" ще публикува снимка в следващото си издание.

Олян си замълча. Това беше единственият начин да е сигурен.

- Някакви коментари, г-н Ментелик?

- Не, милорд, всъщност нямам.

- Хъм. Преди около три часа в този кабинет бяха старшите жреци на три от основните религии, както и една крайно изумена жрица на свободна практика, която доколкото разбирам се грижи за земните дела на Аноя съвместно с тези на още няколко дребни божества. Всичките те твърдят, че именно техният бог или богиня Ви е казал, къде е златото. А Вие самият случайно да си спомняте, кой от тях е бил?

- В известен смисъл аз не толкова чух, колкото почувствах гласа, - отговори предпазливо Олян.

- Естествено, - съгласи се Ветинари, след което добави - Между другото, от своя страна всички те почувстваха, че храмовете им трябва да получат десятък от парите. По един на всеки.

- Шестдесет хиляди долара? - скокна Олян – Това не е справедливо!

- Възхищавам се на скоростта на вътрешната Ви аритметика във Вашето смутено състояние. Радвам се да видя, че тук няма никаква неяснота, - отбеляза Ветинари - Бих си позволил да Ви посъветвам да дарите петдесет хиляди долара, разделени на четири равни части. В крайна сметка това е по един много публичен и много несъмнен и необратим начин дар от боговете. Нима не настъпи време за благочестива благодарност?

Последва продължителна пауза, след което Олян вдигна пръст и съумя въпреки всичко да изкара бодра усмивка:

- Мъдър съвет, милорд. Да не говорим, че знае ли човек, кога ще му потрябва една молитва.

- Именно, - кимна лорд Ветинари - По-малко е от това за което са настоявали, но е повече отколкото са очаквали, а аз им посочих, че остатъкът от парите ще бъде употребен за обществено благо. Нали ще бъде употребен за обществено благо, г-н Ментелик?

- О, да. Определено!

- Което е много удачно стечение на обстоятелствата, доколкото понастоящем парите се помещават в килиите на командор Ваймс, - Ветинари погледна надолу към панталоните на Олян - Виждам че целият Ви прекрасен златен костюм е окалян, г-н Началник Пощите. Чудна работа, всичките тези пари заровени в полето. И все още ли не си спомняте нищо за това, как стигнахте до там?

Изражението на Ветинари започна да му действа на нервите. Ти знаеш, мислеше си той. И аз знам, че ти знаеш. И ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш. Но аз знам, че ти не можеш да си сигурен, не и сигурен.

- Добре де ... имаше един ангел, - каза накрая той.

- Така ли? И какъв по-точно?

- Такъв, какъвто може да му дойде на човек само веднъж, мисля, - отговори Олян.

- А, добре. Е, в такъв случай за мен всичко изглежда изяснено, - Ветинари се облегна на стола си - Рядко е смъртен човек да се сподоби с такъв миг на божествено откровение, но жреците ме уверяват, че такива неща са възможни, а кой ще знае по-добре от тях? Всеки, който дори предположи, че парите са били по някакъв начин ... неправомерно придобити, ще трябва да се разправя с някои разбушували се жреци и освен това, предполагам, изобщо няма да може да си затвори чекмеждетата в кухнята. Освен това Вие дарявате парите на града... - той вдигна ръка, когато Олян си отвори устата - ... то-ест на Пощенската Служба, поради което не може да става дума за лична облага. Парите не изглежда да имат собственик, въпреки че до този момент, естествено, деветстотин тридесет и осем души биха желали да ме убедят, че парите им принадлежат. Какво да се прави, такъв е животът в Анкх-Морпорк. Така че, г-н Ментелик, на Вас Ви се възлага да построите наново Пощата колкото е възможно по-скоро. Сметките ще бъдат платени и, понеже парите са практически дар от боговете, данъкоплатците няма да бъдат обременени. Добра работа, г-н Ментелик. Много добра работа. Не ме оставяйте да Ви задържам.

Олян тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу гласа зад себе си:

- Още само една дребна подробност, г-н Ментелик.

Той спря:

- Да, сър?

- Струва ми се, че сумата, с която боговете толкова щедро са благоволили да ни благословят, по чисто стечение на обстоятелствата, съответства на оценката на плячката на един прочут престъпник, която плячка, доколкото знам, така и не е била открита.

Олян се втренчи в дърворезбата пред очите си. "Как може този човек да управлява само един град?" - мислеше си той - "Защо ли не управлява целия свят? Така ли се държи и с другите хора? Все едно си кукла на конци. Единствената разлика е, че той успява да те накара сам да си дърпаш конците." Той се обърна внимавайки лицето му да е безизразна маска.

- Нима, сър? Кой ли може да е това? - произнесе той.

- Някой си Албърт Искрометов, г-н Ментелик.

- Той е мъртъв, сър, - каза Олян.

- Сигурен ли сте?

- Да, сър. Бях там, когато го обесиха.

- Много добра памет имате, г-н Ментелик, - каза Ветинари и премести едно джудже от единия до другия край на дъската.

"Проклятие! Проклятие! Проклятие!" - завика Олян, но само за вътрешна употреба. Беше се съдрал от работа за тези па... добре де, банките и търговците се бяха съдрали от ра... добре де, някъде надолу по йерархията все някой се е съдрал от работа за парите, а сега една трета от тях е ... какво да го увъртаме, открадната, няма друга дума за това, което се случи. Олян изпита известно неправедно възмущение по този повод.

Естествено той щеше да даде повечето от тях за Пощенската служба, нали затова беше цялата работа, но можеше да се построи съвсем прилична сграда и за значително по-малко от сто хиляди долара, а Олян се беше надявал да падне нещичко и за самия него.

И все пак той се почувства доволен. Може би това беше онази "чудесна топлинка в сърцето", за която разправяха хората. А и за какво му бяха на него парите? Всъщност той никога не беше имал време да харчи. Защото какво в крайна сметка можеше да си купи един виртуоз на престъпността? Не се намираха много крайморски имения с потоци от истинска лава наблизо и с надежден източник на пирани, а светът адски сигурно нямаше нужда от поредния Мрачен Владетел, не и докато Мангизов се справя толкова добре. Мангизов нямаше нужда от кула и десет хиляди трола на лагер в подножието и, а само от счетоводни книги и остър ум. Което работеше по-добре, беше по-евтино и така човек можеше да излиза да купонясва през нощта.

Изобщо не му беше лесно да предаде цялото това злато на ченгетата, но всъщност той нямаше никакъв избор. Както и да е, той ги беше хванал за ташаците. Никой нямаше да се изтъпанчи и да каже, че боговете не правят такива неща. Вярно, че никога не го бяха правили досега, но знае ли човек, като става дума за богове. Несъмнено пред трите храма вече се виеха опашки, веднага след като излезе вечерното издание на "Вестника".

Всичко това изправи жречеството пред един философски проблем. Официално те бяха против това хората да трупат съкровищата си на земята, но се налагаше да признаят, че винаги е добре да има задници по пейките, крака в свещените дъбрави, ръце тръскащи чекмеджетата и пръсти потопени в басейна с малките крокодилчета. Така че в крайна сметка те се спряха на варианта да отричат с леко намигване, че такова нещо би могло да се случи отново, но да намекнат, че, добре де, човек никога не знае, а пък пътищата на боговете са неизповедими, нали? Освен това една редица от молители с писма искащи голяма торба кеш нямаше как да не е отворена за внушението, че най-вероятно ще получат тези, които вече са дарявали, и биха схванали намека след като ги потупаш няколко пъти по главата с подноса за дарения. Дори г-ца Екстремалия Мум, чийто малък мултифункционален храм над една подвързвачница на улица Кабелна движеше делата на няколко десетки не особено значителни богове, завъртя добър бизнес с нежелаещите да изпускат и най-дребния шанс хора. Беше окачила над вратата си плакат. На който пишеше: "Може и да си ТИ".

Не би могло да стане. Не би трябвало да стане. Но знае ли човек... този път може пък да стане.

Олян познаваше този вид надежда. От нея си беше изкарвал хляба. Хората знаеха, че човекът въртящ Тука-има-тука-нема все ще спечели, знаеха че хора в стеснени обстоятелства не продават пръстени с диаманти за малка част от стойността им, знаеха, че животът обикновево им поднася дървената страна на дървото и знаеха че боговете обикновено не си избират от цялото население някой средностатистически с нищо не заслужил смотаняк да му връчат огромно богатство. Само че нима нямаше как само този път, по изключение това да не важи, а? Можеше пък просто да се случи, а?

Ето това беше то - най-голямото от всички съкровища, Надеждата. Един сигурен начин да станеш беден наистина много бързо и да си останеш беден. Може и да си ти. Да, ама няма.

Болницата все още се строеше, впрочем като всяка болница, но си имаше опашка пред входа. Олян се справи с нея като я пренебрегна и направо си влезе. Там, в главната зала, имаше хора изглеждащи точно като такива, чиято работа е да казват "ей, ти там!", когато някой речеше да влезе ей така, но Олян излъчваше личното си поле "Твърде важна клечка съм за да ме спирате", така че те изобщо не успяха да намерят думи. А естествено, минеш ли веднъж покрай демоните на входа на коя да е организация, хората приемаха, че имаш правото да си там където си и те упътваха.

Г-н Грош беше сам в стая. На вратата имаше табела "Не влизай", но Олян рядко го безпокояха такива неща. Старецът седеше на леглото си и изглеждаше тъжен, но грейна като видя Олян:

- Г-н Ментелик! К'ва гледка за просълзените ми очи, сър! Да мож'те д' разберете само, къде с'ми дянали панталоните? Казах им аз, че ш'ми мине като на куче, а те д'земат д'ми скрият панталоните! Помогнете ми да се измъкна оттук, преди д'са ме понесли на още някоя баня, сър. Баня, сър!

- Трябвало е да те носят? - обезпокои се Олян - Не можеш ли да вървиш сам, Контроливър?

- Дасър, но аз им се съпр'тивлявам, сър, не им се давам аз. Баня, сър, ам'че работа? От фусти? Д'ми зяпат те мойте фанфари-и-кравайчета! Ей на туй му викам аз безсрамие, сър! Кой не знае, че сапунът унищожава нат'ралните излъчения? О, сър! Заточеник ме държат те, сър, заточеник! Сър, направиха ми те панталонотомия!

- Моля ви се, успокойте се, г-н Грош, - побърза да се намеси Олян. Лицето на стареца беше цялото почервеняло от гняв - Значи всичко ти е наред?

- Само драскотина, сър, вижте... - Грош разкопча пижамата си - Виждате ли? - обяви триумфално той.

Олян замалко не припадна. Баншито се беше опитало да направи от гърдите на стареца поле за морски шах. А някой друг го беше акуратно зашил.

- Мераклийска раб’та са свършили, признавам им го, - измърмори неохотно Грош - Но вече тряб’ше да съм на крака и в действие, сър, на крака и в действие!

- Сигурен ли си, че си наред? - втренчил се беше в плетеницата от шевове Олян.

- Наред та дрънка, сър. Казах им аз, сър, че щом като и банши не може д' ми пр’одолее гръдния предпазител, то техните проклети невидими хапливи демончета вовеки няма и да припарят. Обзалагам се, че всичко е тръгнало д'се разкапва, сър, щом като Аджи ш'ми командори наляво и надясно, а? Тъй си е, обзалагам се! И се обзалагам, че наистина се нуждаете от мен, нали, сър?

- Ммм, да, - призна Олян - Дават ли ти лекарства?

- Ха, те му викат на туй лекарства, сър. Проглушиха ми ушите с разни ала-бала-мокуси, колко чудотворно било и хън-мън, да ама си няма ни вкус ни мирис, ако питате за мойто мнение. Казват ми те, че щяло д'ми донесе добро, ама им казах аз, че добро ш'ми донесе здравата работа, да, сър, а не д'се квася в сапунена вода и разни млади фусти д'ми зяпат мойте дудук-и-гевреци. И д'ми вземат косата те! Нехигиенично било, ха! Какво безочие! Вярно, че малко си се движи сама, но не е ли нат'рално това? Аз, сър, тая коса я имам знаете ли откога? Свикнах си аз с всичките и прищевчици!

- Ка-акво става тук? - разнесе се един изпълнен със собственическо възмущение глас.

Олян се обърна. Ако едно от правилата, на които трябваше да бъде обучен всеки младеж беше: "не се забърквай с побъркани момичета, пушещи като комини", то в никой случай не би трябвало да се пропуска и още едно: "видиш ли жена, казваща 'какво' с две а-та с тире между тях, бягай ако ти е мил животът".

Тази жена можеше да бъде цели две жени. Определено имаше кубатурата, а както беше облечена в бяло, приличаше на айсберг. Само че айсбергите не бяха толкова мразовити. Нито имаха платна. Нито шапчици колосани като острие на меч.

Две по-малки жени бяха застанали от двете и страни зад нея, заплашени от прегазване, ако тя речеше да стъпи крачка назад.

- Дойдох да видя г-н Грош, - измънка Олян, докато Грош замърмори нещо и се зави с чаршафа през глава.

- Напълно невъзможно! Аз съм старшата тук, млади момко, и настоявам да напуснете незабавно! Г-н Грош е в извънредно нестабилно състояние.

- На мен ми изглежда добре, - не се съгласи Олян.

Не можеше да не се възхити на погледа, хвърлен му от старшата сестра. Този поглед удостоверяваше, че Олян току що е бил намерен размазан по подметката на обувката и. Той и върна един от собствените му смразяващи погледи.

- Млади момко, състоянието му е извънредно критично! - сопна се тя - Отказвам да го освободя!

- Госпожо, болестта не е престъпление! - заяви Олян - Хората не ги освобождават от болница, а ги изписват, при това без да се стига до взривоопасни ситуации!

Старшата сестра се изпъна та чак се изду и се усмихна тържествуващо:

- Точно това, млади момко, е ка-аквото искаме да избегнем!

От другата страна на бюрото някой си д-р Лоун * (името му беше написано на табела на бюрото му, защото докторите са много заети хора и не могат да помнят всичко) преглеждаше бележките си за Контроливър Грош.

- Много интересен случай, г-н Ментелик. Досега не ми се беше налагало да отстранявам оперативно дрехите на пациент. Случайно да знаете, от какво е била онази лапа? Той не ще да ни каже.

- Доколкото чух, слоеве бархет, гъша мас и хлебен пудинг, * - каза Олян разглеждайки кабинета.

- Хлебен пудинг? Наистина ли хлебен пудинг?

- Очевидно да, - отговори Олян.

- Значи не е нещо живо? На нас ни се стори кожесто, - говореше докторът, докато прелистваше бележките си - Ах да, ето. Да, панталоните му бяха подложени на контролирана детонация, след като един от чорапите му експлодира. Не сме съвсем сигурни защо.

- Той си ги пълни със сяра и въглен за да си държи краката свежи, а панталоните си ги кваси в селитра за предотвратяване на Гадинки, - обясни Олян - Виждате ли, той е голям привърженик на природната медицина. Не се доверява на доктори.

- Нима? - възкликна д-р Лоун - В такъв случай е запазил поне някакви следи от здравомислие. В случая обаче, просто не е мъдро да се спори със сестринския персонал. Намирам, че най-благоразумният подход е да хвърлиш малко шоколади в една посока и да избягаш в другата, докато вниманието им е отклонено. Г-н Грош, предполагам, твърди, че всеки си е свой собствен терапевт?

- Сам си прави лекарства, - заразправя Олян - Всеки ден започва със сто милилитра джин смесен с извлек от селитра, сяра на прах, хвойна и сок от лук. Казва, че отпушвало проходите.

- О небеса, изобщо не се съмнявам, че ги отпушва. Той изобщо пуши ли?

Олян се замисли и после каза:

- Не-е. Като гледам, по-скоро пуска пара.

- А познанията му по основи на алхимията са...?

- Несъществуващи, доколкото знам, - отговори Олян - Обаче произвежда едни много интересни бонбонки против кашлица. Посмучеш ли го две минути и усещаш как ушната кал ти изтича от ушите. Маже си коленете с някаква смес от йод и...

- Достатъчно! - спря го докторът - Има моменти, когато ние, скромните занаятчии, трябва да отстъпим и да замълчим в удивление. На безопасна дистанция в случая с г-н Грош, за предпочитане скрити зад някое дърво. Махнете го оттук, моля ви. Трябва да призная, че въпреки всичко го намирам учудващо здрав. Определено мога да видя, как е могъл да се оправи толкова леко след нападение от банши. Фактически г-н Грош вероятно не би могъл да бъде убит с никакви нормални средства, въпреки че не бих Ви съветвал да го оставяте да танцува степ. А да, и ще бъдете ли толкова добри да приберете перуката му? Опитахме се да я заключим в един шкаф, но тя се измъкна. Сметката в Пощенската Палата ли да ви я изпратим?

- Беше ми се сторило, че на табелата пишеше "Безплатна Болница", - изкоментира Олян.

- Общо взето, ммм да, общо взето, - изхъмка д-р Лоун - Но тези, които са били благословени от боговете с толкова много дарове, както чух сто и петдесет хиляди на брой, нали няма как да не са богато надарени с, хъм, толкова ценената от боговете щедрост?

И всичките гният в килиите на Стражата, помисли си Олян. Той бръкна в джоба си, извади измачкан свитък еднодоларови Анкх-Морпоркски марки и попита:

- Ще приемете ли това?

Гепи Мангизов я изледна без да изрази какъвто и да е интерес. После препрочете статията до нея под заглавията:

“Ще я построим наново и то по-голяма!” – Обещание докато Пощата още гори

- Струва ми се, че понякога редакторът на “Вестника” съжалява, че има само една първа страница, - забеляза той сухо.

Откъм насядалите край голямата маса мъже се разнесе звук. Онзи вид звук, получаващ се, когато на хората не им е особено смешно.

- Мислиш ли, че боговете са на негова страна? – попита Зеленобут.

- Надали, - отвърна Мангизов - Трябва да е знаел предварително, къде са парите.

- Така ли мислиш? Ако аз знаех, къде има толкова пари, нямаше да ги оставя под земята.

- Да, ти нямаше да ги оставиш, - продума тихо Мангизов така че Зеленобут леко се попритесни.

- Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! – заврещя Алфонс подскачайки на пръчката си.

- Той ни изкара пълни глупаци, Гепи! – завайка се Стоули – От вчера още си е знаел, че линията ще падне! А може да е имал и божествено напътствие! Вече губим местния трафик. Отсега всеки път като ни се случи авария, той, айде да се обзаложим, ще праща нанякъде кола от чист келешлък. Пред нищо няма да се спре проклетникът му с проклетник. Та той обърна Пощенската служба на ... на шоу!

- Рано или късно всички циркове напускат града, – зауспокоява го Мангизов.

- Но той ни се присмива! – настояваше Стоули – Ако Голямата Магистрална пак падне, няма да се учудя ако прати кола и до Генуа!

- Ще му отнеме седмици, – изтъкна Мангизов.

- Да, ама ще е по-евтино и накрая ще стигне дотам. Така ще им каже той. И ще го каже гръмогласно. Трябва да направим нещо, Гепи.

- Ти какво предлагаш?

- Защо не отделим малко пари за малко свястна поддръжка?

- Не можете, - намеси се нов глас – Не ви достигат точните хора.

Всички глави се обърнаха към човека в края на масата. Беше облякъл сако над работен комбинезон, а на масата до него беше оставил доста овехтял цилиндър. Казваше се г-н Пони * и беше главният инжинер на Голямата Магистрална. Завариха го в компанията и остана в нея, защото когато човек е на петдесет и осем, има болки в ставите, болна жена и кръста му не го бива, гледа да не припира с горди жестове от типа на демонстративно напускане на работа. До преди три години, когато беше създадена компанията, той не беше и помирисвал щракалки, но пък беше методичен човек, а инжинерството си беше инжинерство.

Понастоящем най-добрият му приятел беше колекцията му от розови копия. Беше сторил, каквото му беше по силите, но, когато най-сетне всичко се разсмърдеше, нямаше точно той да опере пешкира, а за това щяха да се погрижат розовите му копия. Белият оригинален доклад отива до председателя, жълтото копие в архива, а розовото копие си остава при теб. И никой няма да може да каже, че не ги е предупреждавал. Носеше си в една папка пет пръста дебело тесте от най-последните копия. И сега, чувствайки се като някой престарял бог надзъртащ иззад облаците на някой Армагедон и натякващ с гърмовен глас: “Казвах ли ви аз? Предупреждавах ли ви аз? А вие слушахте ли? Е, късно е вече да слушате!”, той заговори с глас лъхащ на натегнато търпение:

- Сега имам шест аварийни бригади. Миналата седмица бяха осем. Изпратих ви доклад за това, копията са тук при мен. А ни трябват осемнайсе бригади. Половината момчета трябва да ги обучаваме в движение, а нямаме време за обучение. Преди щяхме да вдигнем ходещи кули, които да поемат трафика, но сега нямаме хора дори и за това...

- Добре де, разбираме, ще ни трябва време, - намеси се Зеленобут - Колко време ще ни отнеме ако ... наемем още хора и вкараме в работа тези ходещи кули и...

- Вие ме накарахте да изпоуволня купища майстори, - тросна се Пони.

- Не сме ги уволнили. “Оставихме ги да напуснат”, - поправи го Мангизов.

- Ние ... свивахме, - додаде Зеленобут.

- Е, изглежда сте успели, сърове, - контрира Пони. Извади от един от джобовете си огризък от молив и омазнен бележник от друг и попита - Как го искате, господа, бързо, евтино или добре? Щото както е тръгнало, ще мога да ви дам само едно от трите...

- Кога най-скоро Голямата Магистрална ще може да заработи прилично? - попита Зеленобут, докато Мангизов се отметна назад и затвори очи.

Устните на Пони се замърдаха докато преглеждаше сметките си.

- Девет месеца, - каза накрая той.

- Струва ми се, че ако видят да работим здравата, девет месеца несигурни услуги няма да са твърде... - започна Стоули.

- Девет месеца затворени, - заяви г-н Пони.

- Я не говори глупости!

- Не говоря глупости, сър, благодаря много, - каза рязко Пони - Налага се да намеря и обуча нови майстори, защото повечето от стария екип няма да се върнат, каквото и да им обещая. Ако затворим кулите, ще мога да използвам сигналчиците. Те поне са наясно с кулите. Ще можем да свършим повече работа, ако не ни се налага да мъкнем ходещи кули и да ги настройваме. Да започнем начисто. Щото то кулите поначало не са били построени както трябва. Миличков хич не е очаквал подобен трафик. Девет месеца тъмни кули, сърове.

Искаше му се да каже, ах как му се изкаше да каже: "майстори. Знаете ли какво значи това? Значи хора с гордост, на които им писва и напускат, ако ги караш да вършат калпава работа надве-натри, без значение колко ще им платиш. И ето, че вземам на работа като "майстори" типове, дето я може я не може да им се повери да подметат работилницата. Вас обаче не ви е еня, защото ако не търкат по цял ден столове със задниците си, си мислите че мъж изкарал седем години като чирак и калфа е същото като някой дръвник, дето не го бива дори да хване чук от която страна трябва”. Той обаче не каза това на глас, защото, макар че един възрастен човек може да няма толкова бъдеще колкото двадесетгодишен младеж, той гледа на това бъдеще много по-сериозно...

- И няма ли как да поускорите нещата? - попита Стоули.

- Г-н Стоули, ще съм страшно бърз, ако се вместя само в девет месеца, - пак се съсредоточи Пони - Ако не искате да затваряте, може и да успея да се справя за година и половина, ако намеря достатъчно мъже и ако сте съгласни да отпуснете достатъчно пари. Обаче всеки ден ще имате аварии. Ще е надбягване на куц крак, сър.

- За девет месеца тоя Фон Ментелик направо ще ни прегази! - възкликна Зеленобут.

- Много съжалявам, сър.

- И колко ще ни струва всичко това? - попита замечтано Мангизов, без да си отваря очите.

- Както и да го въртим, сър, като гледам, май ще са двеста хиляди, - заяви Пони.

- Не ставай смешен! За цялата Голяма Магистрална не сме платили толкова! - избухна Зеленобут.

- Да, сър. Но, виждате ли, сър, трябваше да не преставате да правите поддръжка. Клатихте кулите до пълно разбрицване. Пък и онази страшна буря от Сектомври и цялата оная разправия в Юбервалд. Нямах достатъчно личен състав. Не правиш ли поддръжка, малкият дефект скоро става голям. Пращах на господата доклад след доклад, сър. А пък на два пъти ми свивахте бюджета. Да ви кажа, мойте момчета направиха чудеса с...

- Г-н Пони, - рече тихичко Мангизов - Доколкото мога да видя, тук имаме случай на културна несъвместимост. Нали няма да възразите да се разходите до кабинета ми, моля? Игор ще Ви направи чаша чай. Благодаря Ви много.

Когато Пони излезе, Зеленобут отбеляза замислено:

- Знаете ли кое най-много ме тревожи сега?

- Казвай, - Мангизов скръсти ръце над скъпата си жилетка.

- Г-н Въртел го няма тук.

- Праща ни извиненията си. Казва, че имал някаква важна работа.

- Та ние сме му най-големите клиенти! Какво може да е по-важно от нас? Не, няма го тук, защото не иска да е с нас! Дъртият му бродник има усет за нерпиятностите и винаги се измъква по терлици щом нещата почнат да се скофтват. Въртел винаги е излизал ухаещ на рози!

- Което поне не вони като обичайния му формалдехид, - не се впечатли Мангизов - Без паника, господа.

- Е, някой май го е ударил на паника, - заяде се Стоули - Само не ми казвай, че оня пожар беше случайност! А? И какво се случи с горкия стар Шишко Конскипръж?

- Успокойте се, приятели, успокойте се, - разпери ръце Мангизов. Те не са нищо повече от банкери, помисли си той. Не са ловци, а са само лешояди. Никаква визия си нямат.

Изчака ги, докато пак насядат и го загледат с онзи странен и леко тревожен поглед, характерен за богаташите, когато си мислят, че са в опасност да обеднеят.

- Очаквах нещо такова, - сподели им той - Ветинари иска да ни стресне, това е всичко.

- Гепи, нали знаеш, че ще загазим яко, ако Голямата Магистрална спре, - отбеляза Финтър - Някои от нас имат да ... обслужват кредити. Ако Линията не носи приходи, хората ще почнат да ... задават въпроси.

Ох, като ми започнат с тези паузи, мислеше си Мангизов. "Присвояване на средства" е толкова трудна дума.

- Много от нас са се скъсали от работа за да съберат тези пари, - добави Стоули.

Да бе, да погледнете клиентите си в очите може и да ви е било много трудно, помисли си Мангизов. А на глас каза:

- Мисля, че се налага да платим, господа. Мисля, че се налага.

- Двеста хиляди ли? - възкликна Зеленобут - И от къде си мислиш, че ще намерим толкова пари?

- По-рано ги намерихте, - продума Мангизов.

- И какво ще да значи това, моля? - рече Зеленобут с малко повече възмущение, отколкото трябваше.

- Бедният Хрупърт ме посети вечерта преди смъртта си, - заразказва Мангизов, студено като две стъпки сняг - И почна да ми бръщолеви едни, абе всякакви дивотии. Изобщо не си заслужава да ви ги повтарям. Майче беше решил, че някой го преследва. Както и да е, той настоя да ми тикне в ръцете една малка счетоводна книга. Излишно е да ви казвам, че тя е заключена на сигурно място.

Стаята се смълча и мълчанието се задълбочи и нажежи от яростното и трескаво мислене на няколко отчаяни мъже. Всичките те бяха, по собствените им стандарти, почтени мъже, понеже правеха само каквото смятаха, че прави всеки друг, и понеже никога нямаше видимо кръвопролитие, но в този момент те бяха мъже далече в открито заледено море, които тъкмо са чули как ледът се пропуква.

- Сериозно подозирам, че ще ни трябват малко по-малко от двеста хиляди, - продължаваше Мангизов - Пони би бил пълен глупак, ако не си остави пространство за маневриране.

- Ти не ни предупреди за това, Гепи, - упрекна го Стоули.

Мангизов махна с ръка:

- Без спекулация няма капитализация! Колкото до Пощенската Служба, тя е само фокуси и ловкост на ръцете. О, фон Ментелик е пълен с идеи, но си няма нищо друго. Вярно че направи удар, но няма да му стигне издръжливостта за продължителна борба. И май ще излезе, че даже ни е направил услуга. Вероятно сме се били ... малко поотпуснали, леко сме почивали на лаврите си, но сега вече сме си научили урока! Пришпорени от конкуренцията ние инвестираме няколко стотин хиляди долара...

- Няколко стотин? - изстена Зеленобут.

Мангизов му махна с ръка да млъкне и продължи:

- ... няколко стотин хиляди долара в едно амбициозно, старателно обмислено и отварящо нови предизвикателства системно преустройство на цялостната ни организация, като се съсредоточим върху базовите ни компетенции, но същевременно поддържаме пълно и открито сътрудничество с общностите, на които сме горди да служим. Напълно съзнаваме, че енергичните ни усилия да оптимизираме заварената от нас проблемна инфраструктура не са били наистина докрай удовлетворителни и се надяваме и вярваме, че нашите дълбокоценени и лоялни клиенти ще ни разберат в идните месеци, докато работим синергетично с обновената управа в нашата борба за съвършенство. Това е нашата мисия.

Настъпи изпълнена със страхопочитание тишина.

- И така ние отвръщаме на удара, - заключи Мангизов.

- Но ти каза нещо за няколко сто...

- Да, казах го, - въздъхна Мангизов - Вярвайте ми. Това е една игра, господа, а добър играч е този, който може да извлече от лошата ситуация предимство. Нима не ви водих добре чак до тук? Малко кеш и правилен подход ще ни докарат и до края на нашия път. Убеден съм, че можете да намерите още малко пари отнякъде, където няма да са толкова нужни.

Това сега вече не беше мълчание, а оттатък мълчанието.

- За какво намекваш? - попита Финтър.

- Злоупотреба, кражба, нарушение на довереността, присвояване на средства... понякога хората са толкова груби, - Мангизов отново разпростря ръце и се усмихна широко и дружелюбно, като слънце разпръскващо буреносни облаци - Господа! Аз съм човек с разбиране! Парите са създадени да работят, да циркулират, да нарастват, а не да остават заключени в разни сейфове. Горкичкият г-н Конскипръж очевидно тъй и не успя да проумее това. Толкова се тревожеше, бедният. Ние обаче ... ние сме бизнесмени. Ние разбираме тези неща, приятели мои.

Той изгледа лицата на мъжете пред него, сега вече знаещи, че са яздили тигър. Допреди седмица и нещо ездата си я биваше. И не беше да не могат да слязат навреме. Можеха си да слязат. Не това беше проблемът. Проблемът беше, че тигърът знаеше, къде живеят.

Горкичкият г-н Конскипръж... ами носеха се слухове. Вярно, че бяха напълно безоснователни слухове, защото г-н Грайл беше изключително добър в работата си, когато не бяха намесени гълъби, движеше се като сянка с остри нокти и, макар и да оставяше бледа миризма, тя биваше маскирана от кръвта. За носа на един върколак кръвта заглушаваше всичко. Но слухът все пак се разнасяше из Анкх-Морпорк като миазми от торище.

И на един двама от борда им се стори, че това добросърдечно "приятели мои" в устата на Гепи Мангизов с всичките му щедри покани, пръскани наляво и надясно бакшиши, с всичките му съвети и шампанско, някак си започваше, с нещо в тембъра и интонацията си, да прилича досущ на израза "приятелче" в устата на някой тип в тъмна пресечка, предлагащ козметична хирургия със счупена бутилка в замяна на това да не му дадеш никакви пари. От друга страна пък нали бяха оцелели досега. Може пък да си струваше да се последва тигърът до плячката му. По-добре да вървиш по петите на звяра, отколкото да се окажеш негова жертва...

- А сега виждам, че без никакво оправдание ви лишавам от заслужения ви нощен покой, - наруши тишината Мангизов - Лека ви нощ, господа. Спокойно можете да оставите всичко на мен. Игор!

- Да, гошподарю, - отзова се иззад гърба му Игор.

- Изпрати господата до вратата и покани г-н Пони.

Мангизов ги гледаше как си тръгват с доволна усмивка, която стана ведра и лъчезарна, когато беше въведен Пони.

Интервюто с инжинера протече така:

- Г-н Пони, - започна Мангизов - За мен е голямо удоволствие да Ви съобщя, че Бордът, впечатлен от всеотдайността и усилния труд, с който допринасяте за общото ни дело, единодушно гласува да се увеличи заплатата Ви на петстотин долара годишно.

Пони просия:

- Много Ви благодаря, сър. Това наистина ще ми дойде ...

- Обаче, г-н Пони, в качеството Ви на част от управата на Голямата Магистрална Линия Ад, да ние мислим че сте част от отбора, ще трябва да Ви помолим да се съобразите с финансовия ни баланс. Не бихме могли да си позволим бюджет надвишаващ двадесет и пет хиляди долара за ремонтна дейност за тази година.

- Но това са само по около седемдесет долара на кула, сър! - запротестира инжинерът.

- Тъй ли? Казах ли им аз, че няма да приемете това, - рече Мангизов - Г-н Пони е инжинер с достойнство, така им казах. Той не би приел и пени под петдесет хиляди, това им казах!

Пони доби вид на приклещен в ъгъла.

- Наистина няма да помогне много, сър, дори и толкова да е. Ще мога да изкарам някоя друга бригада с ходещи кули, вярно, но повечето планински кули я карат на честна дума както е...

- Ние разчитаме на теб, Джордж, - каза му благо Мангизов.

- Добре де, струва ми се... Може ли да върнем Часа на Мъртвите, г-н Мангизов?

- Наистина бих искал да забравите този неприятен термин, - сви устни Мангизов - Изобщо не допринася за верния имидж.

- Съжалявам, сър, - отвърна Пони - Но се нуждаем от него.

Мангизов затропа с пръсти по масата.

- Искаш много от нас, Джордж, наистина много. В крайна сметка говорим възвръщаемост на вложенията. Бордът няма да ме посрещне добре ако...

- Мисля, че се налага да настоявам, г-н Мангизов, - каза Пони свел поглед в краката си.

- И какво ще дадеш в замяна? - попита Мангизов - Бордът ще попита това. Те ще ми кажат: "Гепи, ние даваме на добрия стар Джордж всичко което иска от нас, а какво ще получим в замяна?"

Забравил за миг, че му предлагат само четвърт от каквото беше поискал, добрият стар Джордж каза:

- Ами, бихме могли да позакърпим тук там и да вкараме в нещо като ред наистина разнебитените кули, особено 99-та и 201-ва... Ох, толкова много неща плачат за оправяне...

- Това би ли могло да ни даде, примерно, една година приемливо функциониране?

Г-н Пони мъжествено се пребори с постоянния страх на един инжинер да обещава каквото и да е, и успя да каже:

- Ами може, ако не загубим твърде много персонал и ако зимата не е много лоша, но разбира се винаги има...

Мангизов щракна с пръсти:

- Мътните да го вземат, Джордж, ти ме убеди! Ще кажа на Борда, че те подкрепям, а те ако ще да вървят по дяволите!

- Е, това е много мило от Ваша страна, сър, разбира се, - смая се Пони - Но ще е наистина само позамазване на дупките. Така ние не правим сериозно преустройство, а само си приготвяме нови проблеми за в бъдеще...

- След около година, Джордж, можеш да ни представиш каквито планове пожелаеш! - обеща му дружелюбно Мангизов - Твоите способности и изобретателност ще са спасението на компанията! А сега, знам, че си зает човек и не бива да ти отнемам времето. Върви и извършвай чудеса на икономията, г-н Пони!

Г-н Пони излезе с несигурна стъпка, горд, смаян и ужасен.

- Ей че глупак, - каза си Мангизов, протегна се и отвори долното чекмедже на бюрото си. Извади един мечи капан, с известни усилия го зареди и го остави посред пода зад гърба си. И извика:

- Игор!

- Щрува ми се, че това е Ваше, шър, - добави Игор като подаде на Мангизов сработилия капан. Мангизов погледна надолу. Краката на слугата му изглеждаха непокътнати.

- Как успя... - понечи да се изуми той.

- О, ние Игорите шме швикнали ш гошподари ш ижшледователски дух, шър, - поясни печално Игор - Един от моите патрони имаше навика да жащава ш гръб към яма ш побити копия, шър. О как шамо ше шмяхме, шър.

- Какво стана?

- Един ден той жабрави и щъпи в ямата. Като щава дума жа шмях, шър.

Мангизов също се разсмя и се върна зад бюрото си. Допадаха му такива шеги.

- Игор, какво ще кажеш, аз побъркан ли съм? - попита той.

Игорите не би трябвало да лъжат работодателите си. Това беше част от Кодекса на Игорите. Игор намери спасение в строгата словесна правдивост:

- Не бих бил шпошобен да кажа това, шър, - каза той.

- Трябва да съм побъркан, Игор. Ако не съм, значи всички останали са, - заоткровеничи Мангизов - Имам предвид, аз нали им показвам, какво им правя, нали им показвам, че картите ми са белязани, направо си им казвам какъв съм... а те само се ръгат един друг в ребрата, подхилват се и всеки от тях се мисли за голяма работа като върти бизнес с мен. И хвърлят ли хвърлят пари в бездънната яма. Въобразяват си, че са хитри играчи, а ми се подлагат като агънца. Умирам си да им гледам израженията, когато си мислят, че са, видите ли, коварни.

- Наищина, шър, - кажа Игор. Зачуди се, дали пък онази работа в новата болница още не е свободна. Братовчед му Игор вече работеше там и му каза, че било чудесно. Понякога имаше късмет да работи по цяла нощ! И ти даваха бяла престилка, купища гумени ръкавици за ядене и, най-хубавото от всичко, получаваше уважение.

- Това е толкова ... елементарно, - продължаваше Мангизов - Вадиш пари от сгромолясването му, вадиш пари от възстановяването му, може дори и да извадиш малко пари от функционирането му, после го продаваш на себе си, когато пак рухне. Че то само наемите са цяло състояние. Би ли дал на Алфонс ядките му?

- Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! – обади се какадуто подскачайки възбудено на пръчката си.

- Ражбира ше, шър, - отвърна Игор, извади една торба от джоба си и запристъпва предпазливо. Алфонс имаше клюн като стригачна ножица.

Или може би да се заеме с ветеринарство като другия му братовчед Игор, замисли се Игор. Това определено беше добра традиционна професия. Е, жалко за цялата публичност, възникнала когато хамстерът строши колелото си и изяде крака на онзи човек преди да избяга, но това е то Прогрешът. Важното беше да се махнеш преди да пристигне тълпата. А щом като шефът ти почне да се фука, каква голяма работа е, значи му е дошло времето.

- Надеждата е проклятието на човечеството, Игор, - забеляза Мангизов и скръсти ръце зад главата си.

- Шигурно, шър, - Игор се надяваше да избегне ужасния крив клюн.

- Тигърът не се надява да хване плячката си, нито пък газелата се надява да се спаси от лапите му. Те се движат, Игор. Само движението е от значение. Знаят само че трябва да бягат. И ето че сега аз трябва да бягам при онези мили хора от "Вестника" и да разкажа на всички за нашето светло бъдеще. Ще приготвиш ли каретата?

- Ещещвено, шър. Ако ме ижвините жа момент, ще отида да ши вжема нов пръст.

Най-добре да се върна в планините, помисли си той, докато слизаше в мазето. Тамошните чудовища имаха поне приличието да изглеждат като такива.
Огньовете около руините на Пощата изпълваха нощта със светлина. Големите нямаха нужда от това, обаче строителите имаха. Олян беше сключил с тях добра сделка. В крайна сметка боговете си бяха казали думата. Нямаше да навреди на една фирма да свърже името си с такава сграда феникс.

В онази част, която все още беше изправена, подпряна или покрита с платнище, Пощенската Служба, сиреч хората, които бяха Пощенската Служба, работеше през нощта. В интерес на истината, не всички имаха какво да вършат, но те все пак бяха надошли тук да го вършат. Защото това беше една от онези нощи. Трябваше да си там, за да можеш по-късно да казваш: "... и аз бях там, през онази нощ..."

Олян съзнаваше, че трябва да намери време за сън, но и той трябваше да бъде тук, жив и бляскав. Беше ... чудесно. Слушаха го, правеха разни неща за него, суетяха се около него, сякаш беше истински лидер, а не само един шарлатанин и шмекер.

А ги имаше и писмата. О, от писмата го заболя глава. Идваха все повече и повече и всичките бяха адресирани до него. Новината беше обиколила града. Нали го пишеше и във вестника! Боговете чуваха този човек!

... ще доставяме и на самите богове ...

Е, той беше мъжът със златния костюм и крилатата шапка. Те бяха направили от един мошеник вестоносец на боговете и струпваха на осажденото му бюро всичките си страхове и надежди ... вярно, с лоша пунктуация и с бледото безплатно пощенско мастило, оклепало хартията при трескавото писане.

- Те си мислят, че си ангел, - каза г-ца Миличкова, която беше седнала от другата страна на бюрото за да му помогне със сортирането на жалките прошения. Не минаваше и половин час без г-н Помпа да му донесе нови.

- Добре, но аз не съм, - тросна се той.

- Ти говориш на боговете и боговете те чуват, - ухили му се г-ца Миличкова - Те ти казаха, къде е съкровището. Ей на това аз му викам религия. Между другото, ти откъде знаеше за парите?

- В никакви богове ли не вярваш?

- Разбира се, че не. Не и докато хора като Гепи Мангизов ходят под небето. Всичко което имаме, сме си ние. Та значи парите...?

- Не мога да ти кажа, - каза Олян.

- Чете ли някои от писмата? - не спираше г-ца Миличкова - Болни деца, умиращи съпруги...

- Някои искат просто мангизи, - завърши припряно Олян, сякаш това можеше да подобри нещата.

- И кой ти е виновен за това, Тарикатчо? Ти си този, който може да измуфти пачки кинти от боговете!

- И какво да ги правя тези ... молитви? - запита се Олян.

- Да ги доставиш, какво друго. Трябва да го направиш. Ти си вестоносецът на боговете. Те си имат марки. Някои са направо покрити с марки! Това ти е работата. Отнеси ги в храмовете. Ти обеща!

- Нищо такова не съм обещавал...

- Обеща, като им продаде марките!

Олян замалко не падна от стола. Тя беше размахала това изречение като юмрук.

- И това ще им донесе надежда, - добави тя малко по-тихо.

- Лъжлива надежда, - промълви Олян и се изправи с мъка.

- Може би не и този път, - каза г-ца Миличкова - Нали за това е надеждата, - тя вдигна жалките остатъци на превръзката на Ангамарад - Той носеше писмо през цялото Време. А пък ти ще ми казваш, че ти е дошло множко.

- Г-н Ментелик? - долетя един глас откъм залата и в същото време фоновият шум спадна като калпаво суфле.

Олян се приближи до мястото, където някога имаше стена. Сега, стъпил на поскърцващия под краката му овъглен паркет, той имаше изглед право към залата. Някаква малка частица в него си отбеляза: тук трябва да сложим голям панорамен прозорец. Никакви думи не можеха да опишат гледката.

Посрещнаха го бученето на шепнещи гласове и няколко сподавени възклицания. Беше пълно с клиенти, дори в този ранен мъглив час. Никога не е късно за молитва.

- Всичко ли е наред, г-н Грош? - попита той.

Нещо бяло беше размахано във въздуха.

- Ранното издание на "Вестника", сър! - провикна се Грош - Току що от печатницата! Цялата първа страница е все за Мангизов! А там трябваше да сте Вие, сър! Хич няма д'Ви хареса, сър!
Ако Олян фон Ментелик беше възпитан като клоун, щеше да посещава циркове и панаири и да наблюдава царете на смешничеството. Щеше да се възхищава на изящната траектория на тортата с крем, да запаметява новия подход със стълбата и кофата с вар и да наблюдава грижливо всяко безгрижно подхвърляно яйце. Докато останалата публика щеше да наблюдава представлението с подходящите чувства на ужас, яд и отчаяние, той щеше да си води бележки.

А сега, като чирак изправен пред шедьовъра на майстор, той четеше думите на Гепи Мангизов във все още топлия вестник.

Беше пълен боклук, но пък сготвен от експерт. О, да. Нямаше как да не се възхитиш на начина, по който напълно невинни думи бяха поквалявани, изнасилвани, лишавани от всякакъв истински смисъл и порядъчност и захвърляни на бунището заради Гепи Мангизов, макар че думата "синергетично" вероятно поначало си е била курва. Всичките беди на Голямата Магистрална несъмнено бяха предизвикани от някакъв тайнствен гърч на вселената и нямаха нищо общо с алчността, наглостта и простотията. О, управата на Голямата Магистрална беше допуснала някои грешки, пардон, "добре обосновани решения, които от дистанцията на настоящия облагодетелстван с повече информация момент, се оказаха, в известен смисъл, погрешни", но и те се били случили, както изглежда, в процеса на коригиране на "фундаментални систематични грешки", допуснати от предишната управа. Никой не съжаляваше за нищо, защото никое живо същество не беше сторило нищо лошо. Лошите неща бяха спонтанно генерирани от някакъв шантав, студен, геометричен отвъден свят, и за тях "можеше само да се скърби". *

/* бел.авт.: Още един продажен израз, готов да се сложи на всеки приклещен лисугер. */

Журналистът от "Вестника" беше направил някакъв опит за съпротива, но нищо освен побесняла тълпа не можеше да спре влудяващата атака на Гепи Мангизов срещу смислеността на смисъла. Голямата Магистрална беше "за хората" и репортерът изобщо не се сети да попита, какво именно можеше да означава това. А я имаше и онази част, наречена "Нашата Мисия"...

Олян усети как гърлото му се пълни с киселина, достатъчна да направи с плюнката си стоманен лист на дантела. Глупави безсмислени думи от хора без каквато и да е мъдрост или интелект или умения, освен способността да разводняват валутата на изразяването. О, Голямата Магистрална беше за всичко, като се започне от живота и свободата и се свършеше с домашния изтормозен пудинг на Мама. * Беше за всичко с изключение на което и да е конкретно нещо.

Всред розовата мъгла окото му се спря на изречението: "безопасността е първостепенна грижа за нас". Как ли не се стопи печатарското олово, как ли не изгоря хартията само за да не бъде част от такова кощунство? Как ли не се преобърна пресата, как ли цилиндърът не смачка формата...?

Дотук беше много лошо. И тогава той зърна отговора на Мангизов на някакво припряно питане на журналиста относно Пощенската Служба.

Гепи Мангизов беше направо трогнат от Пощенската Служба, тъй де, "не са ли сладки, миличките". Беше много благодарен за сътрудничеството й в този изпълнен с трудности период и беше отворен за съвместни проекти в бъдеще, въпреки че в реалния модерен свят Пощата, естествено, никога нямаше да може да бъде конкурентоспособна, освен на много локално равнище. Е, нали все някой трябва да доставя сметките, ха ха ха...

Беше майсторска работа ... копелето му мръсно.

- Ъ... добре ли си? Може ли да престанеш да крещиш? - каза му г-ца Миличкова.

- Какво? - мъглата започна да се разсейва.

Всички в залата го гледаха със зинали уста и широко отворени очи. Рядко мастило капеше от пощенски писалки, марки съхнеха по хорските езици.

- Беше се развикал, - осведоми го г-ца Миличкова - По-точно, беше се разпсувал.

Г-ца Маккалариат си проби път през навалицата с най-решително изражение.

- Г-н Ментелик, - скастри го тя - надявам се никога повече да не съм чула такъв език в тази сграда!

- Той го употреби за председателя на борда на директорите на Голямата Магистрална Линия Ад, - намеси се г-ца Миличкова с нещо, което за нея минаваше за примирителен тон.

- О, - г-ца Маккалариат се поколеба, но бързо се овладя - Ъ, в такъв случай ... може би малко по-тихичко, а?

- Разбира се, г-це Маккалариат, - отговори послушно Олян.

- И може би без думата на Ш?

- Няма вече, г-це Маккалариат.

- И без думата на Е, думата на К, двете думи на П, думата на Л и думата на Г.

- Както кажете, г-це Маккалариат.

- "Мазно извратено надуто гадно копеле мръсно" обаче беше приемливо.

- Ще го имам предвид, г-це Маккалариат.

- Много добре, г-н Началник на Пощата.

Г-ца Маккалариат се обърна кръгом и се отправи да се кара на някакъв нещастник задето не използвал попивателна хартия.

Олян предаде вестника на г-ца Миличкова с думите:

- И така на него ще му се размине. Ще бълва думи и толкова. Голямата Магистрална е твърде голяма за да издъхне. Твърде много инвеститори. Той ще насъбере още малко пари, ще закрепи системата само на косъм от окончагелна катастрофа, а после ще я остави да се срине. Ще я купи през някаква друга компания може би, за безценица.

- Аз бих го заподозряла в какво ли не, - забеляза г-ца Миличкова - Ти обаче изглеждаш много сигурен.

- Аз бих сторил това на негово място, - обясни Олян - ъ, ако бях такъв човек де. Това е най-старият номер в учебниците. Гледаш залаг... гледаш другите да са толкова навътре, че да не смеят да се откажат. Разбираш ли, това е един блян. Те си мислят, че ако останат в него докрая, нещата ще се наредят. Няма да посмеят да си помислят, че е само блян. Замайваш ги с големи думи, за да им намекнеш, че утре ще има гювеч и те се надяват. Но никога няма да спечелят. Частица от тях си го знае, но останалото в тях хич не ще да слуша. Казиното винаги печели.

- Защо на хора като Мангизов винаги им се разминава?

- Нали ти казах. Защото хората се надяват. Вярват, че все някой ще им продаде истински диамант за долар. Съжалявам.

- Знаеш ли как стана така, че почнах да работя за Сдружението? - започна г-ца Миличкова.

Защото с глинените хора ти е по-лесно да се оправиш ли? - помисли си Олян. Те не кашлят като им говориш?

- Не, - каза той.

- По-рано работих за една банка в Сто Лат. Зелепроизводителската Кооперативна...

- А, онази на градския площад? С мраморната зелка над входа ли? - сети се Олян преди да се сети да се спре.

- Да не би да я знаеш?

- Общо взето да. Бях минавал оттам веднъж...

О, не, мислеше си той, докато умът му го снабдяваше с много достоверни прогнози за случката с нея, ох, моля ти се, не...

- Работата не беше лоша, - разказваше г-ца Миличкова - Моята беше да проверявам чекове и платежни. Нали разбираш, да гледам за фалшификати. Е, един ден пропуснах четири. Четири фалшивки! На банката това и струваше две хиляди долара. Бяха приносителски чекове, с перфектни подписи. На мен това ми докара уволнение. Казаха ми, че все нещо трябвало да направят, иначе щели да изгубят доверието на клиентите. Не е шега работа това, хората да си мислят, че си мошеник. Ето какво се случва на хора като нас. А на хора като Мангизов винаги им се разминава. Ти добре ли си?

- Ммм? - каза Олян.

- Изглеждаш малко ... обезцветен.

А беше такъв добър ден, мислеше си Олян. Е поне до този момент беше добър ден. Навремето беше направо очарован от него. Но не се предполагаше да срещаш хората впоследствие. Проклет да е г-н Помпа с неговото статистическо понятие за убийство!

Той въздъхна. Е, значи се стигна до там. Знаеше си той. Той и Мангизов един на един, борещи се за титлата най-голям негодник.

- Това беше провинциалното издание на "Вестника", - каза той - Няма да пратят за печат градското издание още до деветдесет минути, в случай че им изникнат някакви късни експлозивни новини. Мисля, че ще мога най-малкото да излича усмивката от лицето му.

- Какво смяташ да правиш? - попита г-ца Миличкова.

Олян си нагласи шапката с крилата и каза:

- Ще опитам невъзможното.