Тери Пратчет пощоряване пролог Преди 9000 години

Бялата топка улучи червената, която плавно се търкулна в джоба. Това беше по-трудно отколкото изглеждаше, защото повече от половината билярдна маса служеше на Архиканцлера за система за организация на документацията *, поради което за да стигне до дупката, топката трябваше да мине през няколко купчини книжа, една халба, череп с капеща свещ и купища пепел от лула. И наистина мина.

/* бел.авт.: Ридкъли практикуваше метода за управление на записите известен като "Най-близкото Налично Пространство". */

- Отлично, г-н Стибънс, - одобри Ридкъли.

- Аз наричам това пространствено-времеви спонтинуум *, - поясни гордо Пондър Стибънс.

Всяка организация се нуждае от поне един човек, който да знае какво се случва и защо се случва и кой е отговорен за него, а в НУ тази роля се падаше на Стибънс, на когото често му се искаше да не беше така. В настоящия момент той присъстваше в качеството си на Завеждащ Катедра Нецелесъобразно Приложна Магия и дългосрочната му цел беше да се погрижи да мине бюджетът на катедрата му. Поради което именно сноп дебели проводници излизаше изпод старата тежка маса за снукър, минаваше през дупка в стената, пресичаше моравата и стигаше до сградата на Високоенергетична Магия, където, - тук той въздъхна - този дребен номер отнемаше 40 процента от рунното време на Хекса *, мислителната машина на Университета.

- Хубаво име, - одобри Ридкъли прицелвайки се за следващия си удар.

- Като в "пространствено времеви континуум", нали? - подхвана обнадеждено Пондър - Точно преди топката да се сблъска с препятствие, което не е друга топка, виждате ли, Хексът я премества в теоретично съществуващо паралелно пространство, където е налице свободна равна площ и поддържа скоростта и въртящия момент, докато не се представи възможност да я върне в настоящото. Това е едно наистина изключително сложно и любопитно приложение на заклинателство в нереално време...

- Да, добре, браво, - прекъсна го Ридкъли - Има ли нещо друго, г-н Стибънс?

Пондър си прегледа записките:

- Пристигна учтиво писмо от лорд Ветинари, в което той ни предава искането на града, Университетът да разгледа възможността да приема, ох, двадесет и пет процента студенти с по-ниски възможности, сър?

Ридкъли запрати черната топка в джоба право през купчина университетски постановления.

- Не може някакви си зарзаватчии и месари да казват на университета, как да управлява себе си, Стибънс! - отвърна твърдо той прицелвайки се в една червена топка - Благодари ги за загрижеността и им съобщи че ще продължаваме да приемаме сто процента пълни и отявлени тъпанари, както винаги. Влизат тъпи, излизат блестящи, в НУ винаги е било така! Още нещо?

- Само посланието за голямата надпревара тази вечер, Архиканцлере.

- Ах да, тая работа. Какво ли да сторя, а г-н Стибънс? Чувам че здраво се залага за Пощата, а?

- Да, Архиканцлере. Хората казват, че боговете били на страната на г-н Ментелик.

- А те залагат ли? - попита Ридъли гледайки с удовлетворение как топката се рематериализира оттатък един изоставен сандвич с шунка.

- Надали, сър. Няма вероятност той да спечели.

- Той не беше ли оня тип дето спаси котката?

- Същият, сър, да, - подтвърди Пондър.

- Свястно момче. А какво да речем за Голямата Магистрална? Шайка кожодери, както чувам. Убиват хора по техните там кули. Един тип в кръчмата ми каза, че чул, че духовете на мъртвите сигналчици бродят по Линията. Я сега да опитаме розовата.

- Да, и аз чух това, сър. Мисля, че е градска легенда, - каза Пондър.

- Пътували от единия край на Линията до другия, казва той. Хич не е лош начин да си изкараш вечността, да знаеш. Там горе в планините да знаеш какви пейзажи има, - Архиканцлерът се смълча и едрото му лице се набръчка замислено. Накрая тоя обяви - "Големият Харуспически Каталог на Променливите Измерения".

- Извинете, г-н Архиканцлер?

- Туй ще е посланието, - обясни Ридкъли - Някой да е казал, че трябва да е писмо? - той махна с ръка над върха на щеката си, която се самонапудри с пресен тебешир - Дай им по копие от новото издание. Да го пратим на нашия човек в Генуа... как се казваше бе, някакво смешно име беше... абе да му покажем, че старата Алма Патер още мисли за него.

- Имате предвид Краен Колабоун, сър. Там е за дипломната си работа върху Комуникация между мидите в ниско-интензивно магично поле.

- Богове мили, че те могат ли да комуникират?

- Очевидно, Архиканцлере, въпреки че засега отказват да говорят с него.

- И защо ни е било да го пращаме чак пък дотам?

- Краен Х. Колабоун, сър? - напомни му Пондър - Не помните ли? Онзи с ужасно лошия дъх?

- А, имаш предвид Колабоун Драконовия Дъх? - загря Ридкъли - Оня дето дупчи сребърен поднос само като кихне?

- Да, Архиканцлере, - продума търпеливо Пондър. Муструм Ридкъли винаги обичаше да разглежда всяка нова информация от разнообразни ъгли - Казахте че там в блатата никой нямало да забележи. Ако си спомняте, разрешихме му да вземе малък омнископ.

- Наистина ли? Много далновидно от наша страна. Нали ще му се обадиш незабавно да го запознаеш с обстановката?

- Да, Архиканцлере. Всъщност ще го отложа с няколко часа, защото в Генуа е все още нощ.

- Само според тях, - Ридкъли пак замижа с едното си око - Незабавно бе човече.
Огън от небето...

Всеки знаеше, че горната половина на кулата се тресе когато щраксовете минават по Линията. Някой ден някой трябваше да направи нещо по въпроса. А всеки стар сигналчик знаеше, че когато мотовилката обслужваща кепенците на надолната линия се вдигне да ги отвори в същия миг, в който мотовилката на нагорната линия тръгне надолу за да затвори кепенците от другия край на кулата, цялата кула залита. От едната страна я бутат, а от другата я теглят, което има приблизително същото въздействие като това на колона маршируващи войници върху стар мост. Не че беше чак толкова сериозен проблем, освен ако не се повтаряше отново и отново, така че клатенето да достигне до опасно равнище. Но пък колко често можеше да се случи такова нещо?

Всеки път, когато Кълвачът пристигнеше в кулата ти, ето колко често. Всъщност това беше като болест засягаща само слабите и недъгавите. Нямаше да може да порази старата Голяма Магистрална, защото тогава там беше пълно с командири на кули, които незабавно ще прекратят трафика и ще изхвърлят злосторното съобщение от барабана уверени, че действията им ще бъдат преценявани от висшестоящи, които разбираха как работи една кула и които сами биха постъпили така на тяхно място.

Срещу новата Голяма Магистрална обаче щеше да проработи, защото вече не бяха останали толкова от тези командири. Правиш каквото ти е казано и не ти плащат, а ако нещо се скофти, не е твой проблем. Виновен ще е идиотът, който изобщо е приел тая щракограма за изпращане. Никой не го е грижа за теб, а всички в Централно Управление бяха идиоти. Не е твоя вината, нали никой не ще да те изслуша. Централно Управление даже бяха подкарали кампания за Служител на Месеца за да покажат колко ги е грижа. Това беше степента, в която изобщо не ги беше грижа. И ето че днес ти казват да предаваш кода колкото е възможно по-бързо, и хич не ти трябва да обереш пешкира за забавяне на системата, така че се вглеждаш в следващата кула докато очите ти не се насълзят и тракаш с пръсти по клавишите все едно танцуват по жарава.

И една след друга кулите се трошат. Някои се запалват, когато кутиите с кепенците се пръснат и залеят с пламтящо лампено масло покрива на кабината. Няма шанс за борба срещу огъня в дървена клетка на двадесет метра над земята. Така че се плъзгаш на земята по аварийното въже и припкаш на безопасно разстояние да наблюдаваш веселбата.

Четиринадесет кули се запалват преди някой изобщо да вдигне ръце от клавиатурата. И после? Има си заповеди. Не бива да има никакви, повтарям, никакви други съобщения по Линията, докато се предава тази щракограма. И какво правиш после?

Олян се събуди с Голямата Магистрална пламтяща в главата му.
Димящото Гну искаха да я строшат и да я съберат наново от парчетата, и той ги разбираше. Да, но нямаше да се получи. Все някъде по линията щеше да се намери нестандартно мислещ инжинер, който да си рискува службата и да изпрати напред съобщение гласящо: "това е смъртоносно, по-полека с него". И дотам ще е. О, щеше да им отнеме ден два до Генуа, обаче те имаха семици в аванс. И все някой друг ще се окаже достатъчно схватлив да сравни съобщението с изпратеното от първата кула. Мангизов ще се измъкне, всъщност направо ще избухне. Ще каже, че щраксът е бил саботиран и ще си е прав. Трябваше да има и друго решение.

Гнуто все пак бяха на прав път. Подмяната на щракса беше вярното решение, но само ако можеше да се направи правилно.

Олян отвори очи. Беше си на бюрото и някой беше пъхнал възглавница под главата му.

Кога ли за последно беше спал на прилично легло? Ах, да, през нощта когато г-н Помпа го хвана. Беше прекарал някой друг час в легло в хан, с дюшек, който не се опитваше да се движи и не беше тъпкан с камънак. Цяло блаженство.

Непосредственото му минало запрепуска пред очите му. Той простена.

- Добро Утро, Г-н Меентелиг, - обади се от ъгъла г-н Помпа - Бръсначът Ви Е Подострен, Водата Е Сгрята И Съм Сигурен Че Чаша Чай Ще Дойде Всеки Момент.

- Колко е часа?

- Пладне, Г-н Меентелиг. Не Се Бяхте Прибрали До Зазоряване, - каза укорително големът.

Олян отново изстена. Шест часа до надпреварата. И тогава толкова много гълъби ще се завърнат по домовете си, че ще прилича на слънчево затъмнение.

- Налице Е Значителен Ажиотаж, - докладва големът докато Олян се бръснеше - Стигна Се До Споразумение Стартът Да Е От Площад Сатор.

Олян се загледа в отражението си почти без да го слуша. Той винаги автоматично вдигаше залозите. Никога не обещавай възможното. Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност беше възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често можеше да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.

Този път обаче той беше отишъл твърде далече. О, нямаше нищо срамно в това да си признае, че карета с коне няма как да мине хиляда мили за час, но Мангизов щеше да натяква за това и Пощата щеше да си остане просто нещо малко и старомодно, изостанало от времето си и неконкурентоспособно. Мангизов щеше да намери някакъв начин да задържи Голямата Магистрална в ръцете си, ще продължи да прави икономии и да убива хора от алчност...

- Наред Ли Сте, Г-н Меентелиг? - попита големът зад гърба му.

Олян се втренчи в собствените си очи, в това, което се мярна в дълбините им.

Майчице.

- Порязахте Се, Г-н Меентелиг, - разтревожи се големът - Г-н Меентелиг?

Жалко, че не си прерязах гърлото, помисли си Олян. Но това беше второстепенна мисъл, промъкнала се някак покрай надигащия се в огледалото мрак. Надзърнеш в бездната и видиш нещо огромно протягащо се нагоре към светлината. И то шепнеше: "Направи го. Това ще сработи. Повярвай ми."

Майчице. Това вече беше план, който щеше да сработи, помисли си Олян. Прост и смъртоносен, като бръснач. Но трябваше да си безпринципен човек дори и да си го помислиш.

Е, значи всичко е наред.

Ще те убия, г-н Мангизов. Ще те убия по нашия си начин, начина на мошениците, измамниците и лъжците. Ще ти взема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията, приятелите. Ще те омотая с думи като в какавида. И няма да ти оставя нищо, нито дори надежда...

Той внимателно довърши бръсненето и избърса остатъка от пяната от брадичката си. Нямаше чак толкова много кръв.

- Мисля, че няма да ми дойде зле една солидна закуска, г-н Помпа, - каза той - След което ще трябва да свърша някои неща. Междувременно ще можеш ли, моля те, да ми намериш метла? Обикновена брезова метла. И ми нарисувай няколко звезди по дръжката и.

- Колкото щеш доп'лнителна поща за Генуа, сър! - ликуваше г-н Грош проправяйки си път през навалицата - Никога не съм виждал такъв ден, никога!

- Отлично, прекрасно, - измърмори Олян.

- А и пощата за боговете си 'тиде право горе! - продължаваше Грош.

- Радвам се да го чуя, г-н Грош, - отвърна Олян.

- Пристигнаха първите марки за Сто Лат, сър! - размаха няколко листа над главата си Станли - Ранните разпечатки са тъпкани с дефекти, сър!

- Много се радвам за теб, - каза Олян - Но трябва да отида да подготвя някои неща.

- Аха, да! - намигна г-н Грош - "Някои неща", а? Както кажете, сър. Отдръпнете се моля, път за Началник Пощата!

Грош общо взето изблъска клиентите от пътя му и Олян, стараейки се да избягва хората искащи да целува бебетата им или протягащи се да докоснат костюма му за късмет, накрая излезе на чист въздух. Оттам пое по странични улички и намери място където правеха много приличен Двоен Кренвирш с Яйце, Бекон и Припечена Филийка, надявайки се, че храната ще може да замени съня.

Нещата излизаха извън контрол. Хората окачваха гирлянди и знаменца и вдигаха сергии на площад Сатор. Огромната блуждаеща навалица, съставляваща населението на Анкх-Морпорк, клокочеше из града и тая вечер щеше да се концентрира във формата на тълпа на площад Сатор и там ще може да и се продадат разни неща.

Накрая той събра кураж и потегли към Сдружението на Големите. Което беше затворено. Към напластяванията по закования прозорец бяха добавени още драсканици. Приблизително на нивото на коленете пишеше с тебешир: "Гулемте са От Гона". Приятно беше да се види как добрите стари традиции на дебилния шовинизъм се предават на подрастващото поколение по този изобщо-не-прекрасен начин.

Кукличките, мислеше трескаво той, където живее при леля си. Споменавала ли е някога името на тая леля?

Той хукна в това направление.

Кукличките някога са били село, преди разрастващият се град да го погълне. Обитателите му все още смятаха себе си за нещо отделно от остатъка на града и си имаха свои собствени обичаи като Понеделникът на Кучешките Лайна или Всички Игли Нагоре и дори практически самостоятелен език. Олян не знаеше нищичко за всичко това. Той просто се промъкваше през тесните улички оглеждайки се отчаяно за... за какво? За стълб пушек ли?

Всъщност това не беше лоша идея...

Осем минути по-късно той-стигна до къщата и задумка по вратата. За негово облекчение тя му отвори и го зяпна.

И каза:

- Как?

- Продавачите на тютюн. Няма чак толкова жени навикнали на по сто на ден.

- Е, добре, какво искаш, умнико?

- Ако ми помогнеш, мога да върна тъпкано на Мангизов за всичко което стори, - заубеждава я Олян - Помогни ми. Моля ти се? Заради честната ми дума на напълно непочтен човек.

Последното поне му спечели бегла усмивка, само за да се върне почти незабавно обичайното и изражение на дълбока подозрителност. След което приключи някаква вътрешна борба.

- Най-добре влез в гостната, - каза тя и отвори вратата докрай.

Стаичката беше тясна, тъмна и бъкаше от приличие. Олян приседна на ръба на един миндер, стараейки се да не съборяса нещо, докато се напъваше да чуе женските гласове оттатък стената. После г-ца Миличкова се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

- Надявам се, че няма да има проблеми със семейството ти, - започна Олян - Аз...

- Казах им, че ме ухажваш, - прекъсна го г-ца Миличкова - Нали за това са гостните. Сълзите на радост и надежда в очите на майка ми не бяха гледка за изпускане. Та значи какво искаш?

- Разкажи ми за баща ти, - каза Олян - Трябва да знам как е била завзета Голямата Магистрална. Запазила ли си някаква документация?

- Няма да ти свърши работа. Един адвокат ги погледна и каза, че щяло да е много трудно да се повдигне обвинение...

- Възнамерявам да се обърна към по-висока инстанция, - прекъсна я Олян.

- Имам предвид, че не можем да докажем повечето неща, не и да ги докажем... - възразяваше г-ца Миличкова.

- Няма да ми трябва да доказвам, - отвърна Олян.

- Адвокатът каза, че щели да трябват месеци и месеци работа за да.... - продължи тя твърдо решена да намери пречка.

- Ще направя така, че друг ще плати, - контрира Олян - Имаш ли документи? Счетоводни книги? Нещо такова?

- Какво смяташ да правиш? - поиска да знае тя.

- По-добре е да не знаеш. Наистина. Знам какво правя, Бодилче, но на теб не ти трябва да го знаеш.

- Добре де, има една кутия с книжа, - склони неуверено г-ца Миличкова - Изглежда съм я ами ... оставила за после докато разтребя всичко...

- Добре.

- По този въпрос ли? За боговете, не! Баща ти се довери на Мангизов и виж какво стана! Аз не бих си се доверил на твое място. Но на мое място бих.

- Чудна работа, г-н Ментелик, колкото повече ме уверяваш, че си недостоен за доверие, толкова повече ти вярвам в крайна сметка, - сподели г-ца Миличкова.

Олян въздъхна:

- Да, знам, Бодилче. Извратена работа, нали? Склонност на човешката природа. Моля те, донеси ми тази кутия.

И тя го стори мръщейки се озадачено.

Отне му целия следобед и дори и тогава Олян не беше сигурен, но все пак напълни един малък бележник със записки. Беше като да търсиш пирани сред гъсти водорасли. Дъното си беше осеяно с кости. Но, макар понякога и да се мярваше нещо, което ти се струваше като да е сребристо тяло, така и нямаше да си сигурен, че си видял риба. Единственият начин да се увериш беше да скочиш вътре.

В три и половина площад Сатор вече беше пълен.

Хубавото на златния костюм и шапката с крилете беше, че когато Олян ги свалеше, вече не беше себе си. А беше неопределимо лице със с нищо не забележими дрехи и белези, които човек най-много смътно да си припомни, че сигурно е виждал някъде-си.

Той бродеше сред тълпата на път за Пощата. Никой не го погледна за втори път. Първия поглед изобщо не го безпокоеше. Никога досега не беше забелязвал, че всъщност е самотен. Винаги е бил самотен. Това беше единственият начин да си в безопасност. Белята беше, че златният костюм му липсваше. Наистина, всичко беше само представление. Но Човекът със Златния костюм беше много добро представление. Не му се искаше да е някой, когото ще забравят, някой на косъм от това да си остане сянка. Изпод крилатата шапка той можеше да прави чудеса, или поне да прави така, че да изглежда като чудеса, което беше почти също толкова добре.

Най-малкото беше сигурно, че до час два той трябваше да стори чудо.

Е, добре...

Върна се в Пощата през задния вход и тъкмо щеше да се вмъкне вътре, когато някой му прошепна от сенките:

- Писта!

Здравомислещият Алекс излезе от сенките. Носеше стария си работен комбинезон от Голямата Магистрална и грамаден шлем с рога.

- Позабавихме се с платнището... - започна той.

- Какъв е тоя шлем? - сащиса се Олян.

- За дегизировка е, - отговори Алекс.

- Голям рогат шлем?

- Да. С него съм толкова забележим, че на никой няма да му хрумне, че се опитвам да не ме забелязват, така че никой няма да си прави труда да ме забелязва.

- Само извънредно интелигентен човек може да измисли такова нещо, - рече предпазливо Олян - Какво стана?

- Трябва ни още време.

- Какво? Ама надпреварата почва в шест!

- Тогава няма да е достатъчно тъмно. Пък и няма да успеем да вдигнем платното преди и половина. А подадем ли глава над парапета дотогава, ще ни забележат.

- Хайде сега! Другите кули са твърде далече оттам!

- Да, но хората по пътя не са, - изтъкна Алекс.

- Проклятие! - Олян беше забравил за пътя. Само му трябваше по-късно някой да си спомни, че е видял хора на магьосническата кула...

- Виж сега, готови сме да го издигнем, - каза Алекс като видя лицето му - Веднъж като сме горе, ще се справим бързо. Трябва ни само половин час по тъмно, може би още някоя минутка.

Олян си захапа устната:

- Добре. Това мисля, че мога да го уредя. А сега се връщай да им помагаш. Но недейте да започвате преди да съм се върнал, разбрахме ли се? Вярвайте ми!

Нещо много често почнах да го казвам, помисли си той. Надявам се само да ми повярват.

Той се върна в кабинета си. Златният костюм си беше на закачалката. Той го облече. Имаше работа за вършене. Беше скучна, но трябваше да се свърши. Така че той се зае.

В пет и половина дюшемето изскърца под краката на влезлия в стаята г-н Помпа, мъкнещ една метла.

- Скоро Ще Стане Време За Надбягването, Г-н Меентелиг, - напомни той.

- Трябва да довърша някои работи, - отвърна Олян - Има писма от строителите и архитекта и, ох, някой иска да му изцеря брадавиците * ... Наистина трябва да се оправя с книжата, г-н Помпа.

Ама си беше срамота. Толкова хубава работа си беше. Мангизов не искаше от него много, а на Игор му харесваше да тероризира останалите слуги. Повечето от тях де.

- Колко е тъжно, че си отивате, г-н Игор, - изхлипа готвачката г-жа Глоубъри и си избърса очите с кърпичка - Бяхте наистина глътка свеж въздух.

- Няма как, гошпожо Глоубъри, - отвърна Игор - Как ще ми липшва шамо щекът ви и паят ш бъбречета. Шгрява ми шърцето да видя жена, която наищина може да направи туй онуй от ощатъци.

- Изплетох ви това, г-н Игор, - готвачката колебливо му подаде малък мек пакет. Игор внимателно го отвори и разгърна жилетка на бели и червени раета.

- Рекох си, да пази топло на шевовете ви, - изчерви се г-жа Глоубъри.

За момент Игор отчаяно се бореше със себе си. Харесваше и уважаваше готвачката. Никога досега не беше виждал жена да борави толкова умело с остри ножове. Понякога се налагаше Кодексът на Игорите просто да се загърби.

- Гошпожо Глоубъри, не кажвахте ли, че имате шещра в Куирм? - попита той.

- Така си е, г-н Игор.

- Е, шега е много подходящо време да и идете на гощи, - каза твърдо Игор - Не питайте жащо. Шбогом, шкъпа ми гошпожо Глоубъри. Ще ши шпомням ш обич вашите дробчета.

- Ако Тръгнете На Момента, Г-н Меентелиг, Ще Пристигнете Точно Навреме За Надпреварата, - избоботи от ъгъла си големът.

- Занимавам се с дейност в интерес на обществеността, г-н Помпа, - възрази строго Олян, четейки поредното писмо - Проявявам добросъвестност и изпълнение на служебния ми дълг.

- Да, Г-н Меентелиг.

Той изкара така до шест и десет, защото до площада имаше пет минути безгрижно ходене без бързане. После остави Пощата зад гърба си с голема трополящ зад него и с нещо близко до антитеза както на безгрижността така и на небързането.

Навалицата на площада му стори път и се разнесоха приветствени викове и тук таме смях, когато хората видяха преметнатата на рамото му метла. На нея бяха нарисувани звезди, следователно трябваше да е вълшебна метла. От подобни вярвания се правеха състояния.

Намери Дамата, Намери Дамата... в това си имаше нещо като наука. Естествено че беше от значение да знаеш как да държиш три карти малко по-лабаво, това всъщност си беше номерът. Олян се беше научил да е добър в тази област, но тези чисто механични трикове му бяха малко скучни, малко под нивото му. Имаше си и други начини - начини да подвеждаш, да отклоняваш вниманието, да ядосваш. Ядосването винаги вършеше работа. Ядосаните хора допускат грешки.

В центъра на площада, около дилижанса на който гордо възсядаше Джим Оловната Тръба, имаше свободно пространство. Конете бяха лъснати, металните части на каретата блестяха на светлината на факлите. Групата хора край каретата не блестеше чак толкова.

Имаше няколко души от Голямата Магистрална, няколко магьосника и, разбира се, иконографистът Ото Шрик. Те се обърнаха и поздравиха Олян, някои с израз на облекчение, други с израз на дълбока подозрителност.

- Тъкмо вече се замисляхме дали да не ви дисквалифицираме, г-н Ментелик, - изгледа го строго Ридкъли.

Олян предаде метлата на г-н Помпа.

- Извинявам сеХронична Библиомантия му се усмихна широко и вдигна един буркан:

- Професор Базедов, - поясни той - Старчето реши, че му се ще да погледа, за какво е била цялата суматоха.

- А това е г-н Пони от Голямата Магистрална, - каза Ридкъли.

Олян се ръкува с инжинера.

- А г-н Мангизов не е ли с вас? - намигна му той.

- Той, ъъъ, гледа от каретата си, - изнерви се инжинерът.

- Е, хубаво, щом като и двамата сте тук, г-н Стибънс ще ви връчи по копие от съобщението, - обяви Архиканцлерът - Г-н Стибънс?

Връчени бяха два пакета. Олян отвори неговия и се преви от смях.

- Ама това е книга! - оплака се г-н Пони - Ще има да я кодираме цяла нощ. И има диаграми!

Така значи, да започваме, помисли си Олян и се задвижи с бързината на кобра. Грабна книгата от шашардисания Пони, набързо я прелисти, и изтръгна от нея няколко страници, докато на публиката и секваше дъхът.

- Ето, сър, - протегна той страниците на Пони - Вашето съобщение! Страници от 79-та до 128-ма. Ние ще пренесем останалото, а после получателят ще може да добави към книгата и вашите страници, ако пристигнат де, - и забелязвайки как го гледа професор Пелц, той добави - Сигурен съм, че книгата може да се възстанови много акуратно.

Беше глуповат жест, но пък беше с размах, беше нахален, забавен и гаден, а ако Олян не знаеше как да привлече вниманието на тълпата, значи нищо не разбираше. Г-н Пони заотстъпва стискайки пооръфаната глава.

- Ама аз нямах предвид... - запелтечи той, но Олян го прекъсна:

- В края на краищата ние имаме толкова голяма карета за една толкова малка книга.

- Ама аз, само дето ми трябва време да се кодират илюстрациите... - оправдаваше се г-н Пони. Не беше свикнал на такива неща. Механизмите обикновено не спореха с майстора.

Олян се погрижи през лицето му да мине израз на искрено съчувствие.

- Вярно, това изглежда нечестно, - рече замислено той и се обърна към Пондър Стибънс - Не мислите ли, че е нечестно, г-н Стибънс?

Магьосникът го изгледа стреснато:

- Но кодират ли ги веднъж, ще им трябват само часове да ги докарат до Генуа!

- Независимо от това аз настоявам, - натърти Олян - Ние не желаем да се възползваме от нечестно предимство. Изчакай, Джим, - извика той към кочияша - Ще дадем на щракалките авансов старт, - после пак се обърна към Пондър и г-н Пони излъчвайки невинна готовност да помогне - Един час ще ви бъде ли достатъчен, господа?

Публиката експлодира. "Богове. Наистина си ме бива", - мислеше си Олян - "Иска ми се този момент да продължи завинаги..."

- Г-н Ментелик! - извика го един нов глас.

Олян огледа лицата и налучка, кой го е извикал:

- А, г-це Захариса! Наточен ли Ви е моливът?

- Сериозно ли ни казвате, че ще изчакате, докато Голямата Магистрална си подготви съобщението? - попита тя. Смеейки се.

- Точно така, - увери я Олян с ръце на блестящите ревери на костюма си - Ние в Пощенската Служба държим на феър-плея. Ще ми позволите ли, между другото, да използвам случая, да ви съобщя за новата ни Зелена Зелева марка?

- Не отивате ли твърде далече, г-н Ментелик?

- Чак до Генуа, скъпа ми госпожице! Споменах ли, че лепилото е с вкус на зеле?

В този момент Олян не би могъл да се спре за никакви пари. Това беше животът за душата му: да танцува върху лавината, преобръщайки мимоходом света, достигайки до ушите на хората и променяйки умовете им. Заради това пробутваше стъкло за диаманти, заради това караше картите на Намери Дамата да летят под пръстите му, заради това се изправяше усмихнат пред чиновници проверяващи фалшиви чекове. Това беше усещането, за което той копнееше, чистата необработена възбуда на преодоляването на пределите на възможното...

Гепи Мангизов се задаваше през тълпата като акула сред дребни риби. Хвърли на Олян един грижливо неутрален поглед и се обърна към г-н Пони.

- Някакъв проблем, господа? Хайде, че става късно.

Посред тишина, изпъстрена тук таме с хихикане, Пони се опита да обясни какво става, в степента в която самият той го беше схванал.

- Ясно, - заключи Мангизов - Обожавате да се майтапите с нас, а г-н Ментелик? В такъв случай ми позволете да заявя, че Голямата Магистрална няма да се чувства ощетена ако потеглите още сега. Мисля че можем да ви отпуснем няколко часа преднина, какво ще кажете?

- О, разбира се, - склони Олян - Ако от това се почувствате по-добре.

- Наистина ще се почувстваме по-добре, - рече мрачно Мангизов - А и за вас ще е най-добре, г-н Ментелик, да сте далече-далече от тук.

Олян долови интонацията, защото я очакваше. Мангизов изглеждаше добронамерено и държавнически, но окото му беше като тъмно метално топче, а в гласа му се таеше убийствен тембър. А после Мангизов добави:

- Добре ли е г-н Грош? Приемете съболезнованията ми за нападението.

- Нападение ли, г-н Мангизов? Той беше наранен от срутила се греда, - отвърна Олян. А този въпрос му даваше правото да е напълно безпощаден, без оглед за последствията.

- О? Значи съм бил дезинформиран, - забеляза Мангизов - Следващия път ще трябва да се постарая да не слушам разни слухове.

- Ще предам благопожеланията Ви на г-н Грош, - обеща Олян.

Мангизов му свали шапка:

- Довиждане, г-н Ментелик. Пожелавам Ви много късмет в това Ваше безстрашно начинание. По пътищата се срещат опасни хора.

Олян вдигна в отговор неговата си шапка:

- Възнамерявам съвсем скоро да ги оставя зад гърба си, г-н Мангизов.

Така значи, помисли си той. Казахме каквото имахме да казваме и милата дама от вестника ще си помисли, че сме си дружки или най-малкото, че сме просто конкуренти в бизнеса натегнато учтиви един към друг. Хайде да поразвалим впечатлението.

- Довиждане, дами и господа, - надигна глас той - Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да оставите метлата в каретата?

- Метла ли? - извърна се рязко Мангизов - Тази метла ли? Със звездите? Взели сте си метла?

- Ами да. Ще е от полза, ако се строши колата, - отвърна Олян.

- Протестирам, Архиканцлере! - изви глас Мангизов обръщайки се рязко - Та този човек тук смята да лети до Генуа!

- Нищо подобно не възнамерявам! - възмути се Олян - Отхвърлям тази инсинуация!

- Затова ли изглеждате толкова самоуверен? - изръмжа Мангизов. И наистина си беше ръмжене, малък белег за първото пропукване.

Метлата можеше да пътува толкова бързо, че да ти се откачат ушите. Нямаше да е нужно да се строшат чак толкова много кули (а небесата знаеха, че те си се трошаха под път и над път) за да може една метла да бие щракалките до Генуа. Особено пък ако минеше напряко без да и трябва да следва кривулиците на дилижансовия път и следващата го Линия. Вярно, че на Голямата Магистрална трябваше бая да не и върви, а човекът на метлата щеше сериозно да премръзне и вероятно сериозно да умре, но все пак една метла можеше да прелети от Анкх-Морпорк до Генуа за един ден. Просто можеше да се получи.

Лицето на Мангизов беше самото тържество. Сега вече той знаеше, какво си е мислил Олян.

Това беше сърцето на всяка шашма. Гледай баламата да е неуверен, а пък ако е уверен, направи така, че да е уверен в погрешното нещо.

- Настоявам никакви метли да не се взимат в дилижанса! - заяви Мангизов на Архиканцлера, което не беше добър ход. Не можеше да настояваш разни неща пред магьосници. Правилният начин беше да ги помолиш - Ако г-н Ментелик не е сигурен в своето оборудване, - продължаваше Мангизов - предлагам да се откаже още сега!

- Но ние ще трябва да пътуваме сами по небезопасни пътища, - възрази Олян - Метлата е съществена мярка за безопасност.

- Въпреки това ми се налага да се съглася с този... господин, - каза Ридкъли с видимо неудоволствие - Не изглежда баш правилно, г-н Ментелик.

Олян вдигна ръце:

- Както желаете, сър, разбира се. Макар че е тежък удар. Мога ли да помоля обаче за известно равноправие?

- В смисъл? - попита магьосникът.

- Във всяка кула има по един кон готов за езда в случай, че кулата се счупи, - каза Олян.

- Това е обичайна практика! - възмути се Мангизов.

- Но само за в планините, - контрира спокойно Олян - При това само за най-изолираните кули. Днес обаче, подозирам, че има по един във всяка кула. Та това си е пони експрес *, Архиканцлере, да ме извинява г-н Пони. Та така те могат лесно да бият нашата карета без да предадат и една думичка код.

- Нима е възможно да допускате, че ще таралянкаме щракса по целия този път на кон? - възкликна Мангизов.

- Вие нали допуснахте, че ще летя, - възрази Олян - Ако г-н Мангизов не е сигурен в своето оборудване, Архиканцлере, предлагам да се откаже още сега.

И ето я, сянката преминала през лицето на Мангизов. Той вече беше повече от ядосан, беше потънал в бистрите хладни води на отявления, пронизващ и мозъка на костите бяс.

- Та нека се споразумеем, че това не е състезание между коне и метли, а между дилижанс и щракалкови кули, - продължи Олян - Ако дилижансът се счупи, ние оправяме дилижанса. А ако на вас ви се счупи някоя кула, оправяте кулата.

- Трябва да кажа, че изглежда справедливо, - каза Ридкъли - И точно така отсъждам. Междувременно бих искал да предупредя нещо г-н Ментелик насаме.

Архиканцлерът сложи ръка на раменете на Олян и го отведе от другата страна на каретата. После се наведе докато лицата им не се приближиха на няколко сантиметра.

- Вие нали осъзнавате, че като се нарисуват няколко звезди на една съвсем обикновена метла, това не я прави летяща? - попита той.

Олян се вгледа в чифт млечно сини очи, невинни като на детенце, по-точно на детенце, стараещо се да изглежда невинно.

- Божичко, наистина ли? - отвърна той.

Магьосникът го потупа по рамото.

- Май е най-добре да оставим нещата както са си, - заключи той весело.

Когато се върнаха, Мангизов му се усмихваше.

Това беше твърде много за да се въздържи човек, така че Олян не се въздържа. Вдигай залозите. Не преставай да си насилваш късмета, защото никой друг няма да ти го насилва вместо теб.

- Ще възразите ли на едно малко лично облогче, г-н Мангизов? - подметна той - Само да стане ... по-интересно?

Мангизов се справи добре, освен ако не можеш да разчиташ дребните белези...

- Майко мила, г-н Ментелик, да не би боговете да одобряват хазарта? - изсмя се той.

- Че какво е животът, ако не лотария, г-н Мангизов? - настояваше Олян - Какво ще кажете да речем за ... сто хиляди долара?

И това беше то. Последната капка. Той видя, как в Гепи Мангизов нещо се пречупи.

- Сто хиляди? И откъде пък ти ще набараш в ръчичките си толкова пари, Ментелик?

- О, аз просто ще ги събера длан в длан, г-н Мангизов. Нали всички знаят това? - подметна за всеобщо забавление Олян и отправи на председателя най-наглата си усмивка - Ами Вие откъде ще набарате в ръчичките си сто хиляди долара?

- Ха! Приемам баса! Ще видим кой ще се смее утре, - отряза безцеремонно Мангизов.

- Очаквам го с нетърпение, - завърши Олян.

И сега си ми в ръчичките, помисли си той. Право в ръчичките ми. И си вбесен. Допускаш грешки. Току що си тръгнал по дъската, пирате.

Той се качи на капрата и се провикна към тълпата:

- Генуа, дами и господа. Генуа до край!

- За някой това ще си е краят! - обади се някакъв шегобиец от публиката.

Олян се поклони и като се изправи се озова лице в лице с Прелест-Хубавинка Миличкова.

- Ще се омъжите ли за мен, г-це Миличкова? - извика той.

От публиката се разнесе "ооо-ооо", а Захариса заобръща глава като котка търсеща следващата си мишка. Какво безобразие, че вестникът може да има само една първа страница, а?

Г-ца Миличкова изпуфка едно колело дим и спокойно отговори:

- Още не.

И си спечели с това смесица от поздрави и освирквания.

Олян махна на хората, отпусна се на седалката до кочияша и каза:

- Пълен напред, Джим.

Джим, който беше повече от пълен, плясна с камшик заради подобаващия звук и каретата потегли сред вълна от приветствени викове. Олян се огледа и зърна как г-н Пони решително си проправя път през гъчканака по посока към Кулата на Тепето. После се облегна и се загледа в улиците осветени от фенерите на дилижанса.

Може пък златото на костюма да действаше и вътрешно, помисли си той. Можеше да го усети как го изпълва като мъгла. Когато си мръднеше ръката, беше сигурен че оставя следа от проблясъци във въздуха. Полетът му продължаваше.

- Джим, нормално ли изглеждам? - попита той.

- Ами че в тая светлина не може да се види много, сър, - отговори кочияшът - Може ли да те питам нещо?

- Заповядай.

- Защо им даде на тея копелдаци само средните страници?

- Поради две причини, Джим. Първо, така ние изглеждаме готини, а те са като хленчещи хлапета. И второ, там бяха всичките му цветни илюстрации. Дочух, че да се кодира такова нещо, трябва цяла вечност.

- С толкова остър ум ще вземеш да се порежеш, г-н Ментелик! Ъ? Адски вярно си е!

- Карай като демон, Джим!

- О, знам аз как да им дам шоу, сър, разчитайте на мен! Дииий!

Камшикът пак изпляска и грохотът на копита отекна от къщите на града.

- Шест коня? - учуди се Олян, докато препускаха по Широката Улица.

- Ъхъ, сър. Може па и аз да си направя име, сър, - каза кочияшът.

- Нали ще намалиш малко като стигнем старата магьосническа кула? Аз съм до там. Нали си си взел охрана?

- Четирима, г-н Ментелик, - обяви Джим - Спотаили са се вътре. Все мъже с репутация и достойнство. От мънечки се знаем: Хари Закуската, Тап Черепотрошачката, Мрачен Телом Повредуърт и Безносия Джо Тозър. Все стабилни авери, сър, нямайте грижа, и им се е приискало да си изкарат една ваканцийка в Генуа.

- Ъхъ, всичките сме си зели джапанки и хавлии, - изръмжа един глас от вътрешността.

- Предпочитам тях пред дузини стражници, - завърши радостно Джим.

Дилижансът профуча покрай предградията. Пътят под колелата стана по надупчен, но колата все така се люшкаше и танцуваше на стоманените си ресори.

- Като ме оставиш, може и да понамалиш малко. Няма какво толкова да бързаш, Джим, - подметна след някое време Олян.

В светлината на фенерите Олян видя, как лицето на Джим се озарява от лукавство.

- Вашия План, а, сър?

- Чуден план си е, Джим! - увери го Олян. "И ще трябва да се погрижа да не проработи".
Светлините на дилижанса изчезнаха, изоставяйки Олян в мразовития мрак. В далечината бледо просветваше грамадната гъбообразна пушилка на Анкх-Морпорк, затулваща звездите. Нещо прошумоляваше из шубрака, а бризът разнасяше аромата на зеле над безбрежните поля.

Олян изчака докато не придоби нощно виждане. Зърна кулата - стълб от беззвездна тъмнина. Всичко което му оставаше беше да си намери път през обраслия с преплетени клони и възлести корени гъсталак...

Той издаде звук като бухал. Понеже не беше орнитолог, направи го като просто каза:

- Буух буух.

Гъсталакът изригна от бухане, само дето това бяха бухали гнездящи в стара магьосническа кула, която денем побъркваше хората. Впрочем това нямаше някакъв видим ефект върху тях, освен че издаваните от тях звуци наподобяваха всяко възможно живо и умиращо същество. Определено имаше малко слон, вероятно известен процент хиена и следи от стара пружина за легло.

Когато врявата утихна, един глас само на няколко стъпки от него изшътка:

- Добре, г-н Ментелик. Аз съм, Адриан. Дай ми ръка и да вървим преди останалите пак да са се сбили.

- Бият ли се? Че защо?

- А, лазят си взаимно по нервите! Напипваш ли въжето? Напипа ли го? Добре. Можеш да тръгнеш по-бързо. Открихме проход и го маркирахме с въже...

Те се забързаха всред дърветата. Човек трябваше да е съвсем близо до кулата за да види светлината просочваха се изпод разнебитената врата в основата и. Неизяснения Адриан беше сложил по вътрешната стена няколко от неговите студени светлинки. Камъните се заклатиха под нозете на Олян, когато той се завтече към върха. Той обаче не им обръщаше внимание, а търчеше толкова бързо по витата стълба, че излезе на горната площадка с пирует.

Лудия Ал го хвана за раменете и му рече бодро:

- Не припирай де. Още десет минути и сме готови.

- Щяхме да сме готови още преди двадесет минути, ако някой, да не му споменавам името, не беше изгубил чука, - измърмори Здравомислещия Алекс затягайки някаква тел.

- Какво? Нали го оставих в куфара с инструментите бе?

- Ама в отделението за гаечни ключове!

- Е и?

Някъде долу бухалите пак се разврещяха.

- Вижте сега, - намеси се тихо Олян - това нали не е чак толкова важно? Не и сега, а?

- Този човек, - изпъна обвинителен френски ключ Здравомислещия Алекс - този човек е луд!

- Ама не и толкова луд като някой, да не му споменавам името, който си държи винтовете в бурканчета строго по размери, - контрира го Лудия Ал.

- Ама това се брои за здравомислие! - отвърна разпалено Алекс.

- Обаче всеки знае, че половината удоволствие е в тършуването! Освен това...

- Готово е, - обяви Неизяснения Адриан.

Олян вдигна поглед. Щракалковата машина на Гнуто се извисяваше в нощта, също като онази от покрива на Пощата. Зад нея, по посока към града се издигаше още по-нависоко едно Н-образно съоръжение. То приличаше донякъде на корабна мачта, може би заради опънатите по него жици. Те бучаха от лекия ветрец.

- Май си изнервил някого, - продължи Адриан, докато останалите двама малко се поукротиха - Преди двадесет минути мина съобщение лично от Мангизов. Казва, че голямата работа ще върви дуплекс, особено внимание трябвало да се обърни по никакъв начин да не бъде променяно, не бивало да има никакъв друг трафик докато Мангизов не прати сигнал за рестарт и той лично щял да изпоуволни целия персонал на всяка кула, която не изпълни стриктно тези разпореждания.

- Което само показва, че Голямата Магистрална си е компания за хората, - изкоментира Олян.

Неизяснения Адриан и Лудия Ал отидоха до голямата рамка и заразвиваха някакви въжета.

Е добре, помисли си Олян, време му е...

- Само една малка промяна в плана, - обади се той и пое дълбоко въздух - Няма да пускаме Кълвача.

- В смисъл? - хвърли въжето си Адриан - Че нали това си беше планът!

- Ще унищожи Линията, - обясни Олян.

- Да, точно така, това си беше планът, - каза Ал - Мангизов само дето не си написа на гащите "Ритни ме"! Виж, тя Линията и сама ще си се разпадне, схващаш ли? Тя поначало си беше експеримент! Ние обаче можем да я изградим наново по-бърза и по-добра.

- Как? Откъде ще дойдат парите? - възрази Олян - Аз обаче знам как да унищожа компанията, а кулите да си останат невредими. Те са откраднати от Миличков и съдружниците му. Аз мога да им ги върна! А единственият начин да се изгради по-добра Линия е като се оставят старите кули да си работят. Голямата Магистрална трябва да печели!

- Такова нещо щеше да каже Мангизов! - тросна се Ал.

- И си е самата истина, - настояваше Олян - Алекс, ти нали си здравомислещ, кажи му! Оставяме Линията жива, заменяме кулите една по една, без да се губи никакъв код! - той простря ръка в тъмнината - Хората по кулите, те нали искат да се гордеят с това, което правят, нали? Бачкането е тежко, не им се плаща достатъчно, но те живеят за да предават кода, нали така? Компанията ги изцежда до дупка, но те все така предават кода!

Адриан напъна въжето си.

- Ей, платнището запецна, - съобщи той на кулата изобщо - Трябва да се е заплело като го сгъвахме...

- О, сигурен съм, че Кълвачът щеше да подейства, - не отслабваше натиска Олян - Може даже и да повреди достатъчно кули за достатъчно време. Но Мангизов все ще намери начин да се измъкне. Разбирате ли? Той ще се развика за саботаж!

- Е и? - не се впечатли Лудия Ал - Всичките тия партакеши ще си ги приберем до един час в колата и никой изобщо няма да се сети, че сме били тук!

- Аз да се кача да го освободя, а? - разтърси платнището Адриан.

- Да съм казал, че няма да подейства? - каза Олян давайки знак на Адриан да върви - Виж, г-н Ал, тая работа няма да се оправи с огън. Ще се оправи с думи. Ще кажем на света, какво се е случило с Голямата Магистрална.

- Говорил си за това с Трепачката, а? - намеси се Алекс.

- Да.

- Съмнявам се. Но това няма значение, - отвърна Олян - Изобщо не ми трябва да доказвам нещо. Нали ви казах, че става дума за думи, и как да ги изкилиферчваш и да пълниш с тях главите на хората, така че те да си мислят каквото ти трябва на теб. Ще изпратим наше си съобщение и знаете ли какво? Момчетата по кулите ще искат да го предадат, а като го чуят хората, ще искат да му вярват, защото ще им се иска да живеят в свят, където това да е вярно. Моята дума срещу думата на Мангизов, но аз в тая работа съм по-добър от него. Ще го съсипя само с едно изречение, г-н Лудия, а кулите ще си останат живи и здрави. И никой изобщо няма да разбере как е станало...

Зад тях се чу кратко възклицание и звукът на доста бързо разгъващо се платнище.

- Вярвайте ми, - завърши Олян.

- Никога повече няма да имаме такъв шанс, - проточи замислено Лудия Ал.

- Именно! - подчерта Олян.

- На всеки три кули е загинал по един човек, - изтъкна Лудия Ал - Това знаеш ли го?

- Но нали знаеш, че те няма да умрат напълно, докато Линията е жива, - възрази Олян. Беше изстрел насляпо, но уцели нещо, той го почувства. И продължи - А тя е жива, докато минава код и те ще живеят в него, Завръщайки се у Дома, завинаги. Да не би да мислите да го спрете? Не можете да го спрете! Няма да спре! Аз обаче мога да спра Мангизов! Вярвайте ми!

Платнището се опъна като платно, все едно кулата се канеше да отплава. Беше двадесет и пет метра високо и десет метра широко и се мърдаше от вятъра.

- Къде се дяна Адриан? - сепна се Олян.

Те погледнаха платното. Втурнаха се към края на кулата. Надзърнаха надолу в мрака.

- Адриане? - извика неуверено Лудия Ал.

Отдолу се обади глас:

- Да?

- Ами, как да ви кажа... хванал съм се тука... И един бухал току що ми кацна на главата.

Зад Олян се чу тихо раздиране на плат. Здравомислещия Алекс беше пробил дупка в платнището.

- Ето го! - съобщи той.

- Какво? - не разбра Олян.

- Съобщението! Пращат го от Кула 2! Виж само, - Алекс отстъпи малко.

Олян погледна през отвора накъм града. В далечината мигаше една кула.

Лудия Ал отиде до щраксовия апарат и хвана ръчките.

- Е добре, г-н Ментелик, сега да чуем твоя план, - склони той - Алекс, удари ми едно рамо! Адриан, ти... дръж така, а?

- Ама то се опитва да ми напъха в ухото умряла мишка, - оплака се гласът отдолу.

Олян затвори очи, подреди мислите си вилнеещи в главата му от часове и заговори.

Зад и над него огромното платнище запречваше пряката видимост между двете далечни кули. Пред него кулата на Димящото Гну с размера си наполовината на стандартна кула, щеше да изглежда точно правилния размер от следващата кула, все едно е по-голяма кула на по-далечно разстояние. Нали нощем се виждат само светлините.

Щракалката пред него се размърда и кепенците и затракаха. И ето че нова щракограма пое през небето... Имаше само няколко стотин думи. Когато Олян приключи, щракалката изщрака последните няколко букви и утихна.

След някое време Олян наруши тишината:

- Ще го предадат ли?

- О, да, - рече с равен глас Лудия Ал - И още как. Къде ще ходиш, като си седиш в кулата в планините и ти дойде такъв сигнал? Ще го разкараш от кулата си колкото се може по-бързо.

- Не знам дали трябва да ти стиснем ръката или да те хвърлим от кулата, - добави мрачно Алекс - Това си беше гадно.

- Що за човек трябва да си, за да ти хрумне такова нещо? - рече Лудия Ал.

- Такъв като мен. А сега айде да измъкваме Адриан, а? - побърза да каже Олян - А после аз най-добре да се връщам в града...
Омнископът е един от най-мощните инструменти известни в магията и, следователно, един от най-безполезните.

С лекота може да види всичко. Но да го накараш да види нещо е цяло чудо, защото има прекалено много от Всичкото - което ще рече всичко, което се случва, се е случило, ще се случи, би трябвало или би могло да се случи във всички възможни вселени, поради което едно нещо, сиреч някое предварително определено нещо е изключително трудно да се намери. Преди Хексът да си развие контролните тавмаритми, позволяващи му да извърши за ден работа, която би отнела поне десет години на петстотин магьосника, омнископите бяха използвани предимно за огледала, заради възхитителната чернота която показваха. Както се оказа това беше, защото "нищо за гледане" е това, от което се състои по-голяма част от вселената, и много магьосници си подрязваха ли подрязваха мирно брадите вглеждайки се в черното сърце на космоса.

Управляемите омнископи бяха голяма рядкост. Трябваше много време да се изготвят и бяха скъпи и прескъпи. А и магьосниците не се напъваха да произвеждат още. Нали омнископите бяха за да гледат те вселената, а не вселената тях.

Освен това магьосниците не се прехласваха по прекаленото облекчаване на живота на хората. Е, поне на хората, които не бяха магьосници. Омнископите бяха редки, скъпоценни и фини артефакти.

Днес обаче беше специален случай и вратите бяха отворени за по-богатите, по-фини и по-хигиенични слоеве на Анкх-Морпоркското общество. Дългата маса беше подредена за Втори Чай. Нищо прекалено - двадесет-тридесет печени птици, няколко студени сьомги, тридесет линейни метра салатен бар, купчини самуни, едно-две бурета бира и, разбира се, една композиция маси с мезета, понеже само една подвижна масичка нямаше как да е достатъчна. Хората си пълнеха чиниите, бъбреха си на групички и, преди всичко, бяха Там. Олян се вмъкна, засега незабелязан, защото хората зяпаха най-големия омнископ на Университета.

Архиканцлерът Ридкъли го почука от едната страна с ръка, така че той се килна.

- Още не работи, г-н Стибънс! - изрева той - Пак излезе проклетото му огромно огнено око! *

- Сигурен съм, че зададохме правилно... - забърника нещо от задната му страна Пондър.

- Аз съм, сър, Краен Колабоун, сър, - разнесе се глас от омнископа. Огненото око се отмести и беше заместено от огромен огнен нос - Аз съм в терминалната кула в Генуа, сър. Извинявайте за червенината, сър. Развих алергия от водорасли, сър.

- Здравейте, г-н Колабоун! - изкрещя Ридкъли - Как сте? Как върви ...

- ... изследването върху мидите ... - подсказа Пондър Стибънс.

- ... изследването върху мидите?

- Всъщност не много добре, сър. Хванах много лоша...

- Хубаво, хубаво! Добре си се уредил! - викна Ридкъли, събрал ръце пред устните си за да се чува по-силно - И на мен ми се щеше да прекарам малко в Генуа по това време на годината! Слънце, море, прибоят и плажът, а?

- Фактически сега е дъждовният сезон, сър и малко ме тревожи плесента пораснала върху омни...

- Великолепно! - извика Ридкъли - Само че не може да си бъбрим така цял ден. Пристигна ли нещо? Умираме от нетърпение!

- Бихте ли могли само да се отдръпнете малко, г-н Колабоун? - помоли Пондър - И наистина няма нужда да говорите толкова ... гръмогласно, Архиканцлере.

- Ей, ама нашия човек е ужасно далече! - възрази Ридкъли.

- Не и в собствен смисъл, - каза с добре ошлайфано търпение Пондър - Много добре, г-н Колабоун, продължавайте моля.

Навалицата около Архиканцлера се заблъска напред. Г-н Колабоун отстъпи назад. Като за човек, който дни наред нямаше с кого да си говори освен с мекотели, на него му се беше струпало множко.

- Ъ, дойде един щракс, сър, обаче... - понечи да започне той.

- А от Пощата нищо ли няма? - поинтересува се Ридкъли.

- Не, сър. Нищо, сър.

Публиката заликува и се разсвирка и се засмя. От тъмното си кюше Олян зърна лорд Ветинари, от дясната страна на Архиканцлера. Запроучва остатъка от публиката и откри Гепи Мангизов, който стоеше отстрани и, изненадващо, не се усмихваше. Мангизов също го видя.

Един поглед стигаше. Този човек не беше уверен. Не и напълно уверен.

Добре дошъл в страха, каза си наум Олян. Това е пак надеждата, но наопаки. Знаеш, че няма как да се обърка, сигурен си, че няма как да се обърка...

Но ако вземе да се обърка...

Пипнах ли те.

Краен Колабоун се прокашля:

- Ъъъ, аз обаче се съмнявам, че това е съобщението изпратено от Архиканцлер Ридкъли, - каза той с писклив от нерви глас.

- Какво те кара да мислиш така, бре човече?

- Защото там пише, че не е, - измънка Колабоун - Пише, че било от мъртъвци...

- Имаш предвид, че е старо съобщение ли? - не разбра Ридкъли.

- Ъ, не, сър. Ъ... Най-добре да ви го прочета, а? Искате ли да го прочета?

- Ами нали това е целта бе, човече!

В големия стъклен диск Колабоун си прочисти гърлото.

- Ще чуе ли някой мъртвите? Ние, които загинахме, за да могат думите да летят, сега искаме за правда. Ето престъпленията на Борда на директорите на Голямата Магистрална: кражба, злоупотреба със средства, злоупотреба с доверие, корпоративно убийство...