Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Въпреки че апачът бе най-превъзходният плувец, все пак трябваше да си призная, че неговото начинание не беше безопасно. Първо, капитанът и Кончес, тласкани от същото любопитство, можеше да се отправят към реката. Второ, което бе доста вероятно, възможно бе у команчите да се е събудило подозрение и да са стигнали до извода, че несъмнено наоколо има някой, който е застрелял този човек, и то неотдавна, ако се съди по състоянието на трупа. В подобен случай бе близко до ума предположението, че потеглянето им бе само "криеница" и че ще се завърнат, за да се убедят в истинското положение на нещата. Ако по време на война съществува твърдото правило да не оставяш зад себе си незавладяна или поне необсадена крепост, то в Дивия Запад е също много опасно да не знаеш точно какви хора се намират зад гърба ти.

Разстоянието, което Винету трябваше да преплува отначало надолу, а после пак нагоре по реката, беше може би около половин миля. Като добър плувец за тази цел му бе необходим най-много половин час, като в това време влизаха и десетина минути за изминаването на пътя по суша. Обаче не беше изтекъл и четвърт час, когато капитанът и неговият спътник потеглиха.

Случи се онова, което бях предполагал - те яздиха до мястото, където доскоро бе лагерът на команчите, а после се отправиха към реката. Сега вече трябваше на всяка цена да закрилям Винету, и то без да им позволя да ме забележат. Той сигурно бе оставил дрехите и оръжията си на брега, там, където бе влязъл във водата, взимайки със себе си вероятно само своя нож. Грабнах карабината "Хенри".

- Останете тук!

С тези думи напуснах нашето скривалище и се втурнах между дърветата с най-голямата бързина, каквато ми позволяваше гората, без да излизам от нея, право надолу към едно място, откъдето пред карабината ми се откриваше онази част на брега, от която индианците отново бяха хвърлили във водата въпросния предмет. Обаче все още не бях стигнал до споменатото място, когато капитанът вдигна пушката си и стреля във водата. Бях сигурен, че не е улучил. Знаех колко сръчно и бързо се гмуркаше Винету. И действително не минаха и пет секунди и го видях как изскача от водата с пъргавината на риба, как се изкатерва по брега и връхлита върху капитана. В този момент Кончес вдигна карабината си. Винету изостави капитана, извърна се светкавично, хвърли се към Кончес и изби нагоре цевта й тъкмо в момента, когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя във въздуха. Винету изтръгна пушката от ръцете му, хвана я за цевта, за да я използува като боздуган, и съвсем навреме направи голям скок встрани, понеже капитанът бе вече замахнал, за да му нанесе изотзад удар с приклада.

Но тъкмо когато Винету се накани едновременно да нападне и двамата, нейде по-надолу по течението на реката проехтяха силни крясъци. Значи, и моето второ предположение се сбъдваше - команчите не бяха стигнали много надалеч и бяха дочули изстрела на капитана. Връщаха се в галоп.

Щом ги забеляза, Винету веднага изби от ръката на капитана неговата карабина, която за щастие бе едноцевна, запрати я надалеч във водата и побягна нагоре по реката с такива скокове, сякаш беше някоя подгонена пантера.

Знаех, че по този начин той можеше да се състезава цели десет минути с най-бързия бегач. Беше ме учил на тези скокове, с които не тичаш както обикновено, а просто се изхвърляш във въздуха с широки крачки, прехвърляйки по-голямата част от тежестта на тялото върху един и същ крак, който ти служи като пружина, а след време, когато този крак се измори и започне да трепери, тежестта се прехвърля на другия. Винету не се нуждаеше и от десет минути, за да се добере до дрехите си, а после несъмнено щеше да бъде толкова разумен да продължи да бяга нагоре по реката, преди да свърне в гората и под прикритието й да се върне при нас.

Затичах се колкото ми бе възможно по-бързо към нашето скривалище.

- Веднага ставайте! Трябва да бягаме!

- By Jove ((англ.) - За бога! - Б. пр.)! А накъде например? - попита Марк. - Ей оттам идват команчите. И двамата бели са с тях.

- Имаме късмет! Те ще прелетят покрай нас и там горе ще си имат достатъчно работа, докато открият следите на Винету. Бързо, откарайте конете към края на гората! Преминат ли червенокожите, ще препуснете надолу по реката, и то по техните собствени следи, за да не успеят после да различат вашите. Аз оставам тук, за да прикривам отстъплението и да изчакам апача.

- Ти самичък? - попита Марк.

- Да - отвърнах аз, отправяйки скришом многозначителен поглед към Хоблин, на когото все още не можехме да имаме доверие. - Другите не са достатъчно опитни. Трябва да ги поверя на теб!

- Well, тогава напред!

Команчите отминаха.

И действително току-що бе префучал и последният червенокож покрай нас. Врязалата се напред гора се намираше между тях и нас, така че не можехме да бъдем забелязани. Марк и останалите потеглиха, а в същото време, доколкото бе възможно, аз се залових да заличавам нашите следи. Тъкмо когато бях вече привършил, в храсталака се разнесе шумолене и Винету изникна пред мен.

- Уф! Команчите търсят дирята на апача. Къде са спътниците на моя бял брат?

- Вече тръгнаха.

- Мислите на моя брат са винаги мъдри. Нека не караме бледоликите дълго да ни чакат!

Той облече бързо дрехите си, които бе държал до този момент в ръка, и после изведе коня си на открито. Един поглед към горната част на долината ме убеди, че засега команчите все още не ни застрашаваха. Ето защо, без да бързам, му зададох въпроса:

- Какво намери моят червенокож брат в Пекос?

- Трупа на бледоликия. Днес Винету на два пъти постъпи като момче, което не може да мисли. Но той ще поеме последиците върху себе си, а неговите братя ще му простят!

Тези думи съдържаха едно признание, което гордият апач без съмнение нямаше да направи пред никого освен пред мене. Отговорът ми остана спестен, понеже в същия миг Винету вече препускаше на гърба на кафявия си жребец като вихрушка, тъй че трябваше незабавно да го последвам с моя мустанг.

Един поглед в "Мрачните и кървави поля"

Щом се скрихме зад първия завой на клисурата, аз спрях.

- Бърнард, вземи юздите на коня ми, докато ви догоня!

- Какво ще правиш, Чарли? - попита Марк.

- Ще остана тук да видя какво ще предприемат червенокожите.

- Well, не е лошо! Така ще разберем дали ще разгадаят хитростта ни.

Моите спътници продължиха да яздят, а аз пропълзях в храсталака. Не измина много време и ето че долових конски тропот. Команчите се връщаха, но това беше само половината отряд. Къде ли се намираха останалите? Видях и двамата Моргановци. Капитанът и Кончес липсваха. Индианците яздеха съвсем бавно, приковали поглед в земята. Спряха се там, където бяхме слизали от конете, за да увием копитата им. Един от вождовете, който се намираше сред тях, изведнъж скочи от коня си, наведе се и взе нещо в ръка, но не успях да различа какво беше то. Той го показа на другите. Огледаха земята наоколо най-подробно. Проведоха съвещание, а после двамата бели и вождът се отделиха от групата, за да навлязат пеша в клисурата.

Приближаваха се, оглеждайки внимателно с острите си очи даже и на пръв поглед най-незначителното. Това бяха опасни мигове за мен. Все пак благодарение на предпазливостта ни те не забелязаха абсолютно никаква следа от нашето присъствие. Когато отминаха, различих в ръката на вожда въпросното "нещо". Беше вълнена нишка, хвърлена нехайно на земята от някой от нас при разрязването на одеялата. Сега буквално можеше да се каже, че ако не на косъм, животът на всички ни висеше на една вълнена нишка.

Те повървяха още малко навътре в клисурата, а после се върнаха. Вероятно се бяха убедили, че оттук никой нито е яздил, нито е вървял и вече не считаха мълчанието чак толкова необходимо.

- Оттук никой не е минавал - чух да казва Фред Морган. - Значи, изглежда, онези следи от конски копита са били нашите.

- Но кой ли е бил онзи червенокож и кои ли са двамата бели, които все още не можем да открием? - попита синът му.

- Скоро ще разберем, защото е невъзможно да ни се изплъзнат. Червенокожият беше гол и нямаше как да се установи към кое племе принадлежи.

- Направи ни немалка услуга, ако мъртвецът наистина е онзи Хоулфърт, за когото ти ми разказваше.

- Той беше. Ами как ли се е добрал индианецът до мястото, където лагерувахме толкова дълго? Дали още преди нас е бил вече там, или е пристигнал по-късно? Струва ми се...

Не успях да чуя повече, понеже двамата отминаха. Но от дочутото можех да си направя заключението, че на първо време се намирахме в безопасност и че капитанът е предпочел да не се показва на команчите. Несъмнено той бе постъпил тъй само защото по такъв начин щеше да има възможността да залови лейтенанта на местопрестъплението. Въпреки всичко изглеждаше доста съмнително дали капитанът и Кончес щяха да успеят да останат неоткрити от острото зрение на команчите за по-дълго време.

В този момент тримата съгледвачи отново се присъединиха към своя отряд, който след кратка заповед на вожда направи завой и изчезна зад дърветата. Аз бях постигнал целта си и забързах подир моите спътници, които бяха изминали вече толкова значително разстояние, че ги догоних едва след около половин час. Винету ме погледна въпросително и аз им разказах какво бях разузнал.

- Well - обади се Марк, - значи ни се удаде да им изиграем например един номер.

- Воините на команчите имат очи, но не виждат, а ушите им са запушени, та не чуват стъпките на враговете си. Нека моите бели братя свалят мокасините на конете!

С удоволствие последвахме нареждането на Винету, понеже животните се измъчваха много по трудния път с обвитите си копита.

Ужасна беше ездата ни през осеяната със скални отломъци клисура, където нямаше и следа от проправен път. Напреко лежаха дървета, повалени на дъното й или от старост, или от някоя буря. Колкото повече напредвахме, толкова по-негостоприемна ставаше околността. Привечер достигнахме хребета на планинската верига, простираща се от север на юг успоредно на Сиера. Започнахме да се спускаме по отвъдната страна и при залез слънце намерихме чудесно място за лагеруване.

Вечерта и нощта преминаха спокойно, а на сутринта предприех кратка разузнавателна езда обратно по нашия път и успях да се убедя окончателно, че никой не ни преследва.

Продължихме пътуването си, и то през такъв терен, какъвто бях виждал по-рано край Колорадо. Постепенно гората изчезна, тъй като започна да се чувствува липса на вода. Срещаха се немалко пресъхнали речни корита, които още отдалеч си личаха по обширното плато като някакви тъмни ивици. Всички те бяха врязани надълбоко и красноречиво говореха за мощта на водата, текла някога оттук. Щом човек се приближи до някое от тези речни корита, свързани помежду си така, че образуват цяла мрежа, то той възприема отсрещния бряг като тъмния проектиран силует на брега, на който се намира. Колкото повече върви напред, толкова по-ясно се откроява забелязаната преди това тъмна ивица, докато накрая се застане пред дълбока пропаст, чийто страшен вид се посмекчава от това, че на дъното й е почти толкова светло, колкото и горе. Поради стръмните си стени подобни пропасти представляват препятствия, които са много трудни за преодоляване.

Поогледа ли човек внимателно тези клисури, ще разбере, че по време на дъждовния период те несъмнено се изпълват с вода по цялата си ширина, понеже и от двете им страни ясно си личат следите от нивото на водата. По тези места могат да се видят красиво разположени един над друг огромни скални късове с най-странни и живописни контури. Издигат се пирамиди и квадратни колоси, едни върху други се извисяват огромни колонади и арки, а тук-там водата е изваяла толкова своеобразно заоблени форми, такива чудновати фигури, би могло да се каже направо украшения, че наблюдателят не може да се отърси от мисълта за планомерната намеса на човешки ръце.

Дъното на тези речни корита хлътва в средата твърде слабо и само нерядко е възможно човек да се спусне от високите брегове долу - би трябвало да е някой много добър катерач. Обаче платото е набраздено във всички посоки така, че вървейки по брега на подобно пресъхнало речно корито, човек по всяко време може да се натъкне на някоя странична клисура, по която да е възможно да се добере до главния каньон. Тъй като обикновено тези проломи следват една определена посока, то те могат твърде добре да служат вместо улици и поради това, че дъното им е дълбоко врязано в земята, пътуващите по него е възможно да бъдат забелязани само ако човек се приближи непосредствено до самия бряг на пролома. Но пък това е свързано с неприятното неудобство, че и пътникът не е в състояние да забележи своя неприятел, преди да се е изпречил право пред него.

Придвижвахме се през подобен пролом в западна посока. Постепенно той започна да става все по-плитък, от двете му страни все по-рядко се виждаха странични клисури и ето че най-сетне пред нас съзряхме покритите с гора стръмни склонове на Сиера Бланка.

В полите на планината отново се натъкнахме на многобройни потоци, които без изключение се стичаха към Рио Пекос. Между тях беше и Рио Пеняско, която протичаше през търсената от нас долина.

Добрахме се до долината късно следобед. Беше дълга няколко английски мили, а средната й ширина възлизаше на около половин час път. Тя бе заобиколена от обрасли с гори възвишения, а от двете страни на реката се простираха тучни зелени ливади. За съжаление не биваше да разрешаваме на конете си да пасат тук, защото веднага щяхме да издадем присъствието си.

- А дали това наистина е търсената долина? - попитах Хоблин, понеже не беше изключено да се заблуждава.

- Съвсем съм сигурен, сър. Ей там горе под онзи дъб нощувахме навремето заедно с капитана.

- Тогава предлагам да продължим ездата до някоя от най-близките клисури. Там ще оставим конете с един пазач и после тук ръцете ни ще бъдат развързани.

- Звучи много добре - обади се Марк, - но не е ли възможно да изпаднем в такова положение, когато животните неочаквано да ни потрябват? Не се отдалечавам толкова много от Тони!

- Well, в такъв случай трябва да намерим в гората някое закътано местенце. Аз и Цезар ще потърсим от тази страна, а пък Винету от другата. Останалите ще чакат тук, докато се върнем.

С тези думи слязох от коня, взех пушките си и заедно с негъра навлязохме в гората, която се изкачваше твърде стръмно нагоре от тази страна на долината. Нямаше да бъде лесно на конете да минат оттук поради съборените дървета и безбройните пръснати наоколо скални късове. С Цезар вървяхме успоредно, отдалечени на известно разстояние един от друг, и вече бяхме изминали може би половината от предвидения път, когато изведнъж чух силния вик на негъра:

- Масса, о, а, масса, дойдат бързо, бързо!

Видях как се втурна към стеблото на един нисък бук, хвана се за най-долните му клони и се покатери на дървото.

- Какво има, Цезар?

- Масса дойдат бързо, помогнат беден Цезар! О, не, не идват ами отидат доведат всички, съвсем много хора, за да умъртвят чудовище!

Не стана нужда да питам за какво чудовище се отнасяше, понеже тъкмо в този момент го видях да се измъква измежду храсталаците. Беше сива мечка, един от онези миловидни екземпляри, които уестманът нарича гризли.

Чувал съм в дивата пустиня лъвът да издава звуците, получили от арабите името "рад" - гръмотевица. Чувал съм как реве бенгалският тигър и макар че тогава ръката ми не е имала правото да трепери, сърцето ми е забивало неспокойно. Но всичко това не може да бъде сравнено с дълбокото, дрезгаво, злобно и демонично ръмжене на сивата мечка. То просто те пронизва до мозъка на костите и предизвиква дори у смелчаците проявяването на такова усещане, сякаш зъбите им са станали "по-бързи". И това "трепетно" чувство завладява не само зъбите ами и цялото тяло.

Щом се приближи на около седем-осем крачки от мен, мечката се изправи на задните си крака и разтвори пастта си. Тя или аз - един от двама ни трябваше да умре. Карабината се намираше вече в ръцете ми, прицелих се в слепоочието на животното и натиснах спусъка. В следващия миг насочих оръжието към сърцето и изстрелях и втората цев. Захвърлих мечкоубиеца, извадих ножа и отскочих настрани, за да мога по-добре да нанеса удара. Огромното животно продължаваше да крачи право към мен, сякаш двата куршума бяха прелетели покрай него - две... три... пет.. шест крачки и тъкмо вече замахвах с ножа, когато мечката отпусна вдигнатите си предни лапи, изръмжа почти плачейки, остана неподвижна близо цяла минута, а после рухна на земята, сякаш бе получила мощен удар с боздуган. Единият от куршумите бе попаднал в мозъка й, а другият бе пронизал сърцето, с други думи, и двата я бяха ранили смъртоносно. При тези обстоятелства някоя пантера или пък ягуар щеше само да потрепне, както правят котките, и да остане на място. Но моята гризли спокойно бе продължила да върви - само още две крачки и щях да бъда загубен, ако ножът ми не улучеше точно сърцето й.

- О-о, а-а, хубаво, добре! - възкликна Цезар от дървото. - Масса, мечка наистина ли мъртъв?

- Да. Слизай!

- Ама съвсем ли сигурно мъртъв, масса? Не изяде ли негър Цезар?

- Съвсем мъртва е.

Цезар се спусна на земята със същата бързина, с която се беше покатерил. Обаче когато се приближи, позабави крачка. Най-предпазливо аз се наведох над животното и на два пъти забих ножа си между второто и третото ребро.

- О.-о, а-а, голям мечка, сме повече голям отколкот цял Цезар? Може Цезар яде мечка?

- Да. Лапите и бутовете и са много вкусни.

- О-о, масса дадат Цезар и лапи, и бутове, понеже негър Цезар обича съвсем твърде много яде вкусно!

- Ще си получиш твоя дял както всички останали. Но я ме почакай тук за малко, веднага се връщам!

- Цезар чакат тук? О-о, ами ако мечка отново оживеят?

- Тогава пак ще се метнеш на дървото.

- Щом масса сега тръгват, то по-добре Цезар веднага се метне на дърво.

И действително още в следващия миг той отново се намери горе, яхнал един клон. Добрият Цезар не беше страхливец, срещу врагове от човешкия род се държеше много храбро, обаче за пръв път се срещаше с гризли, тъй че не можех да му се сърдя заради неговата мъдра предпазливост.

Първо претърсих околността, за да разбера дали имах работа с една-единствена мечка, или пък с цяло семейство. Обаче открих дирите само на това животно, тъй че можех да бъда спокоен. Впрочем ние с Цезар не останахме дълго време сами. Моите спътници чули изстрелите и понеже не знаели с кого си имам работа, веднага се втурнали към мястото, откъдето се разнесли гърмежите.

Всички заявиха, че мечката е от най-големите, каквито са виждали дотогава. Винету ми помогна да одера кожата на животното и да отрежем най-хубавите парчета месо заедно с връхчетата на ушите и ноктите като символ на победата. Всичко останало покрихме с клони, камъни, пръст и мъх по такъв начин, че се надявахме да не привлече нито един лешояд, който много лесно би могъл да ни издаде.

Апачът беше намерил вече на отсрещната страна скривалище за нас и за конете ни. Отидохме там. Тъй като все още бе светло, можехме да рискуваме да запалим огън и да опечем сочните мечи лапи. И те наистина станаха превъзходни.

Когато се стъмни, определихме кой кога щеше да стои на пост, а после се загърнахме в одеялата си и се приготвихме да спим. Сънят ни не беше смутен от нищо, а дори и по-голямата част от предиобеда измина без вниманието ни да бъде привлечено от каквото и да било.

При изхода на клисурата бяхме поставили Стража. Към обяд с тази задача бе натоварен Марк. Не бе изминало много време, откакто той смени предишния пост, и ето че го видяхме да се връща.

- Идват! - съобщи той.

- Кои? - попитах го.

- Ами все още не мога например да ти кажа съвсем точно, понеже са доста надалеч.

- Колко са?

- Двама, на коне.

- Да ги видим!

Завтекох се към споменатото място и с помощта на далекогледа си различих двамата Моргановци, които трябваше да яздят още петнадесетина минути, за да достигнат клисурата. Още вчера старателно бяхме заличили всички наши следи и понеже превъзхождахме по численост двамата, съвсем спокойно можехме да изчакаме приближаването им.

Тъкмо се канех да се върна при спътниците си заедно с Марк, който ме бе последвал, когато нейде над нас из храсталаците се разнесе пращене. Нима пак беше някоя мечка? След като се вслушах по-внимателно, се убедих, че несъмнено отгоре се приближаваха към нас две същества.

- Zounds, Чарли, кой ли може да е?

- Ей сега ще разберем. Бързо, между храстите! Свряхме се в гъсталака така, че клоните му изцяло ни скриваха, обаче самите ние бяхме в пълна готовност за отбрана, в случаи че наистина ставаше въпрос за диви животни. Няколко минути по-късно видяхме, че си нямахме работа с дивеч, ами с двама мъже, които теглеха зад себе си своите коне за юздите. И тези двама души бяха... капитанът и Кончес. Жребците им изглеждаха твърде изтощени, а и цялата външност на двамата ездачи показваше, че са имали зад гърба си тежко пътуване.

Спряха се близо до нашето скривалище. От това място околността се откриваше пред очите ни доста надалеч.

- Най-сетне! - обади се капитанът с въздишка на облекчение. - Това беше такава езда, каквато скоро не би ми се искало отново да преживявам. Но пристигаме навреме. Все още никой не е бил тук.

- По какво съдиш, капитане? - осведоми се Кончес.

- Скривалището ми е още недокоснато. Значи сме изпреварили двамата Морган. А как ли пък би попаднал някой друг тъкмо в тази усамотена местност?

- Вероятно имаш право. Значи не мислиш повече за Безухия и Поразяващата ръка?

- Не, защото, ако бяха тръгнали по петите на двамата Морган, непременно биха се натъкнали на команчите и в такъв случай сигурно щеше да им се изпари желанието да продължат по-нататък.

- Но кой ли беше онзи гол индианец в Рио Пекос и откъде ли се беше взел трупът на белия във водата?

- Вече не ни засяга. Никой не може да ни напакости, защото команчите се намират между нас и всички онези, които евентуално биха си наумили да ни преследват.

- Значи ти наистина мислиш, че без съмнение всички червенокожи са останали зад нас?

- Толкова съм сигурен, колкото съм сигурен, че те виждам пред себе си. Ако онзи индианец е бил техен враг, те са го пречукали, но това не ми се вярва, защото никой апач не би се осмелил да дойде дотук. После са тръгнали подир нас. Нали трябваше страшно много да бързаме, а по този начин оставихме такава ясна следа, каквато може да направи само някое стадо бизони.

- Ами ако ни намерят тук?

- Няма значение. Нали сме приятели. Най-много да се учудят, че не сме отишли при тях веднага, но аз ще им разясня нашето поведение, като им разкажа за лейтенанта, който... caraja, нека ме обесят, ако той вече не идва насам!

- Патрик заедно с баща си!

- Добре, най-сетне го спипахме, сега ще разбере какво означава да измамиш капитана си и неговите другари!

- Идват сами и това е само по себе си доказателство, че команчите са по петите ни. Но, капитане, нима наистина ще изровиш съкровището днес, пред очите ми?

- Да.

- За нас.

- За нас? Какво имаш предвид? "За нас" може да означава за цялата банда, а може да означава и за нас двамата.

- А ти кое би предпочел?

- По-лесно е да си го мислиш, отколкото да го кажеш, капитане, обаче, ако си припомниш само какво е сегашното положение в нашето hide-spot, вероятно ще се съгласиш, че е по-добре изобщо да не се връщаме там. След като човек дълго време се е мъчил и трепал, то сърцето му започва да копнее за спокойствие и удобства и ми се струва, че онова, от което се нуждаеш за тази цел, се намира тук, в твоето скривалище, в предостатъчно количество, в такова количество, че би останало нещичко и за мен.