Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

С помощта на едно разкъсано одеяло бяхме направили нещо като фитил, който щеше да ми даде време да се отдалеча на порядъчно разстояние преди избухването на барута. Понеже бяхме прибавили и известно количество патрони, се очакваха доста силни гърмежи. И тъй, подпалих фитила, хванах поводите на коня си и по пътечката излязох навън в прерията. Преди последните храсти се метнах на седлото. В този миг откъм скривалището се разнесе трясък и пукотевица. Огънят бе обхванал одеялото, в което бяха завити патроните. Пришпорих коня и се отдалечих толкова бързо, колкото ми позволяваше тъмнината, за да избегна силната светлина, хвърляна от високо лумналите пламъци на горящото скривалище. Огънят унищожаваше цялото богатство на стейкманите, плячкосано от толкова много жертви.
Пета глава

Съгледвачът на апачите

Все пак кафявата и сивата мечка се катерят нагоре по скалите, за да се спуснат после в уединението на непроходимите каменни колоси. Все пак скитащите бизони си намират тук-там някой проход, през който се промъкват стада от хиляди глави по времето на тяхното есенно и пролетно преселение. Все пак тук се мяркат ту бели, ту медночервеникави човешки фигури, диви и сурови като самата местност, а след като отново се оттеглят и изчезнат, вече никой не може да каже какви сцени са се разиграли там. Отвесните каменни великани са неми, девствената гора - мълчалива, а все още няма човек, който да разбира езика на животните.

Тук идва храбрият ловец, който разчита само на себе си и на своята карабина. Тук се изкачва беглецът, скъсал веднъж завинаги със света на цивилизацията. Тук се промъква безшумно индианецът, обявил война на целия свят, понеже целият свят иска да го унищожи. По тези места между клоните може да се появи ту кожената шапка на трапер, ту широкополото сомбреро на мексиканец, ту дългата коса на някой индианец. Какво търсят те тук? Какво ги кара да се изкатерят чак горе сред тези високи планини, откъснати от околния свят? На този въпрос има само един отговор: подтиква ги враждата с хора и животни, борбата за едно съществуване, което не винаги може да се нарече достойно за тази борба.

Долу в равнината се срещат ловните полета на апачите и команчите. По границата им се извършват подвизи, за които не се споменава в нито една история. Понякога след битка между тези две храбри племена, се случва отделни хора или някой откъснат отряд да бъде преследван и принуден да се изкачи нагоре в планините, където на всяка крачка трябва да се бори със смъртта или с такива сили и стихии, победата над които граничи с невъзможното.

Рио Пекос извира под Трачъс Пик в планините Сиера Моро, отначало се отправя на югоизток, а после покрай Сиера Бланка завива право на юг. Близо до южния край на планинска верига реката описва широка дъга в западна посока, където е обградена от планини и отляво, и отдясно. Тези възвишения отстъпват от двете страни на речния бряг дотолкова, че и от едната, и от другата страна се образува място за една ту по-широка, ту по-тясна прерийна ивица, покрита с буйна зелена трева, губеща се при първите дървета на девствената гора, покрила околните планински склонове чак до тяхното подножие.

Тези местности са опасни. Планините се проточват покрай реката и много рядко в тях се врязва някой проход или клисура, тъй че, който се натъкне тук на неприятел, няма възможност да се изплъзне настрани, освен ако не иска да зареже коня си, без който може би пък ще бъде съвсем обречен на гибел.

Бяхме се добрали тъкмо до тази речна долина, която ми беше вече позната. Малко по-надалеч в северна посока бе разположено пуеблото на Винету. Изпитвах голямо желание да отскоча дотам, за да разпитам хората за моя приятел, или пък може би дори да успея да се видя с него. Обаче трябваше да се откажа от подобни намерения. Мой дълг беше преди всичко да помогна на Марк Джорокс и Бърнард Маршъл.

Хоблин не беше вече вързан и яздеше в средата на отряда ни редом до Цезар. Марк бе начело, а отзад следвахме аз и Бърнард, който се прояви като добър ездач.

Рано сутринта преплувахме Рио Пекос и след това продължихме ездата си по нейния западен бряг. Сега беше вече предиобед и слънцето току-що бе достигнало върховете на възвишенията отвъд реката. Допирът на лъчите му бе приятен за нас, понеже нощта беше студена, а утрото толкова влажно и хладно, че одеялата все още бяха наметнати на раменете ни.

Много ли път има още до Рио Пеняско? - попита ме Маршъл.

- Щяхме да я достигнем още днес, ако според описанието на Хоблин не трябваше преди това да се отбием вдясно.

- А не е ли по-добре първо да отидем до Пеняско, тъй като там ще се срещнем с Фред Морган?

- Даже и в такъв случай не бива да се приближаваме до Пеняско в права Посока, защото Морган ще ни забележи. Той сигурно е вече там, понеже днес е 14 март. Впрочем аз мисля, че Патрик е влязъл в долината, следователно навярно и бащата ще е там.

- Have care ((англ.) - Внимание, бъдете внимателни! - Б. пр.)! - извика в този миг Марк Джорокс откъм челото на нашия отряд. - Ей там в края на гората на земята лежи някакво клонче, което е все още зелено. Несъмнено е откършено неотдавна и следователно наскоро тук се е намирал някой.

Приближихме се и слязохме от конете. Марк вдигна клончето, огледа го и ми го подаде.

- Я поогледай например това нещо, Чарли!

- Хмм, мисля, че клончето е било откършено преди не повече от час.

- И аз съм на същото мнение. А виждаш ли тези стъпки?

Наведох се към земята:

- Някой бял! Вероятно Патрик или баща му. Не можем да продължим, Марк!

- Прав си. Негодникът не бива да забележи, че има хора по петите му. Но щом е слязъл тук от коня си, той сигурно е имал някаква цел. Ей там е оставил коня си, който е ровил земята с копита, а пък ей в тази посока стъпките се губят между дърветата. Я да видим къде отиват!

Оставихме другите трима да ни чакат и следвайки дирята, навлязохме в гората. Трябваше да изминем значително разстояние, докато най-сетне Марк, който крачеше начело, се спря. Точно пред него земята беше изпотъпкана, а килимът от мъх разровен. Изглеждаше, сякаш някой бе копал под него и после отново бе наредил чимовете с мъх на старото им място. Наведох се и отстраних мъха.

- Кирка! - възкликна Марк.

- Прав си! - потвърдих аз. - Тук е имало кирка! Рохкавата плесенясала почва под мъха показваше ясните отпечатъци от някаква кирка, която е била скрита на това място.

- Взел я е Патрик. Но кой ли я е скрил тук? - попита Марк.

- На този въпрос лесно може да се отговори - отвърнах аз. - Когато капитанът и лейтенантът са закопали съкровището и са напуснали долината, не след дълго този инструмент е започнал да им пречи и тук те са се отървали от него. Всъщност на това място може да е бил само Патрик, понеже капитанът е все още зад нас, а пък Фред Морган не знае за него. Несъмнено в края на гората още по първите дървета ще открием някакъв знак, направен от капитана и лейтенанта, който да им посочи мястото, когато се върнат, за да приберат съкровището. Нали в такъв случай кирката отново ще им потрябва.

Пак покрих скривалището с мъха и се върнах, за да огледам крайните дървета. И наистина! На две от тях, а именно на онези, между които преминаваше дирята, се виждаха все още белезите от три резки, направени една над друга, а освен това и на двете дървета трите най-долни клона бяха откършени.

- Какво излиза от всичко това, Чарли? Можеш ли да разбереш? - попита ме Безухия.

- Разбирам го също тъй добре, както и ти, пък и всеки друг, понеже е лесно да се отгатне. Патрик действително има намерение да отиде в долината.

- Така е. Необходимо е да го изпреварим, само се пита дали ще отиде право там, или първо ще потърси баща си.

- Веднага ще го научим. Обърнах се към Хоблин:

- Далече ли сме още от онова място, където трябва да се отклоним, за да влезем в долината на Пекос?

- Да има най-много два часа път, ако не ме лъже паметта.

- Тогава ще яздим дотам. Тръгне ли Патрик по този път, значи отива право към скривалището. Обаче запази ли досегашната си посока, то в такъв случай иска първо да вземе баща си. Ние ще постъпим съобразно неговите действия. Впрочем Патрик да има най-много един час преднина. Поради тази причина е разумно да спрем за малко да починем. Възможно е нещо да го е накарало да се забави и тогава не е изключено да се изпречим изневиделица право пред него.

- All right, Чарли - кимна Безухия. - Хайде да останем тук! Обаче нека не бъдем тъй непредпазливи като него и да не оставяме конете си навън на открито. Вкарайте ги между дърветата и вземете нещо за хапване от кобурите на седлата, защото аз например от изгрев слънце не съм слагал ни залък в уста!

Приехме предложението му и се настанихме в мекия мъх. Едва се бяхме разположили, когато Хоблин тихо извика и посочи с ръка между дърветата надолу по реката.

- Мешърс, погледнете към онази клисура от другата страна на Пекос! Току-що ми се стори, сякаш в най-високата й част нещо проблясна - също като металическо острие на копие.

- Невъзможно! - обади се Безухия. - Как ли пък ще успееш да забележиш острие на копие от толкова голямо разстояние?

- И все пак, Марк - отвърнах аз, - ако погледът ти попадне точно в точката, където се намира то, тогава е напълно възможно. Но подобни копия носят само индианците и следователно би трябвало... наистина, сега и аз го виждам да блести, веднъж проблясна най-горе, а после и малко по-надолу. Слушайте, хора, това може да са само индианци и за нас беше голямо щастие, че ни хрумна мисълта да се прикрием тук. Ако бяхме продължили ездата си, непременно щяха да ни забележат, понеже слънцето е точно срещу нас.

Извадих далекогледа си и го насочих към клисурата. Онова, което открих, бе напълно достатъчно, за да ме изпълни с тревога.

- Вземи, Марк, огледай конниците по-подробно! Поне сто и петдесет са.

Той вдигна бинокъла пред очите си, а после го даде на Бърнард.

- Поогледай червенокожите, мистър Маршъл! Може би си си имал вече работа с команчи, а?

- Още не. Значи са команчи, така ли?

- Да. Според местността, където се намираме, можеха да бъдат и апачи, обаче те носят косите си по-иначе от хората, спускащи се от отсрещната клисура. Виждаш ли червените и сини бои, с които са изрисували лицата си? Това е сигурен белег, че са тръгнали по пътеката на войната. Затова са излъскали тъй добре и остриетата на копията си, а пък във всеки колчан има по няколко стрели, с които аз например нямам никакво желание да се запозная. Какво мислиш, Чарли, какво ще стане, ако минат оттук покрай нас?

- Непременно ще ни забележат.

- Да можехме само да се измъкнем навън, за да махнем клончето и да заличим нашите следи! Но вече е късно.

- И не би ни помогнало много, Марк, защото по-нагоре те ще открият дирята ни и без съмнение ще я проследят дотук.

- Знам. Обаче така бихме могли да спечелим време, да се измъкнем оттук и да офейкаме, преди да са се върнали.

- Прав си. Следите от конските копита минават покрай самия край на гората. Може би ще успея да ги залича, без да излизам на открито.

Зад мен растеше едно тънко изсъхнало борче. Отрязах го и с негова помощ докопах клончето. После потърсих сухи, нападали по земята борови иглички, събрах няколко шепи и ги посипах по дирята, която бе наистина толкова слабо различима, че можеше да бъде забелязана само от острото зрение на някой индианец.

- Да видим дали ще помогне, Чарли - обади се Безухия - мен не би могъл да ме заблудиш по такъв начин.

- Какво искаш да кажеш?

- Нима кленът има иглички?

Вярно, че тъкмо над следите от конски копита се издигаше клен, но вече нищо не можеше да се промени. Впрочем сега индианците привлякоха цялото ни внимание. Тъкмо в този момент те достигнаха долния край на клисурата, спряха се и изпратиха няколко съгледвачи на разузнаване.

- Heigh-day, няма да дойдат насам! - възкликна Марк зарадвано.

- По какво разбра? - попита Бърнард.

- Обясни му ти, Чарли, тъй като и без това си се заел да го обучаваш!

- Много просто - поучих аз Бърнард, - от тримата мъже, които отиват на разузнаване, двама започнаха да яздят покрай планинските възвишения надолу по течението на реката, а един от тях се отправи към водата. Значи, индианците се канят да се прехвърлят отвъд реката, но няма да се изкачат нагоре, защото биха тръгнали нагоре по брега. Двамата имат за задача да го претърсят за следи, т. е. да разберат дали са в безопасност, докато третият трябва да разузнае дали на това място е възможно да преплуват Пекос.

Скоро и тримата се върнаха при очакващия ги отряд. Изглежда, известията им бяха благоприятни, понеже ездачите потеглиха право във водата. Вече можехме да ги преброим с невъоръжено око и излезе, че първоначално бях по-скоро подценил тяхната численост. Всички бяха млади яки хора, несъмнено събрани от две Племена или от две села, понеже начело яздеха двама вождове.

- Двамината с орлови пера в косите са вождове, нали? - осведоми се Бърнард.

- Да.

- Бели коне? Хи-хи-хи-хи! - Марк се закиска развеселен.

- Неправилно са те осведомили, Бърнард - обадих се аз. - Отвъд океана, на стария континент, има случаи, когато този или онзи пълководец яхва своя любим бял кон, обаче тук не е така.

Индианецът изобщо не обича конете със светъл цвят и ако още по време на лов белият жребец му е безполезен, понеже цветът му прогонва дивеча, то по време на боен поход той пък съвсем никаква работа не може да му свърши. Само през зимата, когато белият цвят на фона на снега служи за маскировка, е възможно някой да възседне бял кон по време на поход и в такъв случай ездачът си слага бяла наметка. Самият аз съм го правил веднъж на север край Норт Парк, и то доста успешно.

Междувременно всички коне на червенокожите бяха навлезли във водата и въпреки че на това място Пекос имаше силен пад, животните се стараеха толкова много, че когато се добраха до отвъдния бряг, течението ги беше отклонило само на няколко метра. Сега околността отново бе претърсена и след това колоната потегли надолу по течението.

Вече можехме да си отдъхнем с облекчение, понеже опасността не бе никак малка за нас. Марк погали врата на кобилата си.

- Какво ще кажеш, добра ми Тони, ако на червенокожите днес бе хрумнало да ми отрежат ушите, а на теб пък опашката?... Ах, да, та това е направено вече преди доста време! - прекъсна се той сам с лукава усмивка и после се обърна към мен: - Но, Чарли, какво ли ще стане например с Патрик? Защото те непременно ще забележат неговата диря!

- Няма да му сторят нищо лошо - намеси се Хоблин.

- Няма ли? Защо?

- Защото го познават. Това са команчи от племето на ракуросите, с които той и капитанът пушиха лулата на мира, понеже им продадохме голяма част от нашата плячка.

- Лошо, тъй като е твърде възможно да се съюзи с тях срещу нас.

- Ще трябва да изчакаме и да видим, Марк - утеших го аз. - Патрик ще внимава много да не би червенокожите да влязат в долината заедно с него! Учтивостта изисква да остане при тях най-много няколко часа, за да изпуши калюмета с вождовете. После пак ще може да прави каквото си иска.

Пристъпих до края на гората и проврях глава между клоните, за да погледна подир индианците. Бяха вече изчезнали зад следващия завой на реката и планинския склон. Преди да се обърна, погледът ми неволно се отправи нагоре по течението и... бързо скрих главата си зад клоните. Марк забеляза това чевръсто, почти припряно движение и попита:

- Какво има? Да не се задават индианци и отгоре?

- Да, както изглежда. Поне един се е спрял ей там, отвъд реката, където е изходът на по-горната клисура.

Далекогледът се намираше все още до Безухия. Той го вдигна пред очите си.

- Zounds, вярно! Ама е само един, освен ако няма и други зад него.

Той продължи да се взира и изведнъж рязко вдигна глава.

- Но какво виждам! Та този например е апач!

- Апач ли?

- Да. Дългата му коса е спусната свободно надолу. Стига му чак под плещите. Ето че насочва коня си към водата.

- Подай ми бинокъла!

Марк протегна ръка, но за съжаление не успях нищо повече да видя, тъй като човекът се намираше вече в реката и едно възвишение на отсамния бряг го скри от погледа ми.

- Чарли, знаеш ли как стоят нещата? - попита ме Безухия.

- Апачите преследват нищо неподозиращите команчи и са изпратили напред съгледвач, за да ги държат постоянно под око. Той си върши работата дяволски умно, защото не е следвал точно дирите им, ами е преминал планините, навлизайки в следващата, по-високо разположена клисура. Отдръпнете се назад, понеже червенокожите имат остро зрение! Апачът ще премине оттук във всички случаи, ето защо сложете длан върху ноздрите на конете си. Те са привикнали да пръхтят, когато близо до тях се появи индианец. Е, вярно е, че моята Тони има малко повече пипе в главата. А сега тихо!

Ние не можехме да следим приближаването на апача, понеже се намирахме зад един завой на долината, обаче едва-що бяха изминали пет минути от последните думи на Безухия и ето че доловихме тропота от копитата на индианския кон.

Другите се бяха оттеглили, но аз останах да лежа в края на гората зад един доста гъст храсталак. Разузнавачът се приближаваше бавно, като оглеждаше земята. Дали не беше забелязал вече няколко смачкани стръкчета трева или пък някаква друга следа? Сигурно беше така, защото в този момент той се спря точно срещу мен и отправи поглед към боровите иглички, които бях нахвърлял там преди малко. Само за един миг той се намери на земята с томахок в ръка, тъй като бе надушил нещо подозрително. Обаче също тъй бързо както червенокожият бе скочил от коня, и аз се проврях през храсталаците и се завтекох към него. Мускулестата му ръка се вдигна, за да нанесе страшен удар.

- Винету! - извиках аз. - Нима великият вожд на апачите иска да убие своя брат?

Той отпусна ръка, а тъмният му строг поглед просветна.

- Шарли!

И аз се радвах сърдечно на тази среща, обаче сега не му беше времето да давам израз на каквито и да било чувства.

- Какво прави моят червенокож брат на това място край Пекос?

Винету затъкна томахока в пояса си.

- Команчите са напуснали лагера си, за да създават неприятности на апачите. Великият дух казва, че Винету ще ги победи... Ами какво търси моят бял брат в тази долина? Не каза ли той преди много луни, че отново ще премине през Голямата вода, за да отиде във вигвама на своя баща и своите сестри?

- Видях вигвама на моя баща, обаче духът на саваната ме зовеше непрекъснато - и в светлината на деня, и в сънищата ми през нощта. Ето че последвах неговия глас.

- Моят бял брат е постъпил правилно. Сърцето на прерията е голямо и обширно. То обхваща живота и смъртта, и онзи, който е почувствувал веднъж пулса му, може да си отиде, но той винаги се завръща. Хау!

Вождът улови юздите на коня си и заедно с мен навлезе сред дърветата. Едва тук той забеляза моите спътници. Въпреки че изобщо не бях споменавал за тях, той ни най-малко не се показа изненадан от присъствието им. Напротив - престори се сякаш изобщо не ги беше видял. Посегна към лулата и торбичката с тютюна и седна на земята. От поведението и стойката му се излъчваше достойнство.

- Винету ходи далеч на север, за да вземе свещена глина за калюмета си - каза той, - и Олд Шетърхенд е първият човек, който ще пуши от нея заедно с него.

- Днес и други ще пушат заедно с моя червенокож брат - подметнах аз. - Чувал ли е вече великият вожд на апачите за Безухия, храбрия и умен ловец?

- Апачът е слушал за него, но още не го е виждал. Безухия е хитър като змията, умен като лисицата и смел като ягуара. Той пие кръвта на червенокожите мъже и дълбае тяхната смърт върху приклада на карабината си. Обаче той избива само злите измежду тях. Ето там стои неговият кон. Защо този ловец не дойде при Винету, за да изпуши с него лулата на мира?

Марк стана и се приближи. По лицето му си личеше, че съзнаваше важността на този миг - изправяше се пред мъжа, който бе известен като най-великия, най-храбрия и най-справедливия воин на всички савани.

- Моят червенокож брат казва верни думи. Аз убивам само злите, а добрите могат да разчитат на помощта ми - потвърди той.

Направих знак и на Бърнард да се приближи.

- Нека вождът на апачите спре погледа си и на този воин. Той беше богат човек. Но бели убийци отнеха живота на неговия баща и му ограбиха диамантите и доларите. Убиецът е тук край Рио Пекос. Той ще умре от неговата ръка!

- Винету е негов брат. Ще му помогне да залови убиеца на баща си. Хау!

За Винету тази дума имаше стойността на клетва, която бе свещена за него. И тъй бях спечелил за Бърнард такава помощ, по-надеждна от която не можехме и да си пожелаем. Апачът натъпка лулата си и я запали. След като изпусна дим към небето и земята, той направи същото и в четирите посоки на света, а после ми подаде калюмета. Постъпих като него, след което предоставих лулата на Марк. Когато и Маршъл приключи с формалностите, калюметът се завърна в ръцете на Винету. Тогава Марк попита апача:

- Наблизо ли са многобройните воини на моя червенокож брат?

- Уф!

Това възклицание означаваше за Винету винаги учудване. Марк все още не познаваше привичките на апача и тъй като вместо отговор се чу само този звук, той си помисли, че е бил разбран погрешно. Ето защо повтори своя въпрос.

- Уф! Нека моят бял брат ми каже колко мечки са необходими за да смачкат хиляда мравки!

- Само една.

- Ами колко крокодили, за да изядат сто крастави жаби?

- Само един.

- А колко вождове на апачите са нужни за да обезвредят тези команчи? Когато Винету изравя бойната секира, той не повежда със себе си своите воини, а тръгва сам. Той не е вожд само на някое отделно племе, а е върховен вожд на всички апачи. Необходимо е само тук или там повелително да протегне ръка и веднага ще се притекат хиляда бойци, за да изпълнят заповедите му. Той разполага с множество езици, които го осведомяват какво правят воините на команчите и е достатъчно силен, за да отблъсне с лекота враговете си.

След тези думи той се обърна към мен.

- Мъжът би трябвало да говори с юмрука си. Но нека моят брат Шарли ми разкаже какво мисли да прави с мъжете, които са заедно с него!

Разказах му накратко, но точно за събитията, довели ни до Рио Пекос. Той внимателно ме изслуша, после известно време гледа втренчено в земята. След като издуха и последното облаче дим от лулата си, той стана и отново окачи калюмета около врата си.

- Нека моите бели братя ме последват!

Апачът улови юздите на коня си, изведе го на открито и го възседна. Застанах от едната му страна и продължихме пътя си с бърза езда. Той препускаше на кафяв едрококалест кон, който ми беше познат от по-рано. Когато Винету тръгваше на разузнаване и не искаше да излага на опасности врания си жребец Илчи, той обичаше да взима това животно. По външния си вид то напълно приличаше на някоя изнемощяла гальотаджийска кранта и само някой познавач като Винету можеше да се реши да го използва за ездитен кон. Белите му дробове бяха здрави като ковашки мехове, беше неуморим, с голяма крачка, спокоен тръс и великолепен галоп. По ум и интелигентност в никой случай не отстъпваше на кобилата на Марк, а с твърдите си и остри копита неведнъж бе обръщал в бяг опасния сив вълк, та даже и пумата.