Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Когато достигнахме следите на команчите, разбрахме, че несъмнено отрядът им се е чувствувал в пълна безопасност, понеже не си бяха правили труда да заличават дирите си. Продължихме да яздим около час, като спирахме пред всеки завой на пътя, за да оглеждаме внимателно намиращата се зад него отсечка. Тъкмо отново бяхме достигнали един врязал се напред ъгъл от гората и се канехме да го заобиколим, когато Винету изведнъж рязко дръпна коня си назад. Докато с лявата си ръка ни направи знак да мълчим и да бъдем предпазливи, с десницата си той посочи право напред. Протегнах врат и напрегнах зрението си, но не забелязах абсолютно нищо.

Винету окачи карабината си на седлото, слезе от коня, извади ножа си и без да каже нито дума, изчезна между дърветата.

- Какво ли може да има, Чарли? - попита Марк.

- Не знам. Забелязал е нещо подозрително и отиде да разбере какво е то. Това си личеше от поведението му и ето защо той не счете за необходимо да проговори. Трябва да чакаме тук зад дърветата, докато се завърне, или пък ни даде някакъв знак.

- Масса, о-о, а-а, масса съм чул? - прекъсна Цезар краткия ни разговор.

- Какво?

- Извикал някакво животно!

- Къде?

- Там зад тез дървета!

И ето че в този миг се разнесе (и всички ясно го чухме) викът на присмехулник. Всеки друг би взел тези звуци наистина за гласа на този малък весел приятел, но аз знаех, че те идваха от устата на апача, понеже често бяхме използвали този вик по време на нашите предишни скитания.

- Присмехулник тук! - обади се Марк. - Ще ми се например да знам къде ли не се среща тази птица!

- Тази птица виждаш и чуваш днес за първи път - поучих го аз. - Това е Винету, който ни вика. Напред, ей къде е застанал в края на гората!

Хванах поводите на коня на апача и останалите ме последваха. Винету бе застанал на стотина метра в края на леса, но щом видя, че последвахме неговия зов, той отново изчезна в гъсталака. Когато се озовахме на това място, аз скочих на земята и навлязох между дърветата. Там ме очакваше апачът, а в краката му лежеше млад мъж, вързан със собствения му колан. Той тихо стенеше и изпълненият му със страх поглед бе прикован във Винету.

- Страхливец!

Апачът произнесе само тази дума, а после презрително се извърна. Пленникът беше бял. Щом ме забеляза, лицето му малко се проясни. Може би бе придобил известна надежда, тъй като аз бях от неговата раса. Тази надежда укрепна още повече, когато се приближи и Марк.

- Един бял! - възкликна Марк. - Защо моят червенокож брат се отнася към него като към неприятел?

- Зъл поглед! - отвърна кратко Винету. Ето че зад нас се разнесе силен вик и когато се обърнах, видях, че Маршъл оглеждаше пленника с неописуем израз на лицето.

- Хоулфърт! За бога, как попадна тук?

- Маршъл! Мистър Маршъл! - заекна смаяно човекът. Значи той беше Хоулфърт, някогашният служител на Маршълови, съдружникът на братята Морган.

Обърнах се към пленника.

- Мистър Хоулфърт, от дълго време ви търсим,. Ще ми кажете ли, къде се намира вашият добър приятел, който се нарича Фред Морган.

Той се изплаши.

- Детектив ли сте, сър? - попита ме той.

- Все ще узнаете кой и какъв съм, но засега ще ви кажа, че не ми се иска да се отнасям към вас като ваш съдия, понеже съм склонен да приема, че сте бил подведен. И тъй, отговорете ми! Къде е Морган?

- Развържете ме, сър, и ще ви кажа всичко!

- И дума не може да става за развързване, но малко ще поразхлабим възела. Цезар, отпусни колана!

Негърът пристъпи напред и се наведе.

- Цезар, и ти ли си тук? - възкликна учудено Хоулфърт.

- Цезар също тук, йес! О, къде негов масса Бърн, там винаги и негов негър Цезар.

Чернокожият поотпусна колана на Хоулфърт тъй, че пленникът можеше да седне. Аз продължих разпита:

- И тъй за трети път - къде е Морган?

- Край Рио Пеняско.

- Колко време бяхте заедно?

Човекът мълчеше. Извадих револвера си.

- Мистър Хоулфърт, погледнете този малък предмет! Знам много добре що за стока сте, но все пак ми се иска да ми разкажете някои подробности за смъртта на вашия работодател, както и за изчезването на неговите пари и скъпоценни камъни. Ако не проговорите или ако ни кажете някоя лъжа, ще получите куршум. С крадци и убийци в Запада се церемонят още по-малко, отколкото в източните щати!

- Аз не съм убиец! - увери ни човекът, обхванат от панически страх.

- Вече ви казах, че знам много добре, що за стока сте. Сега става въпрос единствено за това, дали да се отнасяме към вас като към закоравял престъпник или като към разкаял се човек. И тъй, познавали сте Морган от по-рано, нали?

- Той ми е роднина.

- И ви е посетил в Луисвил?

- Да.

- Ако мистър Маршъл се отдалечи, ще ви разкажа всичко. Нямаше как да не се съобразя с тази проява на чувствителност на тъй неочаквано заловения престъпник.

- Ще изпълним желанието ви.

С тези думи направих знак на Бърнард да се отдалечи, но видях много добре как той описа дъга и връщайки се отново, застана зад гърба на пленника, скрит зад ствола на едно дърво. Да можех в този момент да надникна в сърцето му!

- Е, хайде!

- Фред Морган ме посещаваше често и аз се поддадох на придумките му да играя с него на комар.

- Посещаваше ви във вашето жилище, така ли?

- Да, никога в магазина. Започнах да печеля и продължих да играя с увлечение. После започнах да губя, губех все повече и повече, докато задлъжнях към Фред с няколко хиляди долара. Не можех да заплатя дълга си и тогава той ме заплаши с донесение в полицията, понеже му бях давал полици с подправения подпис на моя работодател. Вече нямах възможност да се спася по друг начин освен като му издам къде се намира ключът за магазина.

- Знаехте, какво иска да извърши Морган там, нали?

- Да. Щяхме да делим и после да отидем в Мексико.

- Казахте му, че вашият работодател винаги носи главния ключ в себе си, така ли?

- Да. Но не вярвах, че Фред ще убие моя работодател. Каза ми, че щял само да го зашемети. Издебнахме мистър Маршъл, обаче вместо да го прати на земята в безсъзнание, Фред го наръга с нож. После отворихме входната врата на къщата и оставихме мъртвеца в коридора. Всичко, каквото намерихме, разделихме веднага на място.

- Морган взе диамантите, а вие получихте останалото, нали?

- Да. Тъй като съм специалист, не ми беше трудно да превърна моя дял в пари, е, вярно, че с известна загуба...

- И сега... а-а, досещам се! Фред Морган ви е отнел тези пари, нали?

- Така е.

- Наистина ли сте бил толкова глупав да повярвате, че един такъв злодей ще постъпи почтено с вас? Можели сте да се досетите, че ви е подмамил в тези диви райони само за да присвои безнаказано цялата плячка! По какъв начин ви взе парите?

- Вчера вечерта Морган стоеше на пост. Аз бях заспал здраво. Изведнъж почувствувах някакво леко докосване и се събудих. Онзи мерзавец ми беше взел оръжията и портфейла и се канеше да забие ножа си в гърдите ми. Страхът ми придаде сили. Блъснах го настрани, скочих на крака и побягнах. Започна да ме преследва, но понеже беше тъмно, успях да се изплъзна. Вървях цялата нощ, защото не беше трудно да се досетя, че още на зазоряване ще тръгне по дирите ми. Едва преди малко се осмелих да се свра тук, за да поспя за кратко време. Но и това не стана, защото оттук минаха индианците. Ето защо се наканих веднага да продължа. В същия момент забелязах този червенокож и отново се скрих. Но въпреки всичко той ме намери.

Човекът изглеждаше твърде отпаднал. Може би това негово състояние допринесе най-много, за да си признае всичко тъй открито, понеже по тона му не си личеше особено да се е разкаял или затрогвал.

Обърнах се към Бърнард, който междувременно отново се беше появил.

- Този човек е твой. Какво ще го правиш?

Маршъл мълчеше. Изглежда, в сърцето ми се бореха жаждата за отмъщение и състраданието. Най-сетне той зададе на Хоулфърт още няколко въпроса и накрая ни заяви:

- Този негодник е виновен за смъртта на баща ми и по законите на саваната заслужава смърт. Но в случая аз съм обвинител, значи съм страна и следователно не ми подобава длъжността на съдия.

- И хич не е необходимо, мистър Маршъл - обади се Безухия. - Например и ние сме също тук. Гласувам за смърт. Разстреляйте този престъпник! Такива гадини трябва да бъдат унищожавани.

- И аз гласувам за смъртта му - потвърди Винету присъдата на Безухия. - Обаче гърмежът на изстрела се разнася надалеч и би могъл да ни издаде. Наоколо има достатъчно дървета. Нека негърът обеси този предател на най-близкия дебел клон. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?

Канех се да оспорвам присъдата, която ми се струваше твърде тежка. Обаче не успях да изрека мислите си, понеже се случи нещо, което никой от нас не очакваше. През последните минути не бяхме обръщали внимание на пленника. Не знам как му се удаде да се освободи тъй бързо. Вероятно при разхлабването на колана Цезар бе проявил непредпазливост. Преди още да отворя уста, за да възразя, Хоулфърт се стрелна покрай нас с такива скокове, на каквито не бях считал способно отпадналото му тяло, и преминавайки между последните дървета на гората, излезе на открито, като се насочи към мястото, където стояха конете.

Мигновено се втурнахме подир него, но само успяхме да видим как върху гърба на коня на Маршъл той препусна в галоп към Пекос, чийто бряг на това място бе отдалечен на около двеста крачки.

- Bless me ((англ.) - възклицание на изненада, неудоволствие - Б. пр.)! - ядоса се Безухия. - Този подлец препусна например, без дА ни каже "гуд бай". Бързо, трябва да го преследваме!

Втурнах се към моя мустанг, метнах се на седлото и забих шпори в слабините на животното тъкмо в момента, когато Хоулфърт достигна брега. Конят му се приготви за скок, но в същия миг зад мен изтрещя карабината на Винету. Улучен точно в главата, беглецът изпусна юздите и падна във водите на Пекос, които мигновено го погълнаха. Конят, останал без ездач, описа дъга и се върна на брега, след което със силно цвилене се отправи в тръс към нас.

Винету хладнокръвно зареди изстреляната цев.

- Духът на саваната е справедлив. Белият човек трябваше да умре. За съжаление не мина без изстрел, нещо, което апачът много искаше да бъде избегнато. Обаче мерзавецът в никакъв случай не биваше да ни избягва, понеже щеше да ни предаде. Великият дух желаеше неговата смърт.

След тези думи апачът възседна коня си и го подкара, без да се обърне към нас.

Последвахме го мълчаливи и сериозни. Тайно в себе си подложих на преценка постъпката на Винету и нямаше как да не му дам право.

Следите на команчите продължаваха да бъдат ясни. Боите по лицата им ни бяха доказали, че са предприели боен поход. Обаче тяхната цел сигурно не беше никак близка, в противен случай биха се държали по-предпазливо. Несъмнено Винету знаеше намеренията им, но той си беше твърде мълчалив, за да ни каже нещо по този въпрос, без да има някакъв наложителен повод. Тъкмо се наканих да се приближа до него, когато чухме пред нас един... два... три изстрела.

Веднага спряхме. Винету ни направи знак да останем на мястото си и се стрелна към храсталаците. Скоро излезе от тях, за да ни повика с движение на ръката си.

- Команчи и двама бледолики!

С тези думи той отново пропълзя между храстите и ние тримата го последвахме, докато Цезар остана при Хоблин и конете.

Пред нас долината на Пекос се разширяваше, образувайки широка котловина, в която ни се предложи изненадваща гледка. Съвсем близо до десния бряг на реката вождовете на команчите бяха забили копията си в земята, а на дръжките им бяха облегнали щитовете си. Самите те седяха на земята и пушеха калюметите си заедно с двама бели, заели места от двете им страни. Конете на тези четирима мъже пасяха наблизо. Пред тях се разиграваше дива, войнствена и все пак мирна сцена: команчите провеждаха една от онези свои военни игри, в които показват цялото си майсторство в ездата и боравенето с оръжията. Разстоянието бе твърде голямо, за да можем да различим чертите на лицата им, и ето защо измъкнах далекогледа си. Изведнъж аз се стъписах.

- Охо-о, виж кой бил! Марк, я погледни!

Безухия взе далекогледа и го насочи към тях.

- S'death! Фред Морган със сина си! Значи вече са се срещнали тук и после са попаднали на индианците.

- Така е. Ние бяхме непрекъснато по петите на Патрик, а пък Фред Морган е започнал да преследва Хоулфърт от Пеняско. По такъв начин те са се срещнали. А както чу и ти, те няма защо да се крият от индианците.

- Тъй ще да е. Неприятен обрат в развитието на нещата.

- Защо?

- Надявам се, че белите и червенокожите няма да останат заедно. Надали двамата негодници имат намерение да разкрият на индианците тайната на съкровището, което се канят да изровят.

- Тогава най-добре ще е да останем тук да ги наблюдаваме.

- Вероятно тук ще сме в безопасност, защото нямаме основание да очакваме, че някой от червенокожите ще се върне.

- А не е ли възможно Морган да дойде насам, нали е по петите на Хоулфърт? - попита Маршъл.

- Фред Морган ще разбере от сина си и от команчите, че не са срещнали Хоулфърт, и ще си помисли, че е тръгнал в друга посока - заключих аз. - Да отведем конете на някое скрито място!

Винету кимна в знак на съгласие и аз се оттеглих, за да се погрижа за конете. Тъй като очаквахме престой от няколко часа, свалихме товара от гърба на товарните животни и заедно с другите коне ги откарахме по-навътре в гората.

Веднага щом Хоблин огледа котловината, той протегна ръка.

- Сър, ей там надясно нагоре води клисурата, по която трябва да тръгнем!

- Там ли? Не ни върви!

- Защо, Чарли? - попита Марк.

- Защото няма как да се доберем до там, та да изпреварим двамата бандити. Сигурно се досещаш, че ще тръгнат на път веднага след оттеглянето на команчите.

- Не се безпокойте, сър! - намеси се Хоблин. - Този път е известен само на капитана и на мен. Лейтенантът ще тръгне по друг път, който започва малко по-надолу и води нагоре покрай коритото на Пеняско.

- Щом е така, тогава можем спокойно и безгрижно да погледаме какво правят тези хора.

Команчите се бяха разделили на два отряда, които, изглежда, воюваха един срещу друг ту в плътни редици, ту разпръснато в отделни единоборства. Те проявяваха такава издръжливост и пъргавина, които несъмнено биха удивили всеки европеец. Конете им нямат нито седла, нито оглавници. Те връзват на гърба на животните някакво одеяло, кожа или рогозка. От всяка страна на тази кожа е прикрепен широк, особено здрав ремък, който минава през врата на коня и служи на ездача да промушва ръката си под него, когато поиска да се скрие от едната или от другата страна на животното, увисвайки закачен с единия си крак за гърба на коня. Това своеобразно оседлаване и продължителното упражняване дават на ездачите възможността да използват животните си като щит, да се прикриват с тях от неприятеля и все пак да запазват достатъчно голяма свобода на движенията си, за да могат да изпращат на враговете си някоя стрела над гърба на коня или пък под врата му. А в случай че са въоръжени с огнестрелно оръжие - да го поздравят и с някой куршум. При това червенокожите воини са толкова пъргави, че според нуждата се хвърлят ту от лявата, ту от дясната страна на коня, и то с такава лекота и бързина, че би могъл да им завиди всеки цирков ездач. А конете им имат толкова сигурен ход, че рядко някой куршум или стрела ще пропусне целта. Ремъкът, под който се пъхва ръката почти чак до рамото, е закрепен за гривата на животното върху халката, тъй че даже и одеялото, служещо за седло, да се развърже и падне, тази опорна точка не отказва помощта си на ездача. Ако сръчният конник е закрепил добре ремъка, то за изпълнението на своите изкусни номера той изобщо не се нуждае от одеяло и седло. Обутите му в мокасини крака се задържат с петите здраво и сигурно на голия гръб на коня.

Цялото ни внимание беше погълнато от военните игри на команчите, които наподобяваха арабската "фантазия", затова един-единствен път погледнах пред храстите назад в посоката, от която бяхме дошли - и то за наше щастие, понеже тъкмо навреме забелязах как двама ездачи се спускаха покрай гората, впили внимателни погледи в следите на команчите.

- Have care, приятели, оттам идват някакви хора! Всички погледнаха назад.

- Капитанът и Кончес! - каза Хоблин възбудено.

- Наистина той е! Влизайте бързо навътре в гората и заличавайте следите! - настоях аз.

За две минути тази работа бе свършена. Само Винету и аз останахме малко по-напред, откъдето ни бе възможно да наблюдаваме приближаващите се хора, без да бъдем забелязани от тях.

Ето че те бяха вече съвсем наблизо и сигурно щяха да се появят иззад завоя, ако тъкмо в този миг команчите не бяха надали такива бойни крясъци, които приличаха на рева на диви зверове. Двамата конници се стъписаха, слязоха на земята, надникнаха внимателно иззад завоя и после отведоха конете си до мястото, където бяха стояли нашите животни. Оттеглихме се при спътниците си.

Почти зад самите гърбове на новодошлите се издигаха съвсем близо един до друг два клена. Успях да се промъкна до тях, за да подслушам полувисокия разговор на двамата мъже, които бяха седнали на земята.

- Команчите са - обади се капитанът. - Значи няма защо да се страхуваме от тях. Само трябва преди всичко да разберем кои са двамата бели.

- Твърде далече са. Няма как да ги разпознаем.

- Би могло да се ориентираме по облеклото им. Този, дето е седнал по-напред, не го познавам, а пък вождовете закриват другия.

- Капитане, я погледни от четирите коне онзи златистия! Опашката му е подрязана, а това е много рядко срещано из саваната и планините. Какво ще кажеш?

- Caraia, това е конят на лейтенанта!

- И аз тъй мисля. Значи вторият бял не може да е никой друг освен той.

- Правилно! Ето сега се навежда напред. Виждаш ли пъстрото cepane ((исп.) - шарп, вид шал, носен от мексиканците - Б. пр.)? Той е. Какво да правим?

- Да знаех само какви ти са всъщност плановете спрямо него, тогава може би щях да знам какво да ти кажа.

- Сега вече наистина става необходимо да говоря открито с тебе. В тази местност закопах най-скъпоценното от нашите съкровища. Не искам да го съхранявам повече в скривалището ни, понеже сред нас има неколцина, на които не мога да се доверя. Никой освен мен и лейтенанта не знае мястото, където са закопани тези неща. Той очакваше да дойде баща му и вместо да го повика в лагера ни, си уреди среща с него тук, край Рио Пекос. Това събуди у мен подозрения и тъй като след последната езда през Естакадо се насочи право насам, без преди това да се отбие при мен, аз бях убеден, че има намерение да ни отмъкне съкровището. Патрик се е срещнал с индианците случайно. Въпросът е дали веднага да отидем при тях и да го накажем, или да тръгнем по петите му и да го заловим на местопрестъплението.

- Второто предложение е несъмнено по-добро. Ако сега отидем при него, няма да ни е възможно да докажем, че е имал пъклени намерения. Просто ще твърди, че е дошъл тук, за да вземе баща си, а после един господ знае какви пътища би могъл да намери, за да се добере до целта си. Ние сме двамина и той заедно с баща си са също двама, а на индианците човек не може да разчита със сигурност.

Кончес полагаше явни усилия да накара капитана да се откаже от първия си план. Сигурно за него бе много важно да научи къде е скрито съкровището.

- Прав си - кимна капитанът. - Ракуросите са тръгнали на боен поход и няма да се бавят тук дълго. Тогава сигурно и Патрик веднага ще потегли на път. Той ще трябва да язди още доста дълго, преди да може да свие настрани, обаче аз знам един по-къс път, по който ще стигнем преди него. Сигурно е, че няма да получи нищо, ако... ако изобщо съкровището е все още там.

- Ако е все още там? Та кой ли ще го е взел, след като само вие двамата знаете за скривалището?

- Хмм... Безухия и Поразяващата ръка, на които дължим и нашето последно голямо поражение.

- Те ли? Ами как ще са узнали тайната?

- По един много прост начин. Реших да изпратя Хоблин подир лейтенанта и бях толкова непредпазлив да му дам съответните указания. Но той изчезна безследно и аз не мога да се отърся от мисълта, че е попаднал в ръцете на ловците и за да си спаси живота, е преминал на тяхна страна.

- Хмм, тогава може би най-добре би било, ако...

- Е, какво ако?

- ... ако се обърнем към команчите.

- И да им открием тайната си, те да ни отнемат съкровището? Не. Впрочем имаме време да обмислим нещата, понеже както виждам команчите изваждат своите торби с хранителни припаси. И ние можем да похапнем. Донеси месото!

Ако Кончес станеше, за да отиде при конете, щеше непременно да ме види. Ето защо запълзях назад колкото можех по-бързо и наистина, ако се бях забавил само още секунда-две, щях да бъда открит.

Разказах на спътниците си какво бях подслушал.

- А например нищо ли не казаха за тримата мними закупчици на ценни кожи, които тръгнаха след търговците заедно с лейтенанта? - попита Марк. - Та нали един от тях би трябвало да е при Патрик.

- Нищо не казаха. Може би го е убил, за да не му пречи. Ами какво ще правим с тези двама бандити?

- Ще ги оставим спокойно да си вървят по пътя, Чарли.

Винету поклати глава.

- Нека моите бели братя не забравят, че имат само един скалп за губене!

- Та кой ли ще ни го вземе? - възрази Марк.

- Воините на ракуросите.

- Няма да успеят. И изобщо скоро ще се изпарят, понеже са тръгнали по пътеката на войната.

- Моят бял брат е умен ловец и храбър воин, обаче не знае пътищата на команчите. Преди червенокожите мъже да се промъкнат към вигвамите на апачите, те ще се отправят към гроба на своя вожд Чу-га-хат (Тъмния дим - Б. нем. изд.) в планините, както правят всяка година в деня, в който вождът им бе убит от Винету.

Сега изведнъж се изясни защо Винету преследваше този отряд команчи.

- Все едно - обади се Марк. - Щом са тръгнали с такава цел, хич няма да ги е еня например за нас и за стейкманите.

- И аз не бих искал ненужно да цапам ръцете си с кръв - подкрепих Безухия.

- Нека моите бели братя постъпят както намерят за добре - каза апачът. - Те щадят врага, който е грабил и убивал, и в замяна на това ще дадат собствената си кръв. Апачът каза. Хау!

Съжалявах, че трябваше да му се противопоставя, но днес бе пролята вече кръвта на един човек и цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта да насоча оръжието си даже срещу убийци, щом не го изискваше законната самоотбрана.

Все още бях потънал в тези мисли, когато откъм лагера на команчите проехтяха викове, по които можеше да се съди за някакво непредвидено събитие. Забелязахме, че те привлякоха и вниманието на капитана и на неговия спътник и аз се запромъквах внимателно през гората, описвайки дъга, за да науча причината за това вълнение.

Щом достигнах едно място, което ми предлагаше добра видимост, аз съзрях гъста тълпа от команчите, струпана на брега на реката. Разглеждаха някакъв предмет, който не можех да различа. След известно време отново го хвърлиха в Пекос и воините образуваха кръг около вождовете и двамата бели. Върнах се при моите спътници.

- Какво е станало? - попита Бърнард.

- Намерили са нещо в реката, не е изключено даже да е трупът на Хоулфърт.

Винету наостри уши. Ако предположението ми излезеше вярно, то нашето присъствие бе вече издадено!

- Мисли ли моят бял брат, че един мъртвец може да бъде отнесен от реката за толкова кратко време на такова разстояние?

- При определени обстоятелства, да. В тази местност Пекос е дълбока и буйна, а бреговете й са гладки, така че не е лесно какъвто и да било предмет да заседне някъде.

Винету стана, без да продума, и изчезна наляво нагоре между дърветата. Знаех намерението му. Сигурно отиваше под прикритието на гората нагоре по течението на реката до някое място, където вече никой не можеше да го види, а оттам щеше да влезе във водата, да доплува до лагера на команчите и да разбере какъв е бил онзи предмет, привлякъл вниманието им.