Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)



страница13/39
Дата24.07.2016
Размер5.55 Mb.
#3011
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   39

- Говориш като по книга и не мога да не ти дам право - кимна капитанът. - Обаче сега преди всичко трябва да свием сармите на тези двама негодници. Ела да продължим нагоре! Знам едно място, по-хубаво от което не бихме могли да намерим, а и скривалището е съвсем наблизо.

Дали нищо неподозиращият капитан нямаше предвид мястото, където се бяха разположили нашите? Двамата закрачиха заедно с конете си в тази посока и ние ги последвахме. Те бяха тъй безгрижни и невнимателни, че не забелязаха дори отпечатъците, оставени от мен и Марк. Но наистина, човек трябваше да има остро зрение, за да ги открие.

Нашите хора бяха доловили, че се приближават непознати, и се бяха изправили на крака. И до ден-днешен не съм забравил какво изражение имаха лицата на двамата "достопочтени" джентълмени, когато се измъкнаха измежду последните храсталаци и разпознаха индианеца, когото бяха гонили край Рио Пекос. В същото време те забелязаха и своя другар.

- Хоблин! - извика смаяният Кончес, щом го съзря.

- Хоблин ли? - попита капитанът. - Наистина! Как попадна в Сиера Бланка и кои са тези хора?

Приближих се до него изотзад и го потупах по рамото.

- Все добри познати са, капитане. Пристъпи само по-напред и седни. Разположи се удобно!

- Ти кой си, сър? - попита ме той.

- Ще ти представя първо тези мъже, тъй че ще остана последен по ред. Чернокожият мастър се казва Цезар, пътувал е с някой си мистър Уилямс, когото ти добре си бил познавал. Този бял джентълмен е мистър Маршъл от Луисвил и той трябва да си поприказва с двамата Морган, които се канят да ти отмъкнат плячката под носа. Червенокожият сеньор се нарича Винету; сигурно си чувал вече това име, така че няма защо да ти говоря надълго и нашироко за него. Този джентълмен го наричат обикновено Безухия, а пък моето име от време на време е Поразяващата ръка.

Човекът се слиса толкова много от уплаха, че не намери какво да отговори, ами само изпелтечи:

- Въз... въз.., можно ли е!

- Ами да! Повтарям - седни и се разположи удобно! Тъй удобно, както се бях разположил аз, когато ви подслушвах във вашето скривалище. Бях залегнал съвсем близо зад тебе и за спомен си присвоих един от твоите пистолети. Завчера пак лежах скрит близо до теб, когато наблюдавахте тайно команчите и си приказвахте тъй задушевно. Цезар, я вземи оръжията на тези господа и позавържи ръцете и краката им!

- Сеньор...! - избухна капитанът.

- Добре, добре! Ще разговаряме с вас като със стейкмани. Не прави никакви излишни усилия, защото едно ще ти кажа: преди още двамата Морган да са достигнали до тази клисура, вие или ще бъдете вързани и със запушени уста, или... мъртви!

Всичко това бе връхлетяло двамата тъй бързо и неочаквано, че те изобщо не намериха време за съпротива.

- Сеньор капитано, кажи ми къде е скривалището, за което тъй жадуват двамата Морган? - осведомих се аз.

- Тези неща не са твоя собственост!

- Както искаш. Но все пак може би ще станат наши. Няма да те принуждавам да раздрънкваш вашата тайна, но вероятно ще ми отговориш на един друг въпрос: какво стана с тъй наречените закупчици на животински кожи, които се присъединиха към твоя лейтенант, и какво стана с търговците, подир които тръгнаха те?

- Търговците ли? Хмм... и аз не знам...

- Well, обаче аз знам. Ами закупчиците на кожи?

- Двамина от тях трябва да са се върнали в нашето скривалище, а третият е убит от лейтенанта по пътя. Намерихме трупа му.

- Тъй си и мислех! А сега остави спокойно да ти затъкнат устата! Ще го направим, за да не ни издадеш на двамата Моргановци.

Тъкмо се бяхме справили с капитана и Кончес, когато в началото на клисурата се появи Фред Морган със сина си. Те се спряха за около минута и огледаха околността. После Патрик пришпори коня си и започна да се приближава към нас в тръс. Баща му го последва със същата бързина. Изглежда, те нямаха намерение да се бавят дълго на това място. Точно срещу нас, на разстояние от около двадесетина крачки от нашия лагер, преплитаха клонки млади къпинови храсти. Двамата се насочиха към тях.

- Тук е, тате!

- Тук ли? Хубаво местенце, където никой не би предположил, че има закопано съкровище!

- Да го вземем и да се махаме! Не знаем кои бяха двамата бели и дали команчите са успели да ги пленят.

Двамата скочиха на земята и завързаха конете си край потока. Жадните животни започнаха да пият вода, а в това време двамата бандити коленичиха, оставиха оръжията си настрана и с помощта на кирката освободиха мястото от къпинака. Показа се рохкава хумусна почва, която двамата разкопаха.

- Ето! - възкликна след известно време Патрик и измъкна някакъв пакет, обвит с нещавена бизонска кожа, краищата на която бяха зашити.

- Това ли е всичко?

- Всичко, но е предостатъчно. Банкноти, ценни книжа и прочие. А сега да заровим дупката и да се махаме!

- Може би ще поостанете още малко!

Тези думи бяха изречени от Марк; а пък аз с един скок се озовах между иманярите и оръжията им, докато останалите насочиха към тях карабините си. В първия миг двамата бяха напълно изненадани, но бързо се окопитиха и понечиха да вземат своите оръжия. Прицелих се в тях с револвера си.

- Не мърдайте! Всеки опит да направите и една крачка напред може да ви струва живота! - заявих им аз.

- Ти кой си? - запита Фред Морган.

- Попитай тъй наречения мистър Мъркрофт, твоя син!

- Кой ви дава правото да ни нападате?

- Ние самите, също както и ти сам си си дал правото да нападаш други хора, например мистър Маршъл в Луисвил, по-късно влака, а пък преди повечко време и фермата на някой си Марк Джорокс, застанал тук пред тебе. А сега бъдете тъй любезни да легнете на земята!

- Няма да го бъде!

- Щом ви назова нашите имена, ще се подчините въпреки всичко. Тук е застанал Винету, вождът на апачите. Този човек е Безухия, някогашния Марк Джорокс, а сигурно синът ти вече ти е казал кой съм аз. Ще броя до три. Ако дотогава не сте легнали на земята, ще умрете. Едно... две...

Мерзавците се подчиниха със скърцащи зъби и свити юмруци.

- Цезар, вържи ги!

- Цезар ще вържат много хубав, съвсем здрав, масса! - обади се чернокожият и направи всичко възможно, за да изпълни своето обещание.

До този момент Бърнард беше стоял при другите пленници. Сега негърът го смени и той се приближи. Щом го зърна, Фред Морган опули очи, сякаш виждаше призрак.

- Маршъл!

Бърнард му хвърли кратък поглед, но остана безмълвен. Обаче погледът му бе по-изразителен от всякакви думи. В него се четеше спокойното сурово решение за справедливо отмъщение.

- Цезар, докарай тук и другите! - обади се Марк. - И ние например нямаме никаква причина да се бавим на това място. Ще осъдим тези хора без много приказки и губене на време.

Негърът домъкна Кончес и капитана. И Хоблин дойде. Досега той се беше държал по-добре, отколкото можеше да се очаква от един стейкман, и затова му бяхме дали известна свобода.

- Кой ще бъде съдия! - попита Бърнард.

- Ти, Чарли! - каза Марк.

- Не. Всички ние сме страна. Само Винету прави изключение. Той е свободен вожд на прерията, нека говори той!

Всички се съгласиха. Апачът сведе глава в знак на одобрение.

- Вождът на апачите чува гласа на Духа на саваната, Винету ще бъде справедлив съдия на обвинените бледолики. Нека моите братя вземат оръжията си, понеже само истински мъже имат правото да съдят пленници!

Това бе напълно по индианските обичаи и ние се подчинихме.

- Как се казва този бледолик? - започна той.

- Хоблин - отвърна Марк.

- Какво е извършил?

- Той е стейкман.

- Виждали ли са го моите братя да убива някой от техните спътници?

- Не.


- Той самият казвал ли е, че е убиец?

- Не.


- На кого е помагал досега - на стейкманите или на братята ми?

- На нас.

- Тогава нека моите братя съдят не с карабините, а със сърцата си. Винету желае този мъж да бъде освободен, но да не се връща при стейкманите!

Всички ние изразихме съгласието си. Думите на апача отговаряха до такава степен на моето становище, че аз взех пушката и ножа на Фред Морган и ги подадох на Хоблин.

- Вземи! Ти си свободен и имаш право пак да носиш оръжие.

- Благодаря ти, сър - каза той зарадван. - Ще видиш, че няма да те разочаровам!

По лицето му си личеше, че бе твърдо решен да удържи на думата си. Винету продължи:

- Кой е този бледолик?

- Предводителят на стейкманите.

- Това е достатъчно. Той трябва да умре! На друго мнение ли са моите братя?

Никой не отговори. Следователно присъдата бе потвърдена.

- А този човек как се казва?

- Кончес.

- Това е име, което се носи от коварните мъже на юга. Какъв е той?

- Стейкман.

- Какво търси тук? Иска да измами собствените си другари, като задигне съкровището. Той има две души и два езика. Кончес трябва да умре!

И сега никой не се обяви в защита на обвиняемия. Винету отново продължи:

- Но двамата не бива да умрат от ръката на някой доблестен мъж, ами от ръката на онзи, който сам ще бъде съден. Как се казва този човек?

- Патрик Морган.

- Да бъде развързан! Нека той хвърли стейкманите във водата, понеже никакво оръжие не бива да се докосва до телата им. Нека се удавят.

Цезар развърза Патрик и докато държахме дулата на карабините си насочени към него, лейтенантът на стейкманите изпълни заповедта на Винету с такава готовност, каквато може да прояви в подобен случай само някои наистина закоравял престъпник. Той разбра, че е загубен, и явно за него бе цяло удоволствие преди смъртта си да изиграе ролята на палач спрямо своите доскорошни другари. Осъдените бяха вързани тъй здраво, че не им бе възможно да се съпротивяват. Те дори и не направиха подобен опит и аз бях принуден да се извърна, понеже нямах сили да отправя поглед към мястото, където двама души умираха от насилствена смърт, макар и да беше тя десетократно заслужена. След две минути тази ужасна сцена бе вече приключила. Патрик се остави отново да бъде вързан. И без това нямаше друг изход.

- А кои са тези бледолики? - попита Винету, посочвайки към двамата Моргановци.

- Те са баща и син.

- В какво ги обвиняват моите братя?

- Обвинявам ги в убийство на моята жена и моето дете - заяви Марк.

- А аз обвинявам Фред Морган в грабеж и в убийство на моя баща - добави Бърнард.

- Аз пък обвинявам стария Морган в нападение на влака и в убийството на един служител от железниците - допълних аз. - Обвинявам и Патрик Морган в опит за убийство на мен и на вас. Това стига. Не е нужно да прибавяме и останалото!

- Моят бял брат е прав - това стига. Те трябва да умрат. Нека чернокожият човек ги убие!

- Чакай! - извика Марк. - Няма да го допусна. От дълги години съм по петите им. Злото, което ми причиниха, е най-старото им престъпление. Те са мои и няма да ги отстъпя никому. Техният живот ми принадлежи и резките за смъртта им трябва да бъдат издълбани върху приклада на моята карабина. Едва тогава Безухия ще постигне целта си и той и неговата стара Тони ще могат да намерят покой в някоя планинска клисура или пък в откритата прерия, където се белеят костите на безброй много ловци!

- Желанието на моя брат е справедливо. Убиецът му принадлежи! - отсече апачът.

- Марк - казах тихо аз, като приближих главата си към неговата така, че никой друг не можеше да чуе думите ми, - не си цапай ръцете с кръвта на убийците, не стреляй хладнокръвно по беззащитни хора! Подобно отмъщение безчести християнина и представлява грях. Остави ги на негъра, който и бездруго е поел ролята на изпълнител на напълно законните присъди.

Суровият ловец заби мрачния си поглед в земята и не ми отговори. За да му дам време да размисли, аз се приближих заедно с Бърнард до коня на Фред Морган. В кобурите на седлото намерихме няколко перли, които бижутерът разпозна като своя собственост. И нищо друго. После претърсихме самия престъпник и най-сетне открихме едно пакетче, зашито с еленово сухожилие към вътрешната страна на ризата му от бизонска кожа. То съдържаше банкноти със значителна стойност. Сигурно това беше онзи дял, който той бе отмъкнал от Хоулфърт. Бърнард пъхна пакетчето в джоба си.

В този миг откъм мястото, където стояха нашите коне, дочух страхливо пръхтене. Стори ми се, че беше моят мустанг. Реших да се убедя и видях как конят възбудено теглеше ремъка, за да се освободи. Или наблизо имаше някакво хищно животно, или пък бяха индианци. Веднага нададох предупредителен вик, обаче той не беше чут от спътниците ми, понеже в същия момент откъм поляната се разнесе страхотен рев.

Бързо се озовах при последните храсти и надникнах през клоните им. Цялото открито място гъмжеше от индианци. Трима или четирима се бяха нахвърлили върху Марк и го бяха съборили и притиснали на земята. В същото време други двама бяха хвърлили ласо върху Винету и го влачеха по тревата. Хоблин лежеше прострян с разбит череп, а многобройните нападатели напълно скриваха Бърнард от погледа ми. Не успях да установя къде беше Цезар.

И тъй ракуросите действително са вървели по петите на капитана, бяха се промъкнали към нас незабелязано по време на съдебното заседание и бяха връхлетели върху спътниците ми толкова неочаквано, че всяка съпротива би била равна на чисто безумие. Какво можех да направя за тях? Нищо друго освен да спася себе си. Вероятно щях да успея да поваля половин дузина индианци, но нима с това щях да помогна някому. Изглежда, Хоблин беше единствената жертва, а доколкото познавах команчите, можеше да се очаква, че те щяха да отведат победените като пленници, за да ги умъртвят бавно и мъчително в своето село. И тъй аз се върнах при коня си, развързах го и дърпайки го за юздата след себе си, започнах да се катеря по височината колкото ми бе възможно по-бързо. Нямаше никакво време да спасявам каквото и да било друго, защото червенокожите сигурно бяха забелязали как навлизам между храстите и несъмнено щяха да побързат да ме заловят.

Нашите съкровища бяха загубени - както онези от тайния склад на бандитите, така и пакетът, взет от двамата Морган. Златото е и си остава deadly dust, смъртоносен прах. Заради него деветдесет процента от хората, втурнали се към златните залежи в Дивия Запад, намират смъртта си. Блясъкът и звънтенето на този съблазнителен метал събужда тъмни нечисти духове. Само под закрилата на закона златото запазва своята благодатна сила.

Значителният наклон затрудняваше придвижването ми с коня, обаче, когато изкачих височината, храсталаците, които също ми пречеха, изчезнаха. Тогава се метнах на седлото и продължих по проточилия се пред мен планински хребет с такава бързина, сякаш цялата индианска орда беше по петите ми. После се спуснах в друга долина от отвъдната страна на хребета. Не полагах никакви усилия да заличавам дирите си. Напротив. Знаех, че непременно щяха да ги открият и проследят, и тъкмо това бе моята цел. Трябваше да заблудя преследвачите.

Продължих да яздя няколко часа, без да спирам, все на запад, докато най-сетне се добрах до един поток, който беше подходящ за намеренията ми. Накарах коня да навлезе в течащата по каменистото дъно вода, където копитата на коня ми не можеха да оставят отпечатъци, и яздих нагоре срещу течението дотогава, докато вече счетох, че преследвачите ми биха се изморили. После увих копитата на животното с парцалите и по обиколен път се върнах до мястото, откъдето бях започнал бягството си.

Когато съзрях веригата от хълмове, зад които се намираше съдбоносната за нас долина, слънцето бе вече залязло. Днес не биваше да се приближавам повече и ето защо си избрах в гората място покрито с мъх, което беше удобно за лагеруване. Конят ми бе толкова изморен от ходенето с увити копита, че нямаше никакво желание да пасе, и незабавно легна на земята до мен.

Колко бързо се беше променило всичко! Започнах да обмислям положението си, обаче не мога да кажа, че се бях отчаял. В случая можеха да помогнат само решителни действия, а за да бъдех способен на такива действия, преди всичко се нуждаех от почивка и сън. Поверих живота си на божията закрила и затворих очи. Отворих ги едва когато слънцето се беше издигнало вече високо на небето. Толкова дълго бях спал.

Най-напред потърсих някое закътано място, където да има малко трева. Там вързах коня си за юздите, а после се отправих към арената на вчерашното нападение. Това бе опасно начинание. Но ако исках да бъда полезен на спътниците си, трябваше да рискувам. Крачка по крачка се промъквах нагоре към хребета. Бяха ми нужни цели два часа за едно разстояние, което някой пешеходец би изминал с бавен ход за десетина минути. Щом превалих височината, започнах да се спускам, и то с удесеторено внимание. Тъкмо се канех да премина покрай един стар дъб, когато долових някакъв странен звук.

- Пссст!


Огледах се, обаче нищо не забелязах.

- Пссст!


Сега разбрах, че звукът идва нейде от високо и погледнах нагоре.

- Пссст, масса!

Аха, горе над първия клон на дървото имаше прогнила хралупа и от нея дружелюбно ми се хилеше лицето на чернокожия Цезар.

- Масса чакат, Цезар идват! - прошепна ми той отгоре. После долових шум, подобен на онзи, който сме свикнали да чуваме при работа на коминочистачите, и веднага след това се раздвижиха пръчките на лещака, избуял около дънера на дъба.

- Масса дойдат вътре в стая! Тогава никой индиън не намерят умен Цезар и масса.

Пропълзях навътре и се озовах във вътрешността на кухото дърво, чиято хралупа оставаше скрита от гъстия лещак.

- Lack-a-day, как намери това скривалище? - попитах аз.

- Добиче бягат от Цезар, промъкват вътре в дърво и надничат горе през прозорец. Цезар могат направят също така.

- Какво животно беше?

- Цезар не знаят. Било толкоз голямо, имало четири крака, две очи и една опашка.

Вследствие на това колкото точно, толкова и интелигентно описание аз стигнах до заключението, че може би ставаше въпрос за някоя миеща мечка.

- Кога откри това дърво? - продължих да го разпитвам.

- Веднага щом индиън дошли.

- Значи още от вчера се криеш тук! Какво видя и чу през това време?

- Цезар видял и чул много индиън.

- И нищо друго?

- А туй недостатъчно?

- Червенокожите идваха ли близо до дървото?

- Бил тук наблизо, търсил, ама не намерил Цезар. После запалил огън, кога свечерила, изпекъл бутове на мечка, дето масса застрелял. Защо индиън изял наша мечка?

Възмущението на добрия негър бе напълно оправдано, но за съжаление не можеше да промени фактите.

- Продължавай!

- После настъпил утро и индиън си тръгнал.

- А-а, отишли са си! Ами в каква посока!

- Цезар не знаят, понеже не можел тръгне с тях, но видял как много индиън излизат на кон от долината. Успял види всичко от малко прозорец горе. Заедно с тях били и масса Винету, и масса Марк, и масса Бърн. Около техни тела било много въжета и ремък.

- После?

- После? После индиън започнал пълзи насам-натам. Искал залови Цезар, ама Цезар умен.

- Колко индианци останаха тук?

- Туй Цезар не знаят, но знаят къде са те.

- Е, къде са?

- Отсреща при мечка. Цезар можал види през прозорец.

Погледнах нагоре. Не беше невъзможно човек да се изкатери нагоре във вътрешността на кухото дърво. Цезар го беше доказал. Аз също се опитах и успях. Наистина, от горната хралупа, наречена от Цезар прозорец, можех да хвърля поглед към отсрещната страна на долината. Гледката беше почти като "от птичи поглед". Действително, до ствола на бука, по който се беше покатерил Цезар, за да се избави от мечката, забелязах един клекнал индианец. И тъй, бяха отвели пленниците и бяха оставили тайно постове в долината, за да заловят Цезар и мен, щом се върнем при нашия ловен трофей и на мястото на нападението.

Спуснах се обратно на земята и започнах да размислям какво да предприема.

- Само този индианец отсреща ли е останал, Цезар? - попитах аз.

- Нейде другаде съм още един и още един, ама Цезар не знаят къде.

- Чакай ме тук!

- Масса искат тръгва? О-о, по-добре масса остават тук при Цезар!

- Трябва да потърсим някакъв начин да спасим нашите приятели.

- Спасим? Спасим масса Бърн? О-о, о-о, това съм много хубав и съм съвсем твърде добре! Цезар също помага спасим масса Бърн и масса Марк, и масса Винету!

- Тогава стой тук и мирувай, за да не те заловят!

Предпазливо се измъкнах от кухото дърво. Бях обхванат от приятното чувство, че край мен имаше още едно човешко същество, което се беше спасило от индианците, макар да беше не Винету, или Марк, ами негърът Цезар. Впрочем трябваше да призная, че червенокожите бяха постъпили хитро, скривайки съгледвач при останките от мечката. Нейното месо можеше да ни подмами да се върнем и така да се окаже гибелно за нас.

След около час аз се намирах вече на отвъдната страна на долината, на не повече от два метра от индианеца, който седеше неподвижно като статуя. Само два пръста на дясната му ръка си играеха с една малка свирка, окачена на врата му. Знаех, че звуците на такава свирка се използват често като сигнал. Да не би и в този случай червенокожите да бяха уговорили помежду си подобен сигнал?

Индианецът беше още млад, едва ли имаше осемнадесет години. Може би за пръв път участвуваше в боен поход. Имаше изразителни черти на лицето, а чистотата на облеклото му както и начинът на изработка на неговите оръжия ме накараха да предположа, че е син на някой вожд. Трябваше ли да го убия? Трябваше ли да унищожа този млад живот на човек, комуто очевидно се възлагаха големи надежди? Не.

Промъкнах се безшумно напред, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десницата си го ударих не много силно в слепоочието, този удар едва ли щеше да навреди особено на някой възрастен мъж, но беше достатъчен мигновено да повали младежа в безсъзнание. После завързах ръцете и краката му, запуших му устата и го вързах за дънера на едно дърво по такъв начин, че околните храсти го скриваха и никой не можеше да го забележи. Взех неговата свирка. След това се скрих, поставих я на устните си и свирнах кратко и полувисоко. В отсрещните храсти незабавно се разнесе шумолене. Появи се възрастен индианец и бързо дотича. Юмручен удар в слепоочието простря и него на земята.

Наблизо имаше сигурно повече от трима или четирима индианци и несъмнено беше невъзможно да подмамя със свирката и да обезвредя с юмручен удар всички тези хора. Най-напред трябваше да разбера къде се намират конете на индианците, а това бе опасна задача. Въпреки всичко направих опит. Имитирах кратко изцвилване на жребец и ето на, че тъкмо от там, откъдето се беше появил вторият червенокож и където неотдавна бяха стояли нашите коне, се разнесе в отговор цвиленето на няколко животни.

Сега вече трябваше да разчитам само на щастието си. Вързах здраво възрастния индианец със собствените му ремъци и го оставих да лежи на земята, метнах младежа на рамо и под прикритието на дърветата забързах по късата дъга, представляваща задния край на долината, право към скривалището на конете. Те бяха шест, едно сигурно доказателство, че наоколо дебнеха още четирима индианци. Несъмнено те се намираха нейде по-надалеч към входа на долината, тъй че аз имах достатъчно време за моите приготовления.

Най-напред се изкачих заедно с товара си до скривалището на Цезар. Той се беше покатерил във вътрешността на дървото до "прозореца" и надничаше отгоре. Щом ме съзря, се свлече на земята и провря глава между лешниковите клонки.

- Масса, о-о, хванал един млад индиън! Масса, изглежда, убил индиън?

- Не, ще го задържа само като пленник. Искаш ли да ми помогнеш да спася масса Бърнард?

- О-о, Цезар с удоволствие спасят мил добър масса Бърн! Какво трябва направят Цезар?

- Ще вземеш този индианец и ще го носиш надолу все направо, докато стигнеш до голямата хикория. Там ще го оставиш на земята и ще ме чакаш!

- Масса, Цезар тъй ще направят.

- Обаче няма да пипаш ремъците му. Ако той успее да се освободи, ти си загубен!

- Цезар няма да бъде загубен.

- Добре, тогава тръгвай!

Огромният негър метна с лекота индианеца на рамо и започна да се спуска от другата страна на височината. Върнах се при конете на команчите. Нямаше съмнение в сложността на подобна задача - да бъдат отвлечени всичките шест животни при трудността на този терен. Това означаваше, че те първо трябваше да изкачат възвишението, обградило долината, и после отново да се спуснат по отвъдната страна. Въпреки всичко сам щях да се справя навярно по-добре, отколкото с помощта на негъра, понеже индианските коне изпитват непреодолимо отвращение към чернокожата раса, чиято миризма те не могат да понасят. Вярно, че се оставят да бъдат възседнати от някой чернокож, обаче, ако той застане пред тях, за да ги води за юздите, те отказват да го следват.


Каталог: Books
Books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
Books -> В обятията на шамбала
Books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
Books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
Books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
Books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
Books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
Books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
Books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   39




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница