Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Шатрата, в която бях отведен, беше малка и в момента никой не живееше в нея. Завързах коня отвън, повдигнах кожите, закриващи входа, и влязох вътре, без да обръщам никакво внимание на вожда, който изобщо не ме последва.

Не бях прекарал и две минути в шатрата, когато се появи една прастара индианка и свали от гърба си голям наръч съчки. След това изчезна, а после отново влезе с голямо глинено гърне, в което имаше вода, а изглежда, и още нещо. Тя напали огън и сложи гърнето в средата на жарта.

Аз бях легнал на земята и я наблюдавах мълчаливо, понеже знаех, че според индианските схващания щях да накърня честта си, ако ми хрумнеше да завържа разговор с нея. А освен това не беше трудно да се досетя, че се намирах под наблюдение и че навярно не един чифт очи ме гледаха през различни дупки или пролуки.

Водата в гърнето започна да ври и миризмата ми подсказа, че за ядене щях да получа бизонско месо. И действително, след около един час старицата постави още врящото гърне точно между изпънатите ми крака и се отдалечи, като ме остави да се храня както намеря за добре. Не се двоумих дълго и ще призная, че здравата се залових с голямото парче филе, което намерих вътре, а накрая не се отказах и от бульона, въпреки че чистотата на съда никак не беше на висота и освен това яденето бе приготвено без каквато и да било сол.

Ако искам да бъда справедлив, не мога да не призная, че индианците се отнасяха към мен съвсем прилично, а и до ден-днешен се хващам на всякакъв бас, че моето глинено гърне е било единствено в целия лагер.

След като се нахраних, аз пак си легнах, сложих под главата си едно одеяло и се отдадох на размисли, които дълго време ме държаха буден. Ето защо успях да видя, че и конят ми беше нахранен и че двама пазачи непрекъснато обикаляха около моята шатра. По-късно огънят догоря и аз заспах. Несъмнено бях изправен, макар че в момента бях легнал, пред важни събития. Обаче една нощ, прекарана в безсъние, с нищо не можеше да ми бъде полезна. Ето защо се събудих едва на сутринта от някакво пращене. Когато отворих очи, отново видях старицата, която пак бе разпалила огъня и беше поставила в жарта вече познатото ми гърне.

Тя вършеше задълженията си, без да ме погледне, но аз не виждах никаква причина да се чувствувам засегнат от тази липса на внимание. Изядох си месото със същото удоволствие както и на вечеря, а след това реших малко да поизляза пред вигвама. Обаче щом подадох глава пред вратата, един от пазачите се нахвърли с копието си върху мен, сякаш искаше да ме набучи на него от горе на долу.

Не биваше да допускам да се отнасят така с мене, ако не исках да подкопая веднъж завинаги авторитета си. Взех бързо решение, улових копието с две ръце близо зад острието, отблъснах го назад, а после внезапно и силно дръпнах оръжието към мен тъй, че червенокожият воин не успя да го задържи. Той го изпусна и падна на земята в краката ми.

- Уф! - извика той, изправи се и посегна към своя нож.

- Уф! - възкликнах и аз, изваждайки ножа си, като същевременно с лявата си ръка захвърлих в шатрата извоюваното копие.

- Нека бледоликият ми върне копието!

- Нека червенокожият си го вземе!

Ако се съдеше по физиономията на команча, изглежда, моето предложение не му се стори съвсем уместно, но той получи подкрепа от другия пост, който се появи иззад шатрата и се приближи към мен.

- Белият човек да се прибере вътре! - заповяда ми той грубо.

И той тикна острието на копието си толкова близо пред лицето ми, че не успях да устоя на изкушението да повторя успешния си опит. В следващия миг и той лежеше на земята, там, където преди малко беше лежал и другият, а копието му последва в шатрата първото копие. Това дойде все пак малко множко на двамата. Те нададоха викове, които раздвижиха целия лагер.

Точно срещу моята шатра се намираше значително по-голям вигвам, пред чийто вход бяха окачени на копия три щита. След виковете на пазачите кожите на входа бяха отметнати и оттам се показа тъмнокосата глава на една девойка, за да разбере какво беше предизвикало този шум. Две черни огнени очи се спряха на мен за кратко време, а после главичката на момичето изчезна. Но след няколко секунди навън излязоха четиримата вождове и се отправиха към нас. То-кай-хун направи повелително движение с ръка и пазачите се отдръпнаха.

- Какво прави бледоликият пред шатрата?

- Какво правя тук ли? Може би моят червенокож брат иска да попита какво правят двамата червенокожи воини пред моя вигвам!

- Те внимават да не се случи нещо лошо на бледоликия и ето защо белият човек трябва да си остане във вигвама.

- Нима То-кай-хун има толкова зли мъже сред своите воини или пък на заповедите му се обръща толкова малко внимание, че се налага да охранява гостите си с пазачи? Но Поразяващата ръка не се нуждае от пазачи, понеже неговият юмрук ще срази всеки, който крои нещо подло и не е искрен. Моите червенокожи братя могат спокойно да се приберат във вигвама си. Аз ще разгледам тяхното село и после ще се върна, за да разговарям с тях.

С тези думи влязох в шатрата си, за да взема моите оръжия. Когато понечих отново да изляза навън, срещу мен се насочиха десетина копия. Значи все пак бях пленник! Трябваше ли да окажа съпротива или не?

Безмълвно се прибрах вътре и се приближих до задната стена на шатрата. С ножа си разрязах кожата и успях безпрепятствено да напусна помещението. Докато те стояха и пазеха пред входа, аз се появих иззад шатрата. В първите секунди по лицата им се изписа смайване, обаче после се разнесе такъв рев и вой, сякаш стотина кучета се бяха освободили от веригите си. Вождовете се бяха върнали във вигвама си. В този момент те се появиха отново, и то с такава бързина, която всъщност бе под обичайното им достойнство. Проправиха си път между воините и, изглежда, имаха намерение да ме хванат.

Нямаше как да се отбранявам с оръжията си, защото ме очакваше гибел, а заедно с мен щяха да загинат и моите другари. Измъкнах бързо далекогледа си, разглобих го на две части и заплашително ги насочих към вождовете.

- Спрете, или всички синове на команчите ще загинат!

И те действително отскочиха назад, понеже явно все още не познаваха този предмет. Но и да бяха виждали вече далекоглед, не можеха да знаят дали не е в състояние да причинява пагубни последици.

- Какво мисли да прави белият човек? - попита То-кай-хун. - Защо не си стои във вигвама?

- Олд Шетърхенд върши винаги онова, което му харесва. Няма защо да се оставя да бъде задържан като пленник против волята си, понеже е велик жрец на бледоликите и в случай на нужда може да убие душите на всички команчи. Сега ще го докажа на червенокожите мъже.

Прибрах далекогледа и взех карабината "Хенри".

- Нека червенокожите мъже гледат към пръта пред онази шатра!

При тези думи посочих към висок дебел прът, който стърчеше пред един от по-отдалечените вигвами. После вдигнах пушката и стрелях. Близо до върха на пръта се появи дупка, а сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Индианецът се възхищаваше от смелостта и сръчността, проявени дори от най-върлите му врагове. При втория изстрел куршумът попадна в пръта на два сантиметра под първия куршум. При следващия изстрел третият куршум се заби на същото разстояние под втория. Но вече не се чуха одобрителни възгласи, понеже индианците бяха смаяни. Без съмнение те бяха слушали много за моята карабина "Хенри", известна сред червенокожите като "омагьосаната пушка", но може би все пак не бяха повярвали сериозно в чудото на непрекъснатата й стрелба. След четвъртия изстрел цялата тълпа се вкамени. След шестия и седмия учудването нарасна още повече. После учудването премина в слисване, което се изписа по всички лица. Така изстрелях десет куршума. Всеки от следващите куршуми попадаше два сантиметра под предишния. Прекратих стрелбата, най-спокойно преметнах пушката през рамо и нехайно казах:

- Червенокожите мъже видяха ли сега, че Поразяващата ръка е велик жрец? Който иска да му причини някакво зло, ще умре! Хау!

Закрачих сред тълпата, без някой да направи опит да ме спре. От двете страни на "улицата" пред входовете на шатрите бяха застанали жени и момичета и ме зяпаха удивено, сякаш бях някое свръхестествено същество. Можех да бъда доволен от впечатлението, направено от моята изкусна стрелба.

Пред една от следващите шатри забелязах самотен пазач. Сигурно вътре се намираше някой пленник. Кой ли беше той? Все още размислях дали да попитам поста, или не, когато откъм входа на вигвама се разнесе глас, който познавах твърде добре:

- Масса, о, о, пуснат навън нещастен Цезар! Индиън хванал Цезар и ще го колят и ядат!

Приближих се, отметнах кожите и го пуснах да излезе. Постът бе толкова смутен, че не се съпротиви, а и никой от червенокожите, следващи ме по петите, не направи каквото и да било възражение.

- Още с пристигането ни в селото ли те натикаха в тази шатра? - попитах чернокожия.

- Да, масса. Индиън свалил Цезар от кон и отвел него във вигвам. Там седял досега.

- Тогава нямаш никаква представа къде може да е твоята масса Бърнард, така ли?

- Цезар ни видял, ни чул масса Бърн!

- Ела с мен, но гледай да не изоставаш!

Едва що бяхме отминали още няколко шатри, когато срещу нас се зададоха четиримата вождове с многочислена свита. Тези предпазливи хорица бяха избързали зад шатрите, та да ме пресрещнат и прекратят разходката ми. Сложих длан върху приклада на карабината си, обаче То-кан-хун още отдалеч ми направи знак, че няма враждебни намерения. Спрях се и спокойно го изчаках да се приближи.

- Къде иска да отиде моят бял брат? Нека дойде с мен при мястото на съвещанието, където вождовете на команчите ще говорят с него!

До преди малко бях за него "белият човек" или "бледоликият". Сега вече ме наричаше "моя бял брат". Значи нямаше съмнение, че все пак бях съумял да накарам тези хора да изпитват по-голямо уважение към мен.

- Ще изпушат ли моите червенокожи братя калюмета с Олд Шетърхенд?

- Те ще говорят с него и ако думите му са добри, той ще бъде за тях също като някой воин на команчите.

Тръгнахме обратно, минавайки покрай моята шатра. Малко по-нагоре в същата посока забелязах старата Тони на Марк, завързана за едно колче, а край нея и конете на Винету и Бърнард. Обаче тримата пленници явно не се намираха нейде наблизо, защото в противен случай сигурно щях да забележа техния пазач.

Най-сетне стигнахме до едно място, където "улицата" се разширяваше, образувайки нещо като площад почти с формата на окръжност, който беше обграден от няколко редици индианци. На това място щеше да се състои съвещанието.

Вождовете се отправиха към средата на "площада" и насядаха на земята. Известен брой червенокожи също пристъпиха напред и заеха места в полукръг срещу вождовете. Сигурно бяха някои привилегировани воини. Без да се церемоня много-много, аз също седнах и направих знак на Цезар да се настани зад мен. Но постъпката ми не се хареса на вождовете.

- Защо сяда белият човек, когато ще бъде съден? - попита То-кай-хун с намръщено чело.

Направих пренебрежително движение.

- А защо сядат червенокожите мъже, когато Олд Шетърхенд се кани да ги съди?

Въпреки че лицата им останаха безизразни, си пролича, че отговорът ми ги изненада.

- Белият човек обича да се шегува, но нека остане седнал. Защо обаче освободи чернокожия мъж и защо го доведе на съвещанието? Не знае ли той, че в присъствието на червенокожи мъже негърът никога не бива да седи?

- Чернокожият човек е мой слуга. Щом му заповядам да седне, той ще седне, ако ще да присъстват и стотици вождове. Аз съм готов, съвещанието може да започне!

Беше ми напълно ясно, че можех да търся спасение само в това нахакано поведение. Колкото по-рязко и дръзко се държах, обаче без да обиждам червенокожите, толкова по-силно впечатление им правех. Покажех ли се смирен и сговорчив, щях сам да се осъдя на гибел.

То-кай-хун запали калюмета и той тръгна наоколо от ръка на ръка. На мен не ми го дадоха. След като тази уводна формалност приключи, вождът се изправи и започна своята реч. Пред чужденци индианецът остава прекалено мълчалив. Но където е необходимо, той показва такава речовитост, която в никой случай не отстъпва на приказливостта на белите по време на събрания. Сред индианските вождове има такива, които са известни надалеч с ораторската си дарба, а умението им да говорят завладяващо е не по-малко от умението на великите оратори на цивилизованите народи от древността и нашето съвремие. Техният цветист език напомня начина на изразяване на ориенталските народи. Вождът започна с един увод, който се използва винаги, когато става въпрос да се говори срещу бледолики, а именно - с обвинение срещу цялата бяла раса:

- Нека белият човек слуша, защото ще говори То-кай-хун, вождът на команчите! Преди много лета червенокожите мъже живееха съвсем сами на земята между двете Големи води. Те строяха градове, засаждаха царевица, ходеха на лов за бизони. Слънчевата светлина и дъждът им принадлежаха. Принадлежаха им реките и езерата, принадлежаха им гората, планината и всички савани на необятната земя. Те имаха жени и дъщери, братя и синове и бяха щастливи. Но ето че дойдоха бледоликите, които са бели като снега, обаче сърцата им са черни като саждите на дима. Отначало те бяха малцина и червенокожите мъже ги приеха в своите вигвами. Но бледоликите донесоха със себе си огнените оръжия и огнената вода, доведоха други богове и други жреци. Донесоха със себе си предателството, много болести и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече бледолики. Езиците им бяха лъжливи, а ножовете - остри. Червенокожите мъже им повярваха и бяха измамени. Бяха принудени да отстъпят земята, където се намираха гробовете на техните бащи. Те бяха прогонени от собствените си вигвами и ловни полета, а опитваха ли да се отбраняват, биваха избивани. За да ги победят по-лесно, бледоликите започнаха да сеят раздори между племената на червенокожите мъже, които са осъдени да измират като безмилостно преследвания дивеч в саваната. Проклети да са бледоликите! Проклети да са толкова пъти, колкото звезди има по небето и колкото са листата по дърветата в гората!

Силни викове на одобрение възнаградиха заклеймяващото изказване на вожда, който говореше достатъчно високо, за да може да бъде чут ясно от всички наоколо. После той продължи:

- Един от тези бледолики дойде сега във вигвамите на команчите. Този бял има цвета на лъжците и езика на предателите, но червенокожите воини ще изслушат думите му и ще го съдят справедливо. Нека говори!

То-кай-хун седна на земята, а след него се изредиха един подир друг останалите трима вождове. Всеки от тях държа по една реч в същия смисъл и дух и приключи с подканата към мен да говоря. Бях извадил малкия си скицник и докато траяха тези речи, се помъчих да нарисувам седналите пред мен вождове на фона на изправените воини и шатрите зад тях.

Щом и четвъртата реч бе изпратена с аплодисменти, То-кай-хун посочи с ръка към мен и попита:

- Какво прави белият човек, докато вождовете на команчите говорят?

Откъснах листа от скицника, станах и му го подадох.

- Нека великият вожд сам види какво правя!

- Уф! - възкликна той високо, щом хвърли един поглед на откъснатия лист хартия.

- Уф! Уф! Уф! - прозвуча още три пъти, когато тримата други вождове взеха хартията в ръка, а То-кай-хун добави:

- Това е голяма магия! Белият човек е омагьосал душите на команчите върху тази бяла кожа. Ето къде седи То-кай-хун, а тук, са и неговите трима братя. Ето къде са и техните воини и вигвами! Какво ще прави бледоликият с това нещо?

- Червенокожият мъж ще разбере веднага!

Взех листа от ръката му и го подадох на седящите зад мен воини, та да могат и те да му хвърлят един поглед. Те бяха също тъй смаяни както и вождовете. После смачках листчето и го направих на топче, което пъхнах в цевта на моята карабина "Хенри".

- То-кай-хун - казах аз, - ти самият заяви, че съм омагьосал душите ви върху тази хартия. Сега те са напъхани в цевта на моята пушка. Да ги изстрелям ли нагоре във въздуха, та да бъдат разкъсани от ветровете и никога да не отидат във вечните ловни полета?

Въздействието на този номер бе по-силно, отколкото бях очаквал. И четиримата вождове скочиха на крака, а наоколо се разнесе силен вик на ужас, изтръгнал се едновременно от всички гърла. Побързах да успокоя индианците.

- Нека червенокожите мъже отново седнат и изпушат с мен калюмета. Когато станат мои братя, ще им върна пак техните души!

Те бързо насядаха, а То-кай-хун взе лулата. В това време ми хрумна една забавна идея, която може би щеше да направи тези хора още по-сговорчиви. Ловната дреха на един от тримата вождове, направена от бизонска кожа, имаше особено ценно украшение, състоящо се от две месингови копчета с големината на талер. Приближих се до него.

- Нека моят червенокож брат ми даде за малко това украшение. После ще му го върна веднага.

Отрязах с ножа си двете копчета, преди още да успее да ми откаже, и отстъпих няколко крачки назад, без да обръщам никакво внимание на неговото смайване.

- Моите червенокожи братя виждат тези копчета между пръстите ми - по едно във всяка ръка. Нека добре внимават!

Престорих се, че хвърлям копчетата във въздуха, а после им показах празните си длани.

- Нека моите братя погледнат ръцете ми! Къде са копчетата?

- Няма ги! - възкликна собственикът им с нарастващ гняв.

- Да, няма ги, те летят далеч нагоре към слънцето. Нека моят червенокож брат ги свали с куршумите си!

- Нито червенокожите, нито белите могат да сторят това, нито пък жреците!

- Тогава ще го направя аз! Нека червенокожите ми братя внимават, за да видят кога ще паднат копчетата!

Не взех карабината "Хенри", тъй като в цевта й беше рисунката с вождовете, а мечкоубиеца, който лежеше на земята близо до То-кай-хун. Насочих цевите му право нагоре и натиснах спусъка. Няколко секунди по-късно нещо силно тупна до нас на земята. Собственикът на скъпоценното копче се притече и с помощта на ножа си го изрови оттам.

- Уф! То е!

Докато всички с удивление разглеждаха предмета, аз незабелязано поставих второто копче върху отвора на другата цев и отново насочих пушката нагоре. Изстрелът изтрещя и всички се загледаха към небето. Но ето че Цезар нададе силен вик, светкавично се изправи и като заподскача на един крак, започна да си разтрива рамото.

- О, а, масса улучил мен, застрелял нещастен Цезар в рамо!

Копчето действително бе паднало върху рамото му и сега лежеше на земята до него. Вождът го вдигна, а после прибра в пазвата си и двата скъпоценни предмета с такова изражение на лицето, което издаваше твърдото му решение никога повече да не позволява да бъдат хвърляни към слънцето. Този малък евтин фокус направи значително впечатление. Бях хвърлил две копчета към слънцето, а после ги бях свалил с изстрели. А нямаше съмнение, че и двете са били нейде горе, иначе едното нямаше да се забие тъй надълбоко в земята, а пък другото нямаше да причини толкова видима подутина на чернокожия, който правеше страшни гримаси от болка. Вождовете седяха безмълвни и очевидно не знаеха какво да предприемат, а хората около тях очакваха с напрежение развоя на нещата. Опитах се да разсея напрежението, и то по един малко рискован начин. На земята до То-кай-хун все още се намираха лулата и торбичката от кожата на опосум, в която имаше тютюн, примесен по индиански обичай с накълцани конопени листа. Бързо взех калюмета, натъпках го с тютюн, заех най-гордата поза, на която бях способен, и започнах да говоря:

- Моите червенокожи братя вярват в един Велик дух и имат право, понеже техният Маниту е и мой Маниту. Той е повелител на небето и на земята, баща на всички народи и неговата воля е всички хора да живеят в мир и разбирателство. Червенокожите мъже са като тревата между тези вигвами, обаче бледоликите са многобройни като стръковете из всички прерии и савани. Те се прехвърлиха през Голямата вода и прогониха червенокожите мъже от техните ловни полета. Това не беше хубаво от тяхна страна. Но защо червенокожите мъже таят омраза към всички бледолики? Не знаят ли червенокожите мъже, че на земята живеят извънредно много племена на бледоликите и че само няколко от тях са участвали в прогонването на червенокожите воини? Нима воините на команчите ще бъдат несправедливи и ще ненавиждат заедно с виновните и невинните? Олд Шетърхенд принадлежи към могъщото и силно племе на джърманите. Нима това племе е причинявало някога страдание на червенокожите мъже? Нека моите червенокожи братя погледнат Олд Шетърхенд, който е застанал пред тях! Виждат ли те по неговия колан скалпа на някой червенокож мъж? Ще намерят ли те по неговите легинси и мокасини косите на някой от своите братя? Кой може да каже, че той е изцапал ръката си с кръвта на червенокожите мъже? Той беше залегнал с приятелите си в гората, докато воините на команчите пушеха калюмета заедно с неговите двама неприятели, обаче не причини никому и най-малкото зло. Той плени Ма-рам, сина на великия вожд То-кай-хун, но не го уби, ами му върна оръжията и го доведе до вигвама на баща му. Нима нямаше възможност да убие шестима воини на ракуросите? Обаче не им стори никакво зло, а само върза един от тях, за да го намерят и развържат по-късно неговите братя. Нима той не можеше да тръгне по петите на воините, отправили се към планините, да убие мнозина от тях и да оскверни гробницата на мъртвия вожд? Не стреля ли той с карабината си по двамата бледолики, които убиха поста на команчите и после избягаха със златото? Не е ли затворил душите на команчите в цевта на карабината си и въпреки това не иска да ги погуби? Нима не може да изпрати към слънцето всички амулети на ракуросите и после да ги свали с изстрелите си? Може, обаче няма да го направи, напротив, той има желание да стане брат на команчите и да изпуши с тях калюмета. Вождовете на команчите са храбри, мъдри и справедливи. Който не го вярва, ще бъде убит от Олд Шетърхенд с пушката, от която излитат безброй много куршуми, и ето защо той ще изпие сега с тях дима на мира!

Запалих тютюна, дръпнах два пъти, изпуснах дим към небето, към земята и в четирите посоки на света, а след това подадох лулата на То-кай-хун. И действително ми се удаде да го надхитря. Той пое калюмета, издуха дим в същите шест посоки и после предаде лулата на следващия. Последният вожд ми я върна обратно и едва сега аз седнах сред самите червенокожи.

- Ще ни върне ли моят бял брат нашите души? - попита загрижено един от вождовете.,

Трябваше да отговоря много предпазливо.

- Мога ли вече да се чувствувам сред червенокожите мъже като воин на команчите? - отвърнах на въпроса с въпрос.

- Поразяващата ръка е наш брат. Той е свободен. Ще получи вигвам и може да прави каквото си поиска.

- Коя шатра ще ми дадете?

- Поразяващата ръка е велик воин. Ще получи онази шатра, която сам си избере.

- Тогава нека моите червенокожи братя дойдат с мен, за да направя избора си!

Те наставаха, за да ме последват. Тръгнах нагоре по "улицата" на селото и вървях, докато забелязах една шатра, пред която стояха на пост четирима воини. Веднага разбрах какво е положението и с един скок се намерих до входа й.

- Ето жилището на Олд Шетърхенд!

Вождовете се спогледаха смаяно, защото не бяха предвидили този толкова възможен случай.

- Моят бял брат не може да получи тази шатра.

- Защо?

- Защото е дадена на враговете на команчите.

- Двама бледолики и един червенокож.

- Как се казват тези мъже?

- Червенокожият е Винету, вождът на апачите, а единият от бледоликите е Безухия, убиецът на индианци.

- Олд Шетърхенд желае да види тези мъже!

С тези думи аз влязох вътре. Вождовете незабавно ме последваха.

Пленниците лежаха на земята с вързани крака и ръце, а освен това ги бяха завързали и за прътите на вигвама. Никой от тях не обели дума, никой не издаде с нищо радостното чувство, което несъмнено ги беше обзело при моето появяване.

- Какво са направили тези мъже? - попитах аз.

- Убиха воини на команчите.

- Моят червенокож брат видя ли това?

- Воините на ракуросите го знаят.

- Воините на ракуросите ще трябва да го докажат. Тази шатра е моя, а тези трима мъже са мои гости!