Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Извадих ножа си, за да прережа ремъците на пленниците. В същия миг един от вождовете ме улови за ръката.

- Тези мъже трябва да умрат. Моят бял брат няма да ги остави тук като свои гости!

- Кой може да ми забрани?

- Четиримата вождове на ракуросите.

- Нека само се осмелят!

С тези думи застанах между индианците и пленниците. Освен вождовете в шатрата бе влязъл само Цезар.

- Цезар, срежи ремъците! Първо на Винету!

Негърът се беше прокраднал вече до своя господар, обаче веднага се подчини на заповедта ми, понеже, изглежда, и той разбираше, че Винету можеше да ни помогне повече, отколкото Бърнард.

- Нека чернокожият човек си прибере ножа! - заповяда един от вождовете, обаче Винету бе вече свободен.

- Уф! - извика команчът, щом видя, че заповедта му бе пренебрегната, и понечи да се нахвърли върху Цезар, който междувременно се беше втурнал към Марк, за да освободи и него.

Изпречих се на пътя на червенокожия. Той замахна с ножа си към мен и понеже бързо се извърнах настрана, ме рани леко в ръката над лакътя. Индианецът дори не намери време да издърпа ножа си обратно. Един удар на юмрука ми го прати на земята. Друг удар със същата сила улучи стоящия до него вожд. После сграбчих третия за гърлото, докато Винету въпреки подутите си стави вече душеше То-кай-хун.

Беше се разнесло само онова единствено "уф!". Отвън стояха пазачите, но въпреки това ние само за две минути станахме господари на шатрата, а вождовете лежаха на земята със завързани крайници и запушена уста.

- Heavens, това се казва помощ навреме! - призна Марк, разтривайки своите изтръпнали крака и ръце. - Чарли, как я свърши например гази работа?

- После ще ти обясня. Сега преди всичко се въоръжете. Четиримата вождове имат достатъчно оръжия!

За да бъда готов за всякакви изненади, аз отворих висящия на колана ми патронташ и отново заредих моите пушки. Докато вършех тази краткотрайна работа, дадох на моите спътници указания как да се държат, а те се заключаваха в следното: да убият незабавно четиримата вождове, ако индианците ни нападнеха. След това излязох от вигвама. От уважение пред вождовете постовете се бяха пооттеглили назад, а още по-нататък стояха множество команчи, които ни бяха последвали и с напрежение наблюдаваха развитието на тези вълнуващи събития. Най-напред се отправих към постовете.

- Моите братя чуха, че Олд Шетърхенд стана приятел и брат на команчите, нали?

Те притвориха очи, което означаваше утвърдителен отговор.

- Червенокожите воини ще охраняват добре шатрата и няма да пускат никой да влиза вътре, докато вождовете не издадат друга заповед!

След тези думи пристъпих към останалите воини.

- Нека моите братя отидат да свикат всички воини на мястото на съвещанието!

Те се разпръснаха и аз закрачих сам към уговореното място. Човек, незапознат с обичаите на червенокожите, ще сметне постъпката ми за безумно дръзко начинание. Но няма да е прав. Индианецът съвсем не е такъв "дивак", какъвто често го представят. Той си има своите непоклатими закони и обичаи. Който съумее да се възползва от тях, си спестява много опасности. Впрочем в случая още от самото начало въпросът беше на живот и смърт и затова и да исках, не можех да заложа на карта нещо повече от живота си.

Пътем ми се удаде да залича следите от незначителното ми нараняване. След това седнах на същото място, където бях седял преди. За десетина минути целият "площад" се изпълни с воини. В средата бе оставено свободно място, където се настаниха онези по-видни воини, които и преди бяха седели там. Навсякъде другаде събранията преминават при голям шум. Тук обаче, при така наречените "диваци", никой не обелваше нито дума. Всеки идваше сериозен и мълчалив, избираше си място и после заставаше неподвижен като статуя, за да изчака развоя на събитията.

Направих знак с ръка на споменатите вече по-видни воини да седнат по-близо до мен. Те се настаниха в полукръг пред мен и аз започнах:

- Поразяващата ръка е вече приятел и брат на команчите. Моите братя чуха това, нали?

- Ние го знаем - отвърна един индианец от името на всички.

- Той трябваше да си избере жилище и погледът му се спря на шатрата с пленниците. Става ли тя в такъв случай собственост на белия ловец?

- Тя му принадлежи.

- И въпреки това шатрата му беше отказана. Нима вождовете на команчите са лъжци? Като обитатели на шатрата пленниците попадат под закрилата на Олд Шетърхенд. Има ли той право да им даде тази закрила?

- Да.

- Добре. Той постъпи според този обичай и каза, че пленниците са негови гости. Има ли той това право?

- И има правото да ги развърже, щом гарантира за тях?

- Да.

- Тогава Олд Шетърхенд е направил само онова, на което е имал право. Въпреки всичко поискаха да го убият. Но ножът улучи само ръката му. Как постъпва един команч, когато някой друг се опита да го убие в собственото му жилище?

- И може да вземе живота на всички, които са искали да помогнат на убиеца, нали?

- Да.

- Моите братя са мъдри и справедливи. Четиримата вождове на ракуросите искаха да ме убият. Обаче аз не им взех живота, а само ги повалих на земята с юмрука си. Те лежат вързани в моята шатра и гостите ми ги охраняват. Искам свободата на моите гости срещу свободата на моите убийци! Нека моите братя се съвещават, а аз ще почакам. Но нека те не безпокоят гостите ми, защото тези мъже ще убият вождовете, ако в шатрата влезе някой друг, а не Олд Шетърхенд!

- Нашият бял брат е пленил в шатрата си вождовете на команчите, така ли?

- Така е.

- Той ще трябва да ги предаде на воините на команчите, за да ги съдят.

- Моите братя забравят, че воини никога не могат да съдят свой вожд, освен ако по време на битка се е показал като страхливец. Вождовете на команчите искаха да убият Олд Шетърхенд. Те се намират в неговия вигвам и само той може да ги накаже.

- И какво ще направи с тях?

- Поразяващата ръка ще ги убие, ако неговите гости не получат свободата си.

- Познава ли той тези гости?

- Да.

- Единият от тях е Безухия, убиецът на индианци.

- Не. Но затова пък един друг от пленниците, Винету, Пимо (презрително прозвище на апачите - Б. нем. изд.), е избил стотици команчи!

- Да, но само в скалистата котловина на Мапими, и то след като три пъти напразно е предлагал на команчите мир и приятелство. Освен това там не е имало нито един воин от племето на ракуросите.

Те не можеха да оспорят, че казвам истината. Тогава червенокожият попита най-сетне за Бърнард Маршъл:

- Ами кой е третият?

- Един мъж от Севера, който никога не е воювал срещу индианците.

- Ако нашият брат убие вождовете, тогава и той ще загине заедно със своите гости.

- Моите братя се шегуват. Кой ще убие Поразяващата ръка? Та нима душите на команчите не се намират в цевта на неговата пушка?

Команчите изпаднаха в голямо затруднение и се замислиха. Беше им невъзможно да изоставят вождовете си на произвола на съдбата.

- Нека моят брат почака, докато се върнем!

Те се отдалечиха и съвещанието започна отново. Докъдето стигаше погледът ми, по ничие лице нямаше и следа от омраза или гняв срещу мен. Защищавах се самоотвержено и проявявах доверие към тях. Следователно за тях не беше позорно да преговарят с мен. Почти след половин час тримата се върнаха.

- Олд Шетърхенд ще получи свобода за себе си и за своите гости, но само за една четвърт от денонощието!

Аха! Значи им беше хрумнало да си доставят едно старо индианско удоволствие - да освободят пленниците си, за да могат после да започнат вълнуващо преследване. Освен това по този начин те поставяха вождовете си извън всяка опасност. На нас ни даваха шест часа преднина. Беше малко. Обаче, ако тръгнехме точно шест часа преди смрачаване, този срок се удължаваше с една цяла нощ, през която индианците нямаше да могат да ни преследват. Щеше да бъде цяла глупост да не се съглася при дадените обстоятелства. Само че трябваше да покажа необходимата сдържаност.

- Олд Шетърхенд ще каже "да", ако неговите гости си получат обратно оръжията, които са им били отнети.

- Ще им бъдат върнати.

- И всичко останало, което им принадлежи?

С този въпрос имах предвид най-вече скъпоценностите, които Бърнард носеше със себе си и за които не знаех дали са му били отнети.

- Всичко!

- Моите бледолики гости са били пленени, макар че не са причинявали на команчите никакво зло. А вождовете ще бъдат освободени, въпреки че искаха да ме убият. Размяната не е равностойна.

- Какво още иска моят брат?

- Раната на ръката ми ще струва на вождовете три коня, които ще избера измежду техните животни. В замяна ще им дам три коня от нашите.

- Моят брат е хитър като лисица. Той знае, че неговите животни са изморени. Но ще получи каквото желае. Кога ще пусне вождовете от вигвама си?

- Когато си тръгва от селото на своите червенокожи братя.

- А ще освободи ли душите от цевта на карабината си?

- Той няма да ги изстреля към слънцето.

- Тогава нека върви, където иска. Той е велик войн и хитра лисица. Вождовете на команчите са били слепи и глухи, та са се съгласили да изпушат с него калюмета на мира. Хау!

Преговорите бяха приключени и аз можех да си вървя. Стоящите наоколо индианци ме пропуснаха да мина необезпокояван и бавно, без да бързам, аз закрачих към моя вигвам. Там ме очакваха с голямо напрежение и когато влязох сам, това подсказа на спътниците ми, че развоят на събитията едва ли бе взел твърде лоша насока.

Е? - попита Бърнард, който едва се сдържаше от нетърпение.

- Взеха ли ти диамантите или ценните книжа?

- Не. Защо?

- Защото в противен случай трябваше да си ги получиш обратно. Пускат ни на свобода с преднина от шест часа!

- Свободен, масса? - възкликна Цезар. - О, а, свободен сме Цезар и масса Бърн! Но само шест часа, после индиън отново хванат масса Бърн и Цезар!

- Well - обади се Марк. - Повече не можем и да желаем. Като помисля само например как здравата бяхме загазили! Но я ми кажи какво ще става с Тони?

- Ще си я получиш заедно с всичко останало, което ти е било взето. И на Винету ще върнат коня. Обаче другите животни са твърде изтощени и макар че не ми се иска много да се разделя с моя славен мустанг, все пак извоювах правото да избера за нас три жребеца измежду конете на вождовете.

- Heigh-day, Чарли! - засмя се Марк. - Шест часа преднина и пет добри коня - това е достатъчно за хора като нас. Защото мога със сигурност да кажа, че няма да избереш някоя кранта.

После вече нямаше как, трябваше да разкажа на спътниците си поне накратко преживелиците си след нашата насилствена раздяла. Още не бях свършил, когато отвън се разнесе вик. Излязох пред вигвама и забелязах старицата, която два пъти ми беше приготвяла яденето.

- Нека бледоликият дойде с мен!

- Къде?

Това беше странно известие. Първо уведомих моите спътници, а после я последвах. Тя ме отведе при шатрата, която се намираше срещу моето вчерашно жилище. Пред нея стояха два коня. На един от тях седеше Ма-рам.

- Нека моят брат си избере коне!

Значи това било! Метнах се на другия кон и препуснахме бързо между шатрите. Когато излязохме в откритата прерия, видяхме доста голям брой коне, завързани за забити в земята колчета. Младият индианец ме отведе право при един вран жребец.

- Ето най-хубавия кон на команчите! Ма-рам го получи от баща си. Сега го подарява на Поразяващата ръка заради скалпа, който белият ловец му остави.

Бях изненадан от големия великодушен подарък, още повече че на гърба на такъв жребец не беше възможно да ме догонят. С радост приех този дар, а след това избрах за Бърнард и Цезар две животни, от които и двамата можеха да бъдат доволни.

Тръгнахме обратно. Ма-рам се спря пред вигвама си.

- Нека моят бледолик брат слезе от коня и ме придружи вътре в шатрата!

Нямаше как да откажа на тази покана. Въведоха ме във вигвама, където ми дадоха да изям парче сладкиш, приготвен от камас (Особен вид лукоподобни корени - Б. изд.)., После се сбогувах. Когато излязох от шатрата, видях при моите коне чернооката девойка, която бях забелязал още сутринта. Тя се навърташе около животните, които бяха вече оседлани, опаковаше и товареше за нас хранителни припаси.

- Коя е тази дъщеря на ракуросите? - попитах Ма-рам.

- Това е Хи-ла-ди (Кристален извор - Б. нем. изд.), дъщерята на вожда То-кай-хун. Тя те моли да приемеш, каквото ти предлага, защото си пощадил нейния брат Ма-рам.

Подадох ръка на момичето.

- Нека Маниту ти даде щастие и много лета, цвете на саваната! Погледът ти е бистър, а челото чисто. Дано и животът ти бъде тъй светъл и непомрачен!

След тези думи аз се метнах на седлото и откарах трите коня при моите приятели. Всички и особено Марк изпаднаха във възхищение при вида на врания жребец.

- Чарли - обади се той, - този кон има почти същата стойност като моята стара Тони, само дето тя има по-къса опашка и по-дълги уши. Впрочем вече събрахме всичко, понеже червенокожите нехранимайковци ни върнаха каквото бяха взели. До свечеряване остават точно шест часа. Да тръгваме, пък после ще видим дали например ще успеят пак да ни спипат!

Приготвихме се за път и едва тогава свалихме ремъците на нашите пленници.

- Масса вече тръгва - подкани Цезар, - съвсем много бързо тръгва, та да не настигнат индиън и пак заловят всички масса Бърн, Марк, Олд Шетърхенд и Винету!

Докато все още бяхме в шатрата, вождовете не се помръднаха. Метнахме се на конете и препуснахме напред. "Улицата" между вигвамите бе безлюдна. Не се виждаше нито един индианец. Но бях сигурен, че нашето оттегляне бе наблюдавано от всички. Когато преминавах покрай вигвама на То-кай-хун, ми се стори, че два чифта очи надничаха през процепа, образуван от кожите на входа. Стотици сърца биеха в нетърпеливо очакване да бъдем догонени, но не се съмнявах, че тук имаше и две сърца, които ни пожелаваха щастливо бягство.

В ранчото на дон Фернандо

А какво ни беше накарало да изминем този дълъг път до Калифорния? Първо, Бърнард Маршъл искаше да потърси там брат си и второ, допускахме, че след като двамата Моргановци тъй неочаквано бяха загубили плячката си край Рио Пекос, те се бяха отправили към страната на златото. Имахме достатъчно основание за това предположение.

След като напуснахме селото на команчите, ние яздихме през целия следобед и през цялата нощ, тъй че още по обед на следващия ден видяхме пред нас северните склонове на Сиера Гуадалупе. Въпреки неимоверното напрежение кобилата на Марк и жребецът на Винету бяха в изключително добро състояние, а и останалите коне бяха толкова бодри, че нямаше защо да се безпокоим за тях. Преодоляхме и Сиера Гуадалупе, без да забележим каквато и да било следа от преследвачи, а когато няколко дни по-късно пресякохме Рио Гранде, вече нямаше защо да се страхуваме от команчите.

Западно от Рио Гранде от юг на север напират многобройни планински вериги, сред които се намира и планината Зуни. Добрахме се до нея без особени приключения. Обаче тук се случи нещо твърде важно.

По обяд се спряхме да лагеруваме на най-високото място в един проход и Винету се покатери върху скалата над нас, за да наблюдава околността. Оттам се виждаше надалеч по пътя и пред нас, и зад нас.

- Уф! - извика той внезапно, легна на земята и бързо се спусна при нас.

Веднага грабнахме оръжията си и се изправихме на крака.

- Какво има? - попита Маршъл.

- Червенокожи мъже.

- Колко са?

- Осем.

- От кое племе?

- Дали са тръгнали по бойната пътека?

- Нямат бои по лицата си, обаче носят оръжия.

- На какво разстояние са от нас?

- За четвъртинката от един час ще пристигнат тук. Нека моите братя се разделят. Винету и Безухия ще отидат напред, Маршъл заедно с чернокожия човек назад, за да се прикрият зад скалите. Моят брат Шарли ще остане тук при своя кон.

Той хвана юздите на останалите четири коня и ги отведе зад огромните скални отломъци, където не беше възможно да бъдат забелязани. После той и останалите трима заеха предложените от него позиции. Аз останах седнал, полуобърнат към посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Карабината "Хенри" лежеше до мен, готова за стрелба.

Не беше изминал и четвърт час, когато долових конски тропот. Престорих се, сякаш не съм чул нищо, обаче скришом наблюдавах внимателно осемте ездачи, които ме бяха вече забелязали и спряха конете си за няколко мига. Размениха две-три думи и после се насочиха към мен. Наоколо земята бе толкова камениста, че по нея не бяха останали никакви следи. Следователно те нямаше как да разберат, че не бях сам тук.

В този момент аз се изправих спокойно и взех карабината в ръка. Червенокожите се спряха на десетина крачки пред мен и застаналият най-отпред попита:

- Какво прави бледоликият в тези планини?

- Белият човек си почива от дълъг път.

- Откъде идва той?

- От бреговете на Рио Гранде.

- А накъде е тръгнал?

- Уф! - възкликна в този момент един друг, преди още да бях отговорил на последния въпрос. - Воините на команчите са виждали този бял човек край водите на Пекос. Той беше там с Ма-рам, сина на вожда То-кай-хун. Той стреля по двамата бледолики, преследвани от моите братя!

И тъй, този човек беше от петимата команчи, които бяха виновни за бягството на двамата Моргановци, понеже в същото време се бяха нахвърлили върху мен. Не успях да го позная сега, защото тогава лицето му бе покрито с боите на войната, а освен това бях имал възможност да видя индианците за съвсем кратко време.

- Къде отиде после бледоликият с Ма-рам? - попита ме предводителят им, след като чу това изявление.

- В лагера на команчите.

- А къде и как се срещна бледоликият с Ма-рам?

- Плених го в долината, където той беше останал, след като воините на команчите нападнаха Винету, Безухия, един друг бледолик и един негър.

При този отговор команчите посегнаха към ножовете си.

- Уф! - възкликна предводителят им. - Бледоликият е пленил Ма-рам! Ами какво стана с другите червенокожи мъже?

- Не съм им причинил никакво зло. Единия вързах, а останалите четирима нямаха ни очи, ни уши, за да видят и чуят, че отведох със себе си сина на вожда.

- Но Ма-рам не беше вързан, когато го срещнахме заедно с бледоликия - отбеляза другият индианец.

- Аз му свалих ремъците, понеже ми обеща да ме следва покорно до вигвамите на команчите.

- Уф! Каква работа е имал белият човек там?

- Исках да освободя вожда на апачите и Безухия. Плених четиримата вождове на ракуросите и ги освободих само срещу техните пленници. Тези пленници получиха разрешението да тръгнат с мен, а команчите ни дадоха като преднина четвъртината от денонощието.

- И пленниците избягаха, така ли?

- Да!

- Тогава бледоликият трябва да умре!

Той взе пушката си. Останалите имаха само лъкове и стрели.

- Ако се стигне до сражение, то червенокожите мъже ще умрат, преди още да са вдигнали оръжията си, понеже аз не се страхувам от осем индианци - заявих нехайно. - Но воините на команчите няма да ми сторят нищо лошо, като им кажа, че още днес биха могли да заловят Безухия, Винету и другите двама.

- Уф! Къде?

- Тук!

- Ето там е Винету заедно с Безухия, а пък там е другият бял с чернокожия човек.

Спътниците ми се бяха показали от едната и от другата страна и държаха пушките си готови за стрелба. В същото време аз бързо отскочих няколко крачки назад и се прицелих с карабината си в предводителя.

- Червенокожите мъже са наши пленници. Нека слязат от конете си! - заповядах им аз.

Те бяха с трима повече от нас, обаче ги превъзхождахме с нашите пет пушки. Нямаха никаква възможност за бягство нито напред, нито назад и ето защо не се учудих, че предводителят им остави своята пушка и попита:

- Не вижда ли моят бял брат, че червенокожите мъже не са тръгнали по бойната пътека?

- И въпреки това искаха да ме убият! Обаче белият човек не желае да пролива кръвта на своите червенокожи братя. Нека слязат от конете си и изпушат с нас калюмета на мира!

Те се поколебаха да последват моята подкана, зад която можеше да се крие някоя военна хитрост.

- Как се казва моят бял брат? - попита червенокожият.

- Наричат ме Поразяващата ръка.

- Уф! Тогава можем да вярваме на думите му. Нека моите братя слязат от конете!

Той свали лулата от врата си и седна до мен. Неговите другари последваха примера му. Моите спътници се приближиха и също насядаха. Лулата бе натъпкана и тръгна да обикаля от ръка на ръка. Но когато Бърнард я подаде на Винету, той отказа да я вземе и рече:

- Вождът на апачите седи заедно с команчите само защото неговият брат говори с тях, но Винету няма да вземе калюмета от техните ръце. Нека не забравят Мапими, където те упорито отхвърлиха всички мирни предложения на апача.

Команчите се престориха, че не чуха тези думи. Отново се обърнах към предводителя им:

- Червенокожите мъже се втурнаха по дирите на двамата бледолики предатели, нали?

- Моят брат го чу вече.

- А догониха ли ги?

- Не. Белите се добраха до територия, където живеят врагове на команчите, и ние трябваше да се върнем.

- Но как успяха негодниците да офейкат, след като нямаха коне!

- Те откраднаха жребците на команчите.

- Ах! Та нямат ли команчите очи да видят крадеца, или пък уши, за да чуят стъпките му?

- Бяха се събрали около гробницата на своя вожд, а когато се върнаха при конете, пазачът им беше убит и две от най-хубавите животни липсваха.

Това бе единственият възможен начин за двамата Моргановци да си спасят кожите. Наистина, необходима е голяма дързост да рискуваш да се промъкнеш в тила на преследвачите си, на команчите, и да отвлечеш конете им. Двамата разбойници бяха смели мъже и не биваше да бъдат подценявани като противници. Но все пак трябваше да ни паднат в ръцете, та дори и да се наложеше да ги гоним около цялото земно кълбо. Ето защо срещата ни с тези команчи беше добре дошла за мен.

Те не останаха да почиват дълго. Едва когато си тръгваха, аз ги попитах: