Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Както виждам, моите братя са тръгнали на боен или ловен поход. Накъде са се отправили?

- На север, нагоре из планините Гро Вантър, за да отдадем почит пред гроба на Винету, нашия вожд - обясни ми Ято Ка.

- Значи сте чули вече, че е умрял.

- Научихме го преди няколко дни. В пуеблото край Рио Пекос се разнесоха силни вопли на скръб.

- А знаят ли моите братя, че бях заедно с него, когато умря?

- Да. Поразяващата ръка ще ни разкаже всичко и ще бъде наш предводител, когато тръгнем да отмъщаваме за смъртта на най-прочутия вожд на апачите.

- За това ще поговорим по-късно. Вие двамата не сте тръгнали сами на път, за да отидете толкова далеч на север, нали?

- Не, избързахме напред като съгледвачи, понеже кучетата-команчи са изровили бойната секира. Другите ни следват на голямо разстояние.

- Колко са воините?

- Пет пъти по десет.

- Кой ги предвожда?

- Тил Лата (Кървавата ръка - Б. нем. изд.), избран за предводител в този поход.

- Познавам го. Той е най-подходящият човек за тази цел. Забелязахте ли непознати конници?

- Един.

- Вчера. Беше бледолик, който ни попита къде е Тзе-шош.

Изпратихме го в пуеблото при стария Инта.

- Уф! Този човек е Сантър, убиецът на Инчу чуна и Ншо-чи.

Искам да го заловя.

- Уф, уф! - извикаха двамата, вцепенени от уплаха. - Убиецът на Инчу чуна? А ние не знаехме. Не го пленихме!

- Няма значение. Достатъчно е, че сте го видели. Не можете да продължите пътя си, ще трябва да се върнете и да ме придружите. По-късно ще ви отведа до планините Гро Вантър. Елате!

- Да, ще се върнем - съгласи се Ято Ка. - Трябва да пипнем убиеца!

След няколко часа се добрахме до Рио Пекос, прекосихме я и на отвъдния й бряг продължихме пътя си. Междувременно разказах на двамата апачи за срещата си със Сантър на Нъгит Тсил, както и другите си преживелици.

- Значи Пида, младият вожд, е тръгнал по следите на избягалия убиец? - попита Ято Ка.

- Да.

- Сам?

- Знае ли Поразяващата ръка колко души наброява отрядът?

- Видях ги, когато тръгваха, и ги преброих. Бяха десет души. Значи заедно с Пида са единадесет.

- Толкова малко?

- За залавянето на един-единствен беглец единадесет воини не са малко, а даже са много.

- Уф! Воините на апачите ще изживеят голяма радост, понеже ще заловят Пида заедно с неговите воини и ще ги вържат на кола на мъчението!

- Няма да го направят - заявих аз.

- Няма ли? Искаш да кажеш, че ще ни избягат? Убиецът Сантър се отправи към нашето пуебло, а кайовите са по петите му, за да го заловят. Значи и те трябва да дойдат в пуеблото и ще ни паднат в ръцете.

- В това не се съмнявам, обаче няма да умрат на кола на мъченията.

- Защо не? Нали са наши врагове!

- Те се отнесоха с мен добре и въпреки че ме очакваше мъчителна смърт, сега Пида е мой приятел.

- Уф! - извика изненадано Ято Ка. - Поразяващата ръка си е все същият странен воин, какъвто е бил винаги. Той закриля враговете си. Но дали и Тил Лата ще се съгласи?

- Сигурно!

- Не забравяй, че той винаги е бил храбър воин, а сега стана и вожд! Този нов ранг го задължава да докаже, че е достоен за него. Не бива да проявява снизхождение към никой враг.

- А нима аз не съм също вожд на апачите?

- Да, Поразяващата ръка е вожд.

- Не станах ли вожд преди Тил Лата?

- Много лета преди него.

- Тогава той трябва да ми се подчини. Ако кайовите попаднат в ръцете му, няма да им причини никаква злина, понеже такава е моята воля.

Може би апачът щеше да възрази нещо, обаче в този момент вниманието ни беше привлечено от някаква следа, която се появяваше отляво, пресичайки реката през едно плитко място, и продължаваше по десния бряг на Рио Пекос в същата посока, в която яздехме и ние. Слязохме от конете, за да я огледаме. Хората, оставили тази диря, бяха яздили в индианска нишка, за да прикрият своя брой, което се прави само когато човек трябва да бъде предпазлив. Очевидно те знаеха, че се намират на неприятелска територия. От това си направих извода, че пред нас е дирята на Пида и неговите кайови, макар че не бях в състояние да определя броя на конниците.

След известно време стигнахме до мястото, където те бяха спирали, разваляйки строя си. Това ми даде възможност да преброя отпечатъците на единадесет коня. Значи не се бях излъгал. Обърнах се към Ято Ка с въпроса:

- Вашите воини ще се изкачат оттук нагоре по реката, нали?

- Да, те ще се срещнат с кайовите, които са само единадесет, докато нашите апачи наброяват десет пъти по пет.

- На какво разстояние се намират вашите хора?

- Когато се срещнахме с теб, бяха на половин ден езда зад нас.

- А както виждам от следите на кайовите, те са на половин час пред нас. Трябва да побързаме да ги догоним, преди да са се срещнали с апачите. Нека яздим по-бързо!

Подкарах коня си в галоп, понеже срещата между двата враждебно настроени отряда можеше да стане всеки миг. Пида заслужаваше да го взема под закрилата си. Не след дълго реката направи завой наляво, който кайовите сигурно познаваха, защото, за да съкратят пътя си, бяха пресекли направо, без да следват брега на реката. Ние постъпихме по същия начин и скоро ги видяхме пред нас как яздеха на юг през равнината. Те не ни забелязаха, понеже никой от тях не се извърна. Но ето че се спряха. Стъписаха се, а после обърнаха конете си, за да поемат обратно колкото се може по-бързо. Сега съзряха и нас, отново се спряха за миг и най-сетне пак пришпориха конете, но като се стремяха да ни заобиколят.

- Видели са вашите воини - обясних на Ято Ка, - забелязали са, че апачите далеч ги превъзхождат по численост. А ние сме само трима и те си мислят, че няма защо чак толкова да се страхуват от нас.

- Да, ей там идват нашите воини. Виждаш ли ги в далечината? Забелязали са кайовите, понеже галопират, за да ги догонят.

- Вие двамата побързайте да ги пресрещнете и кажете на Кървавата ръка да спре и да чака, докато дойда!

- Защо не отидем заедно?

- Трябва да говоря с Пида! Напред! Побързайте!

Те последваха подканата ми, а аз свърнах наляво, откъдето кайовите се канеха да ни заобиколят. Досега се бяха намирали на твърде голямо разстояние, за да ме разпознаят, но тъй като яздех към тях, скоро разбраха кой съм. Пида нададе остър вик на уплаха и пришпори коня си в още по-бърз галоп. Но аз насочих моя жребец така, че кайовът не можеше да мине покрай мен, и извиках:

- Нека Пида спре, аз ще го закрилям от апачите!

Изглежда, че въпреки уплахата, която току-що бе показал, той имаше голямо доверие в мен, защото дръпна юздите на коня си и подвикна на хората си също да спрат. Понеже ги беше изпреварил, те продължиха да яздят, докато се приближиха до самия него и тогава се подчиниха на заповедта му. Въпреки че при всяко положение червенокожият воин е длъжен да запази самообладание, приближавайки се, забелязах, че Пида полага големи усилия, за да прикрие впечатлението, което му бе направило моето ненадейно появяване. Неговите хора още по-малко успяваха да се овладеят.

- Олд Шетърхенд е свободен! Кой го развърза?

- Никой - отвърнах аз. - Сам се освободих.

- Уф, уф, уф! Но това бе невъзможно!

- Не и за мен. Знаех, че ще се освободя. Затова не тръгнах с теб, затова не исках да получа нищо даром от теб и затова ти казах нека всеки сам си възвърне онова, което са му отнели. Моето бягство няма защо да те плаши. Аз съм твой приятел и ще се погрижа апачите да не ти сторят никакво зло.

- Уф! Наистина ли ще го направиш?

- Да. Давам ти думата си.

- Пида вярва на казаното от Олд Шетърхенд.

- Спокойно можеш да ми повярваш. Погледни назад! Ей къде са спрели апачите, срещу които изпратих моите спътници! Ще чакат, докато отида при тях. Видяхте ли следите на Сантър?

- Да, но досега не успяхме да го догоним.

- Той отива в пуеблото на апачите.

- Така си и мислехме, понеже, докато яздехме, по следите му разбрахме в каква посока се отправя.

- Но така поемате много голям риск! Всяка среща с апачите означава за вас сигурна смърт.

- Известно ни е, обаче Пида е принуден да рискува живота си, за да си възвърне свещения амулет. Щяхме тайно да дебнем около пуеблото, докато ни се удадеше да заловим Сантър.

- Сега ще постигнете целта си по-лесно, защото ще се погрижа от страна на апачите да не ви застрашава никаква опасност. Но ще мога да ви закрилям само в случай, че станеш мой приятел и брат. Слез от коня! Ще изпушим лулата на мира.

- Уф! - извика Пида. - Нима великият воин Олд Шетърхенд, който успя без никаква помощ да избяга от селото на кайовите, счита Пида достоен да бъде негов приятел и брат?

- Да. Побързай, защото воините на апачите могат да изгубят търпение!

Слязохме от конете и по обичайния начин изпушихме лулата, след което наредих на Пида да стои на това място и да чака да му дам знак. После пак възседнах коня си и се отправих към апачите, междувременно осведомени от Ято Ка за нашата среща и за онова, което възнамерявах да правя. Хванали юздите на конете си, те образуваха полукръг, в който бе застанал Тил Лата, Кървавата ръка.

Добре познавах този апач. Беше много честолюбив човек, но винаги е бил благоразположен към мен, поради което разчитах, че няма да се противопостави на застъпничеството ми за Пида. Поздравих го с няколко приятелски думи и добавих:

- Поразяващата ръка идва сам, без Винету, вожда на апачите. Моите червенокожи братя ще искат да научат подробности за смъртта на този прочут воин и аз ще им разкажа всичко. Но най-напред трябва да поговорим за кайовите.

- Знам какво иска Олд Шетърхенд. Ято Ка ми го каза - отвърна Кървавата ръка.

- А какво е твоето мнение?

- Олд Шетърхенд е вожд на апачите. Те уважават волята му. Нека десетте воини на кайовите незабавно се върнат в селото си, без да остават тук ни минута повече. В такъв случай нищо няма да им се случи.

- Ами младият вожд Пида?

- Видях, че той изпуши лулата на мира с Олд Шетърхенд. Нека дойде с нас и бъде наш гост, докато желаеш ти, но после пак ще бъде наш враг.

- Добре, съгласен съм. Воините на апачите ще се върнат обратно с мен, за да заловим убиеца на Инчу чуна и неговата дъщеря. Разправим ли се с него, ще ви заведа при гроба на Винету, техния мъртъв вожд. Хау!

- Хау! - потвърди Кървавата ръка и в подкрепа на казаното ми подаде десницата си.

След това направих знак на Пида да се приближи. Той се съгласи с условията на Тил Лата и изпрати обратно своите кайови. После продължихме да яздим надолу по брега на Пекос, докато се свечери и спряхме да лагеруваме.

Понеже се намирахме на територията на апачите, можехме да запалим огън. Разположихме се около него, нахранихме се и тогава подробно разказах за смъртта на Винету. Думите ми направиха дълбоко впечатление на слушателите, които още дълго седяха безмълвни, а после започнаха взаимно да си припомнят отделни случки от живота на техния обичан и достоен за възхищение вожд. Самият аз бях изпаднал в такова настроение, сякаш току-що отново бях преживял гибелта на Винету, и дълго след като другите заспаха, не можех изобщо да мигна. Мислех си за неговото завещание и за златото, което се споменаваше в него. А после това злато ми се присъни. Беше ужасен огън. Огромни купища от блестящия метал бяха струпани на ръба на една пропаст, а Сантър с лопата го сриваше в бездната. Исках да му попреча, да спася златото и се счепках с него, обаче не успях да го надвия. Но ето че под краката ни земята се пропука. Аз отскочих назад, а Сантър заедно с всичкото злато изчезна в зейналата пропаст. Събудих се, облян в пот. Помислих си: сънищата не са нищо друго освен сапунени мехури, обаче през целия ден не успях да се освободя от чувството, че сънят ми означава нещо. А той можеше да се обясни толкова лесно!

Яздехме много бързо. По обяд направихме кратка почивка, за да не пристигнем в пуеблото твърде късно, защото Сантър сигурно никак нямаше да се бави там.

Късно следобед наближихме пуеблото. Вдясно се издигаше гробницата, построена навремето за Клеки-петра, върху която все още стърчеше нашият кръст. Вляво от нас се намираше онова място от реката, където бях принуден да плувам, за да спася живота си. (Виж "Винету" I, гл. 14 - Б. нем. изд.) Колко често бяхме стояли после тук с Винету, разговаряйки за събитията от онези дни!

След това свихме надясно в страничната долина и пред очите ни изникна пуеблото. Беше привечер и издигащите се към небето струйки дим от различните етажи показваха, че обитателите му бяха заети с приготвянето на вечерята. Забелязаха ни, но въпреки това Тил Лата сви длани около устата си и се провикна нагоре:

- Поразяващата ръка идва. Поразяващата ръка! Воини, тичайте да го посрещнете!

Тези думи предизвикаха голямо раздвижване между етажите. Спуснаха дървесните трупи, използвани като подвижни стълби, и когато скочихме от седлата и започнахме да се изкачваме по пуеблото, към нас отвсякъде се запротягаха стотици големи и малки ръце, поздравявайки ме с добре дошъл. Едно тъжно приветстване, понеже днес идвах за пръв път без Винету.

Както съм споменавал вече, пуеблото бе обитавано само от една малка част от племето. Заедно със семействата си тук живееха воини, към които Винету винаги бе хранил топли приятелски чувства. Не е трудно да се досети човек, че веднага след поздравите бях отрупан с хиляди въпроси. Обещах им, че по-късно ще им отговоря, и незабавно се осведомих:

- Инта тук ли е? Трябва да говоря с него.

- Той е в своето жилище - отговориха ми, - ще го доведем.

- Не. Той е стар и немощен, не го разкарвайте. Аз ще отида при него.

Заедно с Пида ме отведоха в малко помещение, изсечено в скалите, където седеше старецът. Щом ме видя, той се стресна, но веднага лицето му просия от радост и започна да ми държи дълга реч, но аз го прекъснах с въпроса:

- Ще те изслушам по-късно. Вчера идвал ли е при теб някакъв непознат бледолик?

- Да - отвърна Инта.

- Спомена ли името си?

- Не. Обясни ми, че Винету му бил забранил да го казва.

- Колко време остана Тук?

- Приблизително времето, което бледоликите наричат един час.

- Искаше да говори с теб, нали?

- Да, доведоха го при мен и той ми показа върху някаква кожа тотема на Винету, чиято последна воля трябвало да изпълни.

- Какво искаше от теб?

- Да му опиша езерото, наречено навремето от вас Деклил-то.

- И ти направи ли го?

- Нямаше как, нали беше заповед на Винету! Описах му пътя дотам, а и околността на Деклил-то.

- Боровата гора, скалата и водопада?

- Всичко.

- А също и пътя нагоре през надвисналата скала?

- И него. Душата ми се радваше, че можех да говоря за местата, където съм бил някога заедно с Поразяващата ръка и Винету, вожда на апачите, който ни напусна и отиде във Вечните ловни полета. Скоро ще се видя с него там.

Старецът не можеше да бъде упрекнат в нищо, той бе проявил само необходимата почит към тотема на любимия си вожд и беше постъпил според повелята му. Зададох му още един въпрос:

- А беше ли изтощен конят на бледоликия?

- Никак. Когато си тръгна, бе толкова свеж, сякаш беше отпочивал дълго.

- Бледоликият яде ли тук?

- Да, но малко, понеже нямаше време. Попита дали имаме влакна за фитил за взривяване.

- А-а! И дадохте ли му?

- Да.

- Не ни каза. Накара ни да му дадем и барут, даже твърде много барут.

- За стреляне?

- Не. За да взриви някакви скали и да си проправи път.

- Видя ли къде прибра тотема?

- В една свещена торбичка на амулет. Това ме учуди, понеже знам, че бледоликите нямат амулети.

- Уф - възкликна застаналият до мен Пида. - Торбичката е все още у него! Това е моят амулет, който той ми открадна.

- Откраднал ли го е? - попита Инта смаяно. - Та този човек крадец ли е?

- Той е нещо по-лошо от крадец - отвърнах аз.

- Но нали притежава тотема на Винету?

- И него открадна! Той е Сантър, който уби Инчу чуна и Ншо-чи.

Старецът замръзна като статуя. Оставихме го сам да се справи с уплахата си и си тръгнахме.

И тъй, ние не само че не бяхме успели да догоним Сантър, но не бяхме наваксали даже и малка част от преднината му. Това беше неприятен факт и ето защо Кървавата ръка предложи:

- Изобщо няма да се бавим тук, а незабавно тръгваме. Може би по този начин все пак ще го настигнем, преди да се добере до Тъмната вода.

- Мислиш ли, че ще можем да се справим без никаква почивка? - попитах аз. - Вярно, има луна и бихме могли да яздим и през нощта.

- Тил Лата няма нужда от почивка!

- А Пида?

- Пида няма да намери покой, преди да си е възвърнал амулета.

- Добре, тогава да ядем и после да вземем нови коне. Моят вран жребец ще остане тук. И мен не ме свърта на едно място. Щом Сантър е поискал да му дадат барут и фитил, това показва, че той мисли да взривява, а така може да унищожи всичко. Трябва да побързаме.

Разбира се, че обитателите на пуеблото ни молеха най-настойчиво да останем. Искаха да им разказвам за Винету, за последните ни преживявания и за неговата смърт. Но аз им обещах, че скоро ще се върна. Видяха се принудени да се задоволят с обещанието ми. Само два часа след пристигането ни в пуеблото Тил Лата, Пида и аз, придружени от двадесет апачи, отново потеглихме на път, яхнали добре отпочинали коне и богато запасени с нови провизии. Тил Лата бе настоял за такъв голям брой придружители, въпреки че не ни бе необходима подобна охрана, защото земите, през които минавахме, бяха собственост на сродните с апачите мимбреньоси, от чиято страна не очаквахме никакви враждебни действия.

За да изминем разстоянието между пуеблото и езерото Тъмната вода, трябваше да преодолеем около седемстотин километра, като на всичко отгоре последната част от пътя ни преминаваше през много труден скалист терен. Ако допуснехме, че на ден ще изминаваме средно по около петдесет километра, което е твърде много, пак щяха да са ни необходими цели две седмици, за да се доберем до целта.

Не си давахме труд да търсим следите на Сантър. Само щяхме да си загубим времето. Яздехме просто в посоката, в която някога бяхме поели с Винету, и можехме да бъдем сигурни, че през цялото време Сантър е нейде пред нас, понеже не бе възможно Инта да му е описал някакъв друг път освен този. Отклонеше ли се Сантър от него, ние само щяхме да спечелим.

Пътем не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Чак на шестнадесетия ден срещнахме един човек. Срещу нас се зададе червенокож ездач, когото познавах. Беше индианец от племето мимбреньо, който навремето ни бе снабдил с месо, мен и Винету. Той също ме позна веднага, спря коня си и зарадвано извика:

- Поразяващата ръка! Какво виждам! Ти си жив, ти не си умрял, не си мъртъв?

- Нима разправят, че съм умрял?

- Да, застрелян от сиусите!

Незабавно се досетих, че той се е срещал със Сантър.

- Кой ти каза? - попитах го.

- Един бледолик, който ни разказа по какъв начин били загинали великият Олд Шетърхенд и прочутият Винету. Нямаше как да не му повярвам, понеже той притежаваше тотема на Винету, а също и неговия свещен амулет.

- Въпреки това е лъжа, защото нали виждаш, че съм жив?

- Ами тогава навярно и Винету не е мъртъв?

- За съжаление той наистина е мъртъв. Но я ми кажи как се срещна с белия?

- В нашия лагер. Искаше да размени изморения си кон и да вземе водач за Деклил-то. Навярно това е някакво лъжливо име.

Той имаше предвид езерото, наричано от нас Шиш-ту (Черното езеро, означава същото, както н Деклил-то - Б. нем. изд.). В замяна ми предложи амулета на Винету и аз се съгласих. Размених един кон със запазени сили срещу неговия и заедно с моя син го отведохме до Шиш-ту, където той веднага разбра, че се намира на търсеното от него място.

- Измамил те е: Амулетът в тебе ли е?

- Да, ей тук е!

- Покажи ни го!

Той го измъкна от дисагите на седлото си. Пида нададе радостен вик и протегна ръка. Но мимбреньото нямаше намерение да го даде и се разгоря кратък спор, който прекратих с обяснението:

- Този амулет действително принадлежи на младия вожд на кайовите. Никога не е бил собственост на Винету.

- Сигурно се лъжеш! - не отстъпваше мимбреньото.

- Знам го много добре.

- Но само заради този скъпоценен амулет бих онзи дълъг път и дадох на бледоликия по-хубав кон!

- Нуждаел се е от добре отпочинал кон, защото е знаел, че преследвачите са зад гърба му, и ти е разказал една огромна лъжа, та да те накара да извършиш размяната.

- Ако го казваше някой друг, а не Поразяващата ръка, нямаше да повярвам. Трябва ли да се откажа от амулета?

- Да.

- Добре! Но тогава ще се върна и ще взема живота на онзи лъжец и мошеник!

Мимбреньото се съгласи и потегли с нас. Когато му разяснихме накратко кой е Сантър и какви престъпления му тежаха на съвестта, той започна да съжалява двойно повече, че с размяната на конете беше помогнал на убиеца. Със своя подкрепа и водачество бе съдействувал на Сантър да спечели преднина.

Пида беше щастлив, защото си възвърна амулета съвсем непокътнат. Беше постигнал целта на пътуването си. Дали щях да мога и аз да кажа същото за себе си?

На следващия ден достигнахме езерото, обаче едва вечерта, когато вече нищо не се виждаше. Безмълвно се разположихме на лагер под дърветата, без да палим огън, за да не се издадем на Сантър. Не знаехме къде се намира в момента, защото не беше казал на мимбреньото нито дума за намеренията си, ами веднага след пристигането си го беше отпратил обратно.

Отдалечавайки се от Рио Пекос, нашия път бе пресякъл косо югозападния ъгъл на Ню Мексико и вече се намирахме в Аризона, горе-долу в онази местност, където граничат земите на хиленосите и мимбреньосите. По-голямата част от онези райони има пуст и безутешен вид. Само скали и пак скали, камънаци и пак камънаци.

Но там, където има вода, вирее богата и пищна растителност, която все пак не се разпростира много надалеч от бреговете на реките и потоците. Слънцето изгаря всичко, което не успява бързо да си набави необходимата влага. Горите се срещат рядко.

Но там, където се намирахме в момента, природата правеше изключение.

Бяхме попаднали в котловина с няколко извора. Те бяха напълнили дъното й, образувайки езеро, чиято вода изтичаше на запад, докато ние се намирахме на източния му бряг. Склоновете на котловината, покрити с гъста гора, се издигаха нависоко и придаваха на незнайно колко дълбокото езеро онези мрачни цветове, които ни бяха дали повод да го кръстим Тъмната вода, докато, както бяхме разбрали вече, мимбреньосите го наричаха Черното езеро. Северната стена на котловината бе най-високата. От нея във формата на стълб изстъпяше напред гола скала, която се издигаше от езерото право нагоре. Нейде зад нея се насъбираше водата, стичаща се от много по-високите и гористи върхове. Тя си беше издълбала улей в стълбовидната скала и от около тридесет метра височина падаше в езерото, сякаш изтичаше от чучура на огромна кана. Това беше Падащата вода, спомената в завещанието на Винету. Точно над водопада в скалата се виждаше пещера, до която навремето не успяхме да се доберем. Но по-късно Винету несъмнено беше открил достъп до нея. А още по-нагоре пък над тази пещера стърчеше горният край на скалата подобно на навес - една огромна каменна плоча, издала се в пространството без всякаква подпора. Тя се надвесваше толкова силно напред и изглеждаше тъй тежка, че човек учудено се питаше как ли все още не е рухнала в бездната.

Вдясно от тази скала и плътно прилепена до нея се издигаше втора скала, върху която навремето бяхме убили една гризли. Ето защо Винету я нарече Тсе-шош, Мечата скала. Всичко това давам за пояснение.

Намирахме се пред решителните мигове на развръзката и почти не ме ловеше сън. Едва-що се беше развиделило долу в котловината и ние се заловихме да търсим следите на Сантър. Нищо не открихме. Ето защо реших да се изкача горе, където предполагах, че ще намеря дирите му. Взех със себе си само Тил Лата и Пида. Заизкачвахме се нагоре сред боровата гора, спомената от Винету, докато се озовахме на Мечата скала.