Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Колкото голяма беше радостта им, толкова голяма бе после и яростта им, предизвикана от изчезването на амулета. Съобщиха на Тангуа тази лоша вест и той най-сетне изпрати отряд воини да преследват разбойника, както и няколко вестоносци, за да търсят Пида. Едно перо отново ме отведе при Дървото на смъртта и ме завързаха за него. Той не можеше да ме нахвали и буквално преливаше от благодарност, макар и в индиански стил.

- Ще ти подготвим много по-големи изтезания на кола на мъчението, отколкото бяхме предвидили - увери ме той. - Ще страдаш като никой друг досега, за да бъдеш най-знатният и велик човек между всички бледолики във Вечните ловни полета, получили разрешение да се преселят там.

"Много благодаря", помислих си аз, но гласно казах:

- Ако веднага бяхте тръгнали да преследвате Сантър, както ви казах, щяхте да го плените. Сега обаче вероятно ще се изплъзне!

- Ще го заловим! Дирята му сигурно ще е ясна.

- Де да можех аз да тръгна по следите му!

- Ами че можеш!

- Аз? Та нали съм пленен и вързан!

- Ще те пуснем да тръгнеш с Пида, ако обещаеш, че ще се върнеш с него, за да те измъчваме. Кажи, ще го направиш ли?

- Не. Щом ще трябва да умра, тогава предпочитам да е колкото може по-скоро. Вече губя търпение.

- Да, знам, ти си герой и сега това се потвърждава, защото само един герой може да изговори такива думи. Всички ние съжаляваме, че не си кайов!

Той си отиде, а аз бях достатъчно тактичен, за да не му кажа, че неговото съжаление не намира никакъв отклик в моето сърце. Нещо повече, имах намерението още през нощта да напусна всички мои почитатели, и то без да им кажа "сбогом".

Пида бе бързо намерен и се появи в селото в галоп на гърба на кон, целият плувнал в пот. Най-напред той влезе в шатрата си, после отиде при баща си, а след това дойде при мен. Външно изглеждаше спокоен, обаче сигурно полагаше големи усилия, за да прикрие възбудата си.

- Поразяващата ръка е събудил от смъртта моята жена, която обичам, и я е върнал към живота - поде той. - Аз му благодаря. Той знае всичко, което се е случило, нали?

- Да. Как е жена ти?

- Главата я боли, но водата я облекчава. Скоро ще оздравее. Но моята душа е болна и за нея няма да се намери лек, докато не си възвърна амулета.

- Защо не ме послушахте!

- Поразяващата ръка винаги има право. Ако нашите воини поне днес се бяха вслушали в думите му и веднага бяха тръгнали да преследват бандита, то Сантър навярно щеше да бъде вече тук.

- Пида ще започне преследването, нали?

- Да. Трябва да бързам и дойдох при теб само да се сбогуваме. Ето че смъртта ти отново се отлага, въпреки че много си искал бързо да умреш, както научих от Едно перо. Налага се да чакаш, докато се върна.

- С удоволствие.

Отговорът ми бе наистина искрен, но той го възприе според своите си схващания и се опита да ме утеши:

- Не е хубаво човек да гледа толкова дълго смъртта в очите, но съм заповядал през това време да бъде направено всичко възможно, за да ти е по-леко. А ако се съгласиш с онова, което ще ти предложа, тогава ще ти стане още по-леко.

- Какво е то?

- Искаш ли да яздиш заедно с Пида?

- Да.

- Уф! Това е добре, защото в такъв случай залавянето на крадеца е съвсем сигурно. Веднага ще те развържем и ще ти дадем оръжията.

- Какви условия?

- Да тръгна с теб като свободен човек.

- Уф! Невъзможно е.

- Тогава оставам тук.

- Но ти ще си свободен, докато не сме в селото, а после ще се върнеш с мен и пак ще бъдеш наш пленник. Нищо друго не искаме от теб освен думата ти, че по пътя няма да избягаш.

- Значи ще ме вземете с вас само защото на мен не може да ми убегне никоя следа, така ли? Оставам тук. Поразяващата ръка не иска да го използват като копой.

- Няма ли да промениш решението си!

- Не.

- Помисли си добре! В такъв случай е възможно да не заловим крадеца на моя амулет.

Той поклати неразбиращо и разочаровано глава, след което ме увери:

- Пида щеше да те вземе с удоволствие със себе си и така да ти благодари, загдето възвърна живота на жена му. Той не е виновен, че не искаш.

- Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.

- Кажи го!

- Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?

- Все още са в шатрата си.

- Свободни ли са?

- Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.

- Но те са невинни.

- И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!

- Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!

- Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.

- Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.

- Уф! И как гласи молбата ти?

- Пусни на свобода тримата бледолики!

- Пида да ги остави да си отидат заедно с конете и оръжията си? Как може да го стори?

- Пусни ги на свобода заради жена си, която обичаш, както ми заяви!

Той извърна глава. Дълго в него се води душевна борба, но после пак ме погледна и каза:

- Поразяващата ръка не е като другите бледолики, изобщо не е като другите хора. Човек не може да го разбере. Ако се беше молил за себе си, може би щяхме да му дадем възможност да се изплъзне от смъртта. Бихме му разрешили да се бие за живота си срещу нашите най-смели и силни воини. Но той не желае да му подаряваме нищо, а се моли за други хора.

- Така е и даже повтарям молбата си.

- Е, добре, ще ги освободим, обаче в такъв случай и аз имам едно условие.

- Кажи го.

- На теб самия няма да ти бъде опростено нищо, ама съвсем нищо! Вече нямаш право да очакваш благодарност за спасяването на жена ми. Ние сме квит.

- Добре. Квит сме! - потвърдих аз.

- Тогава ей сега ще освободя тримата. Но нека бъдат засрамени. Те не ти повярваха и не се вслушаха в думите ти, нека дойдат при тебе и ти благодарят. Хау!

С тези думи той ми обърна гръб и аз видях да отива към шатрата на баща си, който трябваше да научи какво ми беше обещал неговият син. Малко по-късно Пида отново излезе и изчезна между дърветата. Когато се върна, по петите му го следваха тримата бели, яхнали конете си. Направи им знак да се приближат до мен, но самият той не се присъедини към тях.

Пейн, Клей и Съмър отправиха конете си към мен. Физиономиите им бяха страшно гузни.

- Мистър Шетърхенд - започна първият от тях, - чухме какво се е случило. Наистина ли е чак толкова ужасно нещо, ако някой път изчезне такава стара торбичка заедно с амулета?

- Този въпрос потвърждава мнението ми, че си нямате никаква представа от Дивия Запад. Изгубването на амулета е най-страшното нещо, което може да се случи на някой индиански воин.

Би трябвало да го знаете.

- Well! Значи затова Пида беше толкова разгневен и затова ни вързаха. Тежко и горко на Сантър, ако го заловят.

- Заслужил си го е. А сега разбрахте ли, че е искал само да ви измами?

- Нас ли? Нима ни засяга нещо амулетът, с който той изчезна?

- Страшно много! Защото в торбичката на амулета се намираха и листовете, които той тъй много искаше да притежава.

- А каква връзка има между листовете и нас?

- Те съдържат точното описание на мястото, където е скрито златото.

- Hang it all! Наистина ли?

- Разбира се!

- Но тогава и вие знаете мястото! Мистър Шетърхенд, кажете ни го! Ще яздим подир този негодник и ще му отнемем златото изпод носа!

- За тази цел вие, първо, не сте подходящите хора, и второ, досега не ми вярвахте, тъй че не е необходимо да ми вярвате отсега нататък. Сантър ви е влачил със себе си само като хрътки, които е трябвало да му помагат да вдигне златната лисица от бърлогата й. След това е щял да ви застреля като пилци. Вече не му трябвате, а на него не му е нужно да ви накара завинаги да онемеете, понеже при бягството си е разчитал, че индианците ще се отнесат към вас като към негови съдружници.

- Zonds! Значи действително само на вас дължим живота си? Пида ни го каза.

- Навярно тъй ще да е. Бяха решили да умрете заедно с мен на кола на мъчението.

- И вие измолихте да ни пуснат? А за себе си не направихте нищо? Ами какво ще стане с вас?

- Ще ме измъчват. Нищо друго.

- До смърт?

- Да.

- Страшно съжаляваме, сър! Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин?

- Дяволски тъжна новина! Щеше ми се да можех да им разкажа нещо по-хубаво за вас!

- Щяхте да имате такава възможност, ако не ме бяхте излъгали на Мъгуърт Хилс. Вие сте виновни за моето пленяване и моята смърт, която ще бъде страшна и безмилостна. Правя ви този упрек с пожеланието да ви буди посред сън. А сега си вървете!

От смущение той не знаеше какво да отговори. Още по-малко знаеха Клей и Съмър, които изобщо не си отвориха устата, тъй че тримата счетоха за най-уместно да си оберат крушите. Всъщност никой от тях не ми благодари, но все пак донейде се отсрамиха, като след известно разстояние се спряха и обърнаха към мен опечалените си физиономии.

Още не бяха изчезнали от погледа ми, когато и Пида тръгна на път, но без повече да ми обърне някакво внимание. И имаше пълно право, защото нали вече бяхме квит. Мислеше, че при завръщането си ще ме завари все още тук, вързан за дървото, а аз пък бях убеден, че ако той не се отделеше от следата на Сантър, щях пак да се срещна с него или край Рио Пекос, или южно от Рио Хила на Сиера Рита. Кой щеше да се окаже прав - той или аз?

Когато Тъмнокосата ми донесе обяда и попитах за състоянието на сестра й, научих, че болките й били почти изцяло минали. Доброто момиче ми поднесе толкова много месо, че не успях да го изям, а преди да си тръгне, ме погледна състрадателно с насълзени очи. Разбрах, че има да ми казва нещо, но се бои да започне да говори без моята подкана. Ето защо я окуражих:

- Моята млада сестра иска да ми съобщи нещо. Желая да го чуя.

- Поразяващата ръка не постъпи правилно - започна тя с видимо колебание.

- Защо?

- Защото не тръгна с Пида.

- А може би великият бял ловец все пак имаше основания. Достойно е да се умре без стон на кола на мъчението, обаче Тъмнокосата мисли, че е още по-хубаво да се живее достойно.

- Разбира се, но нали трябваше пак да се върна като пленник и въпреки всичко да умра.

- Пида бе принуден да постави това условие, но може би щеше да стане иначе. Навярно по време на ездата щеше да разреши на Поразяващата ръка да бъде негов приятел и брат и да изпуши с него лулата на мира.

- А един приятел и брат, с когото си пушил калюмета, никога не се оставя да умре на кола на мъчението. Нали това искаш да кажеш?

- Да.

- Да - призна си тя искрено. - Нали възвърна живота на сестра ми.

- Тогава не се тревожи чак толкова за мен! Поразяващата ръка винаги знае какво прави.

Тя се загледа замислено към земята, после хвърли скришом поглед към пазачите и направи нетърпеливо движение с ръка. Разбрах я. Искаше да говори с мен за бягството ми, а не биваше. Когато отново вдигна очи към мен, аз й кимнах усмихнато.

- Погледът на моята сестра е ясен и бистър. Поразяващата ръка може да надникне чак в сърцето й. Той разбра мислите й.

- Наистина ли?

- Да, и скоро те ще станат действителност.

- Дано бъде тъй, както казваш! Тъмнокосата много ще се радва.

Този кратък разговор й облекчи сърцето и й вля нова смелост. По време на вечерята тя отиде още по-далеч. Тогава както и вчера вече горяха огньовете, но под короните на дърветата бе тъмно. Беше застанала съвсем близо до мен, понеже ми поднасяше с ножа късчетата месо. Изведнъж тя многозначително ме настъпи по крака, за да насочи вниманието ми към следващите си думи, и попита:

- Останаха само още няколко парченца, а Поразяващата ръка едва ли се е наситил. Иска ли да получи още нещо? Ще му го донеса.

Пазачите не отдадоха никакво значение на тези думи, но аз разбрах мислите й. Трябваше да й дам някакъв отговор, който, разбира се, да засяга преди всичко яденето, но при това тя искаше да спомена и предмета, от който имах нужда, за да мога да избягам.

Щеше да ми го донесе, както вече бе споменала.

- Моята сестра е много добра - отвърнах аз, - благодаря й. Обаче съм сит и имам всичко, от каквото се нуждая. Как е жената на младия вожд на кайовите?

- Болките намаляват все повече и повече, но продължава да слага вода на главата си.

- Много добре. Тя има нужда от грижи. Кой стои при нея?

- Аз.

- Да.

- Ще остана до сутринта.

Гласът й потрепера. Беше ме разбрала.

- До сутринта? Тогава пак ще се видим.

- Да, тогава пак ще се видим!

Тя си тръгна. На пазачите не им бе направил впечатление двусмисленият ни разговор.

При бягството си аз непременно трябваше да отида в шатрата на Пида, за да си взема нещата. След сегашния ми разговор с Тъмнокосата бях убеден, че тя щеше да бъде там и да ме очаква. Това ме радваше, но същевременно будеше в мен оправдани опасения. Ако в присъствието на двете сестри вземех оръжията си и всички други мои вещи от шатрата, без съмнение на следващото утро двете индианки щяха да бъдат посрещнати с най-тежки упреци. За да не ме издадат, трябваше да стоят тихо и кротко, докато дългът им изискваше да викат за помощ. Как ли бе възможно да се превъзмогне това раздвоение? Единствено, ако двете сестри доброволно се оставеха да ги вържа. Изчезнех ли веднъж, после можеха да крещят колкото си искат и ако ги попитаха, щяха да кажат, че внезапно съм нахлул в шатрата и съм ги вързал. Не ме тревожеше въпросът дали и сестрата на Тъмнокосата щеше да се съгласи на това. Та нали вярваше, че съм й спасил живота!

В главата ми имаше и една друга мисъл, която за съжаление не ми даваше тъй лесно покой - дали карабината ми "Хенри" бе все още тук? Мислех си "не е", понеже на Пида му бе известна стойността на тази пушка и я бе взел със себе си, а от друга страна "тук е", тъй като той не можеше да си служи с нея и ако бе имал намерение да я използва при преследването на Сантър, сигурно, преди да тръгне, щеше да поиска да му покажа как се борави с нея. Кое от двете предположения беше вярно, първото или второто? Трябваше да изчакам. Ако беше взел карабината, тогава най-напред щях да бъда принуден да си я възвърна, а после да преследвам Сантър.

Ето че дойде време за смяна на двамата пазачи. Едно перо доведе новите стражи. Той бе сериозен, но дружелюбен към мен. Собственоръчно ме развърза, понеже мислеше, че другите не биха обърнали особено внимание на дълбоките рани на моите китки. Легнах между четирите кола, при което с дясната ръка скришом измъкнах малкото ножче от левия си ръкав. После протегнах лявата си ръка, за да обвия ремъка около китката й. След като това стана и вече трябваше да завържат ръката ми за кола, се престорих, сякаш ремъкът се е врязал болезнено в раната, и с бързо движение притиснах ръката си до устните. В същото време с дясната ръка тикнах острието между китката и ремъка и почти го разрязах.

- Внимавай! - тросна се Едно перо на червенокожия, който ме връзваше. - Засегна раната. Олд Шетърхенд не бива да бъде измъчван още отсега!

След това пуснах ножчето в тревата, като добре запомних мястото, където падна, за да мога по-късно да се добера до него с лявата си ръка. После ми вързаха десницата, а сетне дойде ред и на краката. Също както и вчера ми дадоха две одеяла - едното поставиха под главата ми, а с другото ме покриха. Накрая Сус Хомаша направи следната забележка:

- Днес Поразяващата ръка сигурно няма да може да избяга. С тези рани на китките си няма да разкъса ремъците.

След тези думи той се отдалечи, а двамата пазачи седнаха на земята пред краката ми.

Има хора, които едва могат да овладеят вълнението си пред толкова важни мигове, а аз точно тогава съм винаги спокоен, по-спокоен от обикновено. Измина час, а след него и още един. Огньовете угаснаха, само огънят пред вигвама на Тангуа продължаваше да гори. Стана хладно и моите пазачи присвиха колене към телата си. Обаче това положение бе неудобно, тъй че накрая легнаха на земята с глави към мен. Настъпи времето да действувам. След внимателно, но здраво дръпване левият ремък, който бе почти прерязан, се скъса. Ръката ми бе свободна. Раздвижих я и затърсих ножчето. Скоро успях да го намеря. После извъртях тялото си надясно, нещо, което допреди малко ми беше невъзможно, под одеялото протегнах лявата си ръка до китката на дясната и разрязах ремъка. И двете ми ръце бяха свободни! Почувствувах се спасен!

А сега краката! Но как? За да ги достигна с ръце, трябваше не само да се изправя в седнало положение, ами и съвсем да се наведа напред. В такъв случай щях да се надвеся едва ли не над главите на двамата индианци. Дали бяха нащрек? Раздвижих се насам-натам, но те не помръднаха. Дали спяха?

Каквото и да беше положението, нямах друг избор. По-добре да действувам бързо, отколкото късно! Отметнах одеялото, изправих се седнал и се приведох напред. Наистина, индианците спяха! Две бързи рязвания с ножчето и бях свободен! Два също тъй бързи юмручни удара по главите на пазачите и те изпаднаха в безсъзнание. Завързах ги с четирите разрязани ремъка, откъснах от одеялото две парчета от ъглите и ги натъпках в устите им, за да не могат да викат, като се съвземат. За моя радост видях, че конят ми и днес лежеше наблизо. Изправих се и протегнах крайниците си. Какво приятно чувство! След като ръцете ми си възвърнаха своята гъвкавост, аз легнах на земята и запълзях от дърво на дърво, от шатра на шатра. В селото нищо не се помръдваше и успях безпрепятствено да се добера до вигвама на Пида. Вече се канех безшумно да отметна одеялото на входа, когато откъм лявата си страна долових шум. Ослушах се напрегнато. Приближаваха се предпазливи крачки и близо до мен изникна и спря женска фигура.

- Тъмнокоса, ти ли си? - едва прошепнах аз.

- Олд Шетърхенд? - отвърна ми с въпрос. Изправих се и рекох:

- Не си в шатрата. Защо?

- Вътре изобщо няма човек, за да не ни ругаят утре сутринта. Сестра ми е болна, трябва да се грижа за нея и ето защо я отведох във вигвама на баща ни.

О, женска хитрост!

- А оръжията ми още ли са там? - попитах аз.

- Да, където бяха и през деня.

- Тогава видях само някои от тях. Ами пушките?

- Те са под постелята на Пида. Поразяващата ръка взе ли си коня?

- Той ме чака. Ти си толкова добра към мен. Трябва да ти благодаря.

- Поразяващата ръка е добър към всички. Дали ще се върне някога пак при нас?

- Мисля, че да. И тогава ще доведа Пида, който ще бъде мой приятел и брат.

- Ще яздиш по дирите му?

- Да, ще се срещна с него.

- Не му казвай нищо за мен! Никой друг освен сестра ми не бива да знае какво направих.

- Знам, че ти щеше да направиш и нещо повече. Подай ми ръката си, за да ти благодаря!

Тя ми подаде ръка.

- Дано бягството ти успее напълно! - каза тя припряно. - Вече трябва да си тръгвам, сестра ми се страхува за мен.

Преди да мога да й попреча, тя допря с устни ръката ми и бързо изчезна. Стоях на едно място и се вслушвах в глъхнещите й стъпки.

Сбогом, добро дете!

След това влязох във вигвама и най-напред потърсих пипнешком постелята. Завити в одеяло, под нея бяха скрити пушките. Измъкнах ги и ги нарамих. Ножът и револверите бяха също в шатрата, както и седлото с кобурите. Не бяха изминали и пет минути, когато излязох от шатрата и се върнах при Дървото на смъртта, за да оседлая коня си. След като свърших тази работа, се наведох над пазачите. Бяха се съвзели.

- На воините на кайовите не им върви с Поразяващата ръка - казах им с приглушен глас. - Никога няма да го видят на кола на мъченията. Ще догоня Пида, за да заловим заедно Сантър. Ще се отнасям с Пида като с брат и приятел. Може би ще се завърна с него при вас. Съобщете всичко това на вожда Тангуа и му кажете, че няма защо да се тревожи за своя син, защото ще го закрилям! Кайовите бяха дружелюбни към мен. Предайте им моята благодарност и обещанието ми, че винаги ще помня това. Хау!

Улових юздите на моя вран жребец и го поведох подир себе си, защото все още не исках да го възсядам, за да не разбудя никого. Едва след като се отдалечих достатъчно, се метнах на седлото и навлязох в прерията.
Пета глава

При тъмната вода

Доколкото бях успял да прочета от завещанието на Винету, в него се срещаха три наименования на езика на апачите. Сантър беше разбрал първото от тях - Инделче-чил, обаче Тзе-шош и Деклил-то му бяха неизвестни. А дори и да знаеше значението на тези думи, той все пак нямаше представа къде трябваше да се търсят Мечата скала и Тъмната вода. Те се намираха далеч в Сиера Рита, където съм бил само един-единствен път заедно с Винету. Самите ние бяхме дали тези имена на скалата и на езерото. Следователно след смъртта на Винету никой друг не знаеше къде се намират тези важни места освен мен и двамата апачи, които навремето ни бяха придружавали. Но двамата червенокожи воини бяха вече остарели и не напускаха пуеблото край Рио Пекос. Искаше ли да научи нещо, Сантър трябваше да отиде при тях.

Кой щеше да му каже, че трябва да отиде тъкмо при тях ли? Всеки апач, когото попиташе за Деклил-то и Тзе-шош. Цялото племе знаеше тези имена. Но дотам бяха ходили заедно с нас само онези двама старци. Сигурно беше, че Сантър щеше да разпитва, защото иначе нямаше да намери мястото, а тези сведения можеха да му бъдат дадени само от апачите, всеки от които щеше да го препрати към пуеблото, щом чуеше въпросните имена.

Обаче сред апачите имаше неколцина, които познаваха Сантър, и то като враг на Винету и убиец на Инчу чуна и Ншо-чи! Щеше ли да рискува да се появи в пуеблото?

Защо не? Човек като него рискува всичко, щом става въпрос за злато. Та нали в случай на крайна нужда щеше да намери какви ли не оправдания. Тъкмо откраднатото завещание можеше да му послужи като един вид легитимация, понеже върху външната кожена обвивка с нож бе изобразен тотемът на Винету.

Моят план беше да достигна пуеблото на апачите преди него, да ги предупредя и веднага с пристигането му да го пленя. Това беше най-доброто, което можех да направя, още повече че имах хубав и издръжлив кон, тъй че нямаше да ми бъде трудно да изпреваря преследвания Сантър. Този план ми спестяваше и труда да се оглеждам внимателно за следите и да губя време с разчитането на дирята.

Но за съжаление ме сполетя нещастие. Още на следващия ден конят ми започна да куца, и то без да успея да открия причината. Едва на третия ден открих на едно място възпаление, причинено от дълъг остър трън, който извадих. Но всичко това толкова ме забави, че едва ли можех повече да се съмнявам в значителното си изоставане от Сантър.

Все още не бях достигнал Рио Пекос и яздех през савана, покрита с оскъдна тревица, когато пред очите ми изникнаха двама конници, насочили се право срещу мен. Бяха индианци. Понеже бях сам, те не се поколебаха да продължат пътя си. Щом се приближихме на известно разстояние, един от тях размаха пушката си, извика името ми и се понесе в галоп към мен. Беше Ято Ка (Бързия крак - Б. нем. изд.), воин на апачите, когото познавах. Другия не го бях виждал досега. След като се поздравихме, попитах: