Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Не.

- Нима трябва да те лъжа?

- Не. Обаче тази откровеност е опасна за теб!

- Олд Шетърхенд никога не е бил страхливец.

- Навярно се надяваш да избягаш?

- Да.

- Уф, уф! - изтръгна се от устата му и той вдигна и двете си ръце. - Досега са се отнасяли към теб снизходително. Ще трябва да бъдем по-строги към теб!

- Не се боя от строгостта ви, тя не ме плаши. Горд съм, че не премълчах пред теб истината.

- Само Поразяващата ръка може да има смелостта да каже толкова честно, че се кани да избяга. Това не е само храбро, а и дръзко!

- Не. Дръзкият човек действува или не съвсем благоразумно, или пък отчаяно, понеже повече няма какво да губи. А моята откровеност има основателна причина и преследва специална цел.

- Каква цел?

- Не мога да ти кажа, ти сам трябва да се досетиш.

Онова, което не биваше да му казвам, беше следното: той сигурно идваше да ме спаси, като ми предложеше дъщеря си за жена. Ако се съгласях, нямаше да ме убият, а щях да получа свободата си и заедно с нея - една млада жена, обаче трябваше да стана кайов. Не можех да приема тези условия. И тъй, виждах се принуден да отхвърля предложението на Едно перо, което не само щеше да го засегне страшно много, ами неминуемо щеше да го изпълни с жажда за мъст. За да избегна тази опасност, аз му казах най-открито, че не считам смъртта си за толкова неизбежна, колкото си мислеше той. Това трябваше да означава: не ми предлагай дъщеря си, защото ще се спася сам, без да ставам мъж на индианка! Ако разбереше този намек, щеше да си спести унижението, а пък аз - неговата омраза и отмъщение. И той се размисли, но за съжаление не си направи верния извод, защото каза с израз на лукаво презрение:

- Поразяващата ръка иска само да ни създаде грижи около себе си, макар и да знае, че не може да избяга. Той счита, че е под достойнството му да признае, че е загубен. Обаче не може да заблуди Сус Хомаша. Ти знаеш много добре, че си осъден да умреш.

- Знам много добре, че ще избягам! - опънах се аз.

- Ще бъдеш измъчван до смърт! - увери ме той.

- Ще се измъкна!

- Всяко бягство е невъзможно, защото, ако Сус Хомаша не мислеше, че е така, сам щеше да седне тук да те пази., И тъй, няма да избягаш, но все пак съществува една възможност да се избавиш от смъртта.

- Коя е тя? - попитах аз, тъй като явно не можех да го накарам да се откаже от идеята си.

- Да се избавиш с моя помощ.

- Нямам нужда от ничия помощ!

- Ти си много по-горд, отколкото мислех. Та кой отхвърля помощ, с която би могъл да спаси живота си?

- Онзи, който не се нуждае от помощ, понеже знае как сам да се спаси.

- Гордостта ти пречи да отстъпиш, предпочиташ да умреш, отколкото да дължиш някому благодарност. Но Сус Хомаша не иска благодарност. Неговото желание е да те види свободен. Ти знаеш, че Тъмнокосата е моя дъщеря, нали?

- Да.

- Тогава Поразяващата ръка трябва да е някой достоен за оплакване и окайване човек, но не и храбър воин. Та състраданието е направо обида!

Нарочно си послужих с този не съвсем любезен израз, за да отклоня индианеца от неговия план, обаче не успях. Той ме увери с кротък глас:

- Сус Хомаша не искаше да те обиди. Како Ото е слушала много да се говори за теб, още преди да те види. Тя знае, че Олд Шетърхенд е най-великият бял воин, и има голямо желание да те спаси.

- Това показва, че Тъмнокосата има добро сърце. Но е невъзможно да ме спаси.

- Не само че е възможно, ами е даже лесно. Ти познаваш всички обичаи на червенокожите мъже, обаче, изглежда, не си запознат с този обичай. Ти ще го използваш, понеже си казал на Тъмнокосата, че ти харесва.

- Не е вярно. Не го казах на нея.

- Но тя ми го призна. Моята дъщеря никога досега не ми е казвала някоя неистина.

- Тогава има объркване на лицата. Тъмнокосата ми донесе храна. После един от пазачите ме попита дали тя ми харесва и аз казах "да". Тъй беше.

- Това е едно и също. Във всеки случай ти е харесала. А знаеш ли, че онзи, който вземе някоя дъщеря на племето за жена, бива приет в племето и става негов член?

- Знам.

- Даже и ако преди това е бил враг на племето или негов пленник?

- И че в такъв случай се опрощава неговата вина и му се подарява животът?

- Това ми е известно.

- Уф! Тогава разбираш, какво искам да ти кажа.

- Да, разбирам те.

- Тъмнокосата ти харесва, а и ти й харесваш. Искаш ли да я вземеш за жена?

- Не.

Настъпи дълбока, потискаща тишина. Не бе очаквал такъв отговор. Аз бях осъден на смърт, а тя беше едно от най-желаните момичета, дъщеря на един от най-видните воини на племето и въпреки това се отказвах от нея! Нима беше възможно? Най-сетне той попита кратко и недружелюбно:

Можех ли да му кажа истинските причини? Че един образован европеец не може да погуби цялото си бъдеще, като се ожени за червенокожо момиче? Че на такъв човек бракът с индианка не е в състояние да му предложи онова, което трябва да му предложи един брак? Че Поразяващата ръка не е от онези негодници, които си взимат червенокожа жена само за да я зарежат след време и които доста често имат даже във всяко племе друга жена? Нима можех да му назова тези, а и много други причини, проумяването на които надхвърляше възможностите на неговия интелект? Не. Трябваше да изтъкна някаква причина, която той можеше да разбере, и ето защо отвърнах:

- Моят червенокож брат казва, че считал Поразяващата ръка за велик воин. Но, изглежда, това не е вярно.

- Вярно е.

- И въпреки всичко искаш да приема моя живот от ръката на една жена? Сус Хомаша би ли постъпил така?

- Уф! - възкликна той смаяно. После замълча. Изглежда, че тази причина поне донякъде му се струваше убедителна. След малко той ме попита: - Какво е мнението на Олд Шетърхенд за Сус Хомаша?

- Сус Хомаша е велик, храбър и опитен воин, на когото племето може да разчита и в бой, и край огъня на съвещанието.

- Ти би ли искал да бъдеш мой приятел?

- С най-голяма радост!

- А какво ще кажеш за Како Ото, моята най-млада дъщеря?

- Тя е най-милото и хубаво цвете между дъщерите на кайовите.

- Достойна ли е за някой мъж?

- Всеки воин, на когото разрешиш да я вземе за жена, може да се гордее с нея.

- Значи ти не я отблъскваш, защото презираш нея или мене?

- Далеч съм от подобна мисъл! Обаче Поразяващата ръка може да защитава живота си, може да се бие за него, но не може да го приеме от ръката на жена.

- Уф, уф! - закима той.

- Нима Поразяващата ръка трябва да направи нещо, което, щом се разчуе край лагерните огньове, ще накара всеки да сбърчи пренебрежително нос?

- Не.

- Не.

- Да, твой дълг е.

- Тогава ще разбереш защо съм принуден да отвърна на предложението ти с "не". Но аз ти благодаря, благодаря също и на твоята красива дъщеря. Иска ми се да можех да ви благодаря и по някакъв друг начин, а не само с думи.

- Уф, уф, уф! Олд Шетърхенд е истински мъж. Жалко, че трябва да умре! Онова, което му предложих, беше единственото средство за неговото спасение. Но разбирам, че един храбър воин не може да го приеме. Когато го кажа на моята дъщеря, и тя няма да му се сърди.

- Да, кажи й го! Страшно много съжалявам, ако тя си помисли, че съм отхвърлил предложението ти заради самата нея.

- Сега и тя ще те обича и уважава още повече, отколкото досега, и когато се изправиш на кола на мъчението и всички други се насъберат, за да видят мъките ти, тя ще седи със забулено лице в най-отдалечения и тъмен ъгъл на своята шатра. Хау!

След като подкрепи думите си с това възклицание, той се изправи и се отдалечи, без повече да споменава, че щял да застава сам на стража край мен. Когато си отиде, пазачите отново заеха местата си.

Слава богу, че всичко мина тъй щастливо! Тази работа бе като някой подводен риф, в който надеждата ми за спасение много лесно можеше да претърпи корабокрушение, защото, ако Едно перо се превърнеше в мой враг и предизвиках жаждата му за мъст, неговата бдителност щеше да бъде за мен по-опасна от която и да било друга пречка.

Скоро след това се появи Пида и аз трябваше да легна на земята. Вързаха ме между четири кола с разперени ръце и крака, но все пак ми дадоха за възглавница едно навито на руло одеяло, а с друго ме завиха.

Веднага щом Пида си отиде, при мен се появи друг посетител, на когото се зарадвах. Беше моят вран жребец, който дотогава бе пасъл наблизо, без да се присъединява към останалите коне. След като ме подуши и гальовно потърка глава в мен, той легна наблизо. Пазачите ми не го прогониха. Та нали конят не можеше да ме развърже и отвлече.

Верността на това животно бе за мен сега от голямо значение. Ако изобщо успеех да избягам, то това щеше да стане вероятно през нощта и ако конят ми постъпваше винаги както днес, да идва вечерта при мен, тогава нямаше да бъда принуден да се задоволявам с друг непознат за мен кон, нито пък да губя време и да се излагам на опасност, докато го търся.

Моите предположения се сбъднаха - не можах да заспя. Изпънатите ми ръце и крака започнаха да ме болят и изтръпнаха. Щом задремех, веднага пак се събуждах и за мен бе цяло избавление, когато се зазори и отново ме вързаха изправен за дървото.

Ако всичко това продължаваше много нощи подред, то въпреки хубавата храна физическото ми състояние сигурно щеше да се влоши. Но нищо не можех да кажа, защото би било срам и позор за Поразяващата ръка да се оплаква от безсъние.

Бях любопитен да видя, кой ли щеше да ми донесе закуската. Дали щеше да бъде Тъмнокосата? Едва ли, понеже бях отхвърлил предложението на баща й. Но все пак тя дойде. Не каза нито дума, само в очите й прочетох тъга без никаква следа от гняв.

Когато се появи Пида, за да види как съм, научих, че с един отряд от своите воини щял да ходи на лов и да се върне чак следобед. Малко по-късно забелязах как индианците препуснаха в откритата прерия. Изминаха няколко часа и ето че между дърветата се показа Сантър. Водейки за юздите оседлания си кон и преметнал пушката си през рамо, той се насочи право към мен.

- Мистър Шетърхенд, аз също отивам на лов и считам за свой дълг да ти го съобщя - започна той. - Вероятно ще срещна нейде из прерията Пида, който е тъй благосклонен към теб, а пък мен толкоз малко може да понася.

Изглежда, че очакваше някакъв отговор, но се престорих сякаш нито съм чул, нито пък видял.

- Да не би да си оглушал, а?

Пак никакъв отговор.

- Съжалявам, че си оглушал. Жалко не само за тебе, ами и за мен!

- Изчезвай, негоднико! - изругах го аз.

- О, значи можеш да говориш, само дето не чуваш, а? Жалко, страшно жалко! Исках да те питам нещо.

Той ме погледна нахално в очите. При това лицето му имаше някакво особено, бих казал сатанинско тържествуващо изражение. Бях сигурен, че таеше нещо.

- Да, искаше ми се нещичко да те попитам - повтори той. - Мистър Шетърхенд, ще се зарадваш, ако ми чуеш въпроса.

Сантър ме погледна очаквателно, за да види дали щях да му кажа нещо. След като не продумах, той се засмя:

- Ха-ха-ха-ха, ама че сцена! Прочутият Олд Шетърхенд вързан за Дървото на смъртта, а пред него подлецът Сантър като свободен човек! Но, сър, ще последва нещо много по-хубаво. Може би ти е позната някаква гора, хмм, да, нещо като борова гора или Инделче-чил, а?

При тази дума дъхът ми почти секна. Та тя се споменаваше в завещанието на Винету! Ако погледите можеха да убиват, Сантър щеше да падне мъртъв на земята.

- Ах, той ме е зяпнал тъй, сякаш вместо очи на главата си има ками! - засмя се той. - Да, да, както съм чувал, такива гори се намирали!

- Мерзавецо, откъде си научил това име? - изскърцах със зъби.

- Откъдето съм научил и Тзе-шош. Може би я знаеш и нея?

- By Jove! Аз ще...

- Чакай малко, чакай! - прекъсна ме той. - Ами що за чудо е пък това "Деклил-то" или както се казваше там? Бих искал...

- Гад такава! - извиках, не, изкрещях, не, изревах аз. - Ти си отмъкнал листовете, които...

- Да, взех ги! - прекъсна ме той със сатанински триумфиращ кикот.

- Обрал си Пида!

- Глупости! Само прибрах онова, което си беше мое. Нима това се нарича обир? Да, листовете са в мен, заедно с опаковката и всичко останало.

- Дръжте го! Заловете го! - закрещях на пазачите, изгубил самообладание.

- Да ме задържат ли, мене! - изсмя се той и бързо се метна на седлото. - Нека се опитат!

- Не го пускайте да си отиде! - изревах аз. - Ограбил е Пида! Сантър не бива да избяга...

Думите ми бяха задушени от усилията, които положих, за да се отскубна от дървото. Сантър препусна в галоп. Пазачите ми скочиха на крака, но само се зазяпаха подир него неразбиращо, без да предприемат каквото и да било. Завещанието на Винету! Последната воля на червенокожия ми брат бе отвлечена! Крадецът вече бясно препускаше през откритата прерия и никой не си помръдваше пръста да го преследва!

Бях като умопобъркан и не преставах с всичка сила да опъвам ремъка, с който ми бяха вързани ръцете за дървото. Изобщо не помислях, че е невъзможно да бъде разкъсан, а дори и да се беше скъсал, пак нямаше да мога да се помръдна, защото краката ми също бяха вързани. Не усещах даже болките в китките на ръцете си. Дърпах, дърпах и крещях... и ето че внезапно политнах към земята с главата надолу. Ремъкът се беше скъсал.

- Уф, уф! - възкликнаха пазачите. - Олд Шетърхенд се освободи!

Те протегнаха ръце към мен, за да ме задържат.

- Пуснете ме, пуснете ме! - ревях аз. - Изобщо нямам намерение да бягам, искам само да преследвам Сантър и да го заловя!

Той обра Пида!

Виковете ми вдигнаха на крак цялото село. Всички се затичаха към мен, за да ме усмирят. Това им се удаде сравнително лесно, защото краката ми все още бяха вързани, а към мен се протегнаха десетки ръце. Но докато се видя отново със здраво вързани ръце за дървото, на мен не ми се размина без градушка от удари, а на тях без синини и цицини.

Индианците започнаха да се разтриват там, където ги бях ударил, но изобщо не изглеждаха разгневени, а само даваха израз на удивлението си, че бях разкъсал ремъка.

- Уф, уф, уф... освободил се е... просто да не повярваш! Подобни възгласи на учудване се разнасяха, а аз едва сега усетих болките в китките си. Те кървяха, защото, преди да се скъса, ремъкът се беше врязал в месата ми чак до костите.

- Какво сте се изправили тук и сте ме зяпнали! - сопнах се на индианците. - Още ли не сте разбрали какво ви казах? Сантър ограби Пида. Бързо на конете! Върнете Сантър!

Но никой не ме послуша. Бях просто извън себе си от ярост и продължих да крещя, докато най-сетне дойде един, който, изглежда, бе по-разбран от останалите. Беше Едно перо. Разбута зяпачите, пристъпи към мен и попита какво се е случило. Обясних му.

- Значи говорящата хартия принадлежи вече на Пида? - осведоми се той съвсем излишно.

- Разбира се, разбира се! Та нали и ти беше там, когато тя му бе присъдена!

- И ти си съвсем сигурен, че Сантър е избягал с нея и няма намерение да се върне?

- Да, да!

- Тогава трябва да питаме Тангуа какво да предприемем, защото той е върховен вожд.

- Питайте го, нямам нищо против, питайте го! Само не се бавете, а бързайте, бързайте!

Обаче Едно перо все още не се помръдна, понеже забеляза на земята скъсания от мен ремък, наведе се, разгледа го, поклати глава и попита стоящия най-близо до него червенокож:

- Този ремък ли е скъсал?

- Да.

- Уф, уф! Да, наистина е Поразяващата ръка! И този мъж трябва да умре! Защо не е червенокож воин, не е кайов, а е бледолик!

Разтреперан, целият изгарян от нетърпение, аз зачаках кога ще започне преследването на крадеца. Но нищо подобно не стана! Не след дълго спокойствието в живота на селото се възстанови. Това можеше да ме накара да полудея. Помолих пазачите ми да се осведомят какво е решението. Но те не биваше да напускат поста си. Извикаха един друг индианец. Чрез него научих, че Тангуа бил забранил преследването. Говорящата хартия нямала за тях никакво значение, понеже Пида не можел да я прочете и използва.

Можете да си представите моята възбуда, моя яд, не, по-точно казано гняв. Скърцах зъби така, че пазачите ми разтревожено вдигаха погледи към мен. Замалко пак щях да се отскубна от дървото въпреки болките, които ми причиняваха ремъците. Буквално стенех от ярост. Но какво ли можеше да ми помогне всичко това? Нищо, абсолютно нищо! Трябваше да се примиря. Най-сетне проумях този факт и се принудих да си навлека поне маската на външно спокойствие.

Изминаха около три часа, когато чух някакъв женски глас силно да вика. Преди време бях забелязал, че Тъмнокосата излезе от шатрата си и отиде нанякъде, но не й обърнах особено внимание. Ето че тя се върна тичешком, като силно крещеше, изчезна във входа на вигвама и се появи заедно с баща си, който също тъй силно викайки, се затича нанякъде с нея. Всички, които се намираха наблизо, хукнаха подир тях. Сигурно се беше случило нещо важно!

Може би имаше някаква връзка с откраднатото завещание на Винету!

Не измина много време и ето че Едно перо се появи, тичайки право към дървото, на което бях завързан. Още отдалеч ми извика:

- Поразяващата ръка разбира от всичко. Дали е и лекар?

- Да - заявих с надеждата, че ще ме отведат при някой болен, а в такъв случай трябваше да ме развържат.

- Значи можеш да лекуваш болни?

- Да.

- Умрял ли е някой?

- Да, дъщеря ми.

- Дъщеря ти ли? Тъмнокосата? - попитах изплашен.

- Не, сестра й, жената на младия вожд Пида. Лежеше вързана на земята и не помръдваше. Жрецът я прегледа и каза, че е умряла, убита от Сантър, крадецът на говорящата хартия. Олд Шетърхенд ще й върне ли живота?

- Заведи ме при нея!

Веднага ме развързаха от дървото. После ми вързаха ръцете а също и краката, но така, че да можех да пристъпвам, обаче не и да избягам. Преведоха ме през селото и стигнахме до вигвама на Пида. Бях много доволен, че имах възможност да огледам тази шатра и нейното разположение, понеже в нея се намираха моите пушки. Мястото наоколо гъмжеше от червенокожи мъже, жени и деца, които почтително ми направиха път да мина.

Заедно с Едно Перо влязохме в шатрата, където Тъмнокосата и някакъв възрастен грозен тип клечаха край лежащия на земята мним труп. Този старик беше жрецът. Щом ме видяха да влизам, и двамата се надигнаха. Незабелязано погледът ми обходи помещението. Аха, ей там, вляво, се намираше моето седло заедно с одеялото, на един от страничните пръти на вигвама висяха револверите ми, а над Тях в кола бе забит ловджийският ми нож! И тези вещи бяха присвоени от собственика на шатрата. Човек лесно може да си представи радостта ми, като ги видях.

- Нека Олд Шетърхенд погледне мъртвата и види дали ще може отново да я съживи! - помоли ме Едно перо.

Веднага коленичих и с вързаните си ръце прегледах жената. Едва след известно време установих, че кръвообращението й още не беше спряло. Баща й и сестра й не откъсваха от мен изпълнените си със страх и напрежение погледи.

- Мъртва е и никой човек не може да събуди мъртвец - заяви жрецът, който не беше забелязал слабите признаци на живот в тялото на изпадналата в безсъзнание жена.

- Поразяващата ръка може - казах категорично.

- Ти можеш? Ти? - попита бързо Едно перо зарадван.

- Събуди я, о, събуди я! - замоли се Тъмнокосата, слагайки и двете си ръце на рамото ми.

- Да, мога и ще го направя - повторих аз, - но ако искаме животът й да се завърне, трябва да ме оставите при мъртвата сам.

- Значи да излезем навън, тъй ли? - попита баща й.

- Да.

- Уф! Знаеш ли какво искаш?

- Тук са оръжията ти. Вземеш ли ги, ти си свободен. Ще ми обещаеш ли да не ги докосваш?

Човек лесно може да си представи, колко трудно ми беше да отговоря. С ножа можех да срежа ремъците. Вземех ли после револверите и карабината "Хенри", тогава много ми се искаше да видя безумния смелчага, който щеше да рискува да посегне на мен! Но не! В подобен случай лесно можеше да се стигне до сражение, а по възможност ми се искаше да го избегна. Освен това ми беше противно да използвам за такава цел припадъка на една жена.

Обаче още в същия миг ми дойде друга спасителна мисъл. Върху една опъната кожа, където обикновено жените работеха, видях различни инструменти като шила, игли и други подобни, между които имаше две-три малки ножчета, каквито индианките използват за разпарянето на шевове, правени с дебели здрави животински жили. Тези малки тънки остриета обикновено режат като бръснач. За да се освободя, имах нужда само от едно такова ножче. Ето защо спокойно заявих:

- Обещавам. А за да бъдете съвсем сигурни, можете да изнесете оръжията навън!

- Не, не е необходимо. Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума. Но това не е достатъчно.

- А какво още?

- Тъй като вече се освободи от Дървото, ти би могъл да избягаш без оръжията си по някакъв друг начин. Ще ми обещаеш ли сега да не го правиш?

- Да.

- Отново да се върнеш при Дървото на смъртта и да се оставиш да те вържат на него?

- Тогава излезте с мен навън! Поразяващата ръка не е лъжец като Сантър. Можем да му имаме доверие.

След като индианците напуснаха шатрата, първата ми работа беше да пъхна в левия ръкав на ризата си едно от онези ножчета. После се залових с жената.

Мъжът й бе отишъл на лов. Сантър се беше възползвал от това, за да се вмъкне при нея. Оттогава бе изминало вече доста време, а тя продължаваше да лежи в безсъзнание. Не можеше да е само припадък, причинен от уплахата, а тя беше изгубила съзнание по-някаква друга по-сериозна причина. Опипах главата й и усетих, че в областта на шева между двете теменни кости има голяма подутина. Щом я натиснах, жената издаде болезнен стон. Продължих да натискам това място, докато тя отвори очи и ме погледна отначало втренчено, но после прошепна едва чуто името ми: Олд Шетърхенд!

- Познаваш ли ме? - попитах я.

- Да.

Предупреждението ми, че е възможно да умре, има добро въздействие. Тя положи усилия да се съвземе, с моя помощ се изправи в седнало положение и сложи двете си ръце върху главата, която я болеше.

- Бях сама. Белият човек влезе и поиска амулета. Не му го дадох и той ме удари.

- Къде се намираше амулетът? Няма ли го сега?

Жената погледна към един от прътите и макар и с отпаднал глас изплашено възкликна:

- Уф! Няма го! Той го е взел! Когато ме удари, паднах в несвяст. След това вече нищо не помня.

Едва сега се сетих как днес Сантър се беше похвалил пред мен, че бил прибрал листовете заедно с опаковката и всичко останало. Следователно бе взел завещанието на Винету, поставено от Пида в торбичката му с неговия амулет. И така амулетът на младия вожд Пида бе откраднат - една почти непоправима загуба! Той трябваше да направи всичко възможно да си го възвърне.

- Имаш ли достатъчно сили, за да останеш будна? Или пак ще изпаднеш в несвяст - попитах я аз.

- Няма да припадна - заяви жената.

- ­ Благодаря ти! Ти ми възвърна живота.

Тогава аз станах и отметнах кожата на входа. Бащата и сестрата стояха наблизо, а по-далеч настрани бяха жителите на селото.

- Влезте! - подканих двамата. - Мъртвата оживя.

Не е необходимо да казвам каква радост предизвикаха тези думи. Бащата и дъщерята, а по-късно и всички други кайови, бяха убедени, че съм извършил истинско чудо. Нямах никакво основание да им възразявам. Наредих да й правят компреси и им показах как става това.