The great controversy

Освен идването на Господа в храма Му, Неговото второ идване, идване за изпълнение на присъдата, Малахия предсказва със следните думи: “И Аз, като се приближа до вас за съдба, бързо ще заявя против баячите, против прелюбодейците, против кълнещите се лъжливо, против ония, които угнетяват наемниците в заплатата им, вдовицата и сирачето, и против ония, които оправдават чужденеца и не се боят от Мене, казва Господ на силите” (Малахия 3:5). Юда има предвид същата сцена, когато казва: “Ето, Господ иде с десетки хиляди Свои светии, да извърши съдба над всички и да обяви за виновни всичките нечестивци за всичките нечестиви дела...” (Юда 14, 15). Това идване и идването на Господа в Неговия храм са две отделни събития.

Влизането на Христос в Светая Светих като наш Първосвещеник за очист-ване на светилището е описано в Даниил 8:14 ; а идването на Човешкия Син при Древния по дни, представено в Даниил 7:13 и идването на Господа в Неговия храм, предсказано от Малахия, са описания на едно и също събитие. То е представено също и чрез идването на младоженеца на сватбата, описано от Христос в притчата за десетте девици в Матей 25 глава.

През лятото и есента на 1844 г. бе разгласена вестта: “Ето, младоженецът иде.” Тогава се образуваха двете групи, представени чрез мъдрите и неразумните девици. Едната група с радост очакваше явяването на Господа и старателно се приготвяше да Го посрещне и другата, повлияна от страх и действаща импулсивно, се бе задоволила само с теорията на истината, но й липсваше Божията благодат. В притчата “готовите влязоха с Него на сватбата”. Младоженецът пристига преди сватбата. Тя е образ на събитието, когато Христос ще приеме Своето царство. Светият град, новият Ерусалим, столица и представител на царството, е наречен “невестата, жената на Агнето”. Ангелът каза на Йоан: “Дойди, ще ти покажа невестата, жената на Агнето. И отведе ме чрез Духа... и показа ми светия град, Ерусалим, който слизаше от небето от Бога” (Откр. 21:9, 10). Ясно е тогава, че невестата представлява святия град, а девиците, които трябва да посрещнат младоженеца, са символ на църквата. В Откровението е казано, че гостите на сватбената вечеря представляват Божия народ (Откр. 19:9). Щом са ГОСТИ, те не могат да представляват в същото време и НЕВЕСТАТА. Христос, както е заявено от Даниил, ще получи от Древния по дни в небето “владичество, слава и царство”; ще получи новия Ерусалим, столицата на Неговото царство, “приготвен като невеста, украсена за мъжа си” (Даниил 7:14; Откр. 21:2). След като е приел царството, Той ще дойде в славата Си като Цар на царете и Господ на господарите, за да изкупи народа Си и Неговите изкупени “ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство”, на Неговата трапеза, в Неговото царство (Матей 8:11; Лука 22:30) - да вземат участие в сватбената вечеря на Агнето.

Възгласът: “Ето, Младоженецът иде!”, разнесъл се през лятото на 1844 г., накара хиляди да очакват незабавното идване на Господа. Младоженецът дойде в определеното време, но не на земята, както народът Му очакваше, а в небето, при Стария по дни, на сватбата, за да приеме царството Си. “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се затвори.” Няма да присъстват лично, защото тя става на небето, докато те са на земята. Христовите последователи трябва да “чакат Господаря си, когато се ВЪРНЕ от сватба” (Лука 12:36). Но трябва да разбират Неговата дейност и да Го следват с вяра, когато влиза при Бога. В този смисъл за тях може да се каже, че отиват на сватбата.

На сватбата от притчата отиват точно тези, които заедно с лампите си са взели и масло в съдовете. Заедно с познанието за истината от Писанието те са притежавали и Духа на Божията благодат. И когато през нощта на тяхното тежко изпитание са чакали търпеливо, изследвайки Библията за по-ясна светлина, виждат истината за небесното светилище и за променената служба на Спасителя и чрез вяра Го последват в делото Му. И всички, които приемат същите истини чрез свидетелството на Писанието, следват Христос с вяра, когато Той влиза при Бога, за да извърши последното дело на посредничеството и в да приеме в края царството - всички са представени като отиващи на сватбата.

Същата символична картина е използвана за сватбата в притчата в Матей 22 глава, където е представено ясно, че изследователният съд се провежда преди сватбата. Тогава царят идва, за да прегледа гостите (виж Матей 22:11), да види дали всички са облечени в сватбената дреха - неопетнената дреха на характера, изпрана и избелена в кръвта на Агнето (виж Откр. 7:15). Човекът без такава дреха е изхвърлен навън, а всички, оказали се при изпита облечени със сватбено облекло, са одобрени от Бога, удостоени да споделят Неговото царство и да седнат на Неговия престол. Изпитването на характера, определянето на приготвените за царството на Бога е дело на изследователния съд, заключителното дело в небесното светилище.

Когато работата по изследването приключи, когато животът на всички, изповядвали през вековете, че са Христови последователи, бъде разгледан и решен, чак тогава, не по-рано, ще приключи благодатното време и вратата на благодатта ще бъде затворена. Така, с едно само кратко изречение - “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се затвори”, ние биваме преведени през финалната служба на Спасителя до времето на приключването на великото дело за изкуплението на човека.

Когато в Деня на умилостивението при службата в земното светилище, която, както видяхме, е образ на службата в небесното светилище, първосвещеникът влезеше в Светая Светих, тогава в Светая - първото отделение на светилището - службата ще е спряла, “И никой да се не намира в шатъра за срещане, когато влиза той в светилището да направи умилостивение, догде излезе...” (Левит 16:17). Така че, когато влезе в Светая Светих, за да извърши заключителното дело на изкуплението, Христос преустанови службата в първото отделение. Но когато тя приключи, тогава започна службата във второто отделение. При образната сянкова служба първосвещеникът напускаше Светая в Деня на умилостивението и влизаше при Бога, за да представи кръвта на жертвата за грях от името на всички израилтяни, покаяли се истински за греховете си. Така и Христос бе завършил само една част от Своята работа на ходатай, за да навлезе в друга част на делото Си, като с кръвта Си продължаваше да се застъпва пред Отца за грешниците.

Този въпрос не бе разбран от адвентистите през 1844 година. След като отмина времето, когато очакваха да дойде Спасителят, те все още вярваха, че идването Му е скоро; твърдяха, че са стигнали до важна криза и че делото на Христос като посредник на човека пред Бога е преустановено. Вярваха, че според Библията благодатното време за хората ще приключи малко преди действителното идване на Господа в небесните облаци. Това бе съвсем очевидно от библейските текстове, говорещи за времето, когато хората ще търсят, ще чукат и ще викат на вратата на благодатта, но няма да им бъде отворено. И сега се питаха дали датата, на която бяха очаквали Христовото идване, не отбелязва началото на периода, предшестващ го непосредствено. След като бяха прогласили предупреждението за близкия съд, смятаха, че тяхната работа за този свят е приключила и товарът за спасението на грешниците вече е свален от плещите им. Дръзките и богохулни подигравки на нечестивите им изглеждаха още едно доказателство, че Божият Дух се е оттеглил от отхвърлилите Неговата милост. Всичко това ги уверяваше, че благодатното време е свършило или, както те се изразяваха, “вратата на благодатта е затворена”.

Но като изследваха въпроса за светилището, дойде по-голяма светлина. Видяха, че вярването за края на 2300-та денонощия в 1844 г., когато се отбелязва важна криза, е правилно. Но, докато вратата на надеждата и милостта, чрез която хората в продължение на хиляда и осемстотин години са имали достъп до Бога се затвори, в същото време се отваря друга врата и прощението на греховете се предлага на хората чрез посредничеството на Христос в Светая Светих. Една част от Неговата служба бе приключила, за да бъде заместена от друга. Все още има “отворена врата” за небесното светилище, където Христос служи заради грешниците.

Сега вече може да се разбере правилното приложение на думите на Исус в Откровението, отправени към църквата и отнасящи се точно за това време: “Това казва Светият, Истинският..., Който отваря и никой няма да затваря; и затваря и никой не отваря. Зная твоите дела. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори...” (Откр. 3:7, 8).

Само следващите Исус с вяра във великото дело на изкуплението ще се възползват от привилегиите на Неговата ходатайствена служба, а отхвърлящите светлината, която я разяснява, няма да могат да се възползват от нея. Евреите, пренебрегнали светлината, дадена им при първото идване на Христос, и отказали да Го приемат като Спасителя на света, не получиха спасение чрез Него. Когато при възнесението Си Исус влезе чрез собствената Си кръв в небесното светилище, за да изсипе върху учениците си благословенията от Своята посредническа служба, евреите бяха оставени в пълен мрак. Те продължиха безполезните си жертви и приношения. Сянковата служба на образи и символи бе преустановена. Вратата, през която хората бяха намирали достъп до Бога, бе вече затворена. Евреите отказаха да Го потърсят чрез единствения възможен начин, по който Той би могъл да бъде намерен тогава - чрез службата в небесното светилище. Затова не можаха да се свържат с Бога. За тях вратата бе затворена. Нямаха познание за Христос като истинската жертва и като единствения посредник пред Бога, затова и не можаха да приемат привилегиите на посредническата Му служба.

Състоянието на невярващите евреи илюстрира състоянието на безгрижните и невярващите сред онези, които изповядват, че са християни и съзнателно пренебрегват делото на нашия милостив Първосвещеник. При символичната служба, когато първосвещеникът влизаше в Светая Светих, се изискваше всички от Израил да се съберат около светилището и по най-тържествен начин да смирят душите си пред Бога, за да им бъдат простени греховете и да не бъдат отстранени от обществото. Колко по-важно е тогава в този истински Ден на умилостивението да разбираме делото на нашия Първосвещеник и да знаем какви са ни задълженията.

Хората не могат безнаказано да отхвърлят милостивите предупреждения на Бога. Една вест бе изпратена от небето на земята по времето на Ной и спасението на земните жители зависеше от начина, по който те се отнесоха към нея. Понеже отхвърлиха предупреждението, Божият Дух се оттегли и жителите на земята загинаха във водите на потопа. По времето на Авраам милостта спря да умолява престъпните жители на Содом и всички освен Лот, съпругата му и двете му дъщери бяха погълнати от огъня, изпратен от небето. Така бе и в дните на Христос. Божият Син заяви на невярващите евреи от това поколение: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38). Поглеждайки назад към миналите дни, същата безпределна Сила заявява за онези, които “не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:10-12). Когато отхвърлят ученията на Неговото Слово, Бог оттегля Духа Си и ги оставя на измамите, които обичат.

Но Христос все още се застъпва за човека и светлина ще се дава на търсещите я. Отначало това не се разбираше от адвентистите, но после, когато текстовете, определящи истинското им положение, започнаха да разкриват смисъла си, стана напълно ясно.

Времето през 1844 г. бе период на голямо изпитание за онези, които все още поддържаха адвентната вяра. Единствената им утеха, що се отнася до обяснението на истинското положение, бе светлината, насочваща мислите им към небесното светилище. Някои се отрекоха от вярата си при предишното изчисляване на пророческите периоди и приписваха на Сатана мощното влияние на Светия Дух, придружавало адвентното движение. Друга група пък твърдо поддържаше, че Господ наистина ги е водил в техния изминал духовен път. И като чакаха, бдяха и се молеха, за да разберат Божията воля, видяха, че великият им Първосвещеник бе започнал друга служба. Следвайки Го чрез вяра, видяха също и заключителното дело на църквата. Придобиха по-ясно разбиране за първите две ангелски вести и бяха подготвени да приемат и да предадат на света тържественото предупреждение на третата ангелска вест от Откровение 14 глава.

25
Божият закон е непроменим

“И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет” (Откр. 11:19). Ковчегът на Божия завет се намира в Светая Светих - второто отделение на светилището. В службата на земния храм, провеждаща се по “образ и сянка на небесните неща”, това отделение се отваряше само на Великия умилостивителен ден за очистване на светилището. Ето защо през 1844 г. известието, че Божият храм на небето е отворен и се вижда ковчегът на Неговия завет, посочва отварянето на Светая Светих на небесното светилище, когато Христос влиза там, за да извърши заключителното дело на изкуплението. Последвалите с вяра своя велик Първосвещеник, започнал службата Си в Светая Светих, видяха ковчега на Неговия завет. Като разучиха въпроса за светилището, разбраха промяната на службата на Спасителя и видяха, че сега Той служи пред Божия ковчег, застъпвайки се с кръвта Си за грешниците.

В ковчега в земното светилище се намираха двете каменни плочи, на които бяха записани предписанията на Божия закон. Той беше просто място за съхраняване на плочите на закона, а присъствието на Божествените предписания му придаваше стойност и святост. Когато Божият храм на небето се отвори, видя се ковчегът на Неговия завет. Вътре в Светая Светих на небесното светилище се пази свято Божественият закон - законът, изговорен от самия Бог сред гръмотевиците на Синай и написан със собствения Му пръст на каменните плочи.

Божият закон в небесното светилище е великият оригинал, точното копие на предписанията, записани върху каменните плочи и отбелязани от Мойсей в Петокнижието. Онези, които можаха да схванат този важен въпрос, разбраха и светия, непроменим характер на Божествения закон. Разбраха както никога дотогава силата на думите на Спасителя: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине...” (Матей 5:18). Тъй като Божият закон е откровение на Неговата воля, копие на Неговия характер, той трябва да пребъдва вечно “на небето” като верен свидетел. Нито една заповед не е анулирана; нито точка, нито дори чертичка от закона не е променена. Псалмистът казва: “Господи, Твоето слово е утвърдено на небето довека”. “Всичките Му заповеди са непоколебими, утвърдени са до вечни векове” (Пс. 119:89, 111:7-8).

В самото сърце на Декалога - Десетте заповеди, се намира четвъртата заповед, така както бе оповестена първоначално: “Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти. Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изход 20:8-11).

Божият Дух повлия на сърцата на онези, които изучаваха Неговото Слово. Те се убедиха, че несъзнателно са престъпвали това предписание, като са пренебрегвали почивния ден на Твореца. Започнаха да проверяват основанията за почитането на първия ден от седмицата вместо деня, осветен от Бога. Не можаха да намерят никакви доказателства от Свещеното писание, че четвъртата заповед е била премахната или че съботният ден е бил променен. Благословението, освещавало още отначало седмия ден, никога не е било отнемано. Искрено бяха търсили да разберат Божията воля, за да я изпълняват. А сега, като се видяха престъпници спрямо Неговия закон, скръб изпълни сърцата им и те доказаха верността си към Бога, като започнаха свято да пазят съботата.

Бяха направени много сериозни усилия, за да се събори тяхната вяра. Всеки можеше да види, че ако земното светилище е било само отпечатък, образ или образец на небесното, то и законът, съхраняван в земния ковчег, е точно копие на закона в небесния ковчег; и че приемането на истината за небесното светилище включваше и признаването на изискванията на Божия закон, а заедно с това от четвъртата заповед и задължителността на съботата. Тук се криеше тайната на жестокото и решително противопоставяне срещу хармоничното обяснение от писанията, разкриващо службата на Христос в небесното светилище. Някои хора се опитваха да затворят отворената от Бога врата и да я отворят, след като вече е затворена от Него. Но “Който отваря и никой няма да затваря, и затваря и никой не отваря” бе заявил: “...Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори” (Откр. 3:7-8). Христос бе отворил вратата, или бе започнал службата в Светая Светих. Светлина се излъчваше от тази врата и четвъртата заповед бе показана като част от съхранявания в небесното светилище закон. Човек не можеше да премахне установеното от Бога.

Приелите светлината относно застъпническата служба на Христос и вечната валидност на Божия закон откриха, че това бяха истините, посочени в Откр. 14 глава. Вестите от тази глава съдържат едно тройно предупреждение (виж Приложението), което трябва да приготви жителите на земята за второто идване на Господа. Съобщението: “...настана часът, когато Той ще съди” посочва заключителното дело на Христовата служба за спасението на хората. То оповестява истината, която трябва да бъде прогласена преди, малко преди и до момента, когато посредническата служба на Спасителя ще престане и Той ще се завърне на Земята, за да вземе Своя народ при Себе Си. Съдът, започващ от 1844 г., трябва да продължи, докато бъдат разгледани и решени случаите на всички живи и мъртви. Следователно ще продължи до края на благодатното време. За да бъдат хората приготвени да устоят на съда, вестта им заповядва: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава... и поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори”. Резултатът от приемането на вестта е показан чрез думите: “Тук са тези, които пазят заповедите Божии и вярата Исусова” (Откр. 14:2 - ЦП). За да бъдат хората приготвени за съда, необходимо е да пазят Божия закон. Той ще бъде образецът или мерилото за оценяване на характера в съда. Апостол Павел заявява: “...които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени... в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците...”, и добавя, че “законоизпълнителите ще бъдат оправдани” (Римл. 2:12-16). Вярата е жизнено важна при пазенето на Божия закон, защото “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. “А всичко, което не става от убеждение, е грях” (Евр. 11:6; Римл. 14:23).

Чрез първия ангел хората са призовани да се боят от Бога, да Му отдават слава и да Му се покланят като на Творец на небето и земята. За да изпълнят това, трябва да бъдат послушни на Неговия закон. Мъдрецът казва: “Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека” (Екл. 12:13). Никакво богослужение не може да задоволи Бога, ако няма послушание на Неговите заповеди “...защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди.” “Който отклонява ухото си от слушане закона, на такъв самата му молитва е мерзост” (1 Йоан 5:3; Пр. 28:9).

Задължението да се покланяме на Бога се основава на факта, че Той е Творецът, Комуто съществата дължат живота си. И навсякъде в Библията, където Неговите изисквания за почит и поклонение са представени по-големи, от изискванията към езическите богове, там винаги се цитира доказателство за творческата Му мощ. “Защото всичките богове на племената са нищожества, а Йехова е направил небесата” (Пс. 96:5). “И тъй, на кого ще ме уподобите, та да му бъда равен? - казва Светият. Дигнете очите си нагоре, та вижте кой е създал тия светила...” “Защото така казва Господ, Който сътвори небето, Тоя Бог, Който създаде земята, направи я и я утвърди; ...Аз Съм Господ и няма друг” (Исая 40:25-26; 45:18). Псалмистът казва: “Познайте, че Господ е Бог; Той ни е направил и ние сме Негови.” “Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа, нашия Създател” (Пс. 100:3, 95:6). И светите същества, които се покланят на Бога в небето, заявяват като причина за поклонението, което Му дължат следното: “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко...” (Откр. 4:11).

В Откр. 14 гл. хората са поканени да се поклонят на Твореца. Пророчеството ни представя една група хора, които подтикнати от тройната вест пазят Божиите заповеди. Една от тези заповеди посочва пряко Бога като Творец. Четвъртата заповед заявява: “...седмия ден... е събота на Господа твоя Бог..., защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20:10-11). По-нататък Господ казва за съботата, че тя е “знак..., за да познаете, че Аз Господ съм ваш Бог” (Езекиил 20:20). И даденото основание за това е: “Защото в шест дена направи Господ небето и земята, а на седмия ден си почина и се успокои” (Изх. 31:17).

“Важността на съботата като паметник на сътворението се състои в това, че тя постоянно представя пред погледа ни истинската причина, поради която дължим поклонение на Бога” - защото Той е Творецът, а ние сме Неговите творения. “Следователно съботата лежи в самите основи на Божественото поклонение, защото ни учи на великата истина по най-поразяващ начин и никоя друга наредба не прави това. Истинската причина за поклонение на Бога не само в седмия ден, но и за всяко поклонение и богослужение, се открива в различието между Твореца и Неговите творения. Този велик факт никога не може да остарее или да стане старомоден и не трябва да се забравя никога” (Дж. Н. Андрюс. История на съботата. Гл. 27.) Точно за да бъде истината винаги в съзнанието на човека, Бог установи съботата в Едем и докогато фактът, че Той е наш Творец, продължава да бъде основание, за да Му се покланяме, дотогава и съботата ще продължава да бъде негов знак и спомен. Ако тя беше спазвана от всички хора, мислите и чувствата им щяха да бъдат насочени към Твореца - обект на поклонение и почит, и нямаше да съществува нито един идолопоклонник, атеист или невярващ. Пазенето на съботата е знак на вярност към истинския Бог, Който “направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях”. От това следва, че вестта, заповядваща на хората да се покланят на Бога и да пазят Неговите заповеди, ще изисква от тях специално спазването на четвъртата заповед.

В противоположност на тези, които пазят Божиите заповеди и имат вярата на Исус, третият ангел посочва друга група хора, срещу чиито заблуди е изговорено тържествено и страшно предупреждение: “Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв...” (Откр. 14:9-10). За да се разбере вестта, е необходимо правилно обяснение на използваните тук символи. Какво е представено чрез звяра, образа, белега?

Пророческата верига, в която се намират тези символи, започва от Откр. 12 гл. със змея, който се опитва да унищожи Христос при раждането Му. Казва се, че змеят е Сатана (Откр. 12:9); той подбужда Ирод да осъди Спасителя на смърт. Но главното оръдие, чрез което воюваше срещу Христос и Неговия народ през първите столетия от християнската епоха, бе Римската империя, чиято преобладаваща религия бе езичеството. Така, на първо място змеят представлява Сатана, а в друг смисъл е и символ на езическия Рим.

В 13 гл. (ст. 1 до 10) е описан друг звяр, подобен “на леопард”, на когото “змеят даде... силата си, престола си и голяма власт”. Този символ, както повечето протестанти вярват, представлява папството, наследило силата, седалището и властта, принадлежали някога на древната Римска империя. За приличащия на леопард звяр се заявява: “И даде му се да говори и с устата си горделиво и богохулно... И отвори устата си да изрече хули против Бога, да хули името Му и скинията Му, па и ония, които живеят на небесата. И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи; и даде му се власт над всяко племе и люде, език и народ”. Това пророчество, почти идентично с описанието на малкия рог от Даниил 7 гл., съвсем безспорно и очевидно посочва папството.