The great controversy

Несравнимият блясък на земния храм отразяваше за човешкия поглед славата на оня небесен храм, където Христос, нашият Ходатай, служи пред Божия престол. Мястото, където обитава Царят на царете, където Му служат хиляди по хиляди и десетки хиляди по десетки хиляди стоят пред Него (Даниил 7:10); оня храм, изпълнен със славата на вечния трон, където серафими, Негови лъчезарни пазители, покриват лицата си в поклонение, можеше да намери само слаб отблясък на своето величие и слава в тази най-великолепна постройка, съградена някога от човешки ръце. И все пак, чрез земното светилище и неговите богослужения се представяха важни истини за небесното светилище и за великото дело, което се извършва там за изкуплението на човека.

Светите места в небесното светилище са представени чрез двете отделения в земното светилище. Когато на апостол Йоан бе дарен във видение един поглед в Божия храм на небето, бе видял, как “пред престола горяха седем огнени светила” (Откр. 4:5). Бе забелязал един ангел със “златна кадилница; и нему се даде много тамян, за да го прибави при молитвите на всичките светии над златния олтар, който бе пред престола” (Откр. 8:3). На пророка бе позволено да погледне в първото отделение на небесното светилище; и там видя “седем златни светилника” и “златния олтар”, представени чрез златния светилник и чрез кадилния олтар в земното светилище. И пак се казва: “И отвори се Божият храм, който е небето...” (Откр. 11:19), и той погледна във вътрешността, зад втората завеса, в Светая Светих. Тук видя “ковчега на Божия завет”, представен чрез направения от Мойсей свят ковчег, за да съхранява Божия закон.

Така изучаващите този въпрос намериха неоспорими доказателства за съществуването на светилище в небето. Мойсей беше направил земното светилище по показан му образец. Павел учи, че оня образец е истинското светилище, което е в небето. Йоан свидетелства, че го е видял.

Тронът на Бога в небесния храм, където Бог обитава, е основан на правда и съд. Светая Светих е Неговият закон, великата мярка за правото, според която биват изпитвани всички хора. Ковчегът на завета, съхраняващ плочите на закона, е покрит с престола на благодатта, пред който Христос предлага своята кръв в полза на грешника. По такъв начин в плана на човешкото изкупление е представено единството между правдата и благодатта. Такова единство е могла да измисли само вечната Мъдрост и да извърши само безпределната Мощ. Това е връзка, изпълваща цялото небе с удивление и преклонение. Херувимите в земното светилище, загледани надолу към престола на благодатта символизират интереса, с който небесните множества наблюдават делото на изкуплението. Как

ВЪНШНИЯТ ДВОР

Светилището в пустинята бе построено под ръководството на Мойсей в съответствие с показания му на планината образец. (Изход 25:7-8, 40; Евр. 8:5).

То бе обградено от двор (наричан понякога външен двор), направен от бели, прикрепени на прътове завеси (Изход 27:9-18), и бе около 75 стъпки широко и 150 стъпки дълго. Вътре в двора се намираше олтарят на всеизгарянето, умивалникът и светилището. Олтарят бе наричан още и медният олтар, тъй като вътре в храма имаше и втори - златния олтар. Външният олтар (Изход 27:1-9) бе кух отвътре и обкован с мед, 5 стъпки висок и представляваше квадрат със страна 7,5 стъпки. Тук се поставяха жертвените животни, за всеизгаряне. Малко по-нататък се намираше медният умивалник (Изход 30:18-21), където свещениците се умиваха, преди да влязат в светилището.

СВЕТАЯ

Земното светилище (Изход 26:1-27) представляваше палатка с дървени стени, 4 пласта покривало за покрив и злато и красива завеса отвътре. С размери около 18/55 стъпки то бе преносимо - можеше да се разглобява и пренася от място на място при пътуванията на Израил в пустинята. Вътрешна завеса го разделяше на две стаи или отделения. То бе най-святото място на земята. Всеки ден свещениците влизаха с кръвта в първото отделение и минаваха край седмоклонестия златен светилник със седем горящи лампи (Изход 25:31-40), край масата за хлебния принос, поставена пред присъствието на Господа (Изход 25:23-30), и продължаваха нататък до кадилния или наречен още златния олтар (Изход 30:1-10). Нагоре от него, над горния край на разделящата завеса (която не достигаше тавана), се издигаше пушекът от специално приготвен тамян и навлизаше вътре в Светая Светих. Свещениците попръскваха от жертвената кръв върху златния олтар и разделящата завеса (Левит 4-5). Частично описание на церемонията може да се намери в Евр. 9:1-17. Мебелировката вътре в първото и второто отделение на светилището бе изработена от чисто злато или бе покрита със злато.

(Най-святото място)

Второто отделение или най-святото място, наречено още Светая Светих (Изход 26:33) съдържаше Ковчега на завета (Изход 25:17-22). Между двата херувима се намираше славата на Божието присъствие (Шехината). (Изход 25:22; 40:34). Под него бе умилостивилището или Престолът на благодатта - капак във вид на плоча, направена от чисто злато, покриваща Ковчега. Тук лежеше основата на Божието управление - моралният закон на Десетте заповеди (Изход 20:3-17), написани от Божия пръст на каменни плочи (Изход 31:18) и след това поставени вътре (Второзаконие 10:2). Цялото човечество трябва да се управлява от тези святи предписания дори до края на вековете (Откр.12:17; 14:12), а и след това (Откр.22:14; Исая 66:22, 23). Само веднъж годишно в деня на умилостивението първосвещеникът влизаше във второто отделение - за да очисти Светилището и народа от греха (Левит 16 гл. особено ст. 30-34; Даниил 8:14).
Бог може да бъде справедлив, като оправдава каещия се грешник и възобновява своята близост с падналия човешки род; как Христос можа да слезе на земята, за да избави от бездната на гибелта неизброими множества и да ги облече в неопетнените дрехи на Своята правда, за да се присъединят към ангелите, които никога не са падали, и да живеят вечно в Божието присъствие - в тайната на благодатта и ангелите желаят да надникнат.

Делото на Христос като посредник на човека е представено в хубавото пророчество на Захария относно Този, “чието име е Отрасъл”. Пророкът казва: “Той ще съгради храма Господен и Той ще вземе славата, и ще седне, и ще управлява на престола Си, и ще е свещеник на престола Си; и СЪВЕТ НА МИР ще бъде между двамата” (Захария 6:13 - ЦП).

“Той ще съгради храма Господен”. Чрез Своята жертва и чрез ходатайствената си служба Христос е както основата, така и градителят на Божията църква. Апостол Павел го посочва като “краеъгълен камък”, “върху Когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм, свят на Господа, в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище” (Еф. 2:20-22).

“И Той ще вземе слава”. На Христос принадлежи славата от изкуплението на падналия човешки род. През вечните векове ще се разнася песента на изкупените: “...На Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си..., - да бъде слава и господство във вечни векове. Амин” (Откр. 1:5-6).

Той “ще седне и ще управлява на престола Си и ще е свещеник на престола Си”. Сега още не седи на престола на славата Си, царството на славата още не е установено. Едва след като завърши Своето дело като Ходатай “Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида”, едно царство, което “не ще има край” (Лука 1:32-33). Сега Христос седи като свещеник с Отца на Неговия престол (Откр. 3:21). На трона при Вечния, имащ в Себе Си Своето съществувание, седи Този, Който “наистина взе на Себе Си болестите ни и със скърбите ни се натовари”, “Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях”, за да “може и на изкушаваните да помага”. “Но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния” (Исая 53:4 - ЦП; Евр.4:15, 2:18; 1Йоан 2:1). Това посредничество става чрез прободеното и съкрушено тяло, чрез Неговия неопетнен живот. Наранените ръце, прободените гърди, прободените нозе умоляват заради падналия човек, чието изкупление бе изкупено с такава неизмерима цена.

“И съвет на мир ще бъде между двамата”. Любовта на Отца не по-малко от тази на Сина е източник на спасение за изгубеното човечество. Преди да си отиде, Исус каза на учениците Си: “Не ви казвам, че Аз ще поискам от Отца за вас; защото сам Отец ви люби...” (Йоан 16:26-27). “Сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си...” (2 Кор. 5:19). И в службата в небесното светилище има съвет на мир между двамата. “Защото Бог толкова ВЪЗЛЮБИ света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Въпросът: Какво е светилището?, е ясно обяснен в Свещеното писание. Терминът “светилище”, както е употребен в Библията, се отнася, първо, за скинията, издигната от Мойсей по образец на небесните неща и, второ, за “истинската скиния” на небето. С Христовата смърт се свършваше символичната служба. “Истинската скиния” в Небето е светилището на Новия завет. И тъй като пророчеството в Даниил 8:14 намира изпълнението си в този завет, светилището, за което се отнася то, трябва да бъде светилището на новия завет. В края на 2300-та денонощия - 1844 г., на земята вече много столетия наред не беше имало никакво светилище. Затова пророчеството: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”, посочва без всякакво съмнение светилището в Небето.

Остава обаче да се отговори на най-важния въпрос: Какво означава очистването на светилището? Старият завет заявява, че е имало такава служба в земното светилище. Но може ли в Небето да има нещо, което трябва да бъде очиствано? В Евр. 9 глава е обяснено ясно очистването на земното, както и на небесното светилище: “И почти мога да кажа, че по закона всичко с кръв се очистя ; и без проливането на кръв няма прощение. И тъй необходимо беше образите на небесните неща да се очистват с тия жертви, а самите небесни - с жертви, по-добри от тях” (Евр. 9:22-23), именно със скъпата Христова кръв.

Очистването - както в сянковата символична служба, така и в истинската, трябва да стане с кръв; в първия случай - с кръв от животни, във втория - с кръвта на Христос. Павел заявява, че причината за очистването с кръв е, че “без проливането на кръв няма ПРОЩЕНИЕ”. А прощението или отнемането на греховете е делото, което трябва да се извърши. Но каква връзка можеше да има между греха и светилището, било то небесното, или земното? Това може да се разбере, като се обърнем към символичната служба, защото свещениците, изпълняващи службата си на земята, служеха “по образ и сянка на небесните неща” (Евр. 8:5).

Службата в земното светилище се състоеше от две части. Свещениците служеха ежедневно в Светая, докато в Светая Светих първосвещеникът веднъж в годината извършваше специална служба на умилостивение за очистване на светилището. Ден след ден разкаялият се грешник донасяше своята жертва до вратата на светилището, полагаше ръка върху главата на жертвеното животно и изповядваше греховете си. По този начин ги пренасяше символично от себе си върху невинната жертва. Тогава животното биваше заколвано. “Без проливането на кръв - казва апостолът, - няма прощение”. “Защото животът на тялото е в кръвта...” (Лев. 17:11). Нарушеният закон на Бога изискваше живота на престъпника. Кръвта, представляваща отнетия живот на грешника, чиято вина бе понесена от жертвата, свещеникът занасяше в Светая и попръскваше пред завесата. Зад нея бе ковчегът на завета със закона, който грешникът бе престъпил. С тази церемония грехът биваше символично пренесен чрез кръвта върху светилището. В някои случаи кръвта не се внасяше в Светая; тогава обаче месото се изяждаше от свещеника, както Мойсей настави синовете на Аарон, казвайки: “Защо не ядохте приноса за грях на светото място, тъй като е пресвято и ви е дадено, за да отнемате беззаконието на обществото и да правите умилостивение за тях пред Господа?” (Лев. 10:17). И двете церемонии еднакво символизираха прехвърлянето на греха от разкаяния върху светилището.

Такова беше делото, което се извършваше ден след ден през цялата година. По този начин греховете на Израил биваха пренасяни върху светилището и беше нужна специална служба, за да бъдат премахнати. Бог заповяда за всяко от светите отделения да се извършва умилостивение. “Така да направи умилостивение за светилището поради нечистотите на израилтяните и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за шатъра за срещане, който стои помежду им всред нечистотиите им.” По-нататък трябваше да бъде извършено и едно умилостивение за олтара, “да го очисти от нечистотиите на израилтяните и да го освети” (Лев. 16:16, 19).

Един път в годината, във великия Ден на умилостивението, свещеникът влизаше в Светая Светих, за да очисти светилището. С него се завършваше годишният цикъл на службата. В Деня на умилостивението пред вратата на скинията се донасяха два козела и над тях се хвърляше жребий: “един жребий за Господа, и другият жребий за отпущане” (ст. 8). Козелът, върху когото паднеше жребият за Господа, трябваше да бъде заклан като изкупителна жертва за народа и свещеникът трябваше да внесе кръвта му зад завесата и да попръска върху и пред благодатния престол. Със същата кръв попръскваше и върху кадилния олтар пред завесата.

Тогава, “като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел, нека изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек; и като пусне козела в пустинята, козелът ще понесе на себе си всичките им беззакония в необитаема земя” (ст. 21-22). Козелът за отпущане не се връщаше вече в лагера на Израил, а от човека, който го бе оставил, се изискваше да се измие и да изпере дрехите си с вода, преди да се върне в лагера.

Цялата церемония бе наредена, за да отпечати в паметта на израилтяните светостта на Бога и Неговото отвращение от греха; и освен това да им покаже, че те не можеха да се докосват до греха, без да бъдат опетнени. Докато се извършваше делото на умилостивение, от всекиго се изискваше да смири душата си. Всякаква делова работа трябваше да бъде оставена настрана и всичките израилтяни трябваше да прекарат деня в тържествено смирение пред Бога, с молитва, с пост и с дълбоко изпитване на сърцето.

Чрез образната символична служба се обясняваха важни истини относно изкуплението. Вместо грешника се приемаше негов заместник, но грехът не се заличаваше чрез кръвта на жертвата. Така само бе осигурено средството, чрез което той се пренасяше в светилището. Чрез принасянето на кръвта грешникът признаваше авторитета на закона, изповядваше вината си в престъплението и желанието за прощение чрез вярата в един бъдещ Изкупител. Но все още не беше напълно освободен от осъждането на закона. В Деня на умилостивението първосвещеникът, след като бе принесъл жертва за обществото, влизаше с кръвта й в Светая Светих и попръскваше с нея над престола на благодатта, точно над закона, за да удовлетвори изискванията му. Тогава в службата си на посредник поемаше греховете върху себе си и ги изнасяше вън от светилището. Поставяше ръце върху главата на живия козел за отпущане и ги изповядваше върху него. По този начин ги пренасяше образно от себе си върху козела. А козелът ги отнасяше надалеч и се вярваше, че са премахнати от народа завинаги.

Такава беше извършваната “по образ и сянка на небесните неща” служба. А онова, което по време на нея се правеше образно и символично в земното светилище, се осъществяваше в службата в небесното светилище. След възнесението Спасителят започна дело на наш първосвещеник в Небето. Павел казва: “Защото Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евр. 9:24).

Службата на свещеника през цялата година в първото отделение на светилището, “отвътре завесата”, която образуваше вратата и отделяше Светая от външния двор, представлява службата, която Христос започна след възнесението Си. Всекидневната длъжност на свещеника представяше пред Бога кръвта на жертвата за грях, а за същото допринасяше и тамянът, който се възнасяше нагоре заедно с молитвите на Израил. И Христос предложи пред Отца кръвта Си за грешниците и заедно със скъпоценното благоухание на собствената правда представя молитвите на покаялите се вярващи. Такава беше службата в първото отделение на небесното светилище.

Дотам Го последва вярата на Христовите ученици, когато, изгубвайки се от погледите им, се възнесе в небето. Тук се коренеше тяхната надежда, “която имаме за душата като здрава и непоколебима котва - казва Павел, - която прониква в това, което е отвътре завесата; гдето Исус като предтеча влезе за нас и стана Първосвещеник до века...” И не “с кръв от козли и от телци, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 6:19, 20, 9:12).

В продължение на осемнадесет столетия се е извършвала тази служба в първата част на светилището. Исусовата кръв се застъпваше заради името на покаялите се вярващи и им осигуряваше прощение и приемане от Отца, но греховете им все още оставаха отбелязани в книгите. Както в символичната служба в края на годината се извършваше умилостивително дело, така и преди да бъде привършено Христовото дело за изкуплението на човека, се извършва умилостивение за отстраняване на греховете от светилището. Това е службата, започнала след свършването на 2300-та денонощия. По онова време, както бе предсказано от пророк Даниил, нашият велик Първосвещеник влезе в Светая Светих, за да извърши последната част от Своето тържествено дело - очистването на светилището.

Както в древността чрез вяра греховете на народа се възлагаха върху жертвата за грях и чрез нейната кръв се пренасяха образно върху земното светилище, така и в Новия завет греховете на покаялите се чрез вярата се възлагат върху Христос и фактически се пренасят в небесното светилище. И както опетненото от грехове земно светилище се очистваше чрез символичното им премахване, така и действителното очистване на небесното трябваше да се извърши чрез премахването или заличаването на записаните там грехове. Но преди да може да бъде извършено това, трябва да се изследват книгите, за да се определи кой чрез покаяние за греха и вяра в Христос има право да се възползва от Неговото умилостивение. Следователно очистването на светилището включва и едно проучване, дело на разследване, дело на съд. То трябва да се извърши, преди Христос да дойде, за да избави народа Си, защото, когато Той дойде, наградата Му ще бъде с Него, “за да отплатя на всекиго, според каквито са делата му” (Откр. 22:12).

Така онези, които следваха светлината на пророческото слово, разбраха, че вместо да дойде на земята в края на 2300-та денонощия в 1844 г., Христос е влязъл в Светая Светих на небесното светилище, за да извърши последното дело на изкупление като приготовление за Своето идване.

Разбрано бе също, че докато принесеният в жертва за грях козел посочваше Христос като жертва, а първосвещеникът го представяше като посредник, то козелът за отпущане символизираше Сатана - авторът на греха, върху когото в края щяха да бъдат стоварени греховете на истински покаялите се. Първосвещеникът посредством кръвта на жертвата за грях премахваше греховете от светилището и ги поставяше върху козела за отпущане. Когато Христос в края на службата Си чрез собствената кръв отнеме от небесното светилище греховете на народа Си, ще ги постави върху Сатана, който при изпълнението на присъдата ще трябва да понесе последното наказание. Козелът за отпущане се изпращаше в една ненаселена страна, за да не се върне никога вече в обществото на Израил. Така и Сатана ще бъде отстранен завинаги от присъствието на Бога и на Неговия народ и ще бъде заличен от съществуване при окончателното унищожаване на греха и на грешниците.

24
В Светая Светих

Въпросът за светилището отключи тайната на разочарованието от 1844 година. Пред погледа се разкри една завършена система от истини, хармонично свързани една с друга. Те показаха, че Божията ръка бе ръководила великото адвентно движение и дълга за онова време. Темата за светилището изясни положението и делото на Божия народ. Както учениците на Исус след ужасната нощ на страдание и разочарование се “зарадваха..., като видяха Господа”, така сега се зарадваха онези, които очакваха с вяра Неговото второ идване. Бяха се надявали да се яви в слава, за да възнагради Своите служители. Надеждите им бяха осуетени и те загубиха от погледа си Исус; и, както Мария пред гроба, викаха: “Дигнали Господа от гроба и не знаем где са го положили”. Но сега Го видяха в Светая Светих - техния състрадателен Първосвещеник, Който скоро щеше да се яви като Цар и Избавител. Светлината от светилището освети миналото, настоящето и бъдещето. Разбраха, че Бог ги е водил чрез непогрешимото Си провидение. Макар че, както и първите ученици, не бяха разбрали вестта, която носеха, все пак тя бе вярна във всяко отношение. Проповядвайки я, изпълниха Божия план и трудът им в Господа не бе напразен. Възродени за “жива надежда”, се зарадваха “с неизказана и преславна радост”.

Както пророчеството от Даниил 8:14: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”, така и първата ангелска вест: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато той ще съди”, сочеха на Христовата служба в Светая Светих, на изследователния съд, а не на идването на Христос да изкупи народа Си и да унищожи неправедните. Грешката не бе в изчисляването на пророческите периоди, а в СЪБИТИЕТО, което трябваше да се случи в края на 2300-та денонощия. Поради тази неточност вярващите преживяха разочарование, въпреки че всичко, предсказано в пророчеството, и всичко в Писанието, което те имаха основание да очакват, се бе изпълнило. Точно по времето, когато оплакваха поражението на своите надежди, се бе случило предсказаното от вестта събитие. То трябваше да се изпълни, преди Господ да се яви, за да възнагради служителите Си.

Христос бе дошъл, но не на земята, както очакваха, а както бе означено в сянковата служба - в Светая Светих на Божия храм в Небето. Той е представен от пророк Даниил като влизащ при Стария по дни точно по това време: “Гледах в нощните видения и ето, един като Човешки Син идеше с небесните облаци и стигна” не на земята, но “до Стария по дни; и доведоха Го пред Него” (Даниил 7:13).

Посоченото идване е предсказано и от пророк Малахия: “И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, Когото вие желаете. Ето иде, казва Господ на силите” (Малахия 3:1). Идването на Господа в Неговия храм бе внезапно, неочаквано за Божиите чада. Те не Го търсеха ТАМ. Очакваха Го да дойде на земята “в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога, и на ония, които не се покоряват на благовестието...” (2 Сол. 1:8).

Но не бяха още готови да посрещнат своя Господ. Все още им предстоеше приготовление. Имаха нужда от светлина, която да насочи мислите им към Божия храм в небето. И ако биха последвали своя Първосвещеник в Неговата служба там, щяха да им бъдат разкрити нови задължения. Църквата трябваше да получи и друга вест на предупреждение и поучение.

Пророкът казва: “Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото е като огъня на пречиствач и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто; и те ще принасят Господу приноси с правда” (Малахия 3:2, 3). Когато приключи застъпническата служба на Христос в небесното светилище, живеещите на земята ще трябва да застанат пред погледа на светия Бог без посредник. Дрехите им трябва да бъдат без петно, характерите им - изчистени от грях чрез кръвта на попръскването. Чрез Божията благодат и чрез личните прилежни усилия, те трябва да победят в битката със злото. Докато в небето се провежда изследователният съд, докато греховете на покаяните вярващи се отстраняват от светилището, Божият народ на земята трябва да се очисти, да отстрани греха. Това духовно развитие е още по-ясно описано във вестта от Откровение 14 глава.

След това последователите на Христос ще бъдат готови за Неговото явяване. “Тогава приносът на Юда и на Ерусалим ще бъде угоден Господу, както в древните дни, както в старите години” (Малахия 3:4). Тогава църквата, която нашият Господ ще приеме, ще бъде “църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо...” (Ефес. 5:27). Ще бъде “като зората, красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със знамена” (Песен на песните 6:10)