The great controversy

От всички големи религиозни движения от дните на апостолите насам никое не е било по-изчистено от човешки несъвършенства и от сатанински коварства, както движението от есента на 1844 година. Дори и сега, след толкова много време, всички, участвали в движението и удържали твърдо истината, все още чувстват святото влияние на онова благословено дело и свидетелстват, че то беше от Бога.

При вика: “Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!”, всички чакащи го “станаха и приготвиха светилниците си”. Те изучаваха Словото Божие с непозната дотогава прилежност и интерес. Ангели бяха изпращани от небето, за да пробудят обезкуражените и да ги подготвят да приемат вестта. Делото не почиваше върху човешка мъдрост и знания, а върху Божията мощ. Не най-даровитите, а най-смирените и най-преданите бяха първите, чули и последвали зова. Фермери оставяха реколтата от нивите, занаятчии оставяха инструментите си и тръгваха със сълзи и с радост да разгласяват предупреждението. Онези, които преди бяха водили делото, сега бяха сред последните, присъединили се към движението. Църквите общо взето затваряха вратите си пред вестта и голяма част от приелите я ги напускаше. Според Божия план това проповядване се присъедини към втората ангелска вест и придаде на делото особена мощ.

Новината: “Ето, Младоженецът иде!” не беше подложена на специално тълкувание, тъй като доказателството от Писанието бе ясно и разбрано. Една сила, тласкаща душата напред, я придружаваше. Нямаше съмнение, нямаше въпроси. При победоносното влизане на Христос в Ерусалим хората от всички краища на страната, събрали се там за празника, се стекоха към Елеонския хълм. И като се присъединиха към тълпата, придружаваща Исус, обхванати от моментния ентусиазъм, подкрепиха вика: “Благословен, който иде в Господнето име!” (Матей 21:9). И сега невярващи, които присъстваха на събранията на адвентистите - някои от любопитство, други за да им се присмиват - чувстваха убедителната сила, придружаваща думите: “Ето, Младоженецът иде!”

По онова време имаше вяра, която даваше отговори на молитвите, вяра, която “гледаше на бъдещата награда” (Евр. 11:26). Като превалявания на пороен дъжд върху жадна земя се изля Духът на благодатта върху сериозно търсещите. Очакващите да застанат скоро лице срещу лице със своя Изкупител изпитваха неизразима, тържествена радост. Благодатната сила на Светия Дух топеше сърцата, когато Божието благословение се даряваше богато на верните вярващи.

Приелите вестта внимателно и тържествено се приближаваха към времето, когато се надяваха да посрещнат своя Господ. Те се чувстваха задължени всяка сутрин да си осигурят уверение, че са приети от Бога. Сърцата им бяха свързани тясно и се молеха много, заедно и един за друг. Често се събираха на уединени места, за да общуват с Бога и гласът на молбите им се възнасяше от поля и горички към небето. Убеждението да притежават благодатта на своя Спасител бе за тях много по-необходимо от всекидневната им храна; и ако облак помрачеше духа им, не се успокояваха, докато не бъде отстранен. Чувстваха свидетелството на прощаващата благодат и копнееха да видят Този, Когото душите им така обичаха.

Но отново трябваше да бъдат разочаровани. Времето на надеждата отмина, а Спасителят не се яви. Бяха Го очаквали с непоклатимо доверие, а сега се чувстваха като Мария, която, като намери гроба на Спасителя празен, извика разплакана: “...дигнали Господа Мой и не знам где са Го положили” (Йоан 20:13).

Чувство на свято благоговение и страх, че вестта можеше да бъде истина, озаптяваше за известно време невярващия свят. И то не изчезна веднага. Отначало невярващите не смееха да ликуват пред разочарованите; но когато не се появиха никакви признаци за Божия гняв, се освободиха от страховете и възобновиха хулите и подигравките. Голям брой изповядвали, че вярват в скорошното идване на Госпо-да, се отказаха от вярата си. Гордостта на твърде самоуверените бе така дълбоко наранена, че биха предпочели да изчезнат от света. И те като Йона се оплакваха от Бога и предпочитаха по-скоро да умрат, отколкото да живеят. Основалите вярата си върху мнението на другите, а не върху Словото Божие, бяха готови пак да променят възгледите си. Подигравчиите привличаха слабите и боязливите и всички заедно в съюз заявиха, че вече не би могло да се очаква нищо, от което да се страхуват. Времето отминало, Господ не дошъл и светът можел да си остане същият още хиляди години.

Сериозните, искрените вярващи се бяха отказали от всичко заради Христос и чувстваха Неговата близост, както никога преди това. Вярваха, че са дали на света последното предупреждение и, очаквайки скоро да бъдат приети в близостта на своя Божествен Учител и на небесните ангели, се бяха отделили до голяма степен от обществото на неприемащите вестта. С горещ копнеж се бяха молили: “Ела, Господи Исусе, ела скоро!” Но Той не дойде. И сега, отново да се поеме тежкото бреме на грижите и на житейските трудности от една страна, и хулите и присмехът на подиграващия се свят, от друга, - това вече бе наистина едно тежко изпитание за вярата и за търпението.

И все пак разочарованието не беше толкова голямо, колкото на учениците по времето на първото Христово пришествие. Когато Исус влезе триумфално в Ерусалим, последователите Му вярваха, че Той се готви да седне на трона на Давид и да освободи Израил от потисниците. С горди надежди и радостни очаквания се надпреварваха да отдават почести на своя Княз. Мнозина разстилаха дрехите си като килими по пътя Му или разпръскваха пред Него зелени палмови клонки. В ентусиазма и голямата си радост всички щастливо викаха: “Осанна на Давидовия Син!” Когато фарисеите, обезпокоени и разгневени от този изблик на чувства, поискаха Исус да укори учениците Си, Той отговори: “...ако тия млъкнат, то камъните ще извикат” (Лука 19:40). Пророчеството трябваше да бъде изпълнено. Учениците осъществяваха Божията цел. И все пак трябваше да изживеят горчиво разочарование. Бяха изминали само няколко дни и станаха свидетели на мъченическата смърт на Спасителя - и трябваше да Го положат в гробницата. Очакванията съвсем не се изпълниха и надеждите им умряха заедно с Исус. Едва когато техният Господ излезе победоносно от гроба, се сетиха, че всичко това бе предсказано предварително в пророчеството и че “Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите” (Деяния 17:3).

Петстотин години по-рано Господ бе заявил чрез пророк Захария: “Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо. Ето, твоят Цар иде при тебе. Той е праведен, и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9). Ако учениците знаеха, че Христос отиваше на съд и смърт, не биха могли да изпълнят това пророчество.

По същия начин Милър и неговите съмишленици изпълниха пророчеството и проповядваха вестта, предсказана от Писанието, че трябва да бъде дадена на света. Но те не биха могли да я разгласят, ако бяха разбрали напълно пророчествата, посочващи тяхното разочарование и даващи и друга вест, която също трябваше да бъде проповядвана на всички народи, преди Господ да дойде. Първата и втората ангелска вест бяха дадени точно в определеното време и осъществиха онова, което Господ желаеше.

Светът наблюдаваше и очакваше, че ако времето отмине и Христос не дойде, цялото учение на адвентизма ще пропадне. Но макар много хора поради силното изкушение да се отказаха от вярата си, имаше и такива, които останаха твърди. Плодовете на адвентното движение - дух на смирение и на изпитване на сърцето, на отричане от света и на обновяване на живота, придружаващи делото, свидетелстваха, че то бе от Бога. Те не смееха да отрекат, че силата на Светия Дух бе засвидетелствала проповядването на вестта за второто пришествие, а и не можеха да открият никаква грешка в изчисленията на пророческите периоди. И най-способните от противниците им не успяха да оборят начина им на пророческо тълкувание. Не бяха съгласни без библейски доказателства да отрекат позициите си, постигнати чрез сериозно и с молитва изследване на Писанието, с осветлени от Божия Дух умове и с пламтящи от Неговата животворяща сила сърца; позициите, устояли на най-проницателните критики и на най-жестоката опозиция от страна на официалните религиозни учители и на прочутите със светска мъдрост мъже, и останали твърди и непоклатими пред обединените усилия на учеността и красноречието, пред остротите и подигравките както на уважавани, така и на неуважавани хора.

Бе претърпян наистина неуспех по отношение на очакваното събитие, но дори това не можа да разклати вярата им в Божието слово. Когато Йона проповядваше по улиците на Ниневия, че след 40 дни градът ще бъде разрушен, Господ прие смирението на ниневийците и продължи периода на тяхното благодатно време; и все пак вестта му бе изпратена от Бога и Ниневия бе изпитана според Божията воля. Адвентистите вярваха, че по същия начин Бог ги бе наказал да прогласят предупреждението за съда. “То, заявяваха, изпитваше сърцата на всички, които го чуеха, и събуждаше в тях любов към идването на Господа; или пък предизвикваше повече или по-малко забележима, но добре позната на Бога омраза към Неговото идване. То бе отбелязало и една гранична линия..., така че тези, които искат да изпитат собствените си сърца, да могат да разберат на чия страна биха били заварени, ако Господ дойдеше тогава. Дали биха възкликнали: “Ето, това е нашият Бог, Когото ние чакахме, и Той ще ни избави!”, или щяха да призовават канарите и планините да паднат върху тях, за да ги прикрият от лицето на седналия на трона и от гнева на Агнето. По такъв начин Бог, както ние вярваме, бе изпитал чедата Си, бе изпитал вярата им, бе доказал и бе видял дали в часа на изкушение щяха да се отдръпнат от положението, на което може би е намерил за подходящо да ги постави, дали биха пренебрегнали този свят и биха разчитали с неограничено доверие на Словото Божие” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 14 от 13 ноември 1844 г.).

Чувствата на вярващите, че Бог ги е водил в техния минал духовен опит, са изразени в думите на Уилям Милър: “Ако трябваше да преживея живота си още веднъж със същото доказателство, каквото имах тогава, то, за да бъда искрен пред Бога и човека, бих извършил точно същото, каквото извърших тогава”. “Аз се надявам, че дрехите ми са чисти от кръвта на душите. Чувствам, че съм се освободил, доколкото бе възможно според силите им, от всяка вина за тяхното осъждане.” “Дори и два пъти да съм бил разочарован, пишеше този Божи човек, аз не съм сломен, нито обезсърчен... Надеждата ми в идването на Христос е по-силна от всякога. Аз извърших само онова, което след години на сериозно изследване смятах за свой дълг. Ако съм се заблудил, това е било от милост, от любов към моите ближни и от убеденост в дълга си към Бога.” “Едно зная аз: Проповядвах само онова, което вярвах, и Бог беше с мене; Неговата мощ се откриваше в делото и много добро бе сторено.” “По всяка вероятност чрез проповядване на края на времето хиляди хора бяха подтикнати да изследват Свещеното писание; и благодарение на това чрез вярата и попръскването с кръвта на Христос те бяха примирени с Бога” (Блис. С. 256, 255, 277, 280, 271). “Аз никога не съм се стремял да спечеля благоволението на гордите, нито пък съм губел кураж пред недоволството на света. И сега няма да откупувам тяхното благоволение, нито ще отида отвъд дълга си, за да предизвикам омразата им. Никога няма да искам живота си от тях, нито пък, надявам се, ще се страхувам да го изгубя, ако Бог в Своето добро провидение е наредил така. (Джеймс Уайт. Живот на Уилям Милър. С. 315).

Бог не изостави Своя народ. Духът Му все още пребъдваше с онези, които не се бяха отказали прибързано от получената светлина и не бяха се отрекли публично от адвентното движение. В посланието към евреите има думи на поощрение и предупреждение за уморените и очакващите във време на криза: “И тъй, не напущайте дръзновението си, за което имате голяма награда. Защото ви е нужно търпение, та като извършите Божията воля, да получите обещаното. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави. А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра, но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми.” Ние обаче не сме от ония, които се дърпат назад, та се погубват, а от тия, които вярват, та се спасява душата им” (Евр. 10:35-39).

Че това увещание е отправено към църквата в последните дни, се вижда от думите, посочващи близостта на Господнето идване: “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави”. Ясно е загатнато, че ще има някакво привидно отлагане, което да изглежда, че Господ като че се бави. Даденото тук поучение съвпада точно с преживяването на адвентистите по онова време. Хората, към които се отправяха тези думи, се намираха в опасност от корабокрушение във вярата си. Те бяха извършили Божията воля, следвайки Духа и Словото Му. Но не можеха да разберат намерението Му в техния минал опит, нито да различат пътя пред себе си и бяха изкушавани да се усъмнят дали в действителност Бог ги беше водил. Точно за това време бяха приложими думите: “А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра”. Когато блестящата светлина на “среднощния вик” огря пътя им и видяха пророчествата разпечатани, а бързото изпълнение на знаменията да сочи, че идването на Христос е близо, те наистина бяха във възторг. Но сега, съкрушени от несбъднатите си надежди, можеха да устоят само чрез вяра в Бога и в Неговото Слово. Подиграващият се свят казваше: “Вие сте излъгани. Откажете се от вярата си и признайте, че адвентното учение е от Сатана”. Но Божият народ обясняваше: “Но ако се дръпне някой назад, няма да благоволи в него душата Ми”. Да се откажат сега от вярата си и да отрекат мощта на Светия Дух, придружаваща вестта, би означавало да се дръпнат назад към гибелта. Павловите думи ги насърчаваха да останат твърди: “Не напускайте дръзновението си”, “търпение ви е нужно”. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде и не ще се забави.” Единственият безопасен начин на поведение бе да ценят светлината, получена вече от Бога, да се държат здраво за Неговите обещания, да продължават да изследват писанията и търпеливо да очакват и да бдят, за да получат по-пълна светлина.

23
Тайната на светилището - разкрита

Библейският текст, който е основата и главният стълб на адвентната вяра, гласи: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”. Добре познати думи за всички, повярвали в скорошното идване на Господа. Хиляди уста повтаряха това пророчество като парола на вярата си. Те чувстваха, че блестящите им очаквания и най-съкровени надежди зависеха от предсказани там събития. Бе изчислено, че пророческите дни свършват през есента на 1844 година. Тогава заедно с останалия християнски свят и адвентистите поддържаха, че светилището, това е земята или някаква част от нея. Те разбираха, че очистването на светилището е очистването на земята чрез огън в последния велик ден и че то предстои да стане при Второто пришествие. Оттук и заключението, че Христос ще се завърне на земята в 1844 година.

Но определеното време измина, а Господ не се яви. Вярващите знаеха, че Божието слово не лъже; тяхното тълкувание на пророчеството беше погрешно, но къде се криеше грешката? Мнозина се опитваха прибързано да развържат възела на затруднението, като отричаха, че 2300-та денонощия свършват в 1844 година. Но за това твърдение не можеха да приведат никакво друго доказателство, освен че Христос не е дошъл в определеното очаквано време. Аргументираха се, че ако пророческите дни свършваха в 1844 г., тогава Христос би трябвало да се завърне, за да очисти светилището чрез пречистване на земята с огън; и че тъй като не е дошъл, то и дните не би могло да са изтекли.

Да се приеме заключението им, означаваше да се отхвърли дотогавашното изчисление на пророческите периоди. 2300-та денонощия, както бе открито, започваха, когато през есента на 457 г. пр. Хр. влезе в сила заповедта на Артаксеркс за възобновяването и съграждането на Ерусалим. Вземеше ли се това събитие за начална точка, получаваше се пълна хармония в приложението на всички събития, предсказани в обяснението на оня период в Даниил 9:25-27. Шестдесет и девет седмици, първите 483 от 2300-та години, трябваше да свършат до Месия, Помазаника. Христовото кръщение и помазването Му със Светия Дух в 27 г. сл. Хр. изпълниха точно това пророчество. В средата на 70-тата седмица Месия трябваше да бъде посечен. Три години и половина след кръщението Му, през пролетта на 31 г. сл. Хр., Христос бе разпнат. Седемдесетте седмици или 490-те години трябваше да се отнасят специално за евреите. В края на периода еврейската нация запечати отхвърлянето на Христос, като започна да преследва Неговите ученици и в 34 г. сл. Хр. апостолите се обърнаха към езичниците. Бяха изминали 490 от 2300-та години, оставаха още 1810. Пресметнати от 34 г. сл. Хр., 1810-те години стигаха до 1844 година. “Тогава, беше казал ангелът, светилището ще се очисти.” До този момент всички подробности на пророчеството бяха изпълнени неоспоримо в точно определеното време.

Изчислението беше ясно и правилно, само че по нищо не можеше да се познае, че през 1844 г. е станало някакво събитие, което да отговаря на очистването на светилището. Да отрича някой, че дните свършваха в онова време, би означавало да се обърка целият въпрос и да се отрекат принципите, установени и получили потвърждението си чрез непогрешимите изпълнения на пророчеството.

Но Бог беше водил Своя народ във великото адвентно движение. Неговата мощ и слава бяха придружавали делото и Той не искаше да позволи то да свърши в тъмнина и разочарование, за да бъде обвинено, че е плод само на фалшиво и ексцентрично въодушевление. Не можеше да остави Словото Му да се свързва със съмнение и несигурност. Макар че много хора се отказаха от дотогавашното пресмятане на пророческите периоди и отричаха правилността на самата основа, върху която почиваше това движение, други не искаха да се откажат от позициите на вярата и на духовните преживявания, подкрепени чрез Свещеното писание и чрез свидетелството на Божия Дух. Те вярваха, че в изучаването на пророчествата бяха възприели правилни принципи на тълкувание, че техен дълг бе да поддържат категорично истините, до които са стигнали, и да продължават библейските изследвания. Със сериозна молитва изпитваха отново своето становище и изучаваха Свещеното писание, за да открият неточността. Тъй като не можеха да намерят никаква грешка в изчислението на пророческите периоди, решиха да разучат по-отблизо въпроса за светилището.

Оказа се, че никакви библейски доказателства не подкрепяха общоприетия възглед, че земята е светилището. В Библията намериха едно изчерпателно обяснение на въпроса за светилището, за неговото устройство, за мястото, където се намираше, и за службата в него. Свидетелството на светите писатели беше тъй ясно и подробно, че не оставаше място за съмнение. В Посланието си към евреите Павел казва: “А даже при първия завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище. Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва светото място; а зад втората завеса беше оная част от скинията, която се казваше пресветото място, гдето бяха златната кадилница и ковчегът на завета, отвсякъде обкован от злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха умилостивилището...” (Евр. 9:1-5).

Тук светилището, за което говори Павел, бе съградената от Мойсей по заповед на Бога скиния (т.е. подвижно светилище) като място на земята, където да обитава Всевишният. “И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях” (Изх. 25:8) - бе даденото наставление на Мойсей, докато бе на планината с Бога. Израилтяните пътуваха през пустинята и скинията бе направена така, че да могат да я носят със себе си от място на място; въпреки това, тя бе великолепно построена. Стените й се състояха от цели дъски, изцяло обковани с тежко злато и закрепени в сребърни гнезда. Покривът беше образуван от ред завеси и покривала, чиято външна страна бе от кожи, а най-вътрешната - от фини ленени платове, украсени с втъкани в тях великолепни фигури на херувими. Освен двора, където се намираше олтарът на всеизгарящите жертви, скинията се състоеше от две отделения, наречени Светая (т.е. свято място), и Светая светих (т.е. свято от святото - “най-свято”) отделени едно от друго с великолепна, богато украсена завеса. Подобна завеса затваряше и входа към първото отделение.

В южната част на Светая се намираше светилникът с неговите седем лампи, осветяващи светилището както през деня, така и през нощта. На север се намираше трапезата на предложението (т.е. масичката за безквасните хлябове, а пред завесата, отделяща Светая от Светая Светих, беше златният олтар за кадене, от който облакът на благоуханието заедно с молитвите на Израил всеки ден се възнасяше към Бога.

В Светая Светих се намираше ковчегът - сандък изработен от скъпо дърво, обковано със злато. Тук се съхраняваха двете каменни плочи, върху които Бог беше издълбал закона с Десетте заповеди. Над ковчега и, образувайки капака над светия сандък, беше тронът на благодатта, наречен умилостивилище - едно великолепно произведение на изкуството. Върху него се издигаха два херувима, на всеки край по един, изработени от чисто злато. В това отделение на светилището, в облака от слава между херувимите, се изявяваше Божественото присъствие.

След заселването на евреите в Ханаан скинията бе заместена със Соломоновия храм, който, макар и постоянна солидна постройка и в по-големи размери, запази същите пропорции и бе обзаведен по същия начин. В тази форма светилището съществуваше (като се изключи времето при Даниил, когато лежеше в развалини), докато бе разрушено от римляните в 70 г. сл. Хр.

Това е единственото светилище, съществувало някога на земята, за което Библията дава известна информация. Павел го нарича светилището на първия завет. Но няма ли и новият завет някакво светилище?

Търсещите истината намериха в Посланието към евреите, че за съществува-нето на второ или новозаветно светилище се загатва в приведените вече от апостола думи: “И първият завет имаше постановления за богослужение и светилище земно”. Думата “и” означава, че Павел вече е споменавал преди за това светилище. Връщайки се назад към началото на предишната глава, те прочетоха: “А от това, което казваме, ето що е смисълът: Ние имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светили-щето и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр. 8:1-2).

Тук се разкрива светилището на новия завет. Светилището на първия завет бе направено от хора, изградено бе от Мойсей, а това е сътворено от Господа. В онова светилище земните свещеници извършваха своята служба; в това Христос, нашият велик Първосвещеник, служи отдясно на Бога. Едното светилище беше на земята, другото е в небето.

По-нататък, изграденото от Мойсей светилище беше направено по един образец. Господ му беше заръчал: “По всичко, което ти показвам - образа на скинията и образа на всичките й принадлежности - така да я направите.” И пак му бе дадена поръчка: “Внимавай да ги направиш по образеца им, който ти бе показан на планината” (Изх. 25:9, 40). И Павел казва, че първата скиния “е образ на сегашното време, съгласно с което се принасят дарове и жертви”; че нейните свети места бяха “образите на небесните неща”; че свещениците, принасящи жертви според закона, служеха по “образ и сянка на небесните неща”; че “Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евр. 9:9, 23, 8:5, 9:24).

Светилището в небето, където Христос служи заради нас, е големият оргинал, чието копие бе съграденото от Мойсей светилище. Бог вложи Духа Си в строителите на земното светилище. Художественото изкуство, приложено при неговото изграждане, бе едно откровение на Божествената мъдрост. Стените имаха вид на чисто злато и отразяваха във всички посоки светлината на седемте лампи от златния светилник. Трапезата с хлябовете на предложението и кадилният олтар блестяха като разтопено злато. Великолепните пищни завеси, образуващи тавана, с втъкани в тях фигури на ангели в синьо, пурпурно и алено допълваха красотата на картината. А зад втората завеса беше святата скиния - видимото изявление на Божията слава, където никой, освен първосвещеника, не можеше да влезе и да остане жив.