The great controversy

Когато верни учители излагат Словото Божие, тогава учени мъже, проповедници, започват да твърдят, че разбират Писанието. Те осъждат здравото учение като ерес и по такъв начин принуждават търсещите истината да отстъпят. Ако светът не беше безнадеждно упоен от виното на Вавилон, твърде много хора биха се убедили и биха се обърнали чрез ясните, категорични истини на Словото Божие. Но християнската вяра изглежда така объркана и пълна с противоречия, че хората не знаят кое да приемат за вярно. Грехът от нежеланието на света да се покае лежи при вратата на църквата.

Втората ангелска вест в Откровение 14 глава бе проповядвана за първи път през лятото на 1844 година. Тогава тя намери особено непосредствено приложение за църквите в Съединените щати, където предупреждението за съда бе най-широко разгласено и общо взето отхвърлено и където упадъкът в църквите се бе разпространил най-бързо. Вестта на втория ангел обаче бе изпълнена изцяло през 1844 година. Тогава църквите, поради отказа си да приемат светлината на адвентната вест, претърпяха голямо нравствено падение, което все още не беше пълно. Тъй като продължаваха да отхвърлят конкретните истини за това време, те падаха все по-ниско и по-ниско. Но все още не може да се каже: “Падна Вавилон”, “защото напои ВСИЧКИТЕ народи от виното на своето разпалено блудстване”. Той още не е довел ВСИЧКИТЕ НАРОДИ до това състояние. Духът на изравняване със света и равнодушие към изпитващите истини за нашето време съществува и печели територия в църквите с протестантска вяра във всички християнски страни; и тези църкви са включени в тържественото и страшно обвинение на втория ангел. Но делото на отстъпничество не е достигнало още своята кулминация.

Библията заявява, че преди пришествието на Господа Сатана ще действа с “ВСЯКАКВА сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата” и ония, които “не приеха да обичат истината, за да се спасят”, ще изпаднат в големи заблуждения, “за да повярват лъжа” (2 Сол. 2:9-11). Пълното падане на Вавилон няма да настане, докато това състояние и съединението на църквата със света не навлезе в цялото християнство. Промяната се развива бързо и съвършеното изпълнение на Откр. 14:8 е все още в бъдещето.

Въпреки духовната тъмнина и отделяне от Бога по-голямата част от истинските Христови последователи все още принадлежат на църквите, съставляващи Вавилон. Измежду тях има много, не чули още особените истини за това време. Не малко хора са недоволни от сегашното си състояние и копнеят за по-ясна светлина. Те напразно се опитват да намерят Христовия образ в църквите, с които са свързани. Понеже тези общества все повече и повече се отдалечават от истината и все по-тясно се свързват със света, разликата между двете класи ще се увеличава и най-после ще доведе до разделение. Ще дойде време, когато обичащите Бога над всичко няма да могат да останат свързани с такива, които “са повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но отречени от силата му” (2 Тимотей 3:4-5).

В Откровение 18 гл. се посочва времето, когато в резултат на отхвърлянето на тройното предупреждение от Откр. 14:6-12 църквата ще е стигнала напълно до състоянието, предсказано от втория ангел, и Божият народ, намиращ се все още във Вавилон, ще бъде призован да се отдели. Тази ще бъде последната вест, дадена на света, и тя ще извърши своето дело. Когато онези, които “не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:12), бъдат оставени да приемат голямата заблуда и да повярват на лъжата, тогава светлината на истината ще огрее всички, чиито сърца са отворени да я приемат. И всички чеда на Господа, намиращи се още във Вавилон, ще последват призива: “Излезте от нея, люде Мои...” (Откр. 18:4).

22
Изпълнени пророчества

Пролетта на 1844 г. - времето, когато се очакваше идването на Господа, отмина. Онези, които с вяра копнееха за Неговото явяване, бяха обзети от съмнение и несигурност. Но докато светът смяташе, че са претърпели пълно поражение и искаше да им докаже заблудата, те все още имаха източник за утеха - Словото Божие. Мнозина продължаваха да търсят в Писанието доказателствата за вярата си, изследваха отново и внимателно изучаваха пророчествата, за да получат повече светлина. По всичко изглеждаше, че библейското свидетелство потвърждава ясно и определено тяхното становище. Знамения, които не можеше да не бъдат разбрани, показваха, че Христовото идване предстоеше и то - скоро. Специалното благословение на Господа както чрез обръщането на грешниците към Христос, така и чрез събуждането на духовния живот сред християните, свидетелстваше, че вестта е от Небето. И макар вярващите да изпитваха известно разочарование, все пак не ги напускаше увереността, че Бог ги беше водил в техните минали преживявания.

Тясно свързани с пророчествата, които смятаха, че са приложими за времето на Христовото пришествие, бяха и наставленията, специално предназначени за състоянието им на несигурност и безпокойство и насърчаващи ги търпеливо да очакват с вяра, че неясното за разума им сега ще бъде разяснено в подходящо време.

Между пророчествата беше и това на Авакум 2:1-4: “На стражата си ще застана, ще се изправя на кулата и ще внимавам да видя какво ще ми говори Той и какво да отговоря на изобличителя си. Господ в отговор ми рече: Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже. Защото видението се отнася към едно определено бъдеще време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее. Ето, душата му се надига, не е отдън права; а праведният ще живее чрез вярата си”.

Още в 1842 г. даденото в пророчеството наставление: “Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже”, бе внушило на Чарлс Финч идеята да начертае пророческа карта, за да представи образно виденията на книгите “Даниил” и “Откровение”. Публикуването на картата се смяташе за изпълнение на дадената чрез Авакум поръчка. Но никой по онова време не обърна внимание, че в същото пророчество се загатва за явно закъснение на изпълнението на видението, за време на чакане. След разочарованието обаче извънредно важна изглеждаше следната част от библейския текст: “...видението се отнася към едно определено бъдеще време; но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее... а праведният ще живее чрез ВЯРАТА си”.

Една част от пророчествата на Езекиил също бяха източник на голяма сила и на утеха за вярващите: “И Господнето слово дойде към мене и рече: Сине човешки, каква е тая поговорка, що имате в Израилевата земя, която казва: Дните минават, а никое видение не се сбъдва? Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ще направя тая поговорка да престане и няма вече да се употребява за поговорка в Израиля; но кажи им: Дните наближават, тоже и изпълнението на всяко видение. Защото не ще има вече никакво лъжливо видение, нито ласкателно предсказване всред Израилевия дом. Защото Аз Съм Господ; Аз ще говоря. И словото, което ще говоря, ще се изпълни; няма да се отлага вече... ето, ония, които са от Израилевия дом, казват: Видението, което той вижда, ще се изпълни след много дни, и той пророкува за далечни времена. Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ни една от думите Ми не ще се отлага вече; но словото, което ще говоря, ще се изпълни, казва Господ Йехова” (Езекиил 12:21-25, 27-28).

Чакащите се радваха и вярваха, че Този, Който знае края от началото, беше видял през столетията и, предвиждайки разочарованието им, е дал слова на кураж и надежда. Ако не бяха текстовете от Писанието да ги увещават да чакат търпеливо и да поддържат твърдо доверието си в Божието слово, вярата им би угаснала в онова време на тежко изпитание.

Притчата за десетте девици в Матей 25 глава също символизира преживяванията на адвентния народ. В Матей 24 глава, когато учениците запитаха Христос за знаменията за Неговото идване и за края на света, Той изброи няколко от най-важните събития в историята на света и на църквата от Неговото първо идване до второто Му пришествие, а именно: разрушението на Ерусалим, голямата скръб на църквата под езически и папски тормоз, затъмнението на слънцето и на луната и падането на звездите. След това говори за Своето идване в царството Си и разказа притчата, описваща двете групи служители, които очакваха явяването Му. Двадесет и петата глава започва с думите: “ТОГАВА небесното царство ще се оприличи на десет девици”. Тук ни се представя църквата, която живее в последното време, същата, посочена в края на двадесет и четвъртата глава. Нейният духовен опит е представен нагледно в притчата чрез обичаите на една източна сватба.

“Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си. Но разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си. И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!” (Матей 25:1-6).

Христовото завръщане, както бе прогласено в първата ангелска вест, се смяташе, че е представено чрез идването на младоженеца. Широко разпространената реформация, постигната от проповядването на неговото скорошно идване отговаряше на излизането на девиците. В тази притча, както и в другата в Матей 24 глава, ни се представят две групи хора. Всички са взели лампите си, Библията, и чрез нейната светлина са излезли да посрещнат младоженеца. Но докато “неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си”, “разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си”. Втората група е получила Божията благодат, обновяващата, просвещаваща сила на Светия Дух, която прави Неговото Слово светилник за нозете и светлина по пътя. Тя е изследвала със страх Божи Писанията, за да узнае истината и сериозно се е стремяла към чистота на сърцето и на живота. Девиците са имали личен духовен опит и такава вяра в Бога и в Неговото Слово, която не би могла да бъде разклатена с отчаяние и отлагане. Другите “като взеха светилниците си, не взеха масло със себе си”. Те са движени от чувствата. Тържествената вест събужда в тях страх, но се облягат на вярата на своите събратя и се задоволяват с мъждукащата светлина на добри чувства, без да е налице сериозно осмисляне на истината или истинско действие на благодатта в сърцата им. Излезли са да посрещат Господа, изпълнени с надеждата за бърза награда. Но не са били подготвени за закъснението и разочарованието. Когато изпитанията идват, вярата им се разклаща и светилниците започват да гаснат.

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха.” Чрез забавянето на младоженеца е представено времето, когато Господ бе очакван, но не дойде. В това време на несигурност интересът на повърхностните и на половинчато искрените започна бързо да намалява и ревността им да стихва. Онези обаче, чиято вяра се основаваше на личното познаване на Библията, имаха скала под нозете си, която вълните на отчаянието не можеха да разбият. “Додряма се на всичките и заспаха” - едната група в равнодушие и изоставяйки вярата си, а другата, чакайки търпеливо, докато й бъде дадена по-ярка светлина. Но в нощта на изпитанието, те като че изгубиха до известна степен усърдието и предаността си. Полусърдечните и повърхностните не можеха повече да се уповават на вярата на своите братя. Всеки трябваше сам да стои или да падне.

Приблизително по това време се появи и фанатизмът. Някои, изповядващи, че са дълбоко вярващи във вестта, отхвърлиха Словото Божие като единствен сигурен и непогрешим водач и, твърдейки, че са водени от Духа, се оставиха под контрола на собствените си чувства, впечатления и въображения. Други проявяваха сляпа прилежност, осъждайки всички, неодобряващи тяхното поведение. Екзалтираните им схващания и постъпки не намираха отзвук у повечето от адвентистите, но те все пак станаха причина да се очерни делото на истината.

По този начин Сатана се опитваше да се противопостави на Божието дело и да го унищожи. Народът беше до голяма степен развълнуван от адвентното движение, хиляди грешници бяха повярвали и верни мъже се отдадоха на делото за прогласяване на истината, дори през времето на забавянето. Князът на злото губеше своите поданици и, за да злепостави Божието дело, подведе някои от изповядващите вярата към крайности с цел да ги измами. Тогава оръдията му бяха готови да представят в най-ярка и най-привлекателна светлина всяка заблуда, всяка грешка, всяка несполучлива постъпка, за да направят омразни адвентистите и тяхната вяра. Затова колкото по-голям беше броят на онези, които той би могъл да накара, докато силата му владее сърцата им да изповядват вярата във Второто пришествие, толкова по-голямо предимство би спечелил чрез привличане на вниманието върху тях като представители на всички вярващи.

Сатана е “клеветникът на нашите братя” (Откр. 12:10) и неговият дух подбужда хората да наблюдават заблудите и недостатъците на Божия народ, да ги правят публични и да ги изобличават, а добрите им дела да отминават, без дори да ги споменават. Той винаги е много активен при действията на Бога за спасяване на души. Когато Божиите синове се представят пред Господа, Сатана също идва сред тях. При всяко пробуждане той се опитва да прибави към Божиите чеда хора с неосветени сърца и неуравновесен ум. Когато такива хора приемат някои точки от истината и се наредят сред вярващите, той започва да действа чрез тях, за да вмъкне учения, мамещи лекомислените. За никой човек не може да се докаже, че е добър християнин, само защото се намира в обществото на Божиите чеда, дори да е в дома за богослужение или около Господнята трапеза. Често Сатана присъства на най-тържествените случаи в лицето на онзи, когото може да използва като свое оръдие.

Князът на злото оспорва всяка стъпка земя на Божия народ по пътя към небесния град. В цялата църковна история никога не е била извършена реформация, без тя да срещне сериозни спънки. Така беше в дните на Павел. Навсякъде, където апостолът основаваше църква, веднага се намираха хора, изповядващи, че приемат вярата. Но те внасяха лъжливи учения, които, ако бъдеха приети, щяха в края на краищата да пропъдят любовта към истината. Лутер също се сблъска с голяма скръб и трудности заради постъпките на фанатизирани личности. Те твърдяха, че Бог говорел непосредствено чрез тях и затова поставяха собствените си схващания и мнения над свидетелството на Писанията. Много хора без вяра и духовен опит, но с високо самомнение и обичащи да слушат и да разказват новости бяха заблуждавани от твърденията на новите учители и се съюзяваха с оръдията на Сатана, за да съборят онова, което Бог бе внушил на Лутер да съгради. И братята Уесли, и други, допринесли чрез влиянието и чрез вярата си за благословението на света, се натъкваха при всяка стъпка на сатанинските примки - въвличане на прекалено ревностните, непостоянните и неосветените във фанатизъм от всякаква степен.

Уилям Милър не бе благоразположен към водещите до фанатизъм влияния. Той като Лутер обясняваше, че всеки дух трябва да се изпитва чрез Словото Божие. “Дяволът, казваше Милър, влияе силно на умовете на някои в днешно време.” А как можем да узнаем на кой дух принадлежат тези чеда? Библията отговаря: “По плодовете им ще ги познаете...” Много духове са навлезли в света; а на нас ни е заповядано да изпитваме духовете. Духът, който не ни подтиква да живеем в този свят трезво, праведно и благочестиво, не е Духът на Христос. Аз все повече се убеждавам, че Сатана взима голямо участие в тези бурни движения... Много измежду нас, които претендират, че са напълно осветени, следват човешки традиции и изглежда, че са точно толкова невежи по отношение на истината, колкото другите, които не предявяват такива претенции” (Блис. С. 236-237, 282). “Духът на заблудата ни отклонява от истината, а Божият Дух ще ни води в истината. Но вие казвате, че един човек може да бъде заблуден, а да си мисли, че познава истината. Тогава какво? Ние отговаряме: Духът и Словото се съгласуват помежду си. Щом един човек се ориентира според Словото Божие и е в пълно съгласие с него, трябва да вярва, че истината е в сърцето му; но ако открие, че духът, който го води, не хармонира с общия дух на Божия закон или на Библията, тогава да внимава, да не бъде хванат в примката на дявола” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 23, от 15 януари 1845 г.) Често съм получавал повече доказателства за вътрешно благочестие от един блясък в очите, от една мокра буза и от една дума, изречена задавено, отколкото всичкия този шум в християнството” (Блис. С. 282).

По времето на Реформацията нейните врагове стоварваха цялото зло на фанатизма точно върху най-верните му противници. Подобно поведение имаха и противниците на адвентното движение. Но недоволни от изкривеното представяне и преувеличаване на заблудите на екстремистите и фанатиците, те разпространяваха злонамерени слухове, нямащи нищо общо с истината. Влияеха им предразсъдъците и омразата. Спокойствието им бе нарушено от прогласата на вестта, че Христос стои пред вратата. Страхуваха се, че може да е истина, но все пак се надяваха да не е и това беше тайната на враждебността им към адвентистите и тяхната вяра.

Фактът, че в редовете на адвентистите имаше фанатици, е също толкова малко основание да се твърди, че движението не е от Бога, както и съществуването на фанатици и измамници в църквата по времето на Павел и на Лутер не можеше да бъде сериозен претекс за отхвърляне на делото им. Нека Божият народ се пробуди от съня си и с цялата си сериозност започне живот на покаяние и реформация, нека започне да изследва Писанието, за да научи истината, каквато е в Исуса, нека се посвети напълно на Бога и тогава ще се види, че Сатана е все още деен и буден. Той ще проявява силата си с всички възможни измами и ще призове на помощ всички паднали ангели от царството си.

Не провъзгласяването на Второто пришествие доведе до фанатизъм и разцепление. Те се появиха през лятото на 1844 г., когато адвентистите бяха в неведение и объркани по отношение на истинското си положение. Проповядването на първата ангелска вест и на “среднощния вик” беше тъкмо средство срещу всеки фанатизъм и разцепление. Участвуващите в тези тържествени движения бяха единодушни, със сърца, изпълнени с любов един към друг и към Исус, Когото очакваха скоро да видят. Едната вяра, едната блажена надежда ги издигаха високо над контрола на каквото и да било човешко влияние и се оказаха като щит срещу нападките на Сатана.

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си” (Матей 25:5-7). През лятото на 1844 г., между времето, което отначало приемаха за края на 2300-та денонощия, и есента на същата година, докогато, както по-късно откриха, че достигат те, се разгласи вестта с точно същите думи на Писанието: “Ето, Младоженецът иде!”

Това движение бе предизвикано от откритието, че указът на Артаксеркс за съграждането на Ерусалим наново - изходната точка на периода от 2300 денонощия, влизаше в сила през есента на 457 г. пр. Хр., а не в началото на годината, както се вярваше преди това. Пресметнати от есента на 457 г. пр. Хр., 2300-та денонощия изтичаха през есента на 1844 г. сл. Хр. (Виж Приложението.)

Доказателства, основаващи се на старозаветното сянково богослужение, посочваха също есента за времето, когато трябваше да се осъществи представеното като “очистване на светилището” събитие. Това се изясни добре при насочването на вниманието към начина, по който се бяха изпълнили символите, отнасящи се за първото Христово идване.

Заколването на пасхалното агне бе сянка на Христовата смърт. Павел казва: “...нашата пасха Христос биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Снопът от първите плодове, който на пасхалния празник се разклащаше пред Господа, бе символ на Христовото възкресение. А за възкресението на Господа и на целия Негов народ Павел казва: “Христос - първият плод, после при пришествието на Христа - тия, които са Негови” (1 Кор. 15:23). Както разлюленият сноп беше първото узряло жито, събрано преди жетвата, така и Христос е първият плод на онази безсмъртна жетва на изкупените, която ще бъде събрана в Божиите житници при бъдещото възкресение.

Тези символи ставаха реалност не само по отношение на събитието, но и по отношение на времето. На 14-ия ден от първия еврейски месец, в деня и месеца, когато в продължение на 15 дълги столетия се колеше пасхалното агне, Христос, след като яде с учениците Си пасхалната вечеря, учреди празникът, който трябваше да напомня за собствената Му смърт като “Божия Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29).

Същата нощ Той бе хванат от безбожни ръце, за да бъде разпнат и умъртвен. И подобно на сплетения сноп нашият Спасител бе възкресен на третия ден - “първият плод на починалите”, пример за всички възкръснали праведни, чиито унизени тела ще станат “съобразно с Неговото славно тяло” (1 Кор. 15:20; Филип. 3:21).

По същия начин символите, отнасящи се за Второто пришествие, трябва да се изпълнят в посоченото от сянковата служба време. Според Мойсеевата система очистването на светилището или великият ден на умилостивението се падаше в десетия ден на седмия еврейски месец (Лев. 16:26-34), когато първосвещеникът, след като е издействал умилостивение за целия Израил и по такъв начин е отстранил греховете му от светилището, излизаше навън и благославяше народа. Така вярваха, че и Христос, нашият велик Първосвещеник, щеше да се яви, за да очисти земята чрез унищожаване на греха и на грешниците и да благослови с безсмъртие Своя очакващ Го народ. Десетият ден от седмия месец, великият ден на умилостивението, времето на очистването на светилището, падащ се на 22 октомври 1844 г., се смяташе за времето на Христовото идване. Това беше в съгласие с вече приведените доказателства, че 2300-та денонощия трябваше да изтекат през есента, и заключението изглеждаше неоспоримо.

В притчата в Матей 25 глава младоженецът идва след времето на очакването и дрямката. Току-що приведените доказателства както в пророчествата, така и в символите, го потвърждаваха. Те внушаваха силно убеждение за истинност; и “среднощният вик” се разгласяваше от хиляди вярващи.

Движението заля като бурна вълна цялата страна. То се разпростираше от град в град, от село в село до най-отдалечените места, докато чакащият Божи народ се събуди напълно. Пред тази вест фанатизмът изчезваше подобно на ранна слана под изгряващото слънце. Вярващите се освободиха от съмнението и объркаността и надеждата и куражът оживиха сърцата им. Делото бе избавено от крайностите, проявяващи се при човешко вълнение извън контрола под влияние на Словото Божие и Божия Дух. По характер напомняше времената на смирение и връщане към Бога, които следваха в древния Израил след осъдителните вести на Неговите служители. Носеше чертите, характеризиращи Божието дело във всеки век. Не беше с особена външна изява на ентусиазъм, а се възприемаше със сърцето чрез изповядване на греха и отказване от света. Да бъдат подготвени за посрещането на Господа - това бе грижата на измъчените души. Имаше постоянна молитва и безрезервно предаване на Бога.

Описвайки делото, Милър споделя: “Не се забелязват особени прояви на радост; тя като че ли се сдържа, за да се прояви в бъдещето, когато цялото небе и земя заедно ще ликуват с неизразима радост и пълни със слава. Не се чуват никакви възгласи; и това също е оставено за после, за радостното възклицание от Небето. Певците мълчат; чакат времето, когато ще се присъединят към ангелските множества, към небесния хор... Няма противоречие в чувствата; всички са едно сърце и един дух” (Блис. С. 270-271).

Друг участващ в движението свидетелства: “То предизвикваше навсякъде най-дълбоко изпитване на сърцето и смиряване на душата пред великия небесен Бог. То караше човеците да се освобождават от привързаността си към нещата от този свят, да изглаждат споровете помежду си, да изповядват греховете си и сломени, с разкаяние и със съкрушен дух да молят Бог да бъдат помилвани и приети. То доведе до такова смирение и себеунижение, каквото никога преди това не се е виждало. Както Бог чрез Йоил заповяда, когато великият ден на Бога дойде на прага, предизвиква раздиране на сърцето, а не на дрехите, и обръщане към Господа с пост, плач и жалеене. Както Бог бе казал чрез Захария, над Неговите чеда се изля дух на благодат и на молитва; те виждаха Оня, Когото бяха проболи, голяма скръб беше в страната... и тези, които очакваха Господа, измъчваха душите си пред Него” (Блис. Advent Shield and Review. Т. 1, с. 271, 1845 г.).