The great controversy

Въпреки съпротивата обаче интересът към адвентната вест продължи да расте. От дузини и стотици събранията се умножиха на хиляди. Значително нарасна броят на различните църкви; но след известно време се появи дух на съпротива дори и срещу новообърнатите и църквите започнаха да предприемат дисциплинарни мерки срещу споделящите Милъровите възгледи. Този ефект предизвика реформаторът да направи писмено обръщение към християните от всички деноминации, в което настояваше да се докаже чрез Библията, ако ученията му са фалшиви.

“Какво сме повярвали ние, казваше той, което да не ни е заръчано да вярваме от Словото Божие, което, както сами признавате, е правилото, и то единственото правило за вярата и за живота ни? Какво сме направили, достойно да предизвика такива жестоки обвинения от амвона и в пресата срещу нас и да дава справедлив повод да ни изключвате нас (адвентистите) от вашите църкви и общества?” “Ако не сме прави, моля, посочете ни в какво грешим. Посочете ни чрез Словото Божие, че сме в заблуда; подигравки понесохме достатъчно; чрез тях няма да ни убедите, че нямаме право; само Словото Божие може да промени възгледите ни. До заключенията стигнахме с много обмисляне и молитва, като намерихме доказателствата в Свещеното писание” (пак там, с. 250-252).

От столетие на столетие предупрежденията, които Бог е изпращал на света чрез служителите Си, са били посрещани със същото съмнение и неверие. Когато грехът на допотопните хора Го принуди да докара потоп на земята, най-напред им съобщи намерението Си, за да имат възможност да се отклонят от лошите си пътища. Предупредителният зов да се покаят звуча в ушите им в продължение на сто и двадесет години, за да не се покаже Божият гняв в гибелта им. Но тази вест им се виждаше празна приказка и не я вярваха. Одързостени в безбожието си, се подиграваха на Божия пратеник, гледаха лековато на умоляванията му и дори го обвиняваха в предизвикателство. Как може един човек да се осмели да застане срещу всички велики хора на земята? Ако Ноевата вест беше вярна, защо целият свят да не я научи и повярва? Какво е твърдението на един човек спрямо мъдростта на хиляди! Те нито повярваха на предупреждението, нито потърсиха убежище в ковчега.

Подигравачите посочваха нещата в природата - неизменното редуване на годишните времена, синьото небе, никога още не изпращало дъжд, зелените ливади, освежавани нощем от нежната роса - и викаха: “Не говори ли той басни?” С презрение обявиха проповедника на правдата за див фантазьор и продължиха още по-смело да тичат след удоволствия, по-упорити в лошотията си от всякога. Но неверието им не попречи да се изпълни предсказаното събитие. Бог дълго търпя нечестието и даде достатъчно възможности за покаяние; но в определеното време Неговата присъда се изсипа над отхвърлилите милостта Му.

Христос заяви, че и при второто Му идване ще се шири подобно неверие. Хората в Ноевите дни, според думите на Спасителя, “не усетиха, докато дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и пришествието на Сина Човешки” (Матей 24:39). Когато изповядващите се за Божи народ се съединят със света, живеейки, както той живее, и, участвайки в забранените му удоволствия; когато луксът в света стане лукс в църквата, когато сватбените камбани бият и всички очакват световното благополучие да продължи дълги години, тогава внезапно, както светкавицата пада от небето, ще настане краят на техните блестящи мечти и на измамните им надежди.

Както Бог изпрати служителя Си да предупреди света за предстоящия потоп, така е изпратил и избрани пратеници да обявят приближаването на последния съд. И както Ноевите съвременници осмиваха с презрение предсказанията на проповедника на правдата, тъй и във времето на Милър много хора, дори претендиращите да са от Божия народ, се подиграваха на предупреждението.

А защо проповядването и учението за Христовото второ идване бяха посрещнати така в църквите? Докато идването на Господа носи гибел и ужас за безбожните, за праведните носи радост и надежда. Тази велика истина е служила за утеха на верните на Бога през всичките времена. Защо сега тя, както и Авторът й, бяха станали за Неговия народ “камъкът, о който да се спъват и канара, в която да се съблазняват”? Нали сам Спасителят бе дал на учениците си обещанието: “И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето съм аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:3)? Предвиждайки самотността и мъката на последователите Си, Самият състрадателен Изкупител, натовари ангели да ги утешават с уверението, че лично ще дойде втори път, и то точно тъй, както се бе възнесъл във висините. Докато учениците се взираха в небето, за да видят за последен път Онзи, Когото обичаха, вниманието ми бе привлечено от думите: Галилеяни, защо стоите, та гледате към небето? Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на небето” (Деяния 1:11). Вестта на ангелите отново разпали в тях огъня на надеждата. Учениците “се върнаха в Ерусалим с голяма радост. И бяха постоянно в храма, хвалещи и благославящи Бога” (Лука 24:52-53). Радваха се не защото Исус се бе отделил от тях и ги бе оставил сами в борбата с изпитанията и изкушенията на света, а защото получиха уверението на ангела, че Исус пак ще дойде.

Възвестяването на Христовото идване трябва и сега да бъде блага вест за голяма радост както тогава, когато бе предадено от ангелите на витлеемските овчари. Всички, обичащи истински Спасителя, не могат да не приветстват с възторг основаната на Словото Божие вест, че Този, Който е центърът на надеждата им за вечен живот, ще дойде пак - и не както при първото Си идване, за да бъде подиграван, презиран и отхвърлен, а в сила и слава, за да изкупи народа Си. Точно онези, които не обичат Спасителя, желаят Той да не дойде. Няма по-основателно доказателство, че църквите са се отделили от Бога поради раздразнението и враждебността, възбудени от тази небесна вест.

Приемащите адвентното учение съзнаваха необходимостта от покаяние и смирение пред Бога. Мнозина дълго се бяха клатушкали насам-натам между Христос и света; сега чувстваха, че е време да заемат твърдо становище. “Всичко, що се отнася до вечността, прие за тях необикновена важност и реалност. Небето се приближи до тях и те се почувстваха виновни пред Бога” (Блис. С.146). Християни се пробуждаха за нов духовен живот. Схващаха, че времето е кратко, и че онова, което трябва да направят за ближните си, трябва да го свършат бързо. Земното отстъпваше на заден план, вечността като че се разкриваше пред тях и всички неща, отнасящи се до вечното блаженство или душевните мъки, изключваха всеки временен въпрос. Божият Дух ги владееше и даваше голяма сила на сериозните им апели както към братя, така и към грешници, да се приготвят за Божия ден. Мълчаливото свидетелство на техния всекидневен живот бе постоянен упрек за формалните и непосветени черковни членове. Те не желаеха да им се пречи на ламтежа за удоволствия, трупане на пари и светски почести. Ето така започна враждебността и съпротивата срещу адвентната истина и срещу онези, които я прогласяваха.

Тъй като доказателствата от пророческите периоди се оказаха непоклатими, противниците се стараеха да отстранят изследването на този въпрос, като учеха, че пророчествата били закодирани. Така протестантите тръгнаха по стъпките на римокатолиците. Докато папската църква задържаше Библията от миряните (виж Приложението), протестантските църкви твърдяха, че една важна част от святото Слово - и то най-вече тази, която представя истини, специално отнасящи се за нашето време - не можело да бъде разбрана.

Проповедници и народ заявяваха, че Данииловите пророчества и Откровението били неразгадаеми тайни. Но Христос бе насочил вниманието на учениците Си към думите на пророк Даниил относно събитията, които щяха да се сбъднат в тяхното време, казвайки: “...който чете, нека разбира...” (Матей 24:15). А на твърдението, че Откровението било неразгадаема тайна, противоречи самото заглавие на книгата: “Откровението от Исуса Христа, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро... Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо” (Откр. 1:1-3).

Пророкът казва: “Блажен, който прочита...” Има хора, които не искат да четат; блаженството не се отнася за тях. “... и ония, които слушат...” Има някои, които избягват да слушат каквото и да е относно пророчествата; благословението не се отнася и за тази категория хора. “... и пазят написаното в него.” Мнозина не искат да обръщат внимание на съдържащите се в Откровението предупреждения и наставления; нито един от тях не може да очаква обещаното благословение. Всички, които осмиват пророчествата и се подиграват с тържествено дадените в тях важни символи, всички, които не искат да обновят живота си и да се приготвят за идването на Човешкия Син, ще останат без благословение.

Как дръзват хора, противно на Божественото свидетелство, да учат, че Откровението било тайна, непостижима за човешкото разбиране? То е разкрита тайна, отворена книга. Изучаването му насочва мислите към пророчествата на Даниил. И двете книги съдържат извънредно важни указания, дадени от Бога на хората за събитията в края на световната история.

На Йоан бяха разкрити дълбоки и вълнуващи картини от опита на църквата. Той видя действителността, опасностите, борбите и окончателното освобождаване на Божия народ. Записа последните вести, които трябваше да предизвикат узряването на земната жетва като снопове за небесната житница или като снопове за унищожаващия огън. Бяха му разкрити извънредно важни неща, особено за последната църква, та онези, които биха се обърнали от заблудата към истината, да бъдат осведомени за предстоящите опасности и борби. Никой не бива да остане в тъмнина относно идващите на земята събития.

А защо тогава е това всеобщо невежество за една тъй важна част от Свещеното писание? Откъде идва всеобщото нежелание за изследване на неговите учения? Това е резултат от един добре пресметнат план на княза на тъмнината да скрие от хората всичко, сочещо неговите измами. Точно поради тази причина Христос, авторът на Откровението, като предсказва съпротивата срещу изучаването на Откровението, изрича едно благословение за всички, които четат, слушат и спазват думите на пророчеството.

Век след век всяка голяма реформация или религиозно движение удивително повтарят Божието дело на земята. Принципите на Божието отношение към хората винаги са едни и същи. Важните движения днес намират своите паралели в миналото. Духовната практика на църквата в предишните векове е урок с изключителна стойност за нашето време.

Няма по-ясно учение в Библията от това, че Бог чрез Светия Дух специално ръководи Своите служители на земята в големите движения за продължаване на Неговото спасително дело. Хората са инструменти в ръката на Бога; Той си служи с тях, за да изпълни Своите намерения за благодат и милост. Всеки има задача за изпълнение, на всеки е дадена известна мярка от светлина, която отговоря на изискванията на неговото време и достатъчна да го направи способен за възложе-

ното дело. Но няма човек, колкото и да е бил почетен от Небето, да е разбрал напълно великия изкупителен план, или пък изцяло да е схванал Божественото дело за своето време. Хората не разбират напълно Божиите намерения във възложената им работа; не разбират пълното значение на вестта, която проповядват в Негово име.

“Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия напълно?” “Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли - от вашите помисли.” “Аз Съм Бог и няма друг; Аз Съм Бог и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края и от древните времена нестаналите още неща” (Йов 11:7; Исая 55:8-9; 46:9-10).

Дори и пророците, облагодетелствани с особено просветление на Духа, не схващаха напълно значението на поверените им откровения. Смисълът им трябваше да се открива постепенно, век след век според нуждите на Божия народ от съдържащите се в тях наставления.

Петър пише за откритото чрез евангелието изкупление: “За това спасение претърсиха и изследваха пророците, които пророкуваха за благодатта, която бе назначена за вас, като издирваха, КОЕ или КАКВО време посочваше Христовият Дух, Който беше в тях, когато предизвестяваше Христовите страдания и след тях славите. И откри им се, че не за себе си, а за Вас служеха...” (1 Петрово 1:10-12).

Но макар че пророците нямаха привилегията да разбират напълно откритото им, все пак сериозно се стараеха да получат всяка светлина, която Бог намираше за добре да им посочи. “Претърсиха и изследваха” “кое или какво посочваше Христовият Дух, Който беше в тях”. Какъв урок бяха тези предсказания за Божия народ в християнската епоха! За негова полза ги даде Бог на Своите служители и то “не за себе си, а за вас служеха те”. Погледнете тези свети Божии мъже, които бяха “търсили и изследвали” дадените им откровения за поколения, още неродени! Съпоставете святата им прилежност с безгрижното равнодушие на привилегированите от по-късните столетия! Какъв упрек за търсещото удобства, обичащото светското безгрижие човечество, което се задоволява с обяснението, че пророчествата не били разбираеми!

Ограниченият човешки ум не е способен да схване съветите на Всемогъщия или напълно да разбере крайната цел на намеренията Му, защото е склонен да се заблуждава или се отнася с пренебрежение, които му пречат да проумее небесните вести. Често умовете на хората, дори и на Божиите служители, са толкова помрачени от човешки възгледи, традиции и фалшиви учения, че само отчасти могат да разбират великите мисли на Бога в Словото Му. Така беше и с Христовите ученици, дори докато Спасителят бе с тях лично. Те бяха повлияни от общоприетите схващания за Месия като земен княз, който трябваше да издигне Израил в световна империя, и не можеха да проумеят значението на думите Му, предсказващи Неговите страдания и смърт.

Сам Христос ги бе изпратил с вестта: “Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” (Марко 1:15). Думите Му се основаваха на пророчеството от Даниил 9 глава. Там ангелът заявява, че периодът от 69 седмици ще продължи до явяването на Месия, Княза. С големи надежди и с радост очакваха учениците установяването на месиянското царство в Ерусалим, което да владее над цялата земя.

Те проповядваха поверената им от Христос вест, без да съзнават значението й. Докато проповядването им се основаваше на Даниил 9:25, не разбираха, че според следващия стих от същата глава Месия ще бъде предаден на смърт. Още от рождение сърцата им очакваха славата на една земна империя. Това ги заслепяваше както за подробностите на пророчеството, така и за думите на Христос.

Изпълняваха своя дълг, като предлагаха на еврейския народ поканата на милостта. И тъкмо когато очакваха да видят своя Господ заел Давидовия трон, видяха Го хванат като престъпник, бичуван, подиграван, осъден и издигнат на Голготския кръст. Какво отчаяние и скръб измъчваха сърцата им през дните, докато техният Господ спеше в гроба!

Христос бе дошъл точно на определеното време и по начина, предсказан в пророчеството. Неговата служба бе изпълнила Писанието до най-малката подробност. Бе проповядвал вестта за спасение и словото Му “беше с власт”. Слушателите бяха опитали в сърцата си, че то е от Небето. Словото и Божият Дух потвърдиха Божествената мисия на Сина.

Учениците още продължаваха да са предани на своя любим Учител. И все пак несигурност и съмнение владееха умовете им. В душевната си болка не си спомняха Христовите думи, посочващи Неговите страдания и смърт. Ако Исус от Назарет бе истинският Месия, щяха ли така да бъдат изложени на скръб и разочарование? Този въпрос ги измъчваше, докато през безнадеждните часове на онази събота - между смъртта и възкресението Му, Спасителят почиваше в гроба Си.

Макар че тъмната нощ на грижите падна над Исусовите последователи, те все пак не бяха изоставени. Пророкът беше казал: “Ако и да седна в тъмнина, Господ ще ми е светлина... ще... ме изведе на светлината, ще видя правдата Му”. “И самата тъмнина не укрива нищо от тебе: и нощта свети като ден. Тебе е тъмнината като виделината” (ЦП). Бог беше казал: “Виделина изгрява в тъмнината за праведните”. “Ще доведа слепите през път, който не са знаели, ще ги водя в пътеки, които им са били непознати; ще обърна тъмнината в светлина пред тях и неравните места ще направя равни. Това ще сторя и няма да ги оставя” (Михей 7:8-9; Пс. 139:12, 112:4; Исая 42:16).

Вестта, проповядвана от учениците в името на Господа, бе вярна във всяко отношение и посочваните от тях събития се разиграха тъкмо по това време. “Времето се изпълни и Божието царство наближи!” - това бе вестта им. “Времето”, или 69-те седмици (Даниил 9 глава), трябваше да се изпълни до идването на Месия. “Помазаникът” Христос бе помазан със Светия Дух при кръщението Му от Йоан в реката Йордан. И “Божието царство”, за което заявяваха, че е наближило, настъпи при смъртта на Христос. Но това не бе царството, свързано със земната история, в която бяха поучавани да вярват. То не бе и бъдещото непреходно царство, което ще настане, когато “царството и владичеството, и величието на царствата под цялото небе, ще се дадат на людете - светиите на Всевишния, Чието царство е вечно и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват” (Даниил 7:27). В библейския език изразът “Божието царство” се употребява, за да се означат и двете: царството на благодатта и царството на славата. Павел не говори за царството на благо-датта в посланието си към евреите. След като посочва Христос, състрадателния Ходатай, Който съчувства на “нашите немощи”, апостолът продължава: “Затова нека пристъпваме с дръзновение към ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА, за да придобием милост и да намерим благодат...” (Евр. 4:15-16). Престолът на благодатта представлява царството на благодатта; понеже съществуването на един трон предполага и съществуването на едно царство. В много от своите притчи Христос употребява израза “небесното царство” за действието на Божествената благодат в сърцата на хората.

Ако и престолът на славата представлява царството на славата, за него се отнасят думите на Спасителя: “А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките свети ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи” (Матей 25:31-32). Това царство е още бъдеще. То няма да се установи до второто пришествие на Христос.

Царството на благодатта бе установено непосредствено след грехопадението на човека, когато бе съставен план за изкуплението на виновния човешки род. Съществуваше тогава в намерението и чрез обещанието на Бога, а хората можеха да станат негови поданици чрез вяра. Фактически обаче то не се установи до смъртта на Христос. Веднага след като започна земната Си мисия, Спасителят, изтощен от човешкото коравосърдечие и неблагодарност, би могъл да се освободи от Голготската жертва. В Гетсимания чашата на страданието трепереше в ръката Му. Още там можеше да избърше кървавата пот от челото Си и да остави виновния човешки род да загине в нечестието си. Ако бе направил това, не би имало никакво изкупление за падналия човек. Но когато Спасителят отдаде живота Си и с последното Си дихание извика: “Свърши се!”, тогава бе осигурено изпълнението на спасителния план. Обещанието за спасение, дадено на съгрешилата двойка в Едем, бе потвърдено. Царството на благодатта, съществувало дотогава чрез Божието обещание, сега бе установено.

Така тъкмо смъртта на Христос - събитието, смятано от учениците за пълно проваляне на техните надежди, ги утвърди във вековете. Исусовата смърт, причинила им жестоко разочарование, бе всъщност най-голямото доказателство за истинността на вярата им. В събитието, донесло им скръб и отчаяние, се коренеше бъдещият живот и вечното щастие на Божиите верни от всички времена.

Въпреки несбъднатите очаквания на учениците, плановете на безкрайната Милост се изпълняваха. Сърцата им бяха спечелени чрез Божествената благодат и мощ на учението на Този, Който говореше така, както “никога човек не е говорил” (Йоан 7:46), но чистото злато на любовта им към Исус бе смесено със сгурията на светска гордост и себелюбиви амбиции. Още в пасхалната стаичка в оня тържествен час, когато Учителят им навлизаше в сянката на Гетсимания, “стана още и препирня помежду им кой от тях се счита за по-голям” (Лука 22:24). Виждаха във въображението си картината на трона, короната и славата, когато пред тях бяха позорът и душевните мъки в Гетсиманската градина, съдебната зала и кръстът на Голгота. Гордостта на сърцата им и жаждата за светски почести ги караха да се държат упорито за фалшивите учения на тяхното време и да не обръщат внимание на думите на Спасителя за истинското естество на Неговото царство, на страданията и смъртта. Последица от тези им заблуждения беше тежкото изпитание, допуснато за тяхното поправяне. Макар че учениците бяха разбрали погрешно значението на вестта и не видяха осъществени очакванията си, разгла-сяваха повереното им от Бога предупреждение, и Господ искаше да възнагради вярата и да уважи послушанието им. Трябваше да поемат делото и да прогласяват между всички народи славното евангелие за техния възкръснал Господ. Горчивото преживяване бе допуснато точно, за да бъдат подготвени за тази задача.

След възкресението Исус се яви на учениците Си по пътя за Емаус “и като почна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания” (Лука 24:27). Сърцата им се развълнуваха. Вярата им се разпали. Възродиха се “за жива надежда” още преди Исус да им се беше открил. Неговата цел бе да просветли разсъдъка им и да закрепи вярата им в твърдото пророческо слово. Той желаеше истината да хване здраво корен в умовете им, не просто защото бе потвърдена от Неговото лично свидетелство, но поради неоспоримите доказателства, представени в символите и сенките на церемониалния закон, както и в пророчествата на Стария завет. Необходимо бе Христовите последователи да имат интелигентна вяра не само заради самите тях, но и за да могат да проповядват на света познанието за Христос. И като първа стъпка в разпространяването на това познание Исус насочи учениците към “Мойсей и пророците”. Такова беше свидетелството на възкръсналия Спасител за стойността и важността на старозаветните писания.

Каква промяна се извърши в сърцата на учениците, когато още един път срещнаха обичаните черти на своя Учител! (Лука 24:32). В по-пълен и съвършен смисъл откогато и да било преди това бяха намерили те Оня, “за Когото писа Мойсей в закона и за Когото писаха пророците...” (Йоан 1:45). Несигурността, страхът, съмнението изчезнаха пред пълната увереност, пред разкритата вяра. Затова не е чудно, че след възкресението Му “бяха постоянно в храма, хвалещи и благославящи Бога” (Лука 24:53). Народът, който знаеше само за позорната смърт на Спасителя, очакваше да види на лицата им изразена скръб, объркване и поражение; а вместо това виждаше радост и триумф. Каква подготовка бяха получили учениците за предстоящото им дело! Те бяха преминали, може би, през най-тежкото изпитание, което би могло да ги стигне, и бяха видели, че, когато по човешки всичко изглеждаше изгубено, Словото Божие се изпълняваше победоносно точно. И какво можеше отсега нататък да разклати вярата им или да охлади горещата им любов? В най-горчивите си страхове имаха една “твърда утеха” (ЦП) една “здрава и непоколебима котва” за душата (Евр. 6:18-19). Бяха свидетели на Божията мъдрост и мощ и бяха уверени, че “нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание” би могло да ги отлъчи “от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ”. “Във всичко това”, казваха те, “ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил” (Римл. 8:37-39). “Но Словото Божие трае до века” (1 Петрово 1:25). “Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас?” (Римл. 8:34).

Господ казва: “И людете Ми няма никога да се посрамят” (Йоил 2:26). “Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост” (Пс.30:5). Когато учениците срещнаха Спасителя в деня на възкресението и сърцата им запламтяха, докато слушаха думите Му; когато гледаха главата, ръцете и нозете, наранени заради тях; когато преди възнесението Си Исус ги заведе до Витания, вдигна благославящ ръцете Си и им заповяда: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар (Марко 16:15), и после добави: “И ето, Аз съм с вас през всичките дни...” (Матей 28:20); когато в деня на Петдесетницата обещаният Утешител слезе, небесната сила бе дадена и душите на вярващите бяха изпълнени с осезателното присъствие на възнеслия се Господ, дали тогава, макар че пътят им трябваше да води през жертви и мъченическа смърт, биха разменили службата на евангелието на Неговата благодат и “венеца (правдата)” (2 Тимотей 4:8), който щяха да получат при Неговото явление, със славата на земен трон - надеждата на тяхното по-ранно ученичество? Но “Този, Който според действащата в нас сила може да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф. 3:20), им бе дал заедно със съучастието в страданията Си и съучастие в радостта Си - в радостта да привеждат “много синове в слава” (Евр. 2:10). Това е една неизказана радост, една “вечна тежина на слава” (2 Кор. 4:17) и “сегашните временни страдания”, както казва Павел, не са нищо в сравнение “със славата, която има да се открие към нас” (Римл. 8:18).