Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Пътят ме водеше към манастира Шакпори, Храма на медицината - училище, което имаше репутацията на много сурово. Вървях километри в засилващата се светлина на деня. Пред вратата, през която се влизаше в двора и оттам в мана­стира, видях още две момчета, дошли, за да поискат да бъдат приети. Оглеждахме се внимателно и струва ми се не се впе­чатлихме особено един от друг. Решихме да бъдем "общи­телни", след като ни предстоеше да покажем едни и същи неща, които сме научили.

Известно време стеснително чукахме по вратата, без да получим отговор. Тогава единият от нас намери голям камък, с който наистина вдигна достатъчно шум, за да привлечем вниманието. Появи се монах със сопа в ръката: бяхме така изплашени, че тя ни се стори дебела колкото млада фиданка.

- Какво искате, малки дяволи? Мислите ли, че си нямам друга работа, та трябва да отварям вратата на момчета като вас?

- Ние желаем да бъдем монаси - отговорих аз.

- Монаси? Приличате повече на маймуни? - отговори той. - Стойте тук, без да мърдате. Шефът на послушниците ще ви приеме, когато намери време.

Вратата се хлопна и единият от другарите ми, който се беше приближил най-много, щеше да падне по гръб. Сед­нахме на земята, защото краката ни бяха уморени. В манас­тира влизаха хора. От малък прозорец до нас идваше прият­на миризма на кухня, което ни измъчваше, защото ни при­помняше за големия ни вече глад. Ах! Храната беше така близо до нас и в същото време беше напълно недостижима!

Вратата рязко се отвори и в отвора й застана голям и сух човек.

- Какво искате, малки негодници? - изкрещя той.

- Искаме да станем монаси.

- Боже милостиви - възкликна той, - какъв боклук ни идва в наши дни!

Направи ни знак да влезем зад голямата защитна стена, която обгражда манастира. Попита ни кои сме, какви сме и даже защо сме се родили! Не беше трудно да разберем, че не се смущаваше от нас!

- Влез бързо - каза на първия, син на овчар. - Ако из­държиш на изпитанията, можеш да останеш.

Премина към следващия:

- А ти, моето момче? Как? Какво казваш? Баща ти е ка­сапин? Един резач на месо, човек, който не уважава закони­те на Буда. И ти си дошъл тук? Измитай се бързо, иначе ще те ударя с камшика.

Той се затича към него и горкото момче забрави умора­та и събра всичката си енергия. Като светкавица се обърна и хукна да бяга по пътя с всичка сила, като оставяше след себе си облачета прах.

Останах само аз в деня на седмия си рожден ден. Ужас­ният монах обърна към мене очите си с такъв жесток поглед, че от страх щях да падна на място. Той размахваше запла­шително сопата:

- Дойде и твоят ред! Кой си ти? Ох, ох! Един малък принц, който иска да стане монах. Първо трябва да покажеш колко струваш, мой хубав господине, и какво имаш в корема си. Тук не е място за малки аристократи - разглезени и без ха­рактер. Направи четирийсет крачки назад, седни в положе­ние на съзерцание, докато не съм сменил заповедта си. Заб­ранявам ти да мърдаш, даже и с клепки!

След това той се обърна неочаквано и си отиде. Смутен, аз взех малкия си вързоп и направих четирийсет крачки на­зад. Свих колене и кръстосах крака, както ми беше заповя­дал. Останах в това положение през целия ден. Без да мръдна. Вятърът ме връхлиташе с вихрушки от прах. Тя се натрупва­ше и правеше малки купчинки в обърнатите ми към небето длани, събираше се върху раменете ми и се набиваше в коси­те ми.

Слънцето избледняваше, огладнявах все повече и пове­че и жаждата започна да ме измъчва: от сутринта нищо не бях ял, ни пил. Монасите, които минаваха покрай мене, не ми обръщаха никакво внимание. Кучета се спираха да ме по­душат с любопитство и си отиваха по пътя. Мина групичка момчета. Едно от тях, колкото да се занимава с нещо, хвърли камък и ме улучи в слепоочието. Потече кръв. Не мръднах. Много ме беше страх. Ако се провалях на това изпитание за устойчивост, баща ми никога нямаше да позволи да вляза в това, което беше мой дом. Нямаше къде да отида, нямаше какво друго да правя, освен да стоя неподвижен и да стра­дам от схванатите ми мускули и стави.

Слънцето изчезна зад планината и дойде нощта. Звезди­те заблещукаха по тъмното небе. Хиляди малки маслени лам­пи бяха запалени по прозорците на манастира. Задуха леден вятър: чувах свирукането и шумоленето на листата на върби­те около мене.

Въпреки всичко стоях неподвижен и за това имах две чудесни причини: много ме беше страх и крайниците ми бяха съвсем вдървени, за да мога да ги мръдна. До мене достигна мекият шум от влачещи се по песъчливата земя сандали. В тъмнината разпознах стъпките на старец. Пред мене изник­на една фигура. Ръцете му трепереха и това не ме остави без­различен, защото виждах, че разлива чая, който носеше в едната си ръка. В другата държеше гаванка с цампа. Той ми протегна двете си ръце. Приех това, което ми даваше.

- Вземи, сине мой - каза той, - защото имаш право да мърдаш през нощта.

Изпих чая и изпразних гаванката с цампа в моята гаванка.

- Сега спи - продължи старецът, - но с първите слънчеви лъчи трябва да заемеш същото положение, защото става дума за едно изпитание, а не за ненужно мъчение, както може би си мислиш сега. Само онези, които преминат това изпитание, могат да достигнат до висшите равнища на нашия Орден.

След тези думи той взе купата и гаванката и се отдалечи. Станах, обтегнах крайниците си и легнах на една страна, за да мога да довърша цампата. Бях останал без сили. Издълбах малко земята, за да мога да сложа във вдлъбнатината хълбо­ка си, и легнах, като вързопчето ми служеше за възглавница.

Седемте години, които бях преживял на земята, не бяха леки за мене. Баща ми беше много строг към мен, ужасно суров - и все пак това беше първата ми нощ далече от вкъщи. През деня не бях мръднал, стоях в едно и също положение, умирайки от глад и жажда. Нямах никаква представа какво Ще ми донесе новият ден, какво щяха да искат от мен. А сега трябваше да спя под леденото небе сам със страха от тъмнината, сам със страха от идващите дни.

Стори ми се, че едва бях затворил очи, когато ме събуди глас на един тромпет. Видях, че мнимата зора беше дошла, придружена от първите слаби светлини на деня, които се от­разяваха в небесата зад планините. Станах бързо и заех по­ложение на медитация. Пред мене манастирът се събуждаше бавно. Отначало ми заприлича на безжизнен скелет на зас­пал град. След това издаде лека въздишка, както прави ко­шер, когато се събужда. Въздишката се превърна в шепот, който се засилваше и започна да жужи като пчелен кошер в топъл летен ден.

Понякога дочувах гласа на тромпет, който приличаше на приглушена песен на птичка в далечината, на крякането на жаба в тресавище, на песен от раковина. Когато светлината се засили, малки групи от бръснати глави се показваха и се скриваха по прозорците; прозорци, които при първите лъчи на зората приличаха на празни орбити на човешки череп.

Колкото повече денят напредваше, толкова повече се усе­щах схванат. Не смеех да мръдна, не смеех да заспя, защото само едно движение - и щях да се проваля. А къде щях да ида след това? Баща ми беше много ясен: ако манастирът не ме приемеше, и той нямаше да ме приеме. На малки групички монасите излизаха от манастира, за да се заемат с тайнстве­ните си занимания. Момчетата се мотаеха, понякога с едно ритане с крак изпращаха към мене цял облак прах, примесен с малки камъчета, или си разменяха неприлични забележки. Понеже не им отговарях, те бързо се умириха от неуспешна­та си игра и тръгнаха да търсят жертви, които да им отгова­рят. Лека-полека светлината намаля и малките маслени лам­пи на манастира отново бяха събудени за живот. Не след дълго останах само със светлината на звездите, защото през този период на годината луната изгряваше късно, а "когато луната е млада, не може бързо да пътува", както гласи една наша поговорка.

Изведнъж се изплаших страшно: да не ме бяха забрави­ли? Или ставаше дума за изпитание, при което щяха да ме лишат от каквато и да било храна? Не бях помръднал през целия безкраен ден и гладът ме караше да се колебая. Из­веднъж надежда сгря сърцето ми и за малко щях да скоча. Чух шум от стъпки и един тъмен силует се насочи към мене. Уви, беше огромен черен булдог, който влачеше нещо. Без да ми обръща внимание, той продължи нощната си мисия. Ни най-малко не беше ни смутен, ни развълнуван от тъжно­то ми положение. Надеждите ми се срутиха. Щях да запла­ча. За да си попреча да отстъпя пред тази слабост, припом­них си, че само момичетата и жените са достатъчно глупави, за да се държат по този начин.

Накрая чух стъпките на стареца. Този път ме гледаше с повече доброта.

- Донесох ти храна и чай, момчето ми, но не е дошъл още краят на изпитанието ти. Остава утрешният ден. Много внимавай да не помръднеш. Най-често се провалят към еди­найсетия час.

След тези думи си отиде.

Докато ми говореше, изпих чая и пресипах цампата в моята гаванка. Отново легнах на земята, не по-щастлив от предната вечер. Медитирах върху несправедливостта на всичко това. Не исках да ставам монах! Със съдбата ми се разпореждаха, все едно че бях впрегатно животно, принуде­но да премине през планински проход. С тази мисъл заспах.

Когато на другия ден заех позата на съзерцание, се по­чувствах още по-слаб и замаян. Манастирът ми изглеждаше като че ли плува в мъгла от сгради, от бляскави цветове, от пурпурни петна и планини от монаси - всичко това хубаво размесено. Едно последно усилие ми позволи да превъзмог­на кризата от виене на свят. При мисълта, че след всичките тия страдания мога да се проваля, умирах от страх. Имах чувството, че камъните, на които бях седнал, с времето бяха станали режещи ножове, които ми причиняваха големи стра­дания по най-чувствителните места на тялото ми.

В един момент на относителна почивка си помислих, че имам шанс да не съм оная кокошка, която е принудена да стои по-дълго от мене, докато измъти яйцата.

Слънцето ми изглеждаше неподвижно и денят нямаше край. И все пак светлината намаля и вятърът на вечерта започна да си играе около мене с перо от някое минаващо птиче.

Отново малките светлинки една след друга изгряха по прозорците.

- Как бих искал да умра през тази нощ - си помислих. -Не мога повече да издържам.

В същия миг учителят на послушниците се показа на вра­тата.

- Ела тук, моето момче! - извика той.

Опитах да се изправя, но краката ми бяха така вдърве­ни, че се прострях по очи.

- Ако искаш да си починеш, можеш да останеш тук още 1 една нощ - каза той. - Няма да чакам повече.

Бързо взех вързопчето си и тръгнах с несигурна крачка' към него.

- Влез - каза той, - ще присъстваш на вечерната литургия и ела да ме видиш утре сутринта.

Вътре беше топло и почувствах приятната миризма на тамян. Изострените ми от глад сетива ми подсказваха, че: недалече оттук имаше нещо за ядене. Тръгнах след една групичка, която се насочваше надясно. Храна: цампа и чай масло! Проврях се набързо и седнах на първия ред, все едно че бях правил така през целия си живот.

Монасите се опитаха да ме задържат за плитката, когато се провирах между краката им на четири крака, но напразно: бях гладен и нищо не можеше да ме спре.

Позатоплен от храната, последвах монасите във вътрешния храм за вечерната служба. Бях прекалено уморен, за да; разбера каквото и да е, но никой не ми обърна внимание.; Когато монасите един по един излязоха, скрих се зад една огромна колона с вързопа в ръка, излегнах се и заспах.

Един силен удар - помислих, че черепът ми се пръска - и гласове:

- Един нов. Дете на богаташи. Хайде да го оправим! Един послушник беше вече измъкнал мантията ми за сменяне изпод главата ми, а другият ми беше взел ботушите. Плиснаха в лицето ми каша от цампа. Цяла лавина от удари и ритници се изсипа отгоре ми, но аз не се защитавах. Може би това беше едно изпитание и трябваше да се подчиня на шестнайсетия Закон, който гласи: "Търпи страданието и нещастието с търпение и примирение." Изведнъж някой извика:

- Какво става тук?

Последва изплашено мърморене:

- Ох! Старият Чувал с кости! Довтаса!

Още триех очите си от цампата, когато учителят на послушниците се наведе над мене, хвана ме за плитката и ме изправи.

- Мокра кокошка! Парцал! Бъдещ шеф! Хайде де! На ти това и това, и това!

Направо ме удави в градушката на силните си удари.

- Толкова си мекушав, за нищо не те бива, даже не си способен да се защитиш!

Ударите му като че ли нямаха край. Стори ми се, че чух гласа на стария Цу и това, което ми беше казал, когато си вземаше сбогом с мене.

- Изпълнявай дълга си и не забравяй нищо, на което съм те научил.

Несъзнателно го понатиснах леко, както Цу ме беше на­учил да го правя.

Учителят, изненадан, изскимтя от болка, прелетя над главата ми, падна на каменния под и продължи да се плъзга по носа си, кожата на който се ожули и спря, когато главата му стигна до каменна колона с оглушителен удар. "Сега ме чака смърт - си казах - и край на всичките ми тревоги." Светът като че ли беше спрял да се върти, момчетата бяха затаили дъх. С един скок големият костелив монах се беше изправил. От носа му течеше кръв на вълни. Вдигаше страшна врява..., защото се смееше с всичка сила.

- Войнствен петел, а? - каза той.- Войнствен петел или при­тиснат в ъгъла плъх! Кое от двете? Това трябва да видим сега.

Той се обърна към едно едно четиринайсетгодишно мом­че и му направи знак.

- Нгаванг - каза той, - ти си най-лошото животно в целия манастир. Покажи ни дали синът на керванджия струва по­вече от сина на принц, когато трябва да се бият.

За първи път в живота си бях благодарен на Цу, стария монах полицай.

На младини той бил майстор по джудо, шампион в стра­ната на Кам. Беше ме научил по неговите думи "на всичко, което знаеше". Вече бях се борил с мъже и бях напреднал в тази наука, в която силата и възрастта не са от особено зна­чение. Понеже от тази борба зависеше бъдещето ми, най-сетне се почувствах сигурен.

Нгаванг беше едър и добре сложен, но му липсваше гъвкавост в движенията. По всичко личеше, че беше свикнал на сбивания без стил, в които силата му даваше предим­ство. Той се втурна към мене да ме сграбчи и обезвреди. Бла­годарение на Цу и неговите понякога брутални тренировки не се изплаших. Когато Нгаванг се втурна, аз направих крач­ка встрани и леко му извих ръката. Той загуби равновесие и направи половин кръг, преди да се приземи на главата си. Остана малко време да скимти върху "тепиха", след това внезапно се изправи и скочи върху мене. Като се оставих да ме събори на земята, извих единия му крак, докато беше върху мене. Този път се изтърси на лявото си рамо, като се завъртя на сто и осемдесет градуса. Но това не му стигаше. Той се завъртя внимателно и предпазливо около мене, успя да хва­не за желязната верига една тежка кадилница и я размаха с ръка. Такова оръжие е бавно, тежко и лесно може да се из­бегне. Направих крачка напред, преминах под ръката му, която размахваше кадилницата като бич, и натиснах леко едно място в основата на врата му, точно така, както толко­ва пъти ме беше учил да го правя моят първи учител Цу

Той се строполи на земята, както пада скала от височи­ната на планински връх. Пръстите му изтърваха кадилница­та и тя се търкулна към насъбралите се наоколо да гледат деца и монаси.

Нгаванг остана в безсъзнание повече от половин час. Това специално "място" обикновено служи за освобождава­не на духа да прави астрални пътувания или да се отдаде на подобни дейности.

Учителят на послушниците се приближи до мене, удари ме по рамото, като за малко щеше да ме изпрати на пода, и направи една малко противоречива декларация:

- Малкият, ти си мъж! - каза той. Отговорът ми беше прекалено смел:

- Тогава съм заслужил малко храна, отче, ако обичате. Напоследък нямах много, за да си подложа.

- Яж и пий, момчето ми, колкото можеш. Кажи след това на тези нехранимайковци - ти си вече новият им шеф - да те доведат при мене.

Старият монах, който ми носеше храна, преди да бъда приет в манастира, пристигна веднага.

- Сине мой, добре направи. Нгаванг тиранизираше послушниците. Заеми мястото му, но дано добрината и състраданието да вдъхновяват решенията ти. Използвай знанията си разумно и внимавай да не попаднат в лоши и недостойни ръце. Сега ела с мене, ще ти дам да се нахраниш хубаво.

Когато стигнах до стаята му, учителят на послушниците ме прие учтиво.

- Седни, моето момче - каза той, - седни. Сега да видим дали и интелектуално си така блестящ, както и физически. Ще се опитам да те хвана, момчето ми, затова внимавай.

Устно и писмено ми постави сума ти изненадващи въпро­си. В продължение на шест часа седяхме един срещу друг, пре­ди той да си изясни нещата. Имах впечатлението, че се беше превърнал в лошо ощавена, тежка и мека кожа на як. Стана:

- Момчето ми - каза той, - следвай ме. Ще те представя на главния игумен. Това е изключителна чест и скоро ще разбереш защо. Хайде!

Последвах го по широките коридори. Минавахме покрай религиозни канцеларии, вътрешни храмове, учебни стаи, зали на боговете и склада за медицински растения. Изкачих­ме едно стълбище и се намерихме на покрива на манастира, където беше къщата на отец игумена. Входът беше с позла­тена тапицерия. Видях Буда от злато - символа на медицина­та. Влязохме в частния апартамент на отец игумена.

- Поздрави, момчето ми, и направи като мене - каза моят водач.

Той поздрави три пъти и се простря на пода. Направих същото с туптящо сърце.

Неподвижен, Отец игуменът ни гледаше.

- Седнете - каза той.

Настанихме се върху възглавниците с кръстосани крака по тибетски.

Дълго време Отец игуменът ме наблюдаваше, без да про­говори. След това каза:

- Вторник Лобсанг Рампа, зная всичко, което се отнася до тебе, всичко, което ти беше предсказано. Твоето изпита­ние за издръжливост беше тежко и основателно. След някол­ко години ще разбереш защо. Засега знай, че от хиляди мо­наси само един е надарен за висшите неща и е способен да достигне високо равнище в еволюцията. Другите се оставят за всекидневните им задължения. Това са ръчните работни­ци, които въртят колелата на молитвите, без да си поставят въпроси. Такива не ни липсват. Липсват ни другите, които ще разпространят знанието ни и ще го запазят, когато дойде облакът и покрие страната ни. Ти ще имаш специално и на­товарено обучение и за няколко години ще ти бъдат дадени повече знания, отколкото един лама придобива за целия си живот. Пътят ти ще бъде тежък и често пъти мъчителен. Наистина, да се овладее ясновидството е болезнено, за да се пътува в астралните светове се изискват нерви, които нищо не може да разклати, и твърда като скала воля.

Слушах с цялото си внимание, без да изпускам дума. Всичко това ми изглеждаше много трудно. Не бях до такава степен енергичен. Отец игуменът продължи:

- Тук ще учиш медицина и астрология. Ние ще напра­вим всичко, за да ти помогнем. Ще учиш също и езотерически изкуства. Пътят ти е начертан, Вторник Лобсанг Рампа. Въпреки че си само на седем години, говоря ти като на мъж, защото си възпитан като мъж.

Той наклони глава и учителят на послушниците стана и го поздрави дълбоко. Аз направих същото и заедно излязохме. Едва след като влязохме в стаята на учителя, той проговори:

- Ще трябва много да работиш, момчето ми. Но ние ще ти помагаме с всичките си сили. Сега ме последвай. Ще идем да ти отрежем плитката и обръснем главата.

В Тибет, когато едно момче влезе в монашески орден, му обръсват главата с изключение на един кичур, който се маха в деня, когато получи религиозното си име и загуби старото. Но към този въпрос ще се върна по-късно.

С учителя тръгнахме по един коридор, който в кръг во­деше до стаята, наречена "магазин на бръснаря". В нея ми казаха да седна на земята.

- Там-Шо - каза той, - обръсни главата на това момче. Отрежи и кичура, защото ще получи религиозното си име още днес.

Там-Шо дойде до мене, хвана плитката с дясната си ръка

и я повдигна вертикално.

- Ах, ах, момчето ми, каква очарователна плитка, хуба­во омаслена и добре подредена. Ще ми направи удоволствие да я отрежа.

Той взе огромна ножица, която приличаше на ножици­те, с които нашите слуги работеха в градината.

- Тиш - извика той, - ела да ми държиш края на това въже. Тиш, неговият помощник, пристигна тичешком и така

силно задърпа, че почти ме повдигна от земята. С изплезен език Там-Шо започна да реже с тъпите си ножици. След мно­го мърморене плитката ми беше отрязана. Но това беше само началото. Помощникът донесе гаванка, пълна с топла вода, и когато я изсипа върху главата ми, болката ме накара да подскоча.

- Нещо не е в ред ли, малкия? - попита бръснарят. - Изго­рих ли те?

- Да - казах аз.

- Не обръщай внимание, така по-лесно ще се остриже! -ми отговори той и взе един триъгълен бръснач, с какъвто вкъщи си служехме да стържем пода. Бръсненето ми се сто­ри, че продължи цяла вечност, и накрая главата ми беше напълно освободена от косата.

- Ела - каза Учителят и аз го последвах до стаята му, къде­то той ми показа голяма книга.

- Да видим как да те наречем!...Ах, ето! Отсега името ти ще бъде Иза-Миг-дмар Лалу. (В моята книга обаче ще продължа да използвам името Вторник Лобсанг Рампа, за да улесня Учителя).

След това ме въведе в една класна стая. Чувствах се гол като прясно снесено яйце. Понеже бях получил хубаво възпитание в къщи, сметнаха, че имам познания над средното рав­нище, и ме сложиха в ласа на послушниците на седемнайсет години. Имах чувството, че съм джудже между великани. По­слушниците бяха видели как подредих Нгаванг, затова никой не ме безпокоеше, с изключение на едно голямо глупаво мом­че. Той се приближи до гърба ми и сложи големите си мръсни лапи върху болезнения ми череп. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя и да му нанесе с пръстите си един сух удар на равнището на лактите, за да го накарам да от­стъпи, като извика от болка. Наистина Цу беше добър учи­тел. Всички инструктори по джудо, които срещнах през сед­мицата, го признаваха. Те бяха единодушни, че той е най-доб­рият специалист в Тибет. След тази случка децата ме остави­ха на мира. Учителят ни, който в това време беше гърбом към нас, бързо разбра какво се беше случило. Резултатът от бор­бата така го разсмя, че ни пусна по-рано да излезем от час.

Беше около осем и половина и ни оставаше близо три четвърти час до нощната служба, насрочена за девет и пет­найсет. Но радостта ми не трая дълго. Един лама ми напра­ви знак точно когато излизахме от час. Отидох при него.

- Следвай ме - каза той.

Подчиних се, като се питах какви ли нови неприятности могат да ми се случат. Той влезе в музикалната стая, където се бяха събрали близо двайсетина момчета, все новаци като мене. Трима музиканти се подготвяха да свирят. Единият - на бара­бан, вторият - на тромбон и третият - на сребърен тромпет.

- Сега ще пеем всички, за да мога да разпределя гласове­те ви за хора.

Музикантите започнаха една много известна песен, коя­то всеки можеше да пее. Гласовете ни се издигаха и веждите на учителя ни по музика - също! Изненадата, която беше изписана на лицето му, се смени от страдание. Той вдигна ръцете си в знак на протест.

- Спрете! Спрете! - извика той. - Ще накарате и самите богове да страдат. Започнете отначало и много внимавайте.

Започнахме отначало, но той пак ни спря. Този път дой­де при мене:

- Глупак! - ми каза той. - Опитваш се да ми се подигра­ваш. Ще накарам музикантите да свирят и ти сам ще пееш, защото не искаш да пееш с другите.

Музикантите отново засвириха и аз запях. Но не дълго. Извън себе си, учителят жестикулираше пред мене:

- Вторник Лобсанг - каза той, - музиката не фигурира сред твоите таланти. От петдесет и пет години, откакто съм тук, никога не съм чувал така лошо настроен глас. Какво лошо, направо е фалшив! Малкият, няма да пееш повече по време на часовете по музика, ще учиш нещо друго. И в хра­ма ще мълчиш или ще провалиш всичко. Сега се измитай, вандал без уши!

И аз си отидох.

Мотах се, докато тромпетите известиха за нощната служ­ба. Само от вчера ли, Боже мой, само от вчера ли бях в тоя ламазри? Струваше ми се, че съм бил тук винаги. Имах чув­ството, че вървя като сомнамбул. Усетих се гладен. Това за мене беше добро, защото иначе сигурно вече щях да съм зас­пал. Някой ме хвана за расото и ме вдигна във въздуха. Един едър лама със симпатично лице ме настани върху широките си рамене.

- Ела, моето малко момче, ще закъснееш за нощната служ­ба и ще ти се карат. Ако закъснееш, няма да получиш вечеря и стомахът ти ще бъде празен като барабан!

Когато влезе в храма, той още ме носеше на раменете си. Зае място точно зад възглавниците, предназначени за по­слушниците, и ме сложи внимателно пред себе си.

- Гледай ме и повтаряй каквото казвам. Но когато за­почна да пея, да не си си отворил устата. Ха-ха!

Как му бях признателен, че ми помогна! Толкова малко хора досега се бяха показали добри към мене. Възпитанието, което бях получил досега, беше въз основа на викове и удари.

Сигурно съм бил заспал, защото се стреснах и открих, че службата беше свършила и едрият лама ме беше пренесъл до столовата, където ме беше настанил пред чая, цампата и ва­рените зеленчуци.

- Яж, малкият, и после - в леглото! Ще ти покажа къде е спалнята ти, защото тази нощ имаш право да спиш до пет часа. Когато се събудиш, ще дойдеш да ме видиш.

Това бяха последните думи, които чух, преди да ме събу­дят в пет часа. Направи го едно момче, което предния ден се беше показало добро към мене. Видях, че се намирам в една голяма спалня върху три възглавници.

- Лама Минжиар Дондуп ми поръча да те събудя в пет часа - каза то.

Станах и подредих възглавниците до стената една върху друга, както видях, че правят другите. Те излизаха вече, ко­гато моят другар ми каза:

- Да побързаме за закуската. След това трябва да те за­веда при лама Минджиар Дондуп.

Започнах да се чувствам по-добре не защото изведнъж започнах да обичам манастира или поисках да остана в него, а защото проумях, че след като нямам право на избор, най-добрата услуга, която можех да си направя, беше да се на­станя, без да правя фасони.

На закуската Четецът ни поздрави с монотонния си глас, прочете пасаж от сто и дванайсетте тома на Кан-Жиур, Будистките писания. Той беше забелязал, че мисля за съвсем Други неща, и рязко се обърна към мене:

- Ти, малкият, какво казах? Отговори веднага! Светкавично, без да мисля и секунда, казах:

- Отче, вие казахте, че това дете не слуша и че сега ще го хванете!

Репликата предизвика всеобщ смях и с това пердахът за моето невнимание ми се размина. Четецът се усмихна, което беше рядко явление, и обясни, че беше попитал мога ли да повторя текста от Писанията, но "за този път ще мине".

При всяко ядене Четецът, застанал пред своя аналой, ни четеше откъси от светите книги. Монасите нямат право да говорят по време на ядене, нито да мислят за това, което ядат. Свещеното знание трябваше да проникне в тях едновремен­но с храната. Седяхме върху възглавници и се хранехме на маси, издигнати петдесет сантиметра от пода. Беше абсолют­но забранено да вдигаме шум по време на ядене или да сла­гаме лактите си на масата.

В "Шакпори" дисциплината беше желязна. Шакпори значи "желязната планина". В повечето ламазри дисципли­ната или разпределението на времето бяха лошо организи­рани. Монасите можеха да работят или да се мотаят, както си искат. Само един между хиляда желаеше да работи и да напредва и той ставаше лама, защото лама означава "висше същество", а това не приляга на когото и да е. В нашия ла­мазри дисциплината беше стриктна и безупречна. Ние всич­ки трябваше да станем специалисти, водачи в нашия клас, и за нас редът и дисциплината бяха абсолютно задължителни.

Не ни беше разрешено да носим бяло расо като послуш­ниците. Нашето трябваше да бъде тъмночервено като на монасите. Имахме и прислуга. Това бяха монаси слуги, кои­то се грижеха за житейските неща в манастира. Всеки на свой ред изпълняваше подобни задължения, за да не си въобразя­ваме разни неща. Трябваше винаги да си спомняме старата будистка поговорка: "Дай самият ти пример. Прави само добро и никога зло на ближния си." Това е самата есенция на учението на Буда.

Нашият отец игумен, ламата Шампа Ла, беше строг като баща ми и изискваше пълно подчинение. Една от любимите му фрази беше: "Четенето и писането са вратите към всички качества."

Така че в тази област имахме доста да правим.