Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция
Изтегляне 3.33 Mb.
|
ЛЕГЕНДА ЗА СТАРАТА КОЗАРКАДалеч зад полята, там горе в балкана в къщурчица малка, закрита в мъгли, над кичесто село във китна премяна, живяла е баба със свойте кози.
живели с две малки деца, като цвят, те расли във хубост, живели умилно, два цвята най-лични през май в пролетта. Но скоро се буря страхотна извила, мъжът бил повикан на фронта войник и болест коварна в децата се впила, съсипала техния лик. И други се болести много явили, вгорчили безбройни сърца, а майката клета, що тихо скърбила, изгубила свойте деца. Коварната болест и други отнела и майки скърбели по тях, селата им китни така опустели, без песни, без детския смях. А там през горите, в полетата равни се водела тежка война, която с безжалостни стъпки неравни посявала болести, глад. От бури пометен, оплискан със кърви, войникът на тази жена във страшния ужас на битки проливни загинал за плач и тъга. И майката клета, потънала в скърби по своите скъпи деца, не знаела още, че нов ужас дебне, по-страшна, по-нова беда. Но минало време и бурята страшна затихнала сякаш за миг, и в селото пусто в по някоя къща завръщал се морен войник. Жената несретна очаквала в сълзи дано се завърне и той, през тъмните нощи, тревожни, небързи, не знаела капка покой. Изчерпана в дългите нощи самотни, капвала в черния мрак и в дрямката чувала – стъпки ехотни прекрачвали къщния праг. И тихо се кротко вратата отваря, тя вижда мъжа си....дошел! И чува как тихо и сладко повтаря, че бил е във битката смел... И става тя, с радост ръцете протегва... но скоро събужда се пак и пламва във мъка – тъгата натегва, похлупвал я грозният мрак. А дните течали, години летели във мъки, в горещи сълзи... Селата със времето пак разцъфтели забравили свойте тъги... Тя плакала скрито с болка в сърцето, съсипана с бедност и глад и бръчки дълбоки браздили лицето от мъки, от дългия ад. Гладът я принудил козарка да стане, в балкана кози да пасе, с ръцете си стари тояга да хване с разбито от болки сърце. На млади години козарка била тя, и пасла е цели стада, живеела с радост и зло не видяла орлица със волни крила. Но ето, във старост пак гони козите, с приведено мрачно чело, да шета отново по стръмнините, далече от свойто село. Козите отвличали нейната мъка, подсвирвала често по тях. Привиквала бавно с тежка разлъка, забравила детския смях. Подкарвала сутрин нагоре козите и вечер, прекапала пак, се връщала бавно тя със сълзите, самотна сред тихия мрак. Когато понякога горе в балкана попадали тъмни мъгли, започвали нови пастирски страдания по стръмните остри скали. И свирела клетата баба нещастна по свойте немирни кози, присядала морна, от мъка сломена, с изплакани сухи очи. И присмехулно ехтели звънците на непокорното стадо, яре врещяло нейде в мъглите, без сълзи тя плаче нерадо. Било в летен ден, пак пасяла козите край бистрите речни води и в миг ненадейно дошли пак мъглите, разпръснали всички кози. Безпомощна тръгнала из стръмнината, зовяла ги с мъка и плач, в посока на хлопките из висината сред непрогледния здрач. Дълго вървяла навред по скалите, изгубена в черна мъгла, крепяла се в стръмното тя за тревите, проплаквайки с мъка и гняв. Най-после над пропаст с косата развяна проклела тя тази земя, препълнена с ужас, злобно засмяна политнала към пропастта. И никой я вече там не подирил по смъртните остри скали, разказвали само, че нощем тя свири по вироглави кози. И в летните нощи щом грейне луната сред тихия нощен покой, нейната сянка стои на скалата и плаче за рожбите с вой. А после се чува да мами козите, да свири и вика по тях, като самодива лети над скалите с отчаяно ядния смях. И днес мелодично там звънкат звънците, плаче тя с вятър горнак, облаци тъжни леят сълзите, припомнят легендата пак. 3 ноември 1947 г. Пирин - с. Капатово __________________________________________________________________ Кръстьо написал поемата след като отишъл с коня на воденица да меле жито в с. Кърланово и видял из стръмнините и скалите една старица да пасе кози. В края на миналия век братът Благой разговарял с възрастен човек от същото село и се оказало, че Кръстьо отгатнал съдбата на своята героиня - мъжът и децата й действително загинали по време на Първата световна война, а през 1949 г тя наистина се хвърлила от скалите. С поетическото си прозрение и съпреживяването на съдбата на нещастните авторът предвидил и нейния трагичен край. НАДГРОБНО ВИДЕНИЕ
където почва полски пущинак, къде от ниви свършва се морето, израснал е печален храсталак. До него в куп са камъни събрани. О, кой ли знай защо и откога? Над него - пусти ниви неорани, под него – буйни хубави жита. Като змия край него се извива, пътека през зелените нивя: тя криволичи, пътя си пробива нагоре към планинските села. Под този храст герой почива тамо незнаен гроб за всеки оставил, един тиранин знаел го е само, тоз, дето и във гроба го зарил. И лъхне ли в полето вятър леко, започва храстът страшно да шуми: шумът му тих не ходи надалеко, слова надгробни сякаш той шепти. А никой този гроб не подозира, не слуша никой храста как шуми, а и шума му никой не разбира, със който той и плаче, и скърби... Припада нощ безмълвна над полето, ни звук, ни шум – блажено всичко спи. И мракът жар посипал е в небето, запалил е безбройните звезди. Понякога ветрецът долетява - житата почват сънно да шумят, умислен, храстът страшно зашумява, звезди над него трепкат и блестят... По полската пътека някой крачи, провира се през сънните жита, но стигнал храста, сепва се вторачен, извиква и протяга той ръка: “Насреща кой?...Ще стрелям, ей човече!... Ако си враг, не ще те пощадя!... Недей мълчи!... Не ще те чакам вече, куршум изпращам и ще те сразя...” А храстът прошумя печално, страшно, отрони сякаш някакви слова пред пътника, стоеше като призрак, и горестно мълвеше във нощта: “Не стреляй, не, не ще ме ти улучиш! Не враг насреща, а приятел твой. Ти за смъртта ми не щеш ли да научиш, приятелю, бунтовнико, герой?... Аз също любех правдата велика, бунтовник крачех в нощните тъми, но зъл тиранин в гроба ме натика, със подлост от засада ме уби. Уби ме и зари ме без пощада, а любех аз живота без предел, аз силен бях, кръвта ми беше млада – и в гроба си дори не бих умрел.” Тогава чух как прошумя печално храстът мой, над гроба клони свел; той плачеше, нареждаше ми жално, опръскан с кръв, смъртта ми сам видел. Аз слушам, щом го вятър залюлее, донесъл много вести от света; предаваше ми храстът как живее народът беден, и без свобода... Аз слушах го и лете, пък и зиме, зашибан от виелици безброй; Дори когато буря го превива аз слушах го, разправяше ми той. Разказваше кога е свежа пролет, разправяше кога е есента, говореше със всеки лист отронен и падащ върху влажната земя. Разправяше ми той и за сълзите на майка ми, пролети нощ и ден, че гроба ми тя нивга не узнала и след това умряла зарад мен. Разказа ми, че моите убийци били избити, други пък след тех тирани се възкачили, и на народа мечтите не окичили с успех... Доволен аз от този храст, поих го със мойта кръв – от жилите ми пил. Живея в него аз, затуй когато повее вятър, страшно той шуми. Измина време, колко аз не зная, изгниха вече моите меса но в гроба си, макар да се старая не мога и до днеска да заспя. О, ще заспя навярно аз, когато ще дойде всечовешка свобода и с първи лъч над моя гроб незнаен и мойта смърт ще хвърли светлина... Но тръгнал ти по този път, в борбата тиранина ще смъкнеш може би, ала забравил свободата свята, тиранин сам не ще ли станеш ти?!... * По таз пътека аз вървях, загинах, убиец от засада ме уби... Върви и ти, нощта ще те закриля, но от засади се добре пази!!!...”
когато в миг по пътя си се взре, не чу гласа... Видя се той измамен, че храста дрипав за човек бе взел.. Сниши се там, где призракът стоеше - под него той навярно гроб позна... И тръгна пак. Бездънна нощ цареше. той тръгна пак, но вече със тъга. А мракът го препаса и отвлече, погълнаха го черните тъми. След него лъхна вятърът далечен и храстът пак започна да шуми... 1951/1952 г. с. Ласкарево Откъси от баладата са публикувани във в.” Литературен вестник” 1991 г. и в. “Пиринско дело”.
над градове, села, над степи, над морета, над цялата земя. Кръстосвам аз безкрая пустини, планини; ни смърт, ни старост зная, ни скърби, ни сълзи. Отлитам до небето - тъй вечен съм самак. Доволен съм, загдето единствен съм връснак на таз земя; над нея тъй вечни времена песните си пея без грижа, без тъга. Присмивам се на всичко, родено по света, че бързо си отива, поглъща го смъртта. А вечно аз живея, милиони векове, за мене те изглеждат минути, часове. И зная твърде много, че много чух, видях, и песните безбройни безкрайно пъти пях... Историята земна най-добре я знам, че както днес се скитам, се скитах нявга сам. И знам кога човека роди се в този свят и тръгна към прогреса със подвизи богат. Войните му безбройни помня до една и градове незнайни зная в древността. Аз всичко знам, което се върши на света, надсмивам му се лудо със своята игра. Че всичкото, което до днеска съм видял, във свойте песни сладко, блажено съм възпял. И ако някой може пророк или хитрец таз песен да гадае, навярно и мъдрец ще бъде най-велик през всички времена. Но нямало е нивга, а няма и сега... От юг когато тръгна, все нося пролетта, целувам дървесата, а те пък със цветя усмихват ми се нежно, разлистват листенца да поздравят горещо и мен, и пролетта. Навлизам през прозорци, отворени за мен, тогава най ме любят, че цял съм напоен със свежест, с чудна свежест с дъха на пролетта, че с мен от юг долитат и птички на ята. Поникват из полето красивите цветя, а аз ги галя нежно със леките крила. Те питат ме засмени: “Край има ли света? И другаде цъфтят ли тъй хубави цветя?” Разказвам им и пея за тази земна шир; разправям колко зная за чудния всемир. Описвам, как морета се ширят край света, за степи, за полета, за стари времена. А те се радват, радват, и плачат след това, че скоро ще загинат, че чака ги смъртта, а аз им се надсмивам и сладък аромат разнасям и пътувам и все така крилат... Но степите ли стигна, ядосвам се тогава, че няма кой да чуе безгрижната ми слава. И бързо ги минавам със лудия си бяг, далеч се озовавам – на ледения бряг, на северни морета, където мраз цари, и там под ледовете водата морска спи. О, искам да ги стопля! и морските вълни свободни аз да видя в безбрежни далнини. Но скоро там простивам, от ледовете пил, и виждам се тогава, че в грешен път съм бил. И връщам се обратно към онзи топъл край, където е животът като в небесен рай. Но чувствам се настинал, от болка вия аз, и вред където мина, прониква студ и мраз. Това е зима вече, снежинките въртя, пилея ги, играят над голата земя. Почуквам по прозорци, похлопвам по врати, да вляза и се стопля, че огън там гори. Но никой ме не иска пропъжда ме без жал, вратата си пристиснал, на топло се прибрал. да вия с тъжен вой, че нямам дом уютен, ни близки, ни покой. Аз скитам вън, същински бездомник гол и бос. О, кой ли в къщи иска такъв изстинал гост! Заскитал в тъмни нощи без отдих и без сън, че никой като мене не лута сам навън. Но ако някой вънка излезе в този час, със вихри го помитам показвам свойта власт. Начесто чувам в къщи дечица да скимтят, премръзнали от мене, и старци да кълнат. Проклинат ме, че нося от северния студ, подслон че в зима прося и вия като луд. О-о знам, че ме намразват и птички, и деца, че шибам ги жестоко по малките лица. А лете ме обичат, че в топлото поле прохлада, свежест нося, и жаркото небе със облаци затулям... Обичам аз това, че и нивята зреят под моите слова... Но дойде ли пък есен, животът пак замре, когато всяка песен и веселост се спре, когато птички пойни отлитат там на юг и полета знойни остават хладни тук. И със печал линеят горите и цветя, попарени жълтеят от есенна слана. Когато цял светът е във есен натъжен, виновен аз се чувствам и също наскърбен. Тогава песента ми е пълна със печал, че всичко, на което се бях така радвал: цветенцата, листата прощават се със мен в прохладна лятна вечер и в ясен, топъл ден... Умират безнадеждно, прошепват те към мен “последно вечно сбогом” с печален шум смутен. Тогава се смущавам от тяхната съдба, че е безкрай жестока природната игра. Отбрулвам ги полека на мъртвата земя, нареждам ги грижливо... И вечно все така, когато дойде есен, аз правя все това... Забавни, тъжни случки във моята игра. И мъглите тъжни във мрачното небе ме молят да ги нося като кораби в море: и те са наскърбени, налети със сълзи, щом с тях не поиграя, те плачат – дъжд вали. Но стигна ли морета или пък океан, (тъй дълго ме очаквал, печално замечтан), тогава съм най-страшен, чутовен ураган, от водните простори единствено разбран. Прегръщам и целувам безбрежните води - и в любовта се раждат беснеещи вълни. Със вихрите си страшни с любов им шепна аз, те също ми отвръщат със всеки свой талаз... Горко на тез моряци, видели страст, любов, със порива ни страшен на морските дъна запращаме... Така сме изпращали натам и други – да не видят любовния ни плам. Те чакали ме нявга със корабни платна, наравно с мен да тръгнат далече по света. Но стигнал ги по пътя с любовния напев, задушвам ги, погубвам със страшния си рев... Но дълго щом се любя със морската вода, съсипана от мене, пиян във любовта, в покой я изоставям. И с лудия си бяг отлитам да почина на някой морски бряг. Но ако този бряг е пустинен песъчлив, и там не мога също да бъда мълчалив, че слънцето пламтящо и пясъкът горещ ядосват ме жестоко, приличащи на пещ. И духвам пак отново... И пясъчни кълба издигам и разнасям по цялата земя... Оттам, отгде минавам, се връщам често пак... И все така бездомен, и все така самак. О! Имам аз блажени и хубави мечти - да стигна до небето трептящите звезди: дано ги разпилея със моята игра и всички да посея над нашата земя!... И не така да скитам във тъмна нощ смутен, а вечно да е светло - нощта да бъде ден. Макар напразно духал през вечни времена, тревога аз не зная, не зная и тъга. От песента си вечна сам съм възхитен. Не ще умра, защото, нито съм роден... Кръстосвам аз безкрая, пустини, планини, ни смърт, ни старост зная, ни скърби, ни сълзи. 1949 г. ПИРИН (Поетичен разказ) Откъдето и да те погледнем, чаровността и страстната ти песен душите омагьосват и притеглят с искрящи снегове в простор небесен. На щастието извор безсезонен, красив с покоя, страшен в буря дива, ту гневно огнен или с дъх озонен свят на легенди и на самодиви... И колко хиляди, милиони векове във тебе тези красоти живеят за нас незнайни, чезнат в тъмен ред без твоят чар блажен да разпилеят. Връстник си ти на нашата земя и помниш стъпките на всеки минал век, но сякаш със мълчание прикриваш съдбовността на бедния човек. Но ако твоите гори и върхове разкажат за духа на времената, то с твойта гордост той ще пламне в гняв от кривдите сред земните си братя, от властниците със порочен нрав.
и ни навяваш страх със вечността... О, не, с мълчанието си ти пак говориш чрез бурите, със свойта красота!... Във твоите обятия обгърнат, аз чувам - поток бистър в планината, напява вятър, красота разгръща, скали говорят с орли в небесата с виелиците, с буките, с цветята!...
пред горски дъх с упойващата сладост обича те, обича те, обича..., че тук извира вечната ни младост на щастие, хармония и радост.
За тебе песни, приказки разказват, че волната ти прелест няма край, напразно дядовци на внуци искат да показват, че старостта за тебе всичко знай!
и слънцето сред рошави мъгли се поизправи, в усоите и в грозната от зимата гора, снегът, погален с лъч, се разтопява и ледове с кристален звън звънят, разлистват пъпки сокове налели и славеи приветстват с нежни трели, орлите горе волно полетели! Със слънчев ден и лунни нощи на прохлада във теб, Пирин, започва новият живот на пролетта от колибарските села, от зимната прихлупена ограда овчари идат пак, подсвирквайки след своите стада. От пролетното слънце погнат, снегът към вечното си царство се прибира сред гордите и страшни върхове, където смел орел се разпростира и спуска се към цел, подвил криле.
комитите, борци за свободата, измивали си раните със сребърни води, брадясали, кръстосвали бърдата. С брутен дим на бойни пушки стари, пробуждали планинското мъртвило, след кървав бой погребвали другари, избягвали и в шумата се крили. Затуй в балкана спят безброй гробове, обрасли в бурен, треви и цветя, надгробен камък две ръце побили - награда за герой във вечността... И само два от тях разкошни тамо - на вожда Александров и на Яне. И всеки, минал тук, главата свежда, сълзата на признателност пролял, народът тачи жертвите с надежда... И с благодарността ги е възпял! Пирин! Балкан горист от красотата непроходим, със страшни долове, Балкан на бурите, с орлите в небесата, на студните води, на белоснежни върхове! По карпи, в пещери се дивеч крие с наострен слух, сърни пасат в горите, по остри върхове се козе стадо вие, белеят срещу слънцето скалите. А там, където се прегръщат потоците планински във река, прорязала огромни брегове по своя път, тя идва, та града МЕЛНИК да види, потънал сред пустинен кът сред пясъчни дворци и пирамиди. Стърчат оголени стени на крепост, дом и черквите старинни - лебеди над сипеи и бели брегове накацали, а сред града реката дирижира песни, химни и лъха дъх на вино, бор, акации...
блестял градът под тез руини стари, залязвал и възкръсвал и се сривал, а днес се скрил под шепнещи троали... Разказват ни, че тук живеят феи, че огънят оттук взел Прометея. Родил се Бакхус тук от самовила, тук погледи са спирали царете Резос, Александър, Самуила, звучали глас и лира на Орфея, размахвал е защитен меч Спартак, следите на Апостолите греят, сред гръм и звън на остри ятагани... отекват още стъпките на Яне... Преминал Левски, а Гоце със комити Илинденски пожар е разгорял, и живот заложил в бъднините. И шепне вятър пирински балади, и пея песни и стари и млади как борили се против робска нощ. Но днес тук идват чорлави дървари край мелнишките срутени дувари да припечелят някой дребен грош.
останал днес най-малък на света, престолен бил си на деспота Слава, на мелнишкото вино и лоза. Макар да си в руините забавни и времето с невидими длета от меловете ти забрава да извайва и сипеи тъгата да навяват, аз твърдо вярвам – идат времена, за да възвърнеш старата си слава. Звън пак на много черкви, манастири, с духа свещен на нашите светии и с волята на древния Перун за нов живот ще викнат нови сприи и пак като голям и бляскав град ти ще възкръснеш силен и богат! Така тупти сърцето на Пирина във древни селища и градове и пак дори след хиляди години се чуват песни, стих и гласове. * * * подпрели куполите на небето, голоскалисти жарки върхове са впили жаден поглед към морето, където в бяг към морни брегове се гушват, галят във игра водите, очаквани със трепет век след век девойки морски с образ на вълните.
е пламнела снагата им скалиста, те молят морските безкрайни синини да им изпратят облаче сребристо - сърдечен дар на любовта им чиста, което с гръм и буря да ги поздрави.
на любовта отвръща със любов дълбока и сърдечна, по хубавото синкаво небе изпраща бели къдрави вълма, затуй и любовта безкрайна им е вечна, тъй както вечна е над тях и светлата луна. И затова през лятото в балкана бури се извиват, за миг се помрачава ясното небе, пиринските реки с размътени потоци се наливат и бързо в бяг отлитат там през равното поле...
върховен бог Перун е властвал тук на гърмовете, бог на красотата на правди, със светкавичен юмрук!
разтърсва вършеите в планината, и стигне ехото до полските села, във страх изричат хората словата: ”Перуна пак гневи се в небесата!” *
панически се юрват за подслон, тъй като хората побягват от войната от страх пред смъртно мрачен небосклон.
познаващи Перуновия гнев, пред буря стадото натирват в стана, от пещерите слушат страшен рев, от който се раздират небесата и като факли борове горят. И дойде миг, пак в тихост слънце грейва, прекършените в буря се забравят... Останалите борове живеят, умити върховете се изправят. * И В ЛЯТНА УТРИН ГОСТ НА ПЛАНИНАТА ОТ ТЯХ ПРИВЕТСТВА ПЪРВИТЕ ЛЪЧИ, ГЛАСЪТ МУ В ИЗБЛИК ЕКВА В ДАЛНИНАТА И БЕЗДНАТА НЕСТИХВАЩО ЕЧИ.
далеч и аз от хорските закони в равнината, загубват виждам мощната си власт, без смисъл за орлите в небесата, кръжащи гордо с волната си страст. И окрилен от волността и красота незнайна, със пълен глас приветствам далнините: - О, върхове, о, пропасти безкрайни, дали така обръщате душите, на всички ни, по стръмен път дошли, с лъчиста радост да сияят в дните? Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|