Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция
Нима престъпности се вършат нейде
Изтегляне 3.33 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Съдбата отредили са му тези автори на страшната война, раздали щедро смърти и протези, осиротили милион деца.
- Но е най-тежка винаги съдбата на този, който скита се сирак, на който вечно тъжна е душата че вечно във живота е самак.
- А пък сиракът!.. Цял живот проклина си съдбата, гнетен с това, че бави се смъртта, лечителка на болките в душата
- И нека знаят хората безбожни, че за природата е всеки мил, че гони тя пороците тревожни, че никому тя няма да прости.
- О, щом това човеците узнаят и вярват във БИБЛЕЙСКИЯ НИ ТЕКСТ, те може би ще да се осъзнаят и ще да викнат във могъщ протест
- ЧЕ ТЕ НАД ВСИЧКО НАЙ, ЖИВОТ ЖЕЛАЯТ макар да е и без човешка чест!
- На здрави плещи робството е леко, на болна гръд и времето тежи, а мъдрият се цели надалеко, когато в мисъл здравето цени.
- А ПЪК СМЪРТТА НЕ ПИТА, НИТО ЧАКА като орел с подгънати крила, на ужаса коварно стреля знака и не изпуска жертвата си тя.
- Тя мимоходом слага край на робството богатите превръща в кал и прах!
- Престъпници не са ли всички хора, навели робската глава, прекланяйки се без умора на човешки божества...
- Той виждал в бъдещите времена човека как владее таз вселена с оръжие победно – мисълта, безсмъртна и от нищо не възпрена
- Безсмъртието е като скала
- ТВОРБИТЕ ИМ СЕ ХУЛЯТ И ПРЕЗИРАТ, ОБРЕЧЕНИ да бъдат в тъмнина, НО ПАК сред унизените прозират, те будят им за правда мисълта
- ВЕЛИЧИЕТО ВЕЧНО ЩЕ ИЗВИРА и храни образа на мъдростта, То бавно ражда се, но не умира и грее като слънце над света.
- СЪС ВРЕМЕТО И ГЕНИЯТ РАСТЕ, ДРЕБНАВОСТИТЕ ТУК НЕ ГО СМУЩАВАТ И МИСЛИТЕ МУ В НАНИЗ ВЕКОВЕ ДУШАТА НА ЧОВЕКА ВДЪХНОВЯВАТ.
- И ТОЗИ, КОЙТО ЛЮБИ СВОБОДАТА, забива във тираните стрела, макар че лъжат с крясъци тълпата и хората с порочните сърца.
- ПРИРОДАТА Е БОГ НА КРАСОТАТА ВЪРХОВЕН БОГ, ВЛАДЕТЕЛ НА СВЕТА. ТЯ ДАВА ЛЕКОВЕТЕ НА ДУШАТА, НАДЕЖДА И УТЕХА ДАВА
Нима престъпности се вършат нейдебез правила, закони и тирани, на които хората тъй сляпо се покланят, лакейничат, тиранството избрали? О, тази сляпа вяра се разклаща и рухва този дом на глупостта! За истинското братство и човечност човекът днес долавя мисълта. О, страннико!... Ще ли се в къщи върнеш? Законът забранява ти сега, не можеш ти дори да се обърнеш в пътеката на своята съдба!
във светлостта на бъдещите дни, че времето след дългата забрава ще го повика в родни ширини. Той вярва... Но може никога да се не върне от дългия и странен път и свършил някъде, във прах ще се превърне далеч от роден край, в незнаен кът.
там времето забрава ще плете, макар в родината си незабравен... Че е израснал там като дете. Поредният нещастник на Земята, тъй пропътува късия си път, почувствал малко радост във душата, а повече - неволи, зло и скръб. А може да пребъде със мечтите, тиранството да падне в роден край и нашият герой, щастлив във дните да се завърне, та до в старините, да поживее в своя земен рай и с благодарност да приключи дните. О, рядко като в приказка мечтите се сбъдват за нещастните в света, горчиво заплатили със тъгите на своята страдалческа душа. * Така един СИРАК, бездомник вечен, макар и млад, с оборена душа, посяда като пътника далечен почивка да намери във нощта.
да поговори с плахите мечти, тъгата да разсее – да не дави и натежава в морните очи. Мечтите са победни над тъгите, разпръсват ги като небесни мълнии, тъй както слънце в утрото с мъглите разпръсва студ и мрачност със лъчите. А вие, хора, с присмеха си вечен, щом видите, че дрипав е човек, с презрението свое го обесвате без капка доброта – очакван лек. Не знаете, че мисли като вас, че е достоен сред тълпата ваша и че живота люби той със страст, и че цени покоя на душата. А пък съдбата нито миг покой не му е дала във живота мрачен... .................................. Коя орисница е отредила нещастникът сирак да се роди? Страданията кой определил е? Душата му във черно кой обви?
отвън без дом, без покрив да расте? Нима това е дяволска закана – да страда без вина това дете? Бащата е загинал във войната, а майката – наскоро след това животът груб изпратил при бащата, младенецът останал в самота. Съдбата отредили са му тези автори на страшната война, раздали щедро смърти и протези, осиротили милион деца. Не са ли тези, дето все нареждат на цялото човечество съдбата, които все нещастия отреждат – за бедните да страдат по Земята? О, вярно, всеки страда през живота и всеки във неволя е горял, и всеки има своята Голгота, и с нея е към гроба полетял. Но е най-тежка винаги съдбата на този, който скита се сирак, на който вечно тъжна е душата че вечно във живота е самак. Не знае той ни братя, ни сестрици, ни майка, ни баща, ни близки хора, нахалост през живота криволичи и няма за душата си отмора. О, как милее той за бащин дом, за бащин праг, за отдих и почивка, за брат, сестра, за майчин звук и стон - за майчината обич и усмивка!... И толкова горчиво, страшно бреме в душата му страдалческа тежи и през живота в цялото му време като змия в сърцето му лежи. Тежат му времето и дните на живота и чуждото презрение тежи. Другар той няма, тегли сам хомота и няма никой да го утеши. В живота си не всеки е почувствал поне за миг сирашката съдба, самотен и от всички изоставен, презрян от всички хора по света и затова в море от скръб удавен, проклел се сам и за утеха вечна покани той изпраща на смъртта.
да е проклел съдбата в своя век, надлежно приравнен е със идиота и в робския ни свят не е човек! А пък сиракът!.. Цял живот проклина си съдбата, гнетен с това, че бави се смъртта, лечителка на болките в душата, утеха за страдалците в света. И да умре сиракът - едва ли някой горко би заплакал, че няма майка, братя и сестри, че бедният във младост е загинал - - не ще болеят ничии гърди.
сърцето никому не ще прободе, за него никой няма да зажали, без некролог, без камъка надгробен, дори ще се усмихнат хора злобни.
Ще кажат със въздишка... “Горкичкият!... Без време се склопи, но по-добре, че беше той излишен и пречеше на хорските очи, светът без него ще е по-спокоен, излишен бе и нека си върви!”...
нима е нужен повече в света? Той паразитно дните си минува, подобно червея във дървесата!... ______
за него никой няма да пожали, тъй както за съсухрен полски цвят. Свещица никой няма да запали, забравата ще го погълне нежно, във пазвите на своя вечен свят. О, докога съдбата ще го мъчи? Къде ли ще е гробът му сирашки и как ще склопи тъжните очи? Къде ли нейде кости сиромашки той ще опъне мъртъв да лежи?
и нощ злокобна с вихри долетяла, когато страшното небе гърми и буря идва, бясно развилняла... Тогава може би!...
ще дойде дълго чакана смъртта, ще му целуне мършавия лик и ще изчезне тихо във нощта... ............................................
със залпове, светкавици страхотни, раздрусай небеса, Земята прашна и нека с тези гърмове ехотни да се разнасят трясъци безспир!
Продънвайте, разбивайте Земята, раздирайте безкрайното небе, че в този миг, тук долу в тъмнината в смъртта утихва бедното сърце!
И за пореден път изливайте вий праведния гнев, запалвайте, раздирайте простора, не сдържайте могъщия си рев, затрийте на Земята ни позора!... Гърмете!... Развихряйте се вий, природни сили, за първи път не срещате смъртта, на хиляди бедняци като този, останал във бездушна самота!
Развихряйте му дрипите печални, развявайте несресани коси, разнасяйте и думите прощални на този, който мъртъв тук лежи.
със маршове и песни тоз сирак, в процесия от вихри погребални за паметта на бедния самак! Гърмете!... Не спирайте, че този син не знаеше ни бащин дом, ни майчин поглед мил. Гърмете, че и той така ридаеше и този гръм злината да срази! За този, с който злобно тя играеше, изливайте потоци от сълзи! И нека знаят хората безбожни, че за природата е всеки мил, че гони тя пороците тревожни, че никому тя няма да прости. Да знаят и душиците нищожни, че прави тя велики погребения на бедните, добрите с воля Божия.., а хищните изпраща във забвение, напук на всеки техен маскарад тя гневно над главите им гърми, за да очисти скотската им смрад.
че червеи са те, не - богове и ако към злините си нехаят, във ден уречен ще ги помете, че Господ Бог над световете властва, а роби на пороците са те! Сиракът страдаше безспирно, обичаше нещастните в света – за него най-обични, ценни братя, тешители на бедната душа. Животът му така го бе научил: да люби всяка доброта в света, да утешава скръбните събратя, споделящи сирашката съдба. Зад дрипите!... Гърдите са огрети с топли чувства и с поглед за човечна красота, ни злоба, нито завистлива пустош и никакъв порок и грозота не можеше там дявол да посее, макар глада и злата беднота.
Че той живота грозен сам разлюби, и сам живота срамен победи, и нека грохотът далеч се губи, отвявайки човешките тъги.
Не спирайте, о луди ветрове, нещастия, неволи разпилейте, издухайте към мрачното море и там ги във водите потопете!...
отвейте към безбрежни океани: не са потребни тука между нас, там нека ураганът ги удави! Отвявайте там всичките злини, които на душите ни тежат или със мълнии ги умъртвете, като сирака мъртви да лежат. Разкъсайте човешките тегла, с тях никой вече тук да не живее, сираци да не страдат все така, да няма хора в скърби да чернеят. Или пък с милионния си вой над цялата планета раздерете, със страшни трясъци ги сгромолете, без жал живота робски умъртвете и след това се спрете за покой!
зарад греха на властни идиоти... Безкрайна шир в море да се обърне човекът да не подобява скота или затрийте целия живот!..
да бъде цял във мрачните сълзи, дори и безразсъден, идиотски – от всичко той най-много се цени. Във тежък час мнозина го проклинат, а други пък, почувствали СМЪРТТА, с несдържан плач отчаяно ще зинат със ужаса на бедната душа… А може би и свестен пред смъртта си в душата му тъгата щом заблика, той може би с последните слова, проклинайки живота, пак го вика? Само ПРЕДСМЪРНИКЪТ в последния си миг разбрал би колко ценен е животът, когато смърт опасва го с хобота и го помилва с ледния език. Разбрал би АЛПИНИСТЪТ в планината, изкачил се на острите скали, когато бурята от небесата като сокола мигом долети. Усетил той, че с бурята зловеща ще долети измамница – смъртта, проплаква той със страх от тази среща, че ще напусне в младини света. Такива чувства би изпитал тоя, който загива в бурното море, възпламнал с ужаси сред безпокоя, сред хищните талази, че ще мре. Или УДАВНИКЪТ със страх потъващ, с въртопите на мътната река, сред калищата от вълни разпъван, когато е реката придошла... Но кой живота повече обича? СТАРИКЪТ или БОДРОТО ДЕТЕ? Светлото и двамата привлича, животът ги и двамата зове. Докато в старост първият е грохнал, а като роза свежото дете е, пред среща със смъртта те ще заохкат и двамата от страх ще занемеят! Тогава белобрадият, изпитал горчилките наред със сладостта, повече ще иска да живее, повече уплашен от смъртта. Ако умре невръстното дете, над гроба му мнозина ще пролеят сълзи горещи със дълбока скръб и вечно до смъртта си ще жалеят. А ти?... О, старче грохнало, над твоя труп едва ли някой сълзи ще пролее, че ти докрай измина своя път, едва ли някой горко ще жалее, че старческа е вече твойта смърт. Отгледал рожби, видял и правнуци, наситен си на радост и тъги, на дълги старини дочувал звуци не чувствуваш ли ти вече сладостта на сън дълбок – да бъдеш мъртъв ти?
ти искаш дълго, вечно да живееш, макар с болежки в цялата снага, душата ти желае да младееш. Животът ти на края е, изтича, но пак се буниш ти против смъртта. Тя видимо към гроба те повлича, а ти все призоваваш младостта... Смъртта жестоко мъчи на легло, очаквана с години дълги, тежки и със заканите на вечното си зло измъчва всеки с мислите мъртвешки. Така МЛАДЕЖЪТ в чиито гърди безцерна болест се е спотаила, години дълги, тежки той лежи че свежата му младост е ранила. Живота той обича безгранично, а болестта му страшно го гнети. За бъдещето бори се обично, воюват с мрака светлите му дни. Разбира той, че някой ден смъртта ще го притисне в пазвите студени, ще го спаружи черна грозота и ще отпусне устни вледенени. Той вижда я дори и във съня, тя мярка се със призрачна закана, показва костеливата ръка и тръгва си ехидна, неразбрана. А пък животът, а пък младостта, които го без жалост изоставят, в печал обвиват болната душа и сякаш жив във гроба го заравят. Понякога надълго разсъждава за хората и за света надземен. И някаква го мисъл утешава, че всеки всъщност става непотребен, Че всеки може днеска или утре да легне в хладна, вечна тъмнина, че никой, никой няма да остане, щом тука си хазайничи смъртта. Но щом помисли той, че в младостта, в разцвета си ще трябва да загине, във бунт се вдига болната душа и този бунт не може да премине. Да би могъл, със цялата си злоба разкъсал би неправдите в света, тогава по-доволен той във гроба полегнал би, със песни на уста, спокоен и достоен с гордостта.
Защо е отредена болестта? И затова ли, че живота не разбират най-леко им ограбват радостта? Така в печалност той се потопява, загубва вяра в своите бъднини, мечтите за живота изоставя в последните, в предсмъртните си дни. Като кандило пред икона бавно угасва сред нахлулата тъма и в сетните минути на живота проклина сам завинаги смъртта. За младия живот се той бунтува проклина страшно своята съдба, за здравето изгубено тъгува, което го напуска в младостта. Съгласен е да бъде роб в живота и сиромах с неволите в света, но повече от всичко здраве иска че висшето богатство е това! На здрави плещи робството е леко, на болна гръд и времето тежи, а мъдрият се цели надалеко, когато в мисъл здравето цени. Но ако този, който пролежал е, очаквайки в леглото си смъртта, и от лечителя си здравето узнае, представя ли си някой радостта? Той НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК ще бъде! Отново здрав, изправен на крака, дори в затвор, в килия неосъден сам ще отиде, даже без вина! Дори и най-големият СКЪПЕРНИК, разбрал, че спира в жилите кръвта, скъперничеството в щедрост ще превърне и в миг богатствата си би раздал, но само във живота да се върне! О, кой не би възторга му разбрал и радостта от тази доброта?
престъпни и безкрайно лицемерни, че тази радост бързо ще затихне, в живота той - отново полетял, ще му погуби времето възторга ще заживее, както е живял... А ПЪК СМЪРТТА НЕ ПИТА, НИТО ЧАКА като орел с подгънати крила, на ужаса коварно стреля знака и не изпуска жертвата си тя. За НЕЯ НЯМА БЕДНИ И БОГАТИ, тя не признава откуп и молба, за миг живота връща в път обратен и точно бие нейната стрела. За нея ВСИЧКИ ХОРА СА ЕДНИ, тя никога на никой не прощава и всички изравнява в свойте дни - и бедни, и богати не забравя! Като че ли тя иска да ни каже, че РАВНИ СМЕ НА НАШАТА ЗЕМЯ, че разделенията тя наказва и не признава роб и божества. Не е ли вярно, че със своя меч тя идва тука да ни приравнява? Мнозина я проклинат в злостна реч, че даже на невинни не прощава.. А някои я очакват със надежда да сложи край на техните беди и като в избавителка се вглеждат и казват: “Стига!” Нека си вървим!”... Какво че някой тъне във охолство, а другите умират болни в глад? Тя мимоходом слага край на робството богатите превръща в кал и прах! О, ПРЕБЛАЖЕНА смърт, дали те Бог изпраща на Земята за всички ни да пееш равно ти, утехата да носиш във душата Че В ТВОЙТО ЦАРСТВО РАВЕНСТВО ЦАРИ?
приключва със тревоги и борби. А пък животът все така говори - да се боиш или да го пребориш. Но, въпреки тревогите, зовем го, когато ни изправят пред смъртта. А малко са, които се не плашат от този край на земните тегла. Понякога в живота идва миг, когато от смъртта не се бои човекът и този миг на жертва е велик, че той посочва вярната пътека. ДОСТОЙНИТЕ смъртта сами причакват – да, тези с непреклонните чела. Макар да е безмилостна и страшна, от тях самата се изплашва тя!... Блазе на гордите! Те винаги умират за святата и мила свобода! Завесите на робството раздират - от слънцето да дойде светлина. Че НАЙ-КРАСИВ Е СВЕТЛИЯТ ЖИВОТ, ИЗЦЯЛО ПОСВЕТЕН НА СВОБОДАТА, Положен в бой за смелия възход, отдаден в тежки бури на борбата. Такава СМЪРТ ВЕЛИКА ВДЪХНОВЯВА човешките отворени сърца, на всички във живота пример дава – да се не плашат честни пред смъртта, героизирали се с вечността!
човека с неизбродната душа... Те своя ум и поглед не преплитат, когато се изправят пред смъртта – когато като глутница тълпата свирепствува със вълчи вой в нощта. За разтрепераните от смъртта е тя зъл хищник и фантом-крадец, дебнещ ги и нощем, и деня. И като опитен лукав ХИТРЕЦ тя плаши всички със жестокостта:
или далече нейде по морето, ЛЕТЕЦА, в синевата що лети, МИНЬОРА, къртещ пластове в земята, НАВСЯКЪДЕ със остър взор следи да ограбоса хищно небесата! А някъде захване ли ВОЙНА, издига в миг железни барикади, разбойник е, със острата коса коси живот на стари и на млади и вихрено в полетата лети – навсякъде и страх, и ужас носи навсякъде в безспирен марш коси... Жетварка е!... След себе си нарежда ТЕЛА ВОЙНИШКИ като житни снопи! Следи дълбоки винаги оставя следи на траур, на печал и скръб. Човечеството тях не ги забравя в живота си по своя сбъркан път. Човечество, не бива да забравяш, за да не ги повтаряш всеки път! О, как се чувства ПРАЩАНИЯТ В БОЯ, за да причака в ужаса смъртта, навярно пак мечтае за покоя, проклина с гняв жестоката война.
и сам да стане жертва на смъртта, кръвта на свойте братя да пролива и своята - във чест на глупостта! О, как мечтае той... На мършите войната да привърши, да се завърне в родния си край, където в лудост майка пръсти кърши, защото страшна мисъл я терзай.
тъй както всички други фронтоваци, за да не мъчи майчино сърце, да не оставя дрипави сираци. Но там зад него със дивашки рев крещи и заповядва ОФИЦЕР, застрелял би го с лъскав револвер, надминал и най-кървавия звяр. На властници слуга е той последен, и той в живота има си мечти, и затова е в боя безогледен, че се към чин и звание стреми. ЧОВЕШКИТЕ МЕЧТИ са най-различни макар да са с еднаква нужда те, едни - за здраве и живот, обичани, а другите стремят се и желаят над хората да бъдат богове.
ще падат хора – жертви на смъртта. Не ще да спрат на майките сълзите, ДОКАТО ИМА РОБСТВО И ВОЙНА! Дори във бой войникът е с мечти да се завърне в родния си край, от бурята обрулен, да се стаи във някой храст, где никой го не знай. Във общи гроб със враговете – гости след боя братя пак - и по съдба, ще слеят кръв, ще смесят свойте кости и своите разкъсани меса. А майките безкрайно ще ги чакат и ще ги търсят в бойното поле, ще крачат между трупове в трънака, за да познаят скъпото лице. О, толкоз много майки след войните, загубили там своите деца, тъгуват, мрак нахлува им в душите на всички тях еднаква е скръбта. Тъгуват те! Със скърбите набожни, тъй както са били и в радостта, когато са кърмили свойте рожби, приведени над детските легла. О, МАЙЧИНА ЛЮБОВ ВЕЛИКА, любов най-висша на света, кристално чиста, еднолика сравнима с детските сърца. Във всяка майчина надежда природна чистота живее, с която чедото отглежда, с копнеж за щастие му пее. За майката ни власт, ни пречки има, не чува тя тиранския диктат. Природата е там непобедима, по-силна от тиранската ръка. И колко мила и правдива е тази чиста, майчина любов, еднаква и различна, но красива с най-силния човешки дух и зов. Над всички ни е тя сълзи проляла, в злокобен миг и във болезнен час, над люлките на всички ни е пяла, с любящия си тих, приглушен глас. Понякога се чува да говорят, че има много майки по света, готови в чувства разлика да сторят помежду свойте собствени деца, че равно не тежали във сърцето и някои са изпадали оттам. Лъжа това е скверна и проклета. Едва ли има майка на света да не пролее сълзи за детето, за някое от своите чеда, да няма тежка рана във сърцето, когато го постигне зла беда, прекършила живота му нелепо...
еднакъв брой свещици ще запали, с еднакви думи и молитви Бога ще моли за децата си заспали.. Над всеки гроб безкрайно много с еднаква мъка винаги ще жали! Еднакво мъртвите дечица със живите си тя почита и с мъка имената им изрича и за духа им моли Бог и пита... О, затова ли, майки клети, обичате така децата, та щом пораснат, да загинат, изпратени там сред войната от умна властнишка глава?
и всяка майка да жалее? И като вятър да ги вее, че с МЪКАТА ЛЮБОВ ЛЕТИ МАКАР ЧЕ РОЖБИТЕ ИМ КЛЕТИ са недостъпните звезди...
животът е жесток и груб, той безпощадно удря, млати опечаления с юмрук! На който СКРЪБ ОТНЕМА СВЕТЛИНАТА и не намира даже в сън покой, тревожни птици удрят го с крилата и го отнася мътният порой... Полегне ли и ето мисъл дива, вковава пак злочестото сърце, нахлулата стихия го залива и люшка като лодка във море. Във този свят на всички във живота се срещат дни на радост и тъги. На едни смърт чак сваля им хомота, на други радост в сетен час гърми. Подгонен, някой цял живот пътува, забравил и покой, и радостта, животът е нестихващата буря и черен е подобно на нощта. А тази мрачност само вдълбочава и погледа, и мислите в човек, сериозност на лицето изразява, с която той живота оценява и мрази глупостта на своя век.
у нас събуждат земния човек, тъй както бурята отсред морето изтласква кораб на далечен бряг. В живота сред нещастия и скърби човекът жадно търси радостта, че мъката налудничаво бъбри и в млади дни убива младостта. Мнозина биха днес изпели химна на щастието и на радостта, че са за някой спътник неделими и дълго, чак дори до старостта, живеят с ведър дух несъкрушими.
я счита глупава и смешна чак и не разбрал печалната й слава, на злото носи най-злокобен знак. А който е потиснат от тъгата, и малкото добро ще оцени, помага всеки ден на свойте братя че съвестта в душата му звъни. И често тази птица на скръбта отлита със лекуващото време и в полет, устремен към радостта, човек въздъхва, облекчен от бреме. О, БОЛКАТА е най-жестока от лоша рана непозната, че с нова рана слепоока залива скръб-порой душата, към пропаст, дишаща дълбоко.
разнесла мрачни облачни тъги, душата с нови вихри заживява и раната престава да боли. Затуй и хората!... В началото на болките си плачат, а след това... остава само знак, който всички като спомен тачат, макар горчив да е или пък благ.
и най-голямата тъга, дори за падналите в блудна отдавнашна и зла война. Дори сред бойното поле, там, где са жертвите лежали, не е останал къс от белег, пред който можем да пожалим. И ако скръб на младини попари някое сърце, животът бързо я отвява, след тежки дни и тя замре, в душата новост заживява.
да грохваш, смазан от скръбта, ЧЕ ВРЕМЕТО Е ПЛОДНА НИВА, И съди всичките дела, където заедно с живота и в нас израства радостта. В душата старата тъга на нова радост място прави, възторгът, бликнал все така, размеква болка в гръд корава и вместо ядната, остава блажена да тече кръвта. Така животът си отлита, векът със него си играй и сбъдва и не сбъдва дните на нашите мечти безкрай. Но сбъдва се това, което в човека честен е стремеж и във очите и сърцето гори и свети горд растеж. А има хора във живота С БЕЗПЛОДНИ ЯЛОВИ МЕЧТИ, които няма да се сбъднат, с които пакостят в живота, и пуст мираж във тях трепти, И ЦЯЛ НАРОД СМУТЕН ТЪРПИ - та чак до видовите дни...
САМИ СЕ МЪДРЕЦИ ЗОВАТ, когато със властта проклета във робство другите държат. Те искат хорицата живи във тях да виждат богове, тъй както вярват и почитат ТОЗИ, вдън синьото небе. Те имат все МЕЧТИ ТИРАНСКИ и луда страст със тях лети, народът им да плаче кански и да пролива кръв, сълзи. Забравят те, че са еднакви със всички хора по света, че са подобни като братя със ум, със разум и душа. Нима това не са безумци, с престъпни глупави мечти, които само малоумци или лакей ще подкрепи, почитайки тираните еднакво за мъдреци и за бащи... Престъпници не са ли всички хора, навели робската глава, прекланяйки се без умора на човешки божества... * ЕДИН ТИРАН, ЧОВЕК ИЗРОДЕН, царувал горд на своя трон, погубвал всеки дух свободен, изнудвал всички по закон и газел гордостта народна във унизителен поклон...
на покорител, на боец и със закон, и с робски страсти издигал всеки нов подлец, с ненавист разделил народа той, самозваният мъдрец. Живял с мечтите невъзможни - далеч по цялата Земя властта и воля да наложи, над вси владетели подобни да сложи мощната ръка.
да бъде славен по света, за всички като бог да стане над всички Божи имена. И затова повел борба против тираните подобни и с химни, кървави надгробни развял злокобни знамена посред безумната война!..
умиращи с потиснат гняв, че с кръв му кичили мечтите към скорошния му успех! Не жалил бедните, сълзите, погубвал майчината свяст, забулвал ги със черни кърпи, не щадил нищо на света... Но както и да се стараел, мечтите бягали далеч като миражи безнадеждни... И пламнал властният му гняв, че във борбата му велика слабее неговият меч. Не чувал той народа гладен, че се гневи като море срещу закона безогледен... Той искал с бич да го възпре. А времето като каруца препускало по свойте друми, макар велик, той взел да куца и старост взела да го глуми и мислел си, че може тя да му изпрати и смъртта. Безсмъртието взел да търси - най-висшия божествен дар, милиардни суми той изръсил за походи, за чуден цяр, пожарища навред запалил побърканият господар. Той знаел, че и след смъртта си не ще му името замре, че поколения далечни след много, много векове ще знаят и ще го зоват...
желал могъщият пророк - Безсмъртник не със празно слово, а за реален земен бог!... Но разбунтувал се народът и като мътен див порой разбил тиранството злокобно и паднал нашият герой... И недостъпен, горд до вчера, изчезнал във калта и той. Тук ВСЕКИ ВЛАСТНИК НА ЗЕМЯТА Е СЛЯП ЗА ИСТИНА ЕДНА, - че НАЙ Е МИЛА СВОБОДАТА - и тя ги праща в пропастта! Отива си и той с мечтите, тъй както всеки друг човек, пропадат с него и слугите, които трона му крепят и свършват неговата слава, пророчества и божества, след него прах, позор остава, суетността и глупостта! Така и днешният тиранин със име Хитлер или Сталин, владее половин света с терор, лъжа, смърт и закани, но приближава пропастта, дървото сухо ще се просне от бурята ни щом повее и всички подлеци, лакеи ще пукнат и ще занемеят!..
със името си на земята нещастно-лудият герой – като мъчител на сърцата и на милионите безброй...
за безсмъртни имена, но само зло са сътворили за народната съдба. И със това, че са вковали тук хората със глупостта, модерно робство са създали във този свят на подлостта!
защото в Своите дела е учил хората на братство, Той нова вяра е създал – и с любов – висшето богатство, за нас на смърт се е отдал... Безсмъртен е и ЮДА с Него, че образ е на подлостта, безсмъртен е със подлостта си, която хората презират дълбоко в своята душа.
полуживеят по света и болшинството ще оставят така далече в бъднините с презрените си имена.
и “вождовете на света”, които се кълнат в лъжите, че носят правда, свобода, че братството ще въдворяват с куршумите и с подлостта. Отдавна там във планината преди лета и векове ГЕРОЙ със пушка във ръката, със честно, искрено сърце Е ПАДНАЛ В БОЙ ЗА СВОБОДАТА.
и любил страдащите хора и затова във бой загинал - прострелян горд орел в простора – в безсмъртието си заминал.
и не пожалил младостта, на робство да строши хомота, обречено във вечността. Години, векове минават, НАРОДЪТ СПОМНЯ СИ ГЕРОЯ и в песните си го прославя и с тях се думите му знаят, с които той живота свой пожертвал сам без колебание. Народът своите герои все помни, тачи и кръвта във името на свободата, че в най-жестоката борба не са подгънали краката.
над гроба му и кръст стърчи. ПОКЛОН ТОВА Е ОТ НАРОДА и от великата природа, че облака щом долети, цветята със роса полива и славей песните извива.
духът му вечно с тях живее, от името му гордост лъха, че той дори и след смъртта си въстава, бури щом повеят и с огнените си слова СЕ БОРИ ПАК ЗА СВОБОДА!
ТИРАНИНЪТ ВЕЧЕ СЛЕД СМЪРТТА НЕ Е ОТ ХОРАТА ПОЧИТАН, а вековете го проклинат и с присмех, и със зло споминат.
пред глупостта поклон не прави, а със венец на мисълта той всички тайни осветлява и мрачините на света.
“До тук ли трябва да се спрем, да обезсмъртим тирани грешни, с тях - власт и робствата глупешки, в това ли смисъл ще съзрем?”
безсмъртни да са хората в света, когато стигнеме до старините, отново да политнем с младостта?... Или намира смисъл във живота във общо братство, във човечността, в науката, с която да се броди сред всичките планети и слънца?.. Или пък в отчаяние изпада, че са това несбъднати мечти, че няма да прехвърлим тез огради че всичко тук остава празноти?.. И може би ще каже с безнадеждност: “Какъв е смисълът на всякакъв живот, от всякаква култура и възход, когато от това във вечността не ще остане даже и следа?
да я отглежда в своето сърце, да не тъгува, че ще остарее, че някога животът му ще спре. Такава е човешката съдба и философията на живота, изпълнен е с борба със глупостта, с природата и с кривдата дълбока. Едни против неправдите се борят, а другите дори във старостта във тъмнините на живота ровят природните закони да открият, с които вечно движи се света...
ПРОФЕСОРЪТ ДЪЛБАЛ със мисълта, години много пропилял нахалост, за да ОТКРИЕ КЛЮЧА НА СВЕТА. Мечтал животът той на всички хора щастлив да бъде, радостен, велик и затова работил неуморно, за да надникне в скритата природа и да разучи тайния й лик.
изследвал ги и вярвал е във тях, че щом като из дъно ги разрови, мечтите ще се сбъднат със успех. Със много труд загадки разгадавал във тъмностите хвърлял светлина, но колкото и да ги опознавал, те своя път проточвали безкрай във още по-голяма тъмнина.
моретата, реките покорил, във космоса изпращал е пилоти и там човекът горд се възцарил. Създал е още много чудеса и мислил, че неправдите дори ще може с чудеса да победи, за да засити гладните гърла и страдащите тъй да утеши.
към светлите планети да прокара, неволите и злото да разкара и за човека да намери рай. Изследвал с неуморност във сърцето въртежа на небесните тела, дали и падащите от небето не застрашават нашата Земя. Той упорито лутал с мисълта в небето със надежда окрилена, че то прозорецът е на света, към други светове и към Вселени. Той виждал в бъдещите времена човека как владее таз вселена с оръжие победно – мисълта, безсмъртна и от нищо не възпрена. Той виждал как зад светлите слънца човекът ще пътува с вековете, тъй както тук, на нашата Земя, отдавна с кораб плува по морето. Ала почувствал вдъхновен тогава че пътем му потропва старостта, макар дълбоко да се занимавал със здравето, с живота, с младостта. Разбрал, че му е нужно много време така безспирно да работи още, за да пожъне хвърленото семе, дори във старост, до последна мощ. Тогава той поискал младостта с науката да може да възвърне, тревожила го най безсмъртността, с която силите си да разгърне. Със този план най-тежките въпроси във вечността без трудност би решил, ТОЙ ИСКАЛ ВЕЧНО ЩАСТИЕ ДА НОСИ, ЗА ХОРАТА НОВ СВЯТ ДА СЪТВОРИ! Така едва-едва във старостта най-тежките загадки заразкрил, теории пространни е развил, но ето, приближавала смъртта!... Животни и растения изучил, за много болки церове открил, хирург световен - хората научил и с новостите сам ги изцерил. По океана скитал със години, откривал нови островни земи, по дъното му градове намирал, пустините превръщал във градини – за хората проправял бъднини.
останал с непостигната мечта, пред пропастта се мрачно разтреперил, че няма да избегне от смъртта!... Дали във бъднини ще се постигне, или ще бъде винаги мечта, която все спонтанно ще изригва – загадка вечно тъмна за света?... Безсмъртието е като скала, че много там разбиват си главите. И той разбил там своята глава, угаснали несбъднати мечтите. Така и той века си преживял с различните стремежи го прекарал, с успехите си радвал се и пял, и потил се във слънчева омара, в несгодите отчаяно скърбял и чувствал двойна тежест на самара... СЪС ИСКРЕНОСТ ЩОМ ЗА НАРОД ВЪСТАВАШ, ЗА БЛАГОТО МУ ЩОМ СЕ ЖЕРТВАШ ТИ, НАРОДЪТ ОРЕОЛ ЩЕ ТИ ПОСТАВИ,
недей пожалваш труд и млада кръв, че правдата прогреса ще разпали ти горд бъди, дори да паднеш пръв. * * * Този, който с обич хората почита, и те му отговарят с обичта, за брат го имат, вечно му се вричат, в живота му наливат сладостта.
той никога не ще се раздели, но щом се тази почит оскверни живот без обич – празен е, немил и знай напусто, че живееш ти!
най-силни чувства в себе си таи- и който я познава, я обиква – на нея той живот ще посвети. * Милиарди на Земята са живели и писани са томове безброй, НО В ТЯХ СА МАЛКО ЗА НАРОДА ПЕЛИ, ЗА ПРАВДАТА, ЗА ИСТИНСКИЯ БОЙ. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ПОВЕЧЕ СА ПРЕЛИ ЗА ГОСПОДАРИ, ТРОНОВЕ, КРЕСЛА, за властническите идеи мрели, живота дали си за глупостта.
И ДНЕС, И УТРЕ МОГАТ ДА КРЕЩЯТ, да възхваляват гордите тирани и истински творци да се зоват. Не пеят те за бедността в народа, за робството и хорските тегла, далеч са от народ и от природа, живеят с отчуждените сърца. А ЧЕСТНИТЕ ПЕВЦИ ЗА СВОБОДАТА, за правдата, за робските души, за болките, пороците, разврата, наричат ги безумци и лъжци. ТВОРБИТЕ ИМ СЕ ХУЛЯТ И ПРЕЗИРАТ, ОБРЕЧЕНИ да бъдат в тъмнина, НО ПАК сред унизените прозират, те будят им за правда мисълта и водят ги в борба за свобода! Те казват им, което ги вълнува, и пеят за злочестата съдба и щом народът се заразбунтува, издигат гордо техните слова! Със правдата велика на живота не правят ни компромис, ни поклон, умират със духа на свободата и не признават робския закон. Творбите им със присмех се посрещат от оглупелия и блудстващ свят, тълпите щом със крясъци се срещат със вожда и тирана за разврат. Но бедните и глупави слова - с каква и сила те да се изказват, остават мъртви и са без следа, дори и глупостта си не запазват. ТВОРБИ, които с присмех днес посрещат, израстват утре даже сред глупците, след време като ХРАМ НА МЪДРЕЦИТЕ отварят на планетата очите. ВЕЛИЧИЕТО ВЕЧНО ЩЕ ИЗВИРА и храни образа на мъдростта, То бавно ражда се, но не умира и грее като слънце над света. ГЕНИАЛНОСТТА в борба се ражда и дълго след мъдреца блесва тя. Макар и скромна, възгласи поражда, че е велика в свойта простота. СЪС ВРЕМЕТО И ГЕНИЯТ РАСТЕ, ДРЕБНАВОСТИТЕ ТУК НЕ ГО СМУЩАВАТ И МИСЛИТЕ МУ В НАНИЗ ВЕКОВЕ ДУШАТА НА ЧОВЕКА ВДЪХНОВЯВАТ. ВЕЛИКИТЕ ЧОВЕШКИ ИДЕАЛИ избистрят гения им величав, че те са красота в душата дали, с която той е съвестен и прав. И ИДЕАЛИТЕ НА СВОБОДАТА, с които милиони по света оплискват с кръв бунтовна знамената да спастрят унизените сърца. О, СВОБОДА, НАЙ-СВЯТА НА ЗЕМЯТА, пленила най-достойните чеда, които всичко жертват във борбата, да те прегърнат, майко свобода! БОГИНЯТА СИ ТИ на красотата, на всичко хубаво във този свят! И ЗАТОВА, ЩОМ НЯМА ТЕ В СЪРЦАТА, царуват робство, гнет и грозота! Светът без теб на бури е обречен и винаги бесилото стърчи, но щом те хвърлят в мрака вековечен с лъчи огряват честните очи!.. И ТОЗИ, КОЙТО ЛЮБИ СВОБОДАТА, забива във тираните стрела, макар че лъжат с крясъци тълпата и хората с порочните сърца. Бунтовникът, обзет от свободата, злодейски глас не лови го ни миг, посочва жертвен смело светлината за правдата надава мощен вик. Той смело от живота се отрича, когато гинем в робство, в нищета. Той свободата повече обича от всичко друго скъпо на света. БЕЗ СВОБОДА И ПТИЦИ НЕ ЛЕТЯТ, затворени не могат да живеят, дърветата не могат да растат, без светлина започват да бледнеят. Щом грее като слънце свободата, за всички има място на Земята, цветята разцъфтяват с топлината, орелът горд кръжи във висината. СЪС ВОЛНОСТТА ЛЕТИ ЩАСТЛИВ ЖИВОТЪТ, в хармония се с красотата рее, тъй както най-високо в небесата лети орел, над вис, която зее. Живее сред върховна красота, разпери ли с могъщество крилата, с достоен пример лъха волността за всички нас, пълзящи по Земята! Дори и буря в своето хоро, дори и урагани безпощадни, се кланят пред ОРЕЛА И ГНЕЗДО, възпяват го хвалебствени тиради! В дълбокия му безграничен поглед оглеждат се простор и равнина и затова живее толкоз много, подсилван от безбрежна красота. О, кой в света не люби КРАСОТАТА, която кичи нашия живот? И кой не би политнал в планината, най-близка до мечтания възход? Припламват с блясък ледените глетчери под слънцето с магична красота и кой към тях не би се покатерил насред божествената висота? Кристалните потоци, езерата да съзерцава, буйните гори, опит от билки свежи, от цветята, разцъфнали сред бурен и треви! ПРИРОДАТА Е БОГ НА КРАСОТАТА ВЪРХОВЕН БОГ, ВЛАДЕТЕЛ НА СВЕТА. ТЯ ДАВА ЛЕКОВЕТЕ НА ДУШАТА, НАДЕЖДА И УТЕХА ДАВА Природата е бог на красотата, върховен бог, владетел на света. Тя дава лековете на душата, надежда и утеха дава тя. И затова за красота милеем и всеки на Земята я цени, природата от щастие се смее, когато красотата в нас цари. Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|