Творбите от оригиналите са редактирани от поета Иван Докузов (носител на два поетични Оскара) и брата на Кръстьо Иван, направил и последна редакция
Изтегляне 3.33 Mb.
|
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА И ЖИВОТАПростор, небе, звезди, КОСМИЧНИ БЕЗДНИ - те имат ли начало или край? Създадени ли са? Ще ли изчезнат? И как? Това едва ли някой знае. Или това, което е безкрайно и днес зовем със име ВЕЧНОСТТА, която със забава си играе с простора и милионите слънца?
ПРАШИНКА Е И НАШАТА ЗЕМЯ, където ние, хората, живеем и също сме игра на вечността. И там, в безкрая със СЛЪНЦАТА СВЕТЛИ, където МИСЪЛТА ни не отива, се забавлява тази чудна вечност и всичко в своята игра опива. Лети земята в танц със светилата, понесли се безбройни и безспир, СРЕД ВАЛСА НА ТЪМАТА И СЛЪНЦАТА в една безкрайна и безмерна шир. Нищожен свят!... Прашинка от скала, от цялата Вселена е Земята, където милиардните лета се движи като всичко в небесата. Със нашата Земя и със звездите играе си НЕСВЪРШВАЩОТО ВРЕМЕ, създава ги, изгаря в глъбините, в покой не ги оставя да подремат. С вървежа си безмилостно е то, руши това, което е създало, със вечното нестихващо хоро под страстната свирня на вечността то красота и грозота простряло навсякъде и в нашата Земя. Над грозотата красота посява, над красотата ражда грозота, отлита като пролетен порой, със бурите промени то навява над образа на земния покой. Промени носи то във планината, променя животворното поле, пресушава то реките, езерата, потапя суши в ширното море и все така по пътя си безкраен създава и безмилостно руши.
от равнини израстват върхове, щом почвата са дъждовете свлекли, отнасят я в дълбокото море. От времена архайски, в древността моретата са станали пустини, пресушавало ги в своята игра и днеска – чак след толкова години дълбоко носят своята следа!...
а днес от тях – ни помен, ни следа, като че ли на нашата Земя богините съблекли си полите за друг живот, за нова красота.
назад не връща се, безспирно си върви, над миналото сее то забрава, към бъдещето вечно устремено подобна сянка облачна лети.
създало е най-китния живот, със красота, със бодрост го дарява или премазва с бързия си ход. Тук толкова човешки същества се раждат, преживяват и умират, потоците на радост, скръб, тегла като река в живота си събират, отлитнали за миг като стрела... следите после трудно се намират. Човешкото рождение и смъртта - така са близки – затова се сливат, така е и за всички същества и всички безвъзвратно си отиват, а от зачатието на Земята тук нашият живот е само миг. И в този миг, в това човешко време ний страдаме в неволи и скърбим, воюваме, избиваме се, мреме, без своята съдба да подредим. А времето не чака, нито пита: кой, как, къде, защо така живее - лети си то безспирно и помита това, което в пътя си посее. Пустините, реките, езерата за нас изглеждат сякаш вечни те, горите, върховете в планината, които знаем с късата си памет, си мислим - в тях безсмъртност се плете. Така и за човешкия ни род, че вечен е на нашата Земя, и с мисълта, с науките безкрайни ще осветлява мрачния живот - завинаги връстник на вечността. А може някога, след хиляди, милиони векове човекът и човешката култура, тъй както ураганни ветрове, да спрат и да затихнат като буря.
във морски острови да се превърнат, а глъбините с пясъчни дъна в пустини прашни да се преобърнат. Със сигурност и други чудеса, които скоро няма да узнаем, ще стават тук, на нашата Земя, че този ум е чужд на вечността, да опознае мрачната й същност и да избегне всякаква беда... А ние във живота си човешки желаем всичко, всичко да узнаем, дори което хората пред нас отдавна скрили са в съня мъртвешки, оставили загадки до захлас...
какъв е бил в началото си той, за зверовете древни в старовека, за рибите и птиците безброй, за динозаври хищни по земята, за тайните закони на живота, дори и за невидими слънца.
отдавна, още чак от древността, но всеки много бързо среща края, че тайните във краткото ни време едва ли могат да се разгадаят.
от питането ни, от мисълта във път към глъбините на живота към тайните, зарити с вечността. Като че ли нарочно – миг живеем и бързо, бързо праща ни смъртта. А толкова е дивен тук животът, приспива ни във люлката си той със сладости или горчив в хомота, но като вино винаги опива и ни възнася с вихрите си той и най-подир без милост ни затрива... След есен – зима, а след зима – пролет - безспир сезонно времето тече, след мисълта, след гордия й полет в керван човекът се натам влече. Където път се е прострел в безкрая, където светло бъдеще го вика, но докъде ще стигне - сам не знае, къде ще спре и мисълта велика. Човекът горд е тука на Земята със своя ум, със своите дела, владее въздуха, полята и гората, царува и над ширната вода. Че над полетата и над реките той слага твърдо своята ръка, че с ум пробива път във планините и там, където крият се блата. Но все пак той, макар и величав, със своя ум, с могъщия напредък, не е ли пак нищожество нищожно, не е ли като всички същества, подобно бръмбар, червея дъждовен, когато рови влажната земя? Тук всички ние, земни същества, еднакви сме за общия Творец. От нас живота всеки изживява - едни летят, а другите – пълзят и всеки след това смъртта отвява – в земята всички мъртви да лежат. Различни песни, но един е краят!... След нашта смърт – отново равни ние - и червеят, и гордият орел - на пръст в земята бързо ще изгнием... В живота си човек е често по-нищожен дори от всички земни същества, че още прави робствата възможни и все погубва всяка свобода. Със своя ум живота наредил да бъде във страдания, сълзи, затворил със закони правотата, със граници земята разделил, със накити окичил слепотата, погубил туй, с което се родил! И със войни, с престъпности безбройни той влива във живота грозота, със струните, от хаоса разстроени, погубва тука всяка красота и секват всички песни вдъхновени.
че тука е злините сътворил, заплюл морала в пътя си лудешки, към подлостта, към робството, разврата човечеството той е изродил.
макар и без разсъдък да са те, макар че нямат разум във главите – закони робски никой не плете. Те граници не знаят да побиват, да загрозяват горската си шир, не знаят като нас да се избиват, да задушават волята безспир. За тях не са ни къси, нито тесни горите и планинските бърда, на птиците сред хубавите песни живеят вечно в мир и свобода. Не се прекланят те на божества, които между тях да се намират, като че ли дошли от небесата съдбите да отравят и минират... Блазе на вас, о, птици на простора, летящи със разперени крила сред въздуха безспир и без умора, че граници, че никаква бразда не ще възпрат свободния ви полет!
при вас ни робство, нито властник има, живеете с любов сред красота затуй за вас е волността любима! Към вас, о, ВЕЧНО ПЛАВАЩИ ОРЛИ, владетели на ширните простори, към волността – човешка завист ври, че вашето мълчание говори, че символ сте на мир и свободи!
отлитнали с невързани крила, достигнали дори и до звездите, зареяни във кръгова игра. И може би защото сте без ум - не браните въздушните простори със граници на царства и държави и не така на воля да летите, а сгърчени във клетка да седите, тъй както тук за нас минават дните? И вие, щъркели, отлитащи на юг над равнини, реки и над морета, над планини, над урви и скали, вий имате ли граници проклети? Обичате простора и летите, потъвате в безкрайни синини - най-смелите летци сред висините, последвали безспирно красотата, зовящи дух свещен на свободата.
така сме си живота наредили, че тръгнали по краткия си друм, в обратен път ни юркат командири. Владетели – земята разделили, моретата, въздушния простор, навсякъде прегради са забили и в тях народите са заградили, та всички да умираме в затвор.
се мятат във безкрайни теглила, душите им преливат с гняв отровен, потиснати проплакват във хомота, но все търпят с надеждните устои, че утре ще се подобри животът!... Да бяха птички, биха би измрели, но робите – те могат да търпят, дори насила биха и попели, когато господарите пощят. О, робство, о, позор човешки, безсмъртни ли сте вие в този свят, засенчвате цветята с власт лудешка на свобода да се не разцъфтят! Ще свършат ли неправдите човешки? Ще дойде ли за всеки светъл ден? Ще може ли щастливо да живее тук всеки, който е с любов роден? Мечта, която вечно в роба тлее, затопля уморените сърца, и робските тегоби щом навеят, пропъжда ги с усмивката си тя. Защо ли роби има по Земята? Нима за робство са родени те? А други от рождената си дата са отредени все за богове? Във майчината си утроба били сме всички равни ние, но след това коварство, злоба нас, хората, са разделили! Природата не ни отрежда да сме неравни в този свят, че тя неравенството гони със своя скрит и явен гняв и все пак сме неравни ние - човекът тук не е човек! Тя всички с щедрост е дарила да бъдат помежду си мили, на всички красота е дала и най-подир смърт отредила - да отпочиват вечност цяла!
- природата не ни дели така. На младите тя дава сили да младеят, а в старостта изпраща ни смъртта. Тук злото не природата е отредила, че всекиму е дала всичко да живее. Тя – майка наша - всички е родила, за всички ни еднакво тя милее! Махнете партии и користни закони, природата е против тях, че тя неравенството гони със своя скрит, невидим гняв! Защото сме разумни същества, затуй ли във различия се ровим - едните да са вечни божества, а другите да бъдат само роби? По външност и по своите лица ний всички, всички имаме прилика, а пък престъпниците със властта правят ни душите многолики. Забиват те печата на лицето - печат, живота, който ни кове – та цяло робство да лежи в сърцето, сърцето ни и нас да избоде. А хората с една съдба проклета, които в орисията са братя, еднакви чувства имат във душата, дори на двата края на Земята. С еднакви чувства те еднакво и разбират живота и човешките тъги, еднакво те страдания събират, еднакви са и техните мечти! А толкова съдбите са различни, що помрачават людските сърца, страдащи от чуждата себичност, тласкаща народа към смъртта. А колко малко тези са, които живеят във доволство и покой, не срещнали страдание в живота и не завлякъл пътя им порой. И ако искаме да си представим за миг един: кой как в света живее?... И мисълта ни литне устремена, за да кръстоса цялата Земя, тя милиарди хора ще съзре в безкраите на север и на юг, там някъде край морски брегове, в полетата, в планинските усои, привели мрачно своите чела, прекарвайки живота си във мъки, дори проклели своята съдба!
се срещат със усмихнати лица. Това людете са на теглилата,
сред глад и жажда с грижата насъщна. И залък хляб и капчица роса понякога ги слабо озаряват и се просветва робската душа...
далеч от мисълта за робски дял, не осъзнали мъката, теглата, даряват всичко с радост и усмивка и грее в тях природна доброта.
със балове, сред пирове разкошни, живеят тези, дето управляват, почувствали се богове най-мощни За хората тегоби те отреждат, орисват им нещастната съдба, подхвърлят ги сред мъки безнадеждни да бъдат черни роби на света. Различия такива на Земята не срамят ли тук нашия живот? И не е ли по-долен и от скот, тоз, който е покорен пред съдбата, отрежда му да остане роб?
човек да бъде кукла във живота, да го подмятат чуждите ръце, без воля и без срам, със врат в хомота, да стъпва по отъпкания път, по който от бездънност сме вървели, изгубили човешката си свяст, със мъки и неволи наскърбени, без никакъв човешки резултат.
разцъфнал с пролетния аромат, през лятото изгарящ от засуха и пожълтяващ в есен осланен, а зимата с виелицата люта от корена до върха – вкочанен! Малцина се от бурите не плашат, които пролет в щастие цъфтят, през лятото не могат да слънчасат, не може суховеят да напраши, през есен и през зима се не стресват, пред робството изправят се безстрашни, подобно боровете в лесовете, които гордо вечно зеленеят. Но рядко могат те да се намерят, че с раните в порочния живот едва ли могат те да оцелеят, че с тези рани цели векове народите в мъчения треперят и жертвите не стигнаха до лек, че язвите до костите се целят.
и ще изчезне грозният им знак? Дали теглата тук ще занемеят или нататък, в бъдещето чак?.. О, раните им вечно ще болеят!
страданията няма да изчезнат. Те – майките на всичките тегла - все на гърба на хората ще тегнат. Нима за всички хора на Земята не достигат хляб и свобода, та са потребни робството, разврата и затова е нужна и война? Нима е нужно майки във войната все да оплакват свидни синове, загиващи невинни от гранати, че дълг отечествен ги уж зове? Нима е нужно малките дечица в нещастия сироти да реват, прокълнати от бедните душици, така съдбата им да подредят? Нима е нужно да се разрушава, това що се изгражда с векове? - Да, нужно е! – най-властно повеляват земните, човешки богове. На хората и то - на всички хора в живота нуждите са все едни, природата еднакви нас ни ражда, за всички ни дарила е простора свободно да живеем и творим!
и облекло, и покрив, и храна. Нима не може всеки да ги има, та все живеем в робство и война? Защо ли повечето да гладуват и много по затворите лежат, за свобода, за слънце да тъгуват, а други пък по ширната Земя в страдания със черен труд робуват?
от първите ни детски час и дни те всички ни с надежди са хранили с еднакви нужди всички сме били! Потребностите ни далеч-далече не се решават дълго след това, а всичките зависими сме вече от хора, считани за божества, - бащите на жестоката война, на робството и бунта, на гнева. Желанията всички наши остават само за МЕЧТИ, но догорят ли те в душата, човек в живота друг път хваща, към пропасти върви безмерни, отчаян мисли за смъртта, че там утеха ще намери.
живее всеки със МЕЧТА за бъдеще добро в живота и за духовната храна. С желания във мрачни дни човекът духом не умира, напред в живота се стреми, той нови пътища намира с окрилящите го мечти.
на всички хора по света, дори на старците в тъгите след отлетели времена! Мечти на малките деца в живота бодро устремени, мечти на младите сърца, със сила в сладост напоени. О, как тук всички без умора в различията си безброй живота си с мечти подслаждат, намиращи във тях покой... Така в мечти и във стремежи, във радост, скърби и тегла, човешкият живот наежен кове чук тежък на властта. И времето без да поглежда, състарява и деца. Така дете седи над книга, прелиства, иска да чете, но школският звънец го вика и бърза то да порасте... Животът страстно го привлича, към себе си го той зове и затова го то обича и иска, иска да расте. А някога, щом остарее поел дъха на СТАРОСТТА, пил соковете на живота от всички чаши на страстта, отново иска да младее и да забрави за смъртта. И който много се е скитал, на лутане наситен, той безброй превратности изпитал, жадува вече за покой. А който в своя край живее и не познава вън света, отдън душа за път милее, натам го тегли мисълта. Вълните на река поройна притегля бурното море, като деца в играта бягат към онзи мощен морски рев. Обичат хората живота, привличащ топлото сърце, във младост, в старост се увличат, докато смърт ги призове. * В Балкана в старини старее един ПАСТИР сред лесовете, от детството си там живее и там ще свърши часовете...
тъгува той за младини, за стихналия жизнен пламък, припомня младите мечти. Те някога в гърдите грели, подклаждали му радостта, но с грижите са отлетели и ето - среща старостта. В детинство, влюбен в красотата, в леса, във горските цветя, с овчарите пасял стадата, кръстосвал всичките бърда. Дете на свежата природа, като фиданката растял и със морала на народа светъл като цвят цъфтял. С природата съпреживявал, с доброто хранила го тя, в лице невинност се четяла и гряла детската душа. Във жилите кръв чиста текла, както в планинската река, водата бистра се е влекла през камъни и през трева. Така летели дните детски, безгрижен расъл със гората, рояли се мечти небесни и с трепет грабвали душата. Мечтаел, че като порасне и младостта му избуее, ще тръгне из света прекрасен, та със морето да се слее. Със параходи по морета, край острови по дълъг път да срещне хора с ветровете, да знае всичко по светът, така с доволство във сърцето да легне в родния си кът. И още прелестни мечти в душата детска са живели и нощем светлите звезди най-романтично са го грели, в балкана – приказен и лунен потъвал в сладостите зрели. С подобните мечти децата растат по цялата Земя, като кристал им е душата – тя гледа с техните лица. О, младост, бързо отминаваш! След тебе идва старостта, със детството мечти залязват и изтрезняват с възрастта. Така младежката душа животът грубо помрачава и почва тежката борба... за хляб, за правда, свобода. Дори в простора на Балкана в живота скърби среща той, живот зъбат, суров, в закана с неволи, с тежести безброй. И озарен от любовта, със сладки се мечти опивал, с мечтата – станал той баща, макар и рядко се усмихвал, че все пак има красота...
тежки грижи на баща, косите черни побелели от непослушните деца. Заветът вечен на бащите е: децата - здрави и добри, да ги заместят в бъднините, та в най-дълбоки старини да ги крепят и помнят дните...
всички към потомство се стремят. И птиците, и дивите животни в живота си по този път вървят. И старецът, отгледал си децата, отбил дълга, посрещнал и правнуци, подпрян като мъдрец е на скалата, наметнал старите си ямурлуци, умува за живота и съдбата...
макар и като в детството овчар, но с чувствата на младост онемели сред пепел от младежката си жар. Какво ли още в старост го крепи? За бъдеще какво ли мисли той? Нима в дълбоките си старини и се усмихват някакви мечти?
в безсмъртието тя е за душата и с нея примирен и с лекота пристъпва към смъртта и към земята... И все пак и пред рая в небесата за земния живот човек милее, целебен ручей, билки из гората той търси цял ден, за да подмладее. След време горе в голите чукари, подкарал стадото си да пасе, ще го открият младите овчари със вкочанено, стихнало сърце. Човешкият живот е филм на приказка, тя бързо на екрана му протича, останал празен, без следата никаква, пак всеки смъртен вечно го обича, макар с тъга и горчила обричан.
с нещастия, с неволите човешки, да търси радост - бисерче в калта и ровене из пластовете тежки. Мечти, идеи никой, никой тук, дори със смърт не може да погуби, животът ни, макар и сред боклук, изгрее ли, не можем го разлюби. Така ОРАЧЪТ цял живот в полето се бори с тежка, спечена земя, живее все с надежди във сърцето, дори когато в плодните нивя изсипва Бог градушка от небето.
безброй бразди в живота си нарежда и все, макар с помръкнало лице, към бъдещето плахо той поглежда. След тежък труд почивката е сладка и с нея този труд изглежда лек, безкраен му се струва живот кратък, във който той работи в студ и пек. Дори когато и небесна пещ жаравата изпраща на земята, в полето се стопява като свещ, но пак мечти светулкат му в душата. Работи той за бъдещето свято на своя дом, на своите деца, не плашат го ни бурите, ни злото, докато в миг сред някоя бразда, сред бурите или пък сред покоя сам не прегърне мъртъв радостта. Така животът мрачен отминава на роба посред ширното поле, където само с труд се подвизава, където зной и мъка го яде! Тъй цял живот прекарва в мрачина, в труд непосилен търси радостта! Понякога премине буря летна, за да пропъди огнения пек, и след гърма светкавичен потрепва простор избистрен, от прохлада лек. Така в измъчената му душа, където само теглила тегнеят, настъпва миг на радостта нетленна и му пречиства бурята духа. В един момент с безгрижие и радост, почувствал се свободен и велик, дори във старини почувствал младост, забравил всички тежести за миг. Така в живота ни един светлик се ражда паметен и преобичан, лъч слънчев оживява мрачен лик със радост и с божествено величие. О, как е крехка в нас душевността, променлива в съдбата на човека, като че ли със нея, ей така, той опознава по-добре живота, почувствал сладост и горчивина!
понякога сред низ от светли дни, прекъсва с гръм на щастие хорото и те проливат облачни сълзи. Един РИБАР под мрачността небесна живота си прекарва във борба с вълните, със стихиите в морето, печатите на своята съдба понася в бръчки горестни в лицето.
познал покоя, страшния му гнев, когато с орлов полет от небето се спусне бурята със страшен рев. Познава той в небето и звездите, останал сред водите през нощта, познава часовете на мъглите със хищна паст във непрогледен мрак, за да се слеят с ада на вълните.
и цялото море клокочи, ври, и всичко глътва с идващи талази, и все така опасни изненади грозят със смърт рибарските съдби.
в гърдите с морски гняв - защо така? Защо едни загиват сред вълните? Защо са вечни роби по съдба? А друг защо безбурно кара дните далече от човешките тегла? Защо неправда властва на Земята разперила могъщите крила? Или така е тука отредено – едни в разкош, а бедните – в беда да леят вечно пот и кръв вгорчена?
живота си страдалчески спасява, проклина Бог и цялата Земя и всеки, който с пранги преминава, проклина и живота, и смъртта!
оставил лодката си на брега, опрял глава страдалческа и клета, загледан във безбрежна ширина, духът му волно литва към небето...
луната блесне в морските води, приспани и завити в тишината, като в огромно земно огледало надничат от небето скрити нимфи със образа на светлите звезди. И някъде наблизо край брега изкряска чайка, литне над водите, изплеска бодро своите крила, прикътва се дълбоко в тъмнините да търси любовта за през нощта.
където морна мрачността живее, природата безгрижен миг посява над тихо възцарената тъга и от сърце провиква се да пее.
природата утеха, вяра дава, лекува тя душите ни отровени, та скръбния живот ни подсладява. А някога пак лудите вълни ще го погълнат в своята игра, ще го обвият в своите поли и щом му се наситят, след това ще го изхвърлят нейде на брега. * ОТ СВОЯ РАНА ВСЕКИ ЩЕ УМРЕ, с която е белязана съдбата: световен учен, с книгите приведен, дочакал побелялата коса; бунтовникът - в борбите млад се млати за щастие, идеи и за радост; орачът - сред браздите недосяти; морякът – в бурята, в момент на слабост.
ни слънцето, ни свежестта видял, и всеки ден, проклинайки съдбата, с по-черна и от въглена душа, не би ли като червея умрял? Жадува слънце, въздух и простори, но там го е тиранинът отвял, където с мрака вкаменен се бори, и с тежестта на робските неволи от мъка той не би ли полудял? О, толкова човеци по Земята мъждукат, дихкат с робската съдба, с угаснали надежди във сърцата, с отчаяност най-страшна във душата, сами зоват при себе си смъртта!...
тук този, който в мъките живее, че ценност във живота не намира, която зрънце радост да посее. А онзи, който като в рай добрува, все вижда във сълзите питие, на чужди гръб живее и мъдрува, той никога не иска да умре. Щастлив живот... набързо преминава, като орел над нас ще прелети, че щом са дните пълни със забави не иска никой нищо да забрави, не иска никой с тях да се прости.
прекарва сякаш дълги векове, че радост във живота не видял е, че не познава бодри смехове. Охолникът си кожата цени, страхливец е, бледнее пред смъртта, но щом почувства крайните си дни, усети ли, че вече си върви, по-жалък е от всички на света... О, истината древна е това!... Животът ценен е и скъп тогава, когато с възвишеност се живее и най-достойни знамена развява. И щом народът труди се и пее, славата си той ще доживее.
с покорните, с бездушните сърца, пред робството печално те немеят и в страх навеждат своята глава. А онзи, който носи във гърдите, човешката, БУНТОВНАТА ДУША, пред робството не пада, не залита, що не покланя гордата глава, и смело пред смъртта си той стои, щом пламъци бушуват във очите донася светлина и свобода!
молитви той уплашен не шепти, че силата в кръвта му пламенее, във нея като водопад бучи и пред смъртта му като изгрев грее.
които Го забравят в светли дни, наказал ги без разум във главите, умрели духом – живи мъртъвци! Старици само в Бога се надяват кръвта им щом замръзва и пълзи, затуй те молят Бог да ги спасява – да са безсмъртни техните души... Бунтовникът с живота все се бори неправдите да срути по света, най-скъпа е за него свободата, за нея той и страда, и говори, и смело жертва своята душа.
за равенство, за братство, свобода, за разума човешки все те спорят, но ни прашинка биха пожелали да изметат от своята съдба!
са тези, дето уж за свобода – но само за себичното се борят и на гърба на бедния народ изграждат паразитните гнезда.
грабители на чужда свобода, над робството изграждат ново робство, тирани нови стават на света – и затова, със хорското презрение, завинаги остават в паметта! Народът на лъжци се доверява, а искрените, честни синове, клеветени - със злите припознава и често - дълго време след смъртта! - с добро започва да ги споменава.
Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|